Джулиана Багът
Чисти (4)

Преша
Лов на вехтории

Дори на цяла пресечка разстояние от пазара, Преша усеща миризмата му — на развалено месо и риба, гнили плодове, въглища и пушек. Успява да различи сновящите сенки на амбулантните търговци, които разпознава по кашлицата. Ето как понякога се измерва смъртта. Има различни видове кашлица. С отривисто хъркане. Такива, които започват и свършват с хриптене. Или започват, но не могат да свършат. Други, които бълват храчки. Или завършват с грухтене — този е най-лошият вид, казва дядо й. Това означава, че белите дробове са пълни с течност, и тогава настъпва смърт от инфекция, удавяне отвътре. През деня дядо й хърка, но нощем в съня си получава пристъпи на грухтяща кашлица.

Старае се да върви по средата на уличката. Минавайки покрай навесите, тя чува семейна свада — силен мъжки рев и блъскане на метален предмет в стената. Жената пищи, а детето започва да плаче.

Щом стига до пазара, вижда, че амбулантните търговци вече затварят. Надовлечени от магистралата метални табели служат като покриви и навеси, целите в ръжда. Те затварят сергиите, просмукани с вода талашитени плоскости, товарят стоката си на разнебитени ръчни колички и замятат сергиите с окъсани брезентови покривала.

Преша минава покрай групичка хора, които си шушукат — скупчени в кръг тела, дюдюкане, откъслечен пронизителен смях и отново шушукане. Зърва лицата им, изпъстрени с парчета метал, лъскаво стъкло и неравни белези. Ръката на една от жените изглежда плътно обвита с кожен ръкав с маншет на китката, сраснал се с кожата й.

После вижда група деца, не много по-малки от самата нея. Две от тях — близначки с обезобразени, ръждиви крака, малка част от които оставена на показ от полите — въртят въже, а помежду им скача трето дете, чиято ръка е сякаш издялана от дърво. Междувременно те си тананикат:

Изгори Чист и пепелта вдишай.

От червата му колан уший.

От косата въже изплети.

А от костите Чист сапун направи.

После се мий, мий, мий. Едно, две, три.

Мий, мий, мий. Чистият си ти.

„Чисти“ са наричани онези, които живеят в Купола. Децата са обсебени от Чистите. Те присъстват във всяка детска броилка, обикновено мъртви. Преша знае това стихче наизуст. Като малка тя също скачаше на въже, докато си го тананикаше. Мечтала беше за този сапун като истинска глупачка. А сега се пита дали и тези деца не мечтаят за същото. Какво ли е чувството да си Чист? Да заличиш белезите, отново да имаш ръка вместо кукла?

После вижда момченце с твърде раздалечени очи, разположени едва ли не странично на главата, както при конете. Детето поддържа огъня в метален варел, на който са закрепени два шиша с овъглено месо. Животните, забучени на шишовете, са дребни, с големината на гризачи. Тези деца са били бебета по време на Детонациите, жилави хлапета. Децата, родени преди Детонациите, са наричани Стари, а родените след това — Нови. Новите би трябвало да са Чисти, но нещата не стоят така. Мутациите, предизвикани вследствие на Детонациите, са проникнали дълбоко в гените на оцелелите. Затова не се раждат Чисти бебета. Те се появяват на бял свят обезобразени и носят следите от деформациите на своите родители. Животните също. Вместо всичко да започне на чисто, изглежда, се появяват все по-сложни кръстоски, смесица между хора, животни, земя и предмети.

Но съществува една важна разлика, за която хората на нейната възраст си дават ясна сметка — едните помнят живота преди Детонациите, а другите не. Понякога, след като се запознаят, децата на нейната възраст започват да играят на „Спомени“, обменяйки спомените, сякаш са разменна монета. А споделянето на най-личните спомени е доказателство, че искаш да се припознаеш с човека отсреща — разменна монета за доверие. Но онези, които са твърде малки, за да помнят, стават обект на една омразна комбинация от съжаление и завист. Понякога Преша се улавя в лъжа, преструвайки се, че помни много повече, като заимства чужди спомени и ги смесва със своите. Ала този навик я тревожи заради опасността да повярва в чуждите спомени до такава степен, че нейните собствени да й се сторят ненадеждни. Трябва да се вкопчи здраво в малкото спомени, които има.

Тя плъзва поглед по редицата лица, върху които огънят хвърля странни сенки, отразявайки се в парче метал или стъкло, станало част от нечие лице, разкривайки алени белези, следи от изгаряния и набъбнали израстъци. Едно момиче, което познава, но чието име не помни, вдига поглед към нея и казва:

— Искаш ли парче Чисто месо? Препечено и хрускаво.

— Не — отвръща Преша по-високо, отколкото бе възнамерявала.

Децата избухват в смях, с изключение на момченцето, което наглежда огъня. То завърта своя шиш с малки, деликатни пръстчета, сякаш навива часовник или някакъв вид инструмент. Името му е Микел. Не прилича на останалите деца. В него има някаква твърдост. Видял е доста смърт около себе си, а и родителите му отдавна не са сред живите.

— Сигурна ли си, Преша? — пита той сериозно. — Едно малко парченце, преди да те отведат завинаги?

У Микел има някаква жестокост, въпреки че обикновено тя не е насочена към нея, тъй като Преша е по-голяма от него. Затова думите му я учудват.

— Много мило от твоя страна — отвръща тя, — но ще се въздържа.

Микел я поглежда с разочарование. Вероятно е искал да я накара да се развика, че никога няма да я отведат. При все това, тя изпитва съжаление към него. Тази негова жестокост винаги го е карала да изглежда уязвим, което противоречи напълно на впечатлението, което той иска да създаде за себе си.

Малко по-нататък тя зърва Кепърнес — мъжа, когото дядо й бе споменал. От известно време насам не го е виждала. Той е на същата възраст, предполага тя, на която би бил баща й. Кепърнес товари празни щайги в задната част на една ръчна количка с навити нагоре ръкави, излагащи на показ неговите слаби и жилави ръце, осеяни с парченца стъкло. Мъжът спира за миг поглед върху нея. В една от кошниците му са останали няколко тъмни на цвят грудки. Тя навежда глава, за да скрие белезите от едната страна на лицето си.

— Как е синът ти? Раната на врата му зарасна ли? — попита тя с надеждата, че така ще му напомни, че й е длъжник.

Той спира и изпъва гръб с гримаса на лицето. В едното му око проблясва златистооранжева мъглявина — катаракта, резултат от избухналата радиация, което не е нещо необичайно.

— Ти си хлапето на шивача на плът, нали? Май беше негова внучка? Не бива да се навърташ наоколо. Вече си голяма, нали?

— Не, не съм — отвръща тя отбранително. — Все още съм на петнайсет.

Превива рамене, сякаш да се предпази от вятъра, но всъщност се опитва само да изглежда по-малка.

— Така ли? — той спира и се втренчва в нея. Фокусира я със здравото си око, единственото, с което вижда. — Рискувах живота си за тези грудки. Изрових ги недалеч от горския терен на ОСР. Останаха само няколко.

— Аз пък разполагам с нещо уникално. Нещо, което само човек, натрупал състояние, може да си позволи. Тоест, не е за всеки.

— И какво е то?

— Пеперуда — отвръща тя.

— Пеперуда ли? — изсумтява той. — В днешно време не са останали много. — Това е самата истина. Пеперудите са много редки. Преди година, година и нещо, Преша бе видяла няколко пеперуди, незначителен признак на възраждане.

— Всъщност е играчка.

— Играчка ли?

Децата вече не разполагат с играчки. Всъщност играят със свински пикочни мехури и парцалени кукли.

— Дай да погледна.

Тя поклаща глава.

— Няма смисъл да я гледаш, ако нямаш пари да я купиш.

— Нека само я погледна.

Тя въздиша с престорено раздразнение. После изважда пеперудата и я показва.

— По-близо — казва мъжът.

Чак сега тя забелязва, че и двете му очи са пострадали от Детонациите, едното доста по-зле от другото.

— Обзалагам се, че като малък си имал истински играчки — подхвърля Преша.

Той кима и пита:

— Какво прави?

Тя навива фигурката и я поставя в ръчната количка. Пеперудата започва да пърха с крила.

— Чудя се какво е било да растеш по онова време. С всичките онези Коледи и рождени дни — казва тя.

— Като малък вярвах в чудеса. Можеш ли да си представиш? — казва той и килва глава настрани, загледан в играчката. — Колко струва?

— Обикновено ги продавам скъпо. Това е нещо като сувенир от изгубеното минало. За теб обаче… Ще ти ги дам само за няколко коренчета, онези, които са ти останали. Имаме нужда от тях.

Той й подава кошницата, тя изсипва корените в торбата си и му дава пеперудата.

— Ще я подаря на сина ми. Не му остава много време — казва Кепърнес. Преша вече се е обърнала да си върви. Тогава чува тракането на навиващия механизъм, а после и пърхането на крилата. — Това ще го ободри.

„Не — казва си тя. — Върви. Не задавай въпроси.“ — Но Преша помни добре сина му. Много мило хлапе. И куражлия. Изобщо не заплака, докато дядо й зашиваше раната на врата му, въпреки че нямаше нищо срещу болката.

— Какво е станало с него?

— Нападна го едно Пясъчно създание. Беше излязъл на лов край полята, недалеч от пустинята. Видял окото му да примигва от земята, след което съществото го повлякло навътре в пясъка. Майка му била с него и го измъкнала. Но онова нещо го ухапало. А кръвта му се инфектира.

Пясъчните създания са същества, слели се със земята, а в градовете — с рухналите сгради. Повечето от тях измряха скоро след Детонациите поради липса на препитание, уста или храносмилателна система. Но част от тях оцеляха, защото след мутациите се превърнаха повече в скали, отколкото в хора, а други, слели се с животни — защото започнаха да действат в сговор със зверовете. Когато се рови из руините на града, Преша е нащрек за Пясъчни същества, които могат да изникнат изневиделица, да сграбчат крака й и да я повлекат надолу. Досега обаче никога не е излизала извън града, където момчето е било нападнато. Там, на това място, има същества, слели се със земята. Чувала е, че могат да бъдат забелязани как примигват от покрития с пепел пясък на Мъртвите полета. Чувала е също, че много от сървайвалистите^[1], които преди Детонациите били убедени, че се задава началото на Края на света, и се преселили в горите, след това се слели с дърветата.

Чувала е, че такова едно ухапване е ужасяващ начин да намериш смъртта си. Понякога детето получава апоплектичен пристъп и на устата му избива пяна. Преша бърка в торбата, за да извади грудките.

— Не знаех — казва тя. — Слушай, задръж и грудките, и пеперудата.

— Не — отвръща Кепърнес и прибира пеперудата в горния вътрешен джоб на палтото си. — Наскоро видях дядо ти. И той не е много добре, нали? Всички имаме болни близки. А сделката си е сделка.

Преша не е сигурна какво да отговори. Всъщност той е прав. Всеки има по някой близък, който е починал или е на смъртно легло.

— Добре — кимва Преша. — Много съжалявам.

Той се залавя отново да товари ръчната количка и поклаща глава.

— Всички съжаляваме.

Кепърнес разстила едно тежко платнище и покрива натоварената стока. Докато не гледа към нея, тя повдига торбата си и оставя няколко грудки да се търкулнат обратно в кошницата.

След това веднага се обръща и си тръгва. И бездруго си дава сметка, че не би могла да ги изяде всичките, не и, когато знае, че синът на Кепърнес умира и че му е взела повече пари, отколкото обикновено взима за фигурките си.

Сега обаче ще трябва да се порови из боклуците. Кепърнес има право. Дядо й наистина не е добре. Не му остава много време. Какво ще стане, ако скоро я отведат или се наложи да избяга? Трябва да направи възможно най-много фигурки, които ще бъдат за дядо й средство за търгуване и препитание. Тя ускорява крачка.

Щом стига до края на пазара, тя спира. Защото там, на една ниска тухлена стена, е залепен новият списък на ОСР. Краищата му пърпорят на студения вятър. Амбулантни търговци бутат ръчните колички надолу по улицата с високо, екливо трополене. Изчаква ги да преминат, а после тръгва към списъка. Притиска с ръце хартиените краища. Шрифтът е дребен. Налага се да се приближи още повече. Плъзва поглед надолу по страницата.

И тогава го забелязва.

Името Преша Белз и до него датата си на раждане.

Проследява буквите с върха на показалеца си.

Вече не може да отрича истината. Няма никакво изгубено досие с личните й данни. Името й е тук. Пред нея.

Започва да отстъпва назад, препъвайки се в разпилените наоколо тухли. Свива в първата улица, изпречила се пред очите й.

Премръзнала е. Въздухът е влажен. Тя вдига нагоре яката на пуловера си, за да покрие шията си, издърпва развлечения ръкав над главата на куклата, все още с нахлузен отгоре й чорап, мушва я под другата си мишница и накрая кръстосва ръце на гърдите си. Всъщност това е навик, прави го винаги, когато е навън сред хората, когато се чувства нервна. Почти като утеха.

Сред руините от двете страни все още се издигат скелетите на сгради, в които разни хора са намерили временен дом. После минава покрай една напълно сринала се сграда. Това е най-доброто мястото за лов на вехтории. Сред купищата отломки се е случвало да попадне на някои наистина прекрасни неща — парче тел, монети, метални катарами, ключове — но руините са опасни. В прокопаните сред тях пещери Пясъчните създания и Зверовете, запазили по-човешки облик, палят вътре огън, за да се стоплят и да сготвят уловената плячка, а през пролуките навън се процеждат струйки пушек. Тя си представя сина на Кепърнес насред Мъртвите полета, окото, което се появява в пясъка около краката му — и тогава една ръка се стрелва изневиделица и го повлича надолу. Само че тя е сама. Ако я сграбчат и повлекат надолу, ще бъде изядена парче по парче, докато накрая не остане нищо от нея.

Не се вижда никакъв пушек, затова тя се покатерва на една камара клатушкащи се камъни, като внимава къде стъпва и се оглежда за лъскави метални предмети и парчета тел. Руините наоколо са почти напълно опоскани, но въпреки това тя успява да открие нещо, което навремето сигурно е било струна за китара, няколко парчета пластмаса, приличащи на части от стара игрална дъска, и тънка метална тръба.

Вероятно би могла да направи нещо специално за дядо си — подарък, който си струва да запази. Не желае да използва думите „за спомен“, защото това й напомня, че скоро може да е далече от тук, но те просто не й излизат от ума. За спомен.

Когато се отправя към къщи, минавайки обратно през пазара, сергиите вече са затворени. Закъсняла е. Трябва да побърза. Дядо й ще започне да се тревожи. В отсрещния край на пазара вижда момчето с раздалечените очи, Микел. Този път детето пече друга животинка върху тимпана. Това е едно съвсем малко зверче, почти колкото мишка, което едва ли си струва труда.

До него стои малко момченце. То протяга ръка към месото.

— Не пипай! Ще се изгориш! — предупреждава го Микел и блъска момчето, което пада на земята.

То е босоного. Вместо палци на краката му има само две чуканчета. Като вижда кръвта на ожуленото си коляно, момчето хуква към една сумрачна входна врата. От там се подават три жени, сраснали се в едно цяло, чийто общ торс остава скрит в безпорядък от диплещо се сукно. На места лицата им изглеждат лъскави и сковани, сякаш излети от пластмаса. Групита, така ги наричат. Раменете на едната жена са отпуснати, гръбнакът — превит в дъга. Виждат се много ръце — едните светли и луничави, а останалите смугли. Жената в центъра улавя момчето за ръката и казва:

— Мълчи. Не вдигай шум. Мълчи.

Жената с превития гръбнак, която едва се държи на краката си, кресва на Преша:

— Ти ли му стори това? Ти ли беше?

— Не съм го докоснала с пръст — отвръща Преша и придърпва надолу ръкава си.

— Време е да се прибираш — обръща се жената към момчето. После се озърта наоколо, сякаш подушила нещо във въздуха. — Веднага.

Момчето се изплъзва от ръцете й и с още по-силен рев се спуска надолу по улицата право към опустелия пазар.

Жената с превития гръбнак хвърля поглед през рамо и размахва към Преша костелив юмрук с изпъкнали стави.

— Видя ли какво направи?

Но тогава чува зад себе си виковете на Микел:

— Чудовище! Чудовище!

Преша се обръща и вижда подобен на вълк Звяр — този път обаче животинската природа е надделяла над човешката. Има рунтава козина, но по протежение на ребрата му са вдълбани късове стъкло. Накуцвайки, съществото препуска на четири лапи, после спира и се изправя на задните си крака, като почти достига ръста на възрастен човек. Крайниците му завършат с извити хищни нокти, ала вместо муцуна, съществото има розово, почти голобрадо човешко лице, с изпъкнала, тясна челюст и дълги зъби. Ребрата му се повдигат и отпускат учестено. В плътта на гърдите му е вдълбана метална верига.

Микел се покатерва върху тимпана, а от там скача на близкия ламаринен покрив. Групитата хлътват обратно в тъмния вход и затулват вратата с широка дървена дъска. Дори не им хрумва да повикат изгубеното дете, което продължава да тича сам-само по пустата улица. Преша знае, че Звярът ще погне първо детето. По-малко е от нея, идеалната плячка. Но, разбира се, би могъл да нападне и двама им. Несъмнено е достатъчно едър.

Стиснала здраво торбата, Преша хуква да бяга, ръцете й разсичат бясно въздуха, а краката й се движат главоломно. Бягането е в кръвта й, винаги е била бърза като вятъра. Може би го е наследила от баща си, куотърбека. Подметките на обувките й са износени и тя усеща настилката през тънката материя на чорапите си.

Сега, когато пазарът е затворил, улицата изглежда някак чужда. Звярът се носи неумолимо по петите й. Наоколо няма друг, освен малкото момче и нея самата. Момчето вероятно е усетило, че е настъпила промяна, че нещо не е наред. То се обръща и очите му се разширяват от страх. Тогава се спъва и сковано от ужас, не може да се изправи. Вече близо до него, Преша забелязва, че кожата до окото му е обгорена и излъчва синкавобяло сияние, сякаш е от мрамор.

Преша притичва до него.

— Хайде! — подканя го тя, прихваща го под мишниците и го изправя на крака. Тъй като едната й ръка е почти безполезна, тя се нуждае от помощта на момчето. — Дръж се здраво!

Като обезумяла се оглежда на всички страни, търсейки нещо, на което да се покатерят. А Звярът постепенно ги застига. От двете страни на улицата няма нищо друго, освен руини, но далече напред тя забелязва сграда, която е само частично срутена. Металната врата е снабдена с желязна решетка — това е вратата на магазин, който навремето е имал витрина от шлифовано стъкло, също като бръснарницата. От дядо си знае, че преди е бил заложна къща и че хората най-напред плячкосали места като това, тъй като вътре имало оръжие и злато, въпреки че златото с течение на времето бе изгубило стойността си.

Вратата е леко открехната.

Детето, което се оказва по-тежко, отколкото е предполагала, надава високи и пронизителни писъци. То е обвило плътно ръце около врата й, спирайки дъха й. А Звярът е толкова близо, че Преша долавя учестеното му дишане.

Тя се спуска към металната решетка, отваря я, завърта се бързо и я затръшва, като не изпуска детето из ръце. Вратата се заключва автоматично.

Двамата се оказват в малка гола стая с няколко палета на пода. Тя закрива с ръка устата на пищящото дете.

— Тихо, пази тишина! — казва тя, отстъпвайки заднешком към отсрещната стена. Накрая сяда в сумрачния ъгъл на стаята, взела детето в скута си.

Звярът мигом се озовава пред вратата — от устата му се изтръгва лай, ноктите му дращят през решетката. В него не е останало нищо човешко, освен лицето и очите. Вратата издрънчава шумно. Объркан, Звярът се снишава предпазливо и започва да ръмжи. Но тогава извръща глава и подушва въздуха. Нещо друго е привлякло вниманието му и той се отдалечава тичешком.

В този момент момчето я ухапва с все сили по ръката.

— Ох! — възкликва Преша и разтрива длан в панталоните си. — Защо го направи?

Момчето я поглежда с широко ококорени очи, сякаш и самото то е изненадано.

— Очаквах по-скоро да ми благодариш.

В другата част на стаята отеква силен трясък.

Преша ахва от изненада и се обръща. Момчето също поглежда нататък.

На пода се е отворил капак и от долното помещение се е показал до раменете млад мъж. Косата му е рошава, а очите — тъмни и сериозни. На възраст изглежда малко по-голям от Преша.

— Защо сте тук, за събранието ли?

От устата на момчето се изтръгва нов писък, сякаш това е единственото, което знае. „Нищо чудно, че жената му се скара да мълчи — мисли си Преша. — Истински кресльо.“ — Тогава детето се втурва към решетката на входа.

— Не излизай навън! — предупреждава го тя.

Но момчето не губи време. То отключва бързо вратата, изскача навън и изчезва.

— Кой беше това? — пита младият мъж.

— Дори не го познавам — отвръща Преша и се изправя. Чак сега забелязва, че младият мъж е застанал на разнебитена, сгъваема стълба, която се спуска към мазето. А помещението отдолу е претъпкано с хора.

— Знам коя си — казва той. — Ти си внучката на шивача на плът.

Тогава тя забелязва двата белега отстрани на лицето му, вероятно дело на дядо й. От опит знае, че шевовете не са много стари, най-много на година-две.

— Не помня да сме се срещали.

— Не сме — отвръща той. — Пък и тогава бях доста очукан — посочва лицето си. — Едва ли би ме познала. Аз обаче помня, че те видях.

Поглежда я по начин, който я кара да се изчерви. Струва й се, че у него има нещо познато, нещо в тъмния блясък на очите му. Лицето му й харесва, това е лице на оцеляващ — силно изразена челюст с два дълги, вдълбани белега. А очите му — в тях има нещо, което го кара да изглежда ядосан и мил едновременно.

— За събранието ли си дошла? Вече започваме. Долу има храна.

За последен път е навън, преди да навърши шестнайсет. Името й е в списъка. Сърцето й се блъска в гърдите. Току-що спаси онова дете. Обзема я чувство на смелост. И освен това умира от глад. Мисълта да похапне й се струва привлекателна. Може би ще има достатъчно храна и ще успее да свие незабелязано нещичко за дядо си.

Навън отеква вой. Звярът е още наблизо.

— Да — казва тя. — Тук съм за събранието.

На лицето му се появява намек за усмивка, но бързо изчезва. Не е от хората, от които лесно можеш да изтръгнеш усмивка.

— Ново попълнение! Направете място!

В този миг Преша забелязва някакво пърхащо движение под синята риза на гърба му, сякаш леки вълнички.

И тогава се сеща кой е той — момчето с птици на гърба.