Джулиана Багът
Чисти (41)

Преша
Изток

На тила на Преша е поставено тънко парче плат, подгизнало от кръв и пристегнато с кожената препаска, която виси на шията й като вратовръзка, за да държи превръзката на мястото й. Тя притиска допълнително болезнената рана, като лежи на един от палетите на пода, опряла тил на стената.

Почистен от кръвта, чипът се оказва бял. Той лежи на пода подобно на изгубен зъб — нещо, вкоренено дълбоко в нея, което вече го няма. По някаква странна причина не се чувства, сякаш се е отървала от него, а тъкмо напротив, като че ли е изгубила връзка с поредния близък човек — някой, който я е наглеждал. От този факт й става мъчно, въпреки че си дава сметка, че това наглеждане няма нищо общо с родителската любов.

Брадуел не може да си намери място от ярост. Крилата на птиците на гърба му трептят непрекъснато. Той изважда една косачка за трева, след което я пъха обратно на мястото й. После взима една мистрия и втренчва поглед в земята.

Партридж сяда до Преша на палета.

— Какво му става?

— Побеснял е — отвръща Преша. — Да го оставим намира.

— А ти добре ли си? — пита я Партридж.

Тя повдига главата на куклата. Очите на куклата се отварят. Дори клепачите й са покрити с пепел. Миглите са сплъстени. Малката дупчица между устните й е също задръстена с прахоляк. Тя потрива пластмасовата глава със здравата си длан и усеща вътре изгубената си ръка. Ето как възприема майка си в момента — едно застинало присъствие точно под повърхността на нещата.

— Стига да не се движа… — дори не довършва изречението. Ядосана е на Партридж. Но защо? Да не изпитва завист към него? За разлика от нея той има спомени за майка им. Освен това е бил приет в Купола. Отново, за разлика от нея.

— Това ли беше? — казва Партридж, кимайки към чипа на пода. — Такива неприятности за нещо толкова малко.

Той спира за момент, след което добавя:

— Наистина не знаех — прошепва той. — Научих — чак когато и ти. Никога не бих скрил такова нещо от теб.

Преша дори не може да го погледне.

— Исках само да го знаеш.

Тя кимва. От това движение я пронизва остра болка, която тръгва от врата й и обхваща задната част на главата.

— Какво мислиш за нея сега? — пита Преша.

— Не знам.

— Още ли я смяташ за светица. Все пак е изневерила на баща ти — казва Преша. — Има извънбрачно дете, копеле. — Никога досега не се е възприемала като копеле. В известен смисъл това й харесва. Чувства се някак по-жилава.

— Не дойдох тук с очакването да получа лесни отговори — отвръща Партридж. — Радвам се, че те има.

— Благодаря — казва тя с усмивка.

— Странното е, че баща ми сигурно е знаел. Наблюдавал те е през всички тези години, така че явно е знаел. Чудя се как ли го е приел.

— Обзалагам се, че не много добре.

Преша взима чипа със здравата си ръка. Очите й се наливат със сълзи. В съзнанието й се очертава думата майка — за нея символ на приспивни песни — и татко — когото свързва с онова топло палто. А самата тя е само една червена точица, пулсираща като сърдечен ритъм на някой екран. Да, Куполът е знаел за нейното съществуване. Наблюдавали са я може би през целия й живот. Но не е изключено родителите й също да са я наблюдавали.

— Майка ти ходеше ли на църква? — Брадуел се обръща рязко към Партридж.

— Всяка неделя се регистрирахме с картите си, като всички останали — отвръща Партридж.

Преша се сеща за термина „картодържател“. Беше го чула по време на минилекцията, която Брадуел им беше изнесъл за сливането между църквата и държавата. Посещаващите църквата миряни имали карти. И тяхното присъствие там се записвало.

— Не всички — отвръща Брадуел. — Не и онези, които отказаха да посещават службите, щом църквата и държавата станаха едно цяло, а после бяха застреляни в собствените им легла.

— Защо му зададе този въпрос? — пита Преша.

Брадуел сяда отново и отвръща:

— Защото в посвещението, написано на картичката, имаше религиозна препратка. Партридж, какви бяха точните думи?

— „Нека светлината те води навсякъде. Следвай душата си. Защото тя има крила. Ти си моята пътеводна звезда, също като онази, която изгря на изток и направляваше Мъдреците.“

— Звездата, изгряла на изток, и Мъдреците ги има в Библията — обажда се Преша. Дядо й помнеше наизуст цели пасажи от Библията, които често цитираше на погребения.

— Но това беше ли типично за майка ти? — пита Брадуел.

— Не знам — отвръща Партридж. — Тя беше вярваща, но казваше, че отхвърля християнството, наложено от правителството, именно защото е християнка. Твърдеше също, че правителството е откраднало родината й и Бога. А един път каза на баща ми: „Теб също. Откраднаха те от мен“.

Партридж се обляга назад, сякаш едва сега си спомня тези думи.

— Странното е, че през цялото време са били в главата ми. Почти я чувам как ги изрича.

На Преша й се иска тя също да можеше да си спомни нещо, казано от майка й, да си спомни гласа й. Ако жената, пееща онази приспивна песен, е била майка й, тогава разполага с нещо — текст на песен, нечии чужди думи.

— Значи, посланието може да е било искрено — обръща се Брадуел към Партридж.

— Ако е искрено, тогава какво? — пита Партридж.

— Значи, е безполезно — отвръща Брадуел.

— И да е искрено, пак има някакъв смисъл — възразява Преша. — Тоест, не е безполезно.

— Тъкмо в този момент за нас е безполезно — казва Брадуел. — Майка ти е искала да си спомниш някои точно определени неща. Знаци. Кодирани послания, като огърлицата. Затова се надявах посвещението да ни заведе при нея. Но може би просто е искала да се сбогува с теб и да ти даде съвет, който да помниш до края на живота си.

За известно време тримата потъват в мълчание. Преша се обръща и обляга гръб на студената стена. Ако това наистина е съвет, какво точно е имала предвид майка им? „Следвай душата си. Защото тя има крила. Нека светлината те води навсякъде.“ Представя си, че душата й има крила. Представя си как следва душата си. Но къде би могла да я отведе тя? Нима има къде да отиде? Наоколо са само Разтопените земи и Мъртвите полета. И няма светлина в истинския смисъл на думата — защото целият свят е покрит с мръсно було от пепел. Преша си представя как вятърът развява това було, сякаш спуснато пред лицето на жена, която го кара да потрепва с дъха си — сякаш това е лицето на майка й, скрито от поглед. Ами, ако майка й е наистина жива някъде там навън? И как ще насочваш някого, когато всички естествени ориентири са заличени от лицето на Земята?

„Ти си моята пътеводна звезда, също като онази, която изгря на изток и направляваше Мъдреците“, изрича Партридж.

— Не мислите ли, че иска от нас да тръгнем на изток?

Брадуел изважда една карта от вътрешния джоб на якето си — същата, която използваха, за да намерят улица „Ломбард“. Той я разгръща на пода. Куполът, разбира се, се намира на север, заобиколен от пуста земя, преминаваща в млади горички в покрайнините на града. Разтопените земи представляват затворени жилищни комплекси, заемащи най-източните, южни и западни части на града. А отвъд този обръч се простират Мъртвите полета.

— Хълмовете източно от града са национален резерват — казва Брадуел.

— А в приказката жената-лебед намира подслон под земята. Може сред тези хълмове да има подземен бункер — предполага Преша.

— В такъв случай утре поемаме на изток — казва Партридж.

— Ами ако грешим? — обажда се Преша.

— Не ми харесва тази нагласа — отвръща Партридж.

— Това е единствената насока, с която разполагаме — заявява Брадуел.

Преша го поглежда. Успява да различи златистите точици в тъмнокафявите му очи. Никога досега не ги е забелязвала. Изглеждат прекрасно — като капчици мед.

— Ние ли? — казва му Преша. — Мислех, че дългът ти е вече изплатен.

— Още съм с вас — отвръща Брадуел.

— Освен ако не го правиш заради себе си.

— Така да бъде, правя го заради себе си. Имам си причини за това. Сега доволна ли си?

Преша свива рамене.

Брадуел поема ръката й в своята и поставя огърлицата на дланта й.

— Трябва да я носиш — казва той.

— Огърлицата не е моя — възразява тя.

— Напротив, твоя е — отвръща Партридж. — Сигурен съм, че майка ни би искала да я носиш. Все пак си нейна дъщеря.

„Дъщеря“ — думата й звучи някак чуждо.

— Какво ще кажеш? — пита я Брадуел.

— Добре — съгласява се Преша.

Брадуел разтваря изящната закопчалка. Преша се завърта и повдига косата си, внимавайки за превръзката. Той се пресяга през главата й, придържайки двата края на верижката. После закопчава катарамата. След което я пуска и казва:

— Отива ти.

Преша вдига ръка и докосва медальона с показалец.

— Никога не съм носила истинска огърлица. Не и доколкото помня.

Медальонът виси точно под възела на кожената препаска, придържаща превръзката на врата й, точно в малката вдлъбнатина на ключицата й. Скъпоценният камък хвърля ясносини отблясъци. Някога тази огърлица е принадлежала на майка й. Докосвала е кожата й. Ами ако е била подарък от баща й? Дали някога ще научи нещо за него?

— В този момент ми приличаш на нея — обажда се Партридж. — По начина, по който накланяш глава, и в някои жестове.

— Наистина ли? — мисълта, че може да прилича на майка си, я прави много по-щастлива, отколкото е очаквала.

— Ето — добавя той, — имаш същата усмивка.

— Ще ми се дядо ми да можеше да я види — казва им тя, спомнила си мига, в който дядо й й беше подарил сабото, след което беше казал, че му се иска да й даде нещо много по-красиво, тъй като заслужавала.

И ето че сега го има — малко късче красота.