Джулиана Багът
Чисти (48)

Преша
Светлина

Преша се чувства изгубена. Около колата се вдигат облаци прах. Пустият пейзаж се простира далече пред тях. На изток. Там, където навремето имаше национален резерват. Това е всичко, с което разполагат. А може дори да не е истинска следа. Може нищо да не означава.

— Може да използваме димни сигнали — казва Преша.

Брадуел я изглежда остро.

— Имаш право — отвръща той, сякаш е обмислял същата идея. — От Купола със сигурност ще видят димните сигнали, но нямаме голям избор.

— Кажи го отново — обръща се Преша към Партридж. — Текстът на картичката. Започни от самото начало. Ел Капитан още не го е чул.

— Какъв е смисълът? — отвръща Партридж. — Тук няма нищо. На изток има само един хълм, а отвъд него още пустеещи земи. Чудя се какво изобщо търсим тук, освен че рискуваме живота си?

— Кажи го отново — настоява и Брадуел.

Партридж въздъхва.

„Нека светлината те води навсякъде. Следвай душата си. Защото тя има крила. Ти си моята пътеводна звезда, също като онази, която изгря на изток и направляваше Мъдреците. Честит рожден ден, Партридж! С обич, мама.“ Та-дам!

— Нека светлината те води навсякъде — повтаря Ел Капитан.

— Светлината — обажда се Хелмут.

— Нищо не ми хрумва — казва Ел Капитан.

— Нищо — повтаря Хелмут.

Преша разкопчава колието — болка пронизва тила й. Тя втренчва поглед в медальона на дланта си и в синия скъпоценен камък. Тя го вдига към окото си и примижава срещу камъка, който оцветява запустялата земя в синьо.

— На какъв принцип работеха 3D очилата? Нали се сещате, онези, които хората носели в кината, докато похапвали от малки хартиени кофички?

— Имало е различни видове — казва Брадуел. — При едните се използвали лещи в два различни цвята, една червена и една синя, които създавали усещането за филм, при който на екрана се излъчват едновременно два различни образа. Другите били поляризирани, като различните лещи пречупвали хоризонталните и вертикалните образи.

— Възможно ли е да се изпрати светлинно съобщение, което да бъде забелязано само през определен вид леща? — изрича Преша, разсъждавайки на глас.

— В Купола имаше едно момче на име Арвин Уийд, което изпращаше съобщения на момичетата, като излъчва светлинни сигнали на моравата между двата пансиона с помощта на лазерна писалка — обяснява Партридж, като почуква с пръст по стъклото, загледан навън, сякаш се опитва да си представи същата тази морава. — Говореше се, че се опитвал да изобрети такъв вид лазер, който само приятелката му да може да вижда.

— Следователно, ако искаш да бъде намерен, но няма как да използваш димни сигнали — заключава Преша. Тогава ще използваш такава светлина, която може да бъде видяна само през определен вид леща.

— Партридж, какво знаеш за фотоните? — обажда се Брадуел. — Фотоните на инфрачервените и ултравиолетовите лъчи? В Купола преподават ли ви науки?

— Не бях отличникът на класа — отвръща Партридж. — Разполагаме с някои съвсем прости начини за регистрирането на тези два вида светлина. Уийд обаче има право. Съществуват различни нива на светлината. Би могъл да насочи един лъч право към приятелката си — от своя прозорец към нейния, а тя на свой ред да го забележи през леща, която улавя светлина с честота извън нашия зрителен диапазон. Нали знаете, двеста шейсет и две, триста четирийсет и девет, триста седемдесет и пет.

Преша и Брадуел се споглеждат. Защото никой от тях не е чувал за това. Тя забелязва болката, преминала по лицето на Брадуел. За нея не е тайна неговата неутолима жажда за знания. И двамата са били лишени от образованието, което Партридж приема за даденост. Но Партридж не забелязва нищо.

— Така че е необходима леща, с която да бъдат засечени. Освен това лъчите трябва да бъдат насочени точно срещу човека, наблюдаващ през лещата, нали така? Защото лазерите не разсейват светлината.

— С други думи, също като кучетата, които чуват звуци извън нашия слухов диапазон — отбелязва Брадуел.

— Предполагам — отвръща Брадуел. — Никога не съм имал куче.

— Значи, съществува такъв спектър светлина, който може да бъде засечен само чрез един-единствен вид филтър? Права ли съм? — казва Преша.

— Точно така — отвръща Партридж.

Преша усеща, че през тялото й преминава тръпка на вълнение. Тя поднася отново окото на лебеда към своето. И пейзажът отново изплува пред нея, облян в синя светлина.

— Ами, ако този камък не е просто синьото око на един лебед? Ами, ако това е нашата леща или филтър?

— „Нека светлината те води навсякъде“ — изрича Брадуел.

Преша започва да изучава хълмовете пред тях, местейки поглед насам-натам. Тогава тя подминава една мъждукаща бяла светлинка, след което спира и отново се връща на нея. Светлината прилича на фар, на звезда, красяща върха на коледна елха, каквито е имало навремето.

— Какво има? — обажда се Брадуел.

— Не съм сигурна — отвръща тя. — Мъничка бяла светлинка.

Преша фокусира отново погледа си и тогава зърва още една бяла светлина, проблясваща на върха на друго дърво, издигащо се на единия склон на хълма. Възможно ли е да е тя? Ако това е дело на майка й, тогава то е и първото нещо, което Преша научава за нея съвсем сама, без да разчита на чужди разкази и снимки или на мъглявите спомени. В този миг за нея майка й представлява една блещукаща бяла светлинка, примигваща сред дърветата.

— Арибел Кординг Уилъкс — изрича Брадуел също като преди с възхищение и любопитство.

— Може ли да погледна? — обажда се Партридж.

Преша му подава скъпоценния камък.

Партридж се премества към средата на задната седалка и присяда на ръба. След това навежда глава и поглежда през скъпоценния камък, присвивайки очи.

— Виждам само синя мъгла.

— Продължавай да гледаш — подканя го Преша. Не, тя не е луда. Наистина видя светлината. Тя беше там, кристално ясна.

Тогава той също я забелязва. Убедена е в това.

— Чакай малко — казва той. — Тя е точно пред нас.

— Ако наистина е тя, когато се приближим, вече няма да разполагаме с отправна точка, която да следваме — изтъква Брадуел. — Ще трябва да намерим някакъв ориентир, който да ни показва вярната посока.

— Важното е, че стигнахме дотук — казва Партридж.

— Може да извадим късмет — подхвърля Ел Капитан.

Долната челюст на Хелмут виси отпусната, ала ръцете му продължават да шават нервно зад гърба на брат му. В очите му проблясва нещо, което кара Преша да се запита дали не е по-умен, отколкото изглежда.

— Късмет — изрича той.