Дейвид Хосп
Зодия убиец (11)

Десета глава

— Шегуваш се — каза Фин.

— Не, не се шегувам — отвърна Козловски. — Така се говори в отдела.

— Лонг е убил партньора си? Мили Боже!

— Това е меко казано. С една дума, Лонг вече не е любимецът на бостънската полиция.

Пътуваха към апартамента на Елизабет Конър. Фин караше своя кабриолет Ем Джи с вдигнат гюрук. Партньорът му, който беше с огромно телосложение и мразеше малката кола, стискаше таблото пред себе си, сякаш това щеше да го опази в случай на катастрофа.

— Как е станало? — попита адвокатът.

Приятелят му поклати глава.

— Всички млъкват, щом се опитам да измъкна подробности.

— И не успя да научиш нищо? Нали си бивше ченге, за Бога!

— Да, бивше ченге съм. — Докато Фин завиваше от Масачузетс Авеню по булевард „Мелнея Кас“, той забеляза как Козловски стисна още по-силно таблото. — Понякога е нужно да се фокусираш на думата „бивше“.

— Тогава за какво си ми?

— Очевидно в случая не ти трябвам — отвърна Козловски. — Ако искаш да ме уволниш, направи го още сега.

— Не мога. Ако те освободя, ще се лиша от Лиса. Не мога да рискувам.

— Тогава млъкни.

Фин спря на паркинга срещу кооперацията и изключи двигателя, след което издърпа ръчната спирачка. Силният звук като че стресна Козловски и Фин се уплаши, че партньорът му ще пробие таблото с пръстите си.

— Пристигнахме — каза. — Можеш да се пуснеш.

— Да му се не види, изкарваш достатъчно пари, за да си купиш прилична кола — изръмжа Козловски.

— Ще си купя прилична кола, когато ти си купиш приличен костюм.

На дръжката на вратата на апартамента висеше полицейска лента, но забраната за влизане във входа беше вдигната. На стълбищната площадка беше тъмно и Фин имаше чувството, че сънува кошмар.

— Какво мислиш? — попита той Козловски.

Партньорът му само сви рамене.

— Мисля, че работата е мътна и кървава. — Той си сложи кожени ръкавици. — Чакай да проверя нещо. — Опита дръжката, но тя не помръдна. Стисна я и завъртя по-силно. Чу се изпукване и дръжката се завъртя със скърцане. — Не е заключено. Всичко трябва да е в ред. — Той побутна вратата и тя се отвори.

Фин изчака отвън на площадката, но нищо не се случи. Козловски отстъпи назад и с жест го подкани да влезе първи. Адвокатът се поколеба.

— Ако наистина искаш да разплетеш случая, трябва да започнем оттук — каза бившето ченге.

Фин кимна и пристъпи вътре. Освен бъркотията друго в апартамента не му направи впечатление. По повечето повърхности имаше размазана сива прах за снемане на пръстови отпечатъци и тъмно петно на пода там, където беше изтекла кръвта на Елизабет Конър. Освен тези неща жилището изглеждаше като хилядите подобни на него в Бостън. Беше едностайно с достатъчно място за един човек. Старият телевизор като че беше единственото бягство от монотонния и еднообразен живот. Един стол и евтина маса бяха придърпани близо до екрана. Обитателката на жилището навярно повечето пъти се беше хранила сама на тази маса. Всичко тук депресираше Фин.

Той обиколи наоколо, търсейки нещо — или по-скоро каквото и да е — което да му подскаже поне малко за живота на жената, която му беше дала живот. Уви, не намери нищо. Никакви снимки, никакви спомени. Козловски също обиколи апартамента, надничайки в шкафовете и чекмеджетата. След няколко минути той се обърна към Фин с думите:

— Трябва да вървим.

— Все нещо трябва да има.

— И да има, не го виждам. Ченгетата сигурно са претърсили апартамента поне с десетина души. Всичко, което е било с някакво значение, е заминало.

Фин отново огледа апартамента.

— Няма нищо, което да насочва към нейната личност. Нищо. Как е възможно?

Козловски сви рамене:

Някои хора живеят така. Работа, телевизия, вечеря пред телевизора, нищо друго. Така живях и аз, преди да срещна Лиса.

— Тогава защо са я убили?

Бившето ченге отново сви рамене:

— Може да се е озовала на неподходящото място в неподходящото време. На наркоманите им е все тая кого крадат.

— Може би.

— Ако останем по-дълго, ще се появят ченгетата и ще трябва да им даваме обяснения какво правим тук.

Фин кимна и двамата излязоха, затваряйки отново вратата след себе си. Когато завиха към стълбите, вратата на апартамент 2В се отвори и отвътре надникна някой.

— Кво праите тук? — попита човекът.

— Аз съм синът на Елизабет Конър — отвърна Фин. — Просто наминах насам.

Мъжът се намръщи и каза:

— Аз се обадих на ченгетата.

Фин погледна Козловски, който му кимна утвърдително.

— На детектив Лонг ли? — попита адвокатът. — Той дойде снощи в дома ми и ми съобщи за убийството на майка ми.

Вратата се отвори по-широко и оттам се показа възрастен чернокож мъж, спретнато облечен и сресан.

— Познавате детектив Лонг?

Фин кимна.

— Както казах, аз съм синът на Елизабет Конър.

Старецът се изненада.

— Не знаех, че е имала син. — Той се вгледа по-внимателно. — А, сега виждам. Вероятно сте наследили и част от чертите на баща си.

— Няма как да знам. Бях осиновен.

Старецът нищо не каза.

— Каква беше тя? — попита Фин.

— Майка ви ли?

— Вие й бяхте съсед, трябва да сте я познавали.

Мъжът се облегна на рамката на вратата.

— Беше нещастна. Меко казано. Хората не бяха много добри с нея.

— Разкажете ми по-подробно.

Човекът го погледна смутено.

— Тя не беше добър човек — изрече и наведе глава. — Искате да чуете истината ли? Добре тогава, ще ви я кажа.

— Искам да знам.

— Тя се нанесе тук преди около пет години. Когато за първи път я срещнах, си помислих, че е расистка. Беше направо зла. Отнасяше се с мен като с последната отрепка. Едва след време разбрах, че не било, защото съм чернокож, а защото съм човек. Тя беше лоша, жестока. Това е достатъчно. В края на краищата тя е мъртва, а за мъртвите или само добро, или нищо.

Фин кимна.

— Оценявам го.

— Съжалявам за майка ви — продължи мъжът.

— Аз изобщо не я познавах.

— И все пак тя ви беше майка. Това вече означава нещо. — Старецът понечи да си влезе в апартамента, но се спря и отново се обърна към него: — Не ви излъгах, наистина извиках ченгетата. Ще пристигнат всеки момент, по-добре си вървете.

— Няма проблем, аз наистина съм синът й.

Чернокожият сви рамене, с което искаше да каже, че не е негова работа.

— Ако наистина е така, постарайте се да намерите мястото си в живота. Не повтаряйте нейните грешки.

Лонг тъкмо паркираше пред кооперацията, когато от входа излязоха Фин и Козловски.

— Господин Фин, какво правите тук? — попита детективът.

Адвокатът и Козловски слязоха по стълбите.

— Детектив Лонг, познавате ли Том Козловски, бивш детектив в участък А?

— Помня го — отговори Лонг. — Козловски му протегна ръка, но детективът продължи да гледа към Фин. — Настоявам да знам защо, по дяволите, сте тук. Води се разследване на убийство, а вие нарушихте забраната за влизане.

— Вратата не беше оградена — отвърна Фин. — Лентата беше на пода. Решихме, че разследването е приключило.

— Глупости. Вратата беше оградена с лента и беше заключена.

— Единственото, което направих, беше да завъртя дръжката — намеси се Козловски. — Може би ключалката е стара. Нямаше нито катинар, нито вериги. Помислихме, че няма да е кой знае какво да погледнем вътре. В края на краищата господин Фин се явява неин роднина по най-близка кръвна линия.

Лонг най-после насочи погледа си към бившето ченге:

— Решихте, че няма да е проблем, така ли? След двайсет и пет години служба в полицията ти не видя никакъв проблем в несанкционираното проникване на сцената на местопрестъплението? Не видя никакъв проблем в намесата и попречването на полицейското разследване?

— Май разследване нямаше, за да му попреча — отвърна Козловски с предизвикателен тон.

Лонг направи крачка към него.

— Ти вече нямаш значка. Мога да ви прибера и двамата за съпротива срещу действията на служител на реда.

— Това обвинение няма да издържи — обади се Фин.

— Може би, но ще ви създаде сериозни проблеми и ще ви държи далеч от очите ми за известно време.

Тримата се гледаха в продължение на няколко секунди. Накрая Фин каза:

— Не сме пипали нищо. Само искахме да видим мястото. Та тя ми беше майка.

— Разбирам, но аз съм натоварен с разследването и не мога да ви позволя да ми се пречкате. Ще ви уведомя, като открием нещо, ако и когато реша за уместно. До тогава ще трябва да запазите търпение и да стоите настрана. Разбирате ли ме?

Фин погледна към Козловски. Никой от двамата не каза нищо.

— Напълно сериозен съм — продължи ченгето. — Този път ще си затворя очите. Но ако продължите да се ебавате с мен, ще ви подкарам по пълната програма. Така ще вгорча живота ви, както не сте и очаквали в най-лошите си кошмари. Ясно?

— Да, ясно — отвърна Фин.

— И ще престанете да се месите?

— Обещавам, ще престанем.

Лонг присви сърдито очи и поклати глава, докато се качваше в колата си.

— Разчитам да си удържите на думата — каза и потегли отново.

Двамата гледаха колата, докато не се скри от погледите им.

— Това обещание не беше на сериозно, нали? — попита го Козловски.

— Не, не беше. А сега какво?

— Доколкото успях да изкопая нещо, има само още две места, на които е прекарвала времето си. Работното й място и мястото, където е ходила да пие.

— Наблизо ли са?

Козловски кимна.

— И двете. Работила е на няколко пресечки оттук. Пиела е в една кръчма на няколко пресечки от работата й.

Фин погледна часовника си. Беше десет и четирийсет и пет.

— Вероятно още е твърде рано хората да започнат да пият.

— Не и за това място, съдейки по онова, което си спомням — отвърна Козловски. — Навремето това беше моят участък.

— Да започнем от работното й място. Ако започна да пия отсега, може да ми е трудно да спра.