Джулиана Багът
Чисти (59)

Партридж
Пакт

Майка му не е мъртва. И Седж не е мъртъв. В съзнанието на Партридж това изглежда невъзможно. Сигурно има някаква грешка, която ще може да оправи по-късно. В академията понякога също ставаха грешки — най-вече субективни грешки, човешки грешки. Баща му е виновен. Той е човешко същество. И това е човешка грешка.

Или може би е някакъв тест. Баща му е закачил чертежите на стената и после е дал снимката на Партридж с надеждата или дори с ясното убеждение, че той ще използва тази информация. Може би от самото начало, от мига, в който ослепителната светкавица на фотоапарата е блеснала, всичко това е било част от плана му да подложи на изпитание умствените и физически способности на Партридж. А накрая всички ще изскочат от местата, където са се крили от него, също като участници в някаква грандиозно замислена шега или парти изненада. Такова едно обяснение му позволява да си мисли, че майка му и брат му са живи. В упорството си да отхвърли това предположение със съмнителна логика, Партридж си дава сметка, че греши. Една друга част на мозъка не спира да му повтаря, че те са мъртви и вече ги няма.

Марлята, увита около лявата му ръка, скрива отрязаното кутре, но когато Преша започва да разказва за фермерската къща, Партридж изпитва внезапна болка, сякаш пръстът е още там и кръвта пулсира вътре в него. Изобщо не й вярва. И как би могъл? Фермерска къща тук, на това място? Автоматична система за изолиране на вратите и прозорците от прахоляка навън? Полилей в гостната? И всичко това заобиколено от ниви, сред които се разхождат полски работници, разпръскващи пестициди?

Всяка една стрида — отровна или не, би била истинско чудо на науката. Но въпреки това в Купола има лаборатории, в които се извършват опити за възстановяване на естественото производство на храна. Фермата вероятно е дело на Купола. Между двата свята съществуват такива връзки, за които никога не би се досетил. И колата, с която пътуват сега, е доказателство за това. Със сигурност е дошла от Купола. От къде иначе?

Когато Преша описва фермата, Лайда се обажда:

— Пред Купола забелязах следи от гуми. Там има товарен док. Камионите сигурно излизат и се връщат.

Дали не се опитват вече да изпробват напускане на Купола и завръщане у дома, в обетованата земя, която им се полага по право — в техния Нов рай? Благословени. В Купола бяха благословени. Тогава Партридж си спомня думите на майка си: „едно ново съсловие от роби“. В съзнанието му гласът на майка му шумоли лекичко като парче плат. Тогава в гърдите му се надига гняв. Тя е ранена, но нали Седж е там, а и Карузо ще се грижи за нея, също като преди, когато я смятаха за мъртва. Човешка грешка. Не, тя е мъртва. И двамата са мъртви, а и Карузо никога няма да напусне подземното си убежище. Освен него там няма никого. Един ден той също ще умре. И може би този ден ще настъпи съвсем скоро, тъй като бащата на Партридж знае местоположението на бункера.

Тогава се замисля за госпожа Феърлинг и за Тиндал. Така и не успя да предаде съобщението на майка си — да й каже, че са живи. „Благодаря.“ Толкова неща бяха останали несподелени — безкрайно много.

Щом Преша казва, че вече наближават, Лайда се обръща към Партридж и прошепва:

— Един човек ме помоли да ти предам едно съобщение.

— Кой?

— Едно момиче, което срещнах в центъра за рехабилитация — отвръща Лайда, смутена от факта, че трябва да признае за престоя си там, но това все пак е самата истина. Значи, там са обръснали главата й. Партридж иска да я попита какво е била принудена да изтърпи заради него. Да можеше само да върне времето назад. Но сега не й се говори за това. Личи си. В този момент има нещо по-важно, което трябва да му каже. — Помоли ме да ти предам, че там има много като нея, които искат да превземат Купола. Това е всичко, което каза. Знаеш ли какво означава това?

— Внедрените клетки — промърморва Партридж. Лайда също е въвлечена в това. Тя не е само една заложница. Тя е и пратеник. Дали си дава сметка, че вече се бори на страната на майка му? Ще му се да сподели с нея всички онези неща, които майка му беше казала за лидера в него, но това е невъзможно. Мислите му са прекалено объркани.

— Да, знам — отвръща накрая той.

Взимат последния остър завой. Ел Капитан спира колата зад редица обрасли овощни дръвчета, засадени толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитат. И ето че пред тях се появява жълтата фермерска къща, точно както я беше описала Преша. В средата на една долчинка, набраздена с тучни зеленчукови лехи — също като остров, около който на всички страни се простират Мъртвите полета, досущ като море от пепел. Във фермата има и една плевня, обточена с бял корниз, а също и оранжерии. Изведнъж му хрумва абсурдната мисъл, че фермата е изтръгната от някое друго място и време, след което е била преместена тук. Сред нивите не се забелязват войници на ОСР, но се виждат две стълби, подпрени на лицевата стена на къщата, кофи, оставени на стъпенките, и захвърлени на земята два дълги пръта.

— Да не би да освежават къщата? — подхвърля Партридж.

— Онова нещо на прозореца, което прилича на малко знаме — казва Лайда. — Това е символ. Виждала съм го и преди.

— Символ на резистентността — казва Брадуел. — Родителите ми имаха такова знаме, само че истинско, и го държаха сгънато в едно чекмедже. Доста старо е.

— Жената на Ингършип — обажда се Преша. — Мисля, че тя е в беда.

— Но как се е озовала тук тази къща? — прошепва Партридж.

— Прилича на къщите от списанията — отвръща Преша. — Само че гнила и проядена отвътре.

— Изобщо не прилича на шатрите, в които са живели едно време арабите — подхвърля Ел Капитан.

Тогава Преша се обръща към Партридж:

— Брадуел има нужда от якето ти.

Възбудата от битката се беше изпарила и Брадуел беше започнал да трепери. Партридж забелязва, че раменете му се тресат. Той сваля якето, което и бездруго беше на Брадуел, и му го подава над облегалката. Брадуел го облича.

— Благодаря — казва той, но гласът му звучи неискрено. Или може слухът на Партридж още да не се е оправил. Вече се съмнява във всичко — в онова, което чува и вижда, в появяващи се сякаш от нищото къщи, в кървавата мъгла и в очите на сестра си.

— Можем да дадем лекарствата на Ингършип, за да го убедим да махне бръмбарите от главата ти — предлага Партридж. Той е единственият, който знае истината — лекарството е примамка за печелене на време.

— Ами жената на Ингършип? — обажда се Преша. — Можем ли да й помогнем?

— Не те ли упои тъкмо тя? — пита Брадуел.

— Не съм сигурна — отвръща Преша.

Някакви угоени птици, подобни на кокошки, пресичат пътя с клатушкаща се походка. Изглеждат гротескно, олюлявайки се тромаво на двупръстите си крака. Нямат перушина. Вместо това са покрити с люспи, сякаш люспестата кожа на краката им се разпространила, обхващайки цялото тяло. Крилата им, които пляскат непохватно от двете страни на тялото, са само кожа и кости.

— Тези обаче ги няма в списанията — казва Брадуел.

Партридж се замисля за баща си, който е болен отвътре също като тази къща.

— Когато се приближим, придържай хапчетата близо до главата си — казва на Преша.

— Мисля, че това е прекалено — обажда се Брадуел, като протяга ръка над облегалката и я поставя на гърдите на Партридж.

— Какво? — сепва се Партридж.

Това е напълно в неговия стил. Нея може да я взриви, но не и хапчетата. Баща му е убиец. Той затваря очи за миг, сякаш да проясни зрението си. Партридж е сигурен, че баща му не е натиснал бутона, преди да се увери, че шишенцето с хапчетата се намира на сигурно място в ръката му.

— Това е за нейна безопасност.

— Той има право — казва Преша на Брадуел.

Партридж си представя как баща му гледа отдалече, улавяйки всяка дума, всеки жест. Той сигурно държи връзка с Ингършип вътре в къщата, защото в този момент на верандата излизат двама млади войници в униформи на ОСР. Те са жалки, но добре въоръжени. Двамата спират до парапета и застават там като часовои.

Ел Капитан присвива очи през предното стъкло на колата.

— Знаете ли кое ме побърква най-много? Това са моите проклети наемници. Не знаят дори как се държи пушка. Което, предполагам, е в наша полза.

— Кое ме побърква — процежда Хелмут с дрезгав шепот.

— Добре, готови ли сте? — казва Брадуел.

Но Партридж иска да каже още нещо. Преди да влязат вътре, искат да сключат пакт, тук, в колата. Но не е сигурен в какво да ги накара да се закълнат.

— Ей, за малко да забравя — казва Ел Капитан, след което изважда нещо от джоба си и го поднася към тях. — Това да е на някого от вас?

В ръката му лежи музикалната кутия на майка му, почерняла от пушека.

— Вземи я — казва му Преша.

— Не — отвръща Партридж. — Задръж я ти.

— Никой друг, освен вас двамата не знае мелодията, която свири — казва Преша. — Така че е твоя.

Партридж я взима и я потрива с палец. Примесените с пясък сажди се размазват.

— Благодаря.

Има чувството, че държи нещо есенциално в ръцете си — частица от майка си, която може да запази завинаги.

— Готови ли сме? — пита Преша.

Всички кимат.

Ел Капитан запалва колата и я насочва към къщата. Наемниците не стрелят. Вместо това те хукват обратно и започват да блъскат по вратата. Ел Капитан набива спирачките с леко закъснение и се врязва в стълбите на верандата, които при удара с бронята се изкривяват и разцепват.

Всички излизат от колата. Ел Капитан взима пушката си. Партридж и Лайда са въоръжени с ножове и месарски куки. Брадуел държи нож. А Преша е обвила с длан шишенцето с лекарствата и го притиска към слепоочието си.

— Къде е Ингършип? — надава вик Ел Капитан.

Наемниците се споглеждат неспокойно, но не обелват нито дума. Те са слаби и въпреки загрубялата кожа, изглежда, наскоро са били бити. Откритите части от ръцете и лицето им са покрити с охлузвания и синини.

В този момент се отваря един прозорец на втория етаж, само че от противоположната страна на къщата, а не от тази, от която се развява кърпата с червената ивица. От там се подава Ингършип с вдървени ръце и високо вдигната брадичка. Металните пластини на лицето блестят. Той се усмихва и казва:

— Значи, дойдохте! — гласът му звучи весело, но изглежда така, сякаш се е бил. По откритата кожа на лявата му буза личат следи от нокти. — Лесно ли ни открихте?

Ел Капитан вдига пушката и стреля. Гърмежът предизвиква вълна на ужас, преминала през тялото на Партридж. В съзнанието си вижда отново картината на експлозията — брат си, майка си и кръвта им, пръснала на фини капчици във въздуха наоколо.

— Божичко! — надава вик Ингършип и се свива зад прозореца. — Много нецивилизовано!

Ел Капитан стреля отново, отнасяйки един прозорец на долния етаж.

— Престани! — казва Партридж.

— Нямаше да го уцеля — отвръща Ел Капитан.

— Да го уцеля — повтаря Хелмут.

— Всичко е наред — извисява глас Партридж. — Няма да стреляме.

— Баща ти можеше да обгради това място — провиква се в отговор Ингършип. — Досега можеше да си застрелян. Наясно ли си с това, момче? Държи се толкова мило с теб!

Партридж се съмнява в това. Все пак Специалните сили са новосформиран корпус от елитни бойци. Бяха шестима, ала сега всички са мъртви. Знае също коя е следващата група новобранци — момчетата от академията, които са част от стадото. Но те едва ли са готови да влязат в бой като представители на Специалните сили. Не са имали достатъчно време за такъв вид трансформация и подготовка.

— Той иска нещо, което се намира у нас — казва Партридж. — Нещата са съвсем прости.

След кратка пауза Ингършип пита:

— Лекарството от бункера у вас ли е?

— Ами дистанционното, което може да взриви главата на Преша? — отвръща с въпрос Брадуел.

— Ще сключим сделка — казва Партридж.

Ингършип изчезва в къщата. Откъм горния прозорец долита някакъв шум. Двамата наемници на верандата държат пушките си насочени към тях.

Тогава от къщата отеква басово жужене — освобождаването на автоматичните гумени уплътнения, които държат пепелта навън.

Предната врата изщраква и се отваря широко.

А на горния прозорец с развяващата се окървавена кърпа за ръце Партридж зърва едно бяло лице — вероятно жената на Ингършип, а после една бледа ръка се притиска към стъклото.