Дейвид Хосп
Зодия убиец (36)

Трийсет и пета глава

— А сега какво? — попита Козловски.

Фин сви рамене.

— Не знам.

Четиримата се бяха събрали в апартамента на Фин в Чарлстън. Фин седеше на канапето. Козловски седеше на табуретка до кухненския плот, който отделяше хола от кухнята. Лиса и Сали се бяха настанили на столове срещу Фин. Никой не знаеше какво да каже.

— Дадох му да разбере, че нещата не са приключили — обясни адвокатът. — Може и да съм го излъгал.

— Не си го излъгал — отвърна Лиса. — Още не всичко е приключило.

— Не е ли? И какво предлагаш да правим? Единственото, с което разполагам, са думите на Иймън Макдугъл, че Бюканън ми е баща. Това не е достатъчно за нищо, независимо в какво вярвам и в какво не. Да предположим, че реша да го притисна.

— А не искаш ли? — попита тя.

— Казвам само, харесва ли ти или не, че изживявам някаква тъпа гръцка трагедия и не е лесно да реша как да действам.

— Знам. Но не можеш да го оставиш да се измъкне — опонира му Лиса. — Та той е убил майка ти.

— Повтарям: единственото, с което разполагам, са думите на Иймън Макдугъл, че събитията са се развили така. Нямам нищо друго, а и не вярвам той да се съгласи да свидетелства в съда.

— Той има доста силен мотив — отбеляза Лиса. — Ако наистина ти е баща, представи си само как ще се отрази новината на политическата му кариера.

Фин поклати глава.

— Няма как да го докажем.

— Трябва да има начин.

— ДНК проба? — предложи Сали.

— Никога няма да я получим. Трябва ни заповед, за да вземем проба от кръвта на сенатора.

— Ами досието за осиновяване? — намеси се Козловски. — Там трябва да има нещо.

— Може и да има — съгласи се адвокатът. — Завеждащата агенцията обаче не ми се обади. Трябваше да се свърже с мен тази сутрин — и да се срещнем довечера — но тя не отишла на работа, взела си болничен.

— Ами обади й се сега — предложи Козловски.

— Ще й звънна утре сутринта.

— Утре сутринта? Ще оставиш събитията да ти се изплъзнат. Ако наистина искаш да разбереш истината, трябва да й се обадиш по телефона сега.

— Имам само служебния й номер.

— Гръм и мълния, нали имаш името й! Знаеш къде живее. Трябва ли един частен детектив да ти каже как да се сдобиеш с домашния й номер?

Фин изгледа тримата, събрали се в апартамента му. Единствените хора в живота му, които наистина имаха значение за него. В момента и тримата му кимаха утвърдително. Но първа заговори Сали:

— Трябва да го направиш и трябва да го направиш още сега.

Той затвори очи, мъчейки се да овладее емоциите, които бушуваха в душата му. После си пое дълбоко дъх, изправи се и отиде до плота, където беше сложен телефонът.

* * *

Джанет Уошбърн беше постъпила на работа в Нюхемпширския център за здравно обслужване преди две години. Тогава беше като изгубено пале — преди два месеца беше скъсала с приятеля си, беше загубила работата си и се беше преместила да живее в друг щат. Беше далеч от семейството и не познаваше никого в Ню Хемпшир. Отиде в центъра, за да й дадат противозачатъчни таблетки. Нямаше перспектива за нова връзва, но беше толкова самотна, че лесно би направила погрешна стъпка. Достатъчно добре познаваше себе си и си даваше сметка, че е слабохарактерна. Затова не желаеше да й се налага да се сблъсква с последиците от несполучливи решения.

Петнайсетминутната й среща прерасна в двучасова сърдечна беседа с една от служителките на центъра. Беседа, изпълнена със сълзи и съжаление. Тя си тръгна от центъра без таблетки, но с нова работа и нова кауза, на която да служи и която да осмисли живота й. Тогава центърът се нуждаеше от някой, който да помага при организирането на отдела за осиновяване. От тогава тя работеше като асистент на Шели Теско. Шели й беше станала по-скоро като втора майка. През този период нямаше и ден, в който двете да не водят разговори. До днешния ден.

След края на работния ден Джанет използва резервния ключ, който Шели й беше дала, и отвори къщата. Няколко пъти звъня на звънеца, но никой не отвори. Притеснена, тя реши да провери дали не се е случило нещо лошо.

Бавно отвори вратата.

— Шели? — провикна се. Отново нямаше отговор.

Къщата имаше класическото разположение на стаите за този тип архитектура — три спални на втория етаж; хол, трапезария, дневна и кухня — на първия. Не й отне много време да огледа първия етаж. На пръв поглед нямаше нищо необичайно. Очакваше едва ли не да открие бездиханното тяло на Шели, умряла от инфаркт. Отдъхна си, утешена, че поне не е това.

Качи се на втория етаж. Отново я повика. В къщата цареше тишина. Слънцето беше залязло и вечерта беше безлунна. Вътре не проникваше никаква светлина. Тя включи лампите и продължи по коридора. Първите две стаи бяха предназначени за гости. Едната беше превърната в кабинет. Надникна първо в едната, после и в другата. Оглеждайки внимателно всичко, тя не забеляза нищо нередно. Може би Шели просто беше заминала по спешност, извикана от роднини или нещо подобно. Но не беше в стила й да не се обади преди това, а и доколкото беше известно на Джанет, тя нямаше роднини. Но така или иначе всичко беше възможно.

Когато наближи спалнята на Шели, Джанет се беше изпълнила с оптимизъм. Оптимизъм, който мигновено я напусна, когато влезе в стаята. Вътре цареше пълна бъркотия. Леглото беше местено, два от столовете бяха обърнати с краката нагоре, дюшекът беше разпран. Дрешникът и чекмеджетата бяха отворени, дрехите — разхвърлени по пода. По пода също така бяха разпилени листове хартия и личните вещи на Шели. Сякаш тук е имало борба на живот и смърт. Стомахът на Джанет се сви. Тя се олюля за миг и се помъчи да отгатне какво се беше случило. Докато с несигурни крачки пристъпваше в спалнята, погледът й се спря върху тъмна форма в средата на дюшека. Отначало й заприлича на гигантски паяк, злокобно притаил се сред целия този хаос. Щом го погледна по-отблизо обаче, видя, че това не беше насекомо, а петно. Алено петно, с пипала, обхванали дюшека сякаш в пристъп на отчаяние. Трябваше й още секунда, за да разбере, че пред себе си има кървав отпечатък от човешка длан.

Джанет изпищя и в този миг телефонът до нея иззвъня. Тя бързо се обърна и го събори на пода. Апаратът продължи да звъни и тя уплашено го доближи и вдигна слушалката.

— А-лл-о? — изрече.

— Госпожо Теско — обади се мъжки глас, — аз съм Скот Фин.

— Не е… не е Шели — отвърна Джанет. Сякаш всичко беше сън, лош кошмар. — Нейната асистентка Джанет е.

— О, извинете. Мислех, че съм набрал домашния й номер.

— Трябва да затварям — каза тя, а паниката в нея започна рязко да се надига.

— Почакайте — спря я мъжът. — С вас разговаряхме тази сутрин. Аз се обадих да напомня на госпожа Теско за срещата ни. Тя там ли е?

— Не, не е. Трябва да вървя. Трябва да извикам полиция.

— Полиция? Защо?

— Защото Шели навярно е в опасност. — Щом изрече тези думи, Джанет заплака. Всичко започна като едно хълцане и няколко сълзи, но само за броени секунди прерасна в силен, неконтролиран плач, докато цялата тежест на случилото се в тази стая се стовари върху й.

Мъжът крещеше нещо в ухото й. Тя го чуваше, но й трябваше малко време, за да го разбере.

— Говорете! — крещеше мъжът от слушалката. — Кажете какво се е случило!

Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. И започна да му описва какво вижда пред себе си.