Джулиана Багът
Чисти (55)

Партридж
Сигнус^[1]

— Не разполагаш с лекарството, нали? — пита Партридж.

— Лек срещу ускорената клетъчна дегенерация? — тя поклаща глава. — Не. Знаехме за намеренията на баща ти. Знаехме, че се е обърнал срещу нас и че е опасен.

— Как разбра?

— Той ме предаде.

— Не го ли предаде и ти? — думите се изплъзват толкова бързо от устата му, че дори самият той остава изненадан.

Тя го поглежда и отвръща:

— Заслужих си го. Но се оказа, че той не е човекът, за когото го смятах.

— Понякога е трудно да бъдем, каквито искаме.

Партридж се замисля за Седж. Възможно ли е брат му да стане какъвто преди? Има ли шанс майка му да го спаси?

— Слушай, има неща, за които трябва да научиш. Баща ти приемаше препарати за мозъчно стимулиране, когато беше още млад и преди да бъдат проведени всички тестове — тя свежда поглед надолу. — В навечерието на Детонациите мозъкът му беше претърпял пълно кодиране. Каза ми, че трябвало да стимулира мозъка си, за да може да създаде този нов свят. Човешки същества, достойни за обетованата земя — Новия рай. Почти не го виждах. Беше ми казал, че вече не спи. А само мисли. Мозъкът му беше пламнал. Синапсите малко по малко изгаряха мозъка му. Но въпреки това той смяташе, че…

— Какво? — пита Партридж.

— Куполът не беше просто работа. Куполите винаги са били негова фиксидея. Да можеше да го чуеш какви лекции изнасяше за древните култури, когато беше на деветнайсет… Представяше си как стои на върха на човешката цивилизация. Знаеше, че ще дойде време тялото му да заплати заради препаратите за мозъчно стимулиране. Но смяташе, че ще намери решение на проблема. А щом започна да ги приема, повярва, че може да живее вечно.

Партридж поклаща глава.

— Спомена, че в началото си се занимавала с биомедицинска нанотехнология с приложение в лечението на травми. Наясно съм какво означава това.

Замисля се за Арвин Уийд, който все бръщолевеше нещо за самовъзпроизвеждащите се клетки.

— Защо не си изпробвала тези лекарства върху себе си? Няма ли начин да накараш костните клетки да образуват нови кости? Мускули? Кожа? Тук нямаш ли от тези лекарства?

— Разбира се, че имам. Най-различни при това. За някои от тях сигурно си чувал. Те са с много мощно действие — тя отваря едно чекмедже, разкривайки множество шишенца, наредени в специално направени жлебове.

— В какъв смисъл мощни?

— Те съдържат част от отговора за обратимостта. Баща ти има нужда от лекарствата в тези шишенца, но освен тях му трябва и още една съставка, която не е сигурно дали съществува. Върху нея работеше друг член на екипа ни. Но най-важното, от което има нужда, е формулата, по която да смеси тези две съставни части.

— Съществува ли такава формула?

— Преди съществуваше, но вече не съм сигурна в това.

Партридж се замисля за оръжията, вградени в ръцете на брат му, за главата на куклата на Преша, за птиците на Брадуел, за Ел Капитан и Хелмут.

— Тези лекарства могат ли да разрушат срастванията?

Майка му стиска силно очи, сякаш почувствала внезапна болка, след което бавно завърта щипците. Тя поклаща глава.

— Не — отвръща ядосано. — Не могат да разделят тъкани. Могат да ги съединяват и изграждат наново. Баща ти възнамеряваше съвсем предумишлено да добави тази биосинтезираща нанотехнология към коктейла от бомби с единствената цел оцелелите да се сраснат със света около тях и по този начин да създаде една нисша човекоподобна раса, едно ново съсловие от роби, които да им служат в Новия рай, когато земята се възстанови. Трябваше да кажа на хората. Трябваше да го напусна и да потърся начин да ги защитя. Само че се провалих.

Това е истинската причина да замина заедно с теб за Япония, където срещнах бащата на Еми — на Преша, който беше един от седмината. Трябваше да издам възможно най-много от тайните на баща ти.

— Но защо не си изпробвала тези лекарства върху себе си?

— По една-единствена причина — лекарствата не са усъвършенствани напълно. Действието им невинаги спира, когато трябва. Но дори лекарствата да бяха съвършени, знаеш ли защо не бих ги използвала?

— Не — отвръща ядно Партридж. — Не знам!

— Защото това би означавало да потуля истината. А истината е моето тяло. То е доказателство за случилото се.

— Но това не е необходимо.

Тя поглежда ръката му.

— Какво е това?

— Направих малка саможертва — отвръща той.

— Искаш ли си отново пръста?

Той втренчва поглед в превръзката, потъмняла по краищата от засъхнала кръв. Накрая поклаща глава.

— Не.

— Тогава сигурно ме разбираш — тя затваря чекмеджето. — Пропилях огромна част от живота си да съжалявам за какво ли не. Партридж, голяма част от вината за това е моя.

Тя започва да плаче.

— Ти нямаш никаква вина — отвръща Партридж.

— Трябваше да престана да гледам назад. Всичко това ме изяждаше отвътре. Като ви гледам двамата със сестра ти, лесно мога да си представя какво бъдеще ни очаква.

— Има още едно нещо, което баща ми иска — казва Партридж.

— Какво е то? — поглежда го тя. Очите й приличат толкова много на неговите, но в същото време са толкова различни. Припомняйки си колко много му бе липсвала, за миг дъхът му пресеква. Той свежда поглед надолу, за да се овладее.

— Той иска теб.

— Мен ли? Защо? Няма достатъчно лакеи, които да му прислужват?

— Карузо спомена, че сте планирали аз да бъда лидерът отвътре. Какво означава това?

— Ами това, което чуваш. Ти щеше да бъдеш нашият лидер, щеше да установиш контрол върху баща си и върху Купола. Вътре имаме внедрени клетки. Една доста голяма мрежа.

— Внедрени клетки ли? — учудва се Партридж.

— Хора, живеещи в Купола, които са на наша страна — обяснява тя.

Тя приближава стола си до бюрото с метален плот. След това отваря едно чекмедже с помощта на щипците и изважда отвътре лист хартия. На него има дълъг списък с имена.

— Куполът не бива да научава за това. В противен случай животът на много хора ще бъде изложен на опасност.

Очите на Партридж пробягват надолу по листа.

— Семейство Уийд? — смайва се той. — Родителите на Арвин? И бащата на Олгрин Фърт? Но нали Олгрин ще започва елитна подготовка за Специалните сили? — Той продължава да преглежда списъка.

— Гласингс — изрича той и си припомня разговора си с преподавателя, сложил папийонка за танците. — Той ме насърчи да взема вещите ти от Архива за лични загуби — обяснява Партридж. — Каза ми, че винаги, когато имам нужда, мога да поговоря с него и че не съм сам.

— Дюранд Гласингс — изрича майка му. — Той е важен за нас. Най-близката ни връзка с теб.

— Преподава ми по световна история.

— Той беше човекът, който трябваше да ти обясни всичко — казва тя.

Партридж е изумен.

— Но аз изобщо не съм лидер — отвръща той. — Не съм в състояние да командвам никакви внедрени клетки, а още по-малко да превзема Купола.

— Чакахме да получим знак, че си готов. И вече го забелязахме.

— Какво по-точно?

— По ирония на съдбата това беше твоето бягство.

— И какво ще правим сега? — пита Партридж. — Те искат да те предадем заедно с всички медикаменти в лабораторията ти.

— Ами, ако откажем?

— Взели са заложник — отвръща Партридж. — Едно момиче на име Лайда.

Когато произнася името й, гласът му звучи пресипнало.

— Лайда — изрича майка му. — Май означава много за теб?

Той кима.

— Ще ми се да не беше така.

— Напротив.

— Тя рискува живота си заради мен. И аз също съм готов да рискувам своя заради нея. Но не мога да рискувам твоя.

— Можем да им дадем онова, което смятат, че искат. Ще събера някакви лекарства и докато открият, че са безполезни, вие ще бъдете вече на сигурно място — казва тя. — Така ще спечелиш време. Но независимо от това, Партридж, накрая ще се наложи да влезеш в битка.

— Не мога. Аз не съм Седж. Лидерът беше той. А не аз.

— Как така беше? — пита тя. — Какво се е случило с него?

— Бяха ми казали, че е мъртъв. Самоубийство. Само че той е жив. В момента е горе. Обаче е на страната на противника — той е войникът, който държи заложницата. Куполът го е превърнал в полумашина, полуживотно. Не знам как да го опиша. Но по гласа му разбрах, че е той. Навсякъде бих го познал.

— Искам да го видя — казва тя.

— Значи, искаш да се качиш горе? Да се предадеш?

— Не ме е страх да се изправя пред баща ти.

— Но той може да те убие.

— И без това съм полумъртва.

— Това не е вярно — в известен смисъл майка му е по-жива от повечето хора, които е срещал.

— Партридж, знам, че можеш да се справиш. Можеш да вземеш властта и да помогнеш на всички. Чисти, така ви наричат, нали? Но какво означава това всъщност?

Не е сигурен как точно да отговори. Ще му се да знаеше. Ще му се думите сами да изскочат от устата му. Но това не се случва.

— Връзката ни с хората в Купола е много слаба, а след бягството ти прекъсна напълно. Би било добре да знаехме, че са още с нас.

— Можеш да бъдеш сигурна в това — отвръща Партридж. — Изпратили са съобщение по Лайда. Нещо съвсем просто: „Кажи на лебеда, че сме готови“.

— Сигнус — промълвява тя.

Изведнъж от горе долита трополене. Цикадите се раздвижват и започват да кръжат неспокойно из стаята.

Автоматична стрелба.