Джулиана Багът
Чисти (33)

Партридж
Майки

Единият шев на тъмната калъфка за възглавница, нахлузена на главата на Партридж, е леко разпран. Той успява да зърне малки късчета от околността, но недостатъчно, за да се ориентира. Двамата с Брадуел се придвижват напред, обкръжени от всички страни от тежковъоръжените жени и техните деца — плетеница от сраснати сухожилия, деформирани хълбоци и силно превити гърбове. Една от жените върви начело. В ръката си носи стар фенер за къмпинг, прикрепен с тиксо за дълъг прът. Фенерът се клатушка насам-натам, хвърляйки сенки върху цялата група. Партридж наблюдава движението на жените, сраснали се със своите деца. Онези от тях, чиито деца са прикрепени към краката им, вървят с олюляваща се и затруднена походка, изискваща огромни физически усилия. Някои от жените нямат деца и редом до другите изглеждат някак оголени и окастрени, сякаш част от тях липсва.

Птиците на гърба на Брадуел мируват. Вероятно реагират на страха му — или той просто не се бои от нищо в момента. Може би това е едно от преимуществата, когато те смятат за мъртъв. Или птиците просто усещат кога трябва да кротуват.

От време на време Брадуел пита жените накъде ги водят, но отговор не получава.

Жените вървят мълчаливо. А щом някое от децата се разбъбри или захленчи, майката го успокоява или изважда нещичко от джоба си и го пъха в устата на детето. През пролуката в плата Партридж успява да зърне децата само за миг, надничащи иззад нечие бедро, обвили крака около кръста на майка си или увиснали на ръката й. Очите им греят със странен блясък, усмивките им са неуловими. От време на време се случва да се закашлят, но не с онези хъхрещи пристъпи, които получават децата на пазара.

Партридж установява, че жените ги извеждат извън очертанията на затворените жилищни комплекси и стопената пластмаса. Настилката тук, състояла се някога от цимент и смола, сега е напукана и натрошена, което го навежда на мисълта, че отиват към стария търговски център. Партридж извива глава, за да премести пролуката точно отпред. Освен големия фенер една от жените носи джобно фенерче, с помощта на което изучава набързо останките на рухналия търговски център. Вижда се и част от киносалон. От надписа са останали само две букви E и една L^[1], което напомня на Брадуел за змиорките — и по-точно за електрическите. Какви бяха обаче — риби или змии? Другите магазини са напълно неразпознаваеми — плячкосани от всичко, което си струва да бъде заграбено. Отмъкнати са дори всички стъклени и метални отломки. Останали са само няколко тавански плочки, а лъчът на фенерчето се отразява в една скрита в плътните сенки флуоресцентна лампа, запазена като по чудо невредима.

От стъпките им вече не се разнася ехо. Отправят се към нещо високо, почти масивно. Партридж успява да различи една от огромните рухнали индустриални сгради, използвана навремето за въдворяване на затворници или на такива като госпожа Феърлинг, отвлечени от домовете им, или на хора, умиращи от вирусни заболявания. Преминават в стегната група покрай развалините на сградата.

Тогава една от жените казва:

— В продължение на три години тук беше домът ми. Женското крило. Стая номер хиляда двеста осемдесет и четири. С храна, която пъхаха под вратата. И осветление, което изгасваше веднага след вечерната молитва.

Партридж извива глава под калъфката, опитвайки се да види кой говори. Оказва се една от бездетните жени.

— Имах само една молитва — прошепва друга от жените. — Спаси ни, спаси ни, спаси ни.

После настъпва дълга тишина. Групата продължава напред, докато една от жените не казва:

— Спускаме се надолу.

В същия миг земята под краката на Партридж изчезва и той се приземява тежко малко по-надолу, след което започва да слиза по серия стъпала.

— Брадуел тук ли си още? — обажда се той.

— Тук съм.

— Тишина! — чува се детски глас.

Един по един всички слизат в нещо като голямо мазе, съдейки по акустиката. Температурата пада бързо. Въздухът е влажен. Всички стоят притихнали и умълчани. Някой избутва Партридж, принуждавайки го да коленичи на пода. Ръцете му остават завързани на гърба. А щом свалят калъфката от главата му, той изпитва облекчение, че може отново да диша и да вижда свободно. Оказват се заобиколени от най-малко дузина напълно въоръжени жени, част от които с деца.

Брадуел, чиято калъфка също е свалена, е коленичил до него. Изглежда зачервен и замаян.

Партридж отпуска глава на гърдите си, опитва се да скрие небелязаното си лице.

— Такъв ли беше планът? — прошепва на Брадуел.

— Мисля, че остава малко.

— Така ли? — сопва се Партридж. — Малко до какво? Да ни убият?

Средната част на мазето е оголена и с индустриални размери. Такива мазета обикновено се срещат под големите сгради, каквито са санаториумите. Покрай стените обаче е наредена цяла колекция от обичайните за такива места предмети, сега разкривени, ръждясали и обгорени — големи колела, лопати, топки за боулинг, чукове с кръгла глава. Там има също и редица сгънати метални рамки за легла, чугунени вани и метални кофи на колелца за миене на подове.

Пред тях се изправя една жена. В обятията й е сгушено русо детенце на две-три годинки, а едната ръка на майката се е сраснала с главата на детето някак закрилящо. В другата си ръка жената държи бейзболна бухалка, на чийто връх е закрепена горната част на брадва.

— Какво търсите в земите на Нашата добра майка? — пита ги тя.

Без да повдига глава, Партридж се озърта към Брадуел.

— Имаме важна мисия, но един от другарите ни изчезна. Затова се нуждаем от помощта на Вашата добра майка. Става дума за едно момиче. Името й е Преша. На шестнайсет години. Смятаме, че е отвлечена от ОСР, но не сме напълно сигурни.

— В това няма нищо необикновено — отвръща жената. — ОСР прибира всеки, навършил шестнайсет — тя въздиша уморено.

— Само че този път обстоятелствата не са обикновени, защото той не е обикновен. — Брадуел поглежда към Партридж.

В отговор Партридж също се втренчва в него.

— Покажи им лицето си — подканя го Брадуел.

Партридж продължава да го гледа, ококорил очи. Това някакво жертвоприношение ли е? Само че тук жертвеният агнец е един Чист. Това ли е бил планът на Брадуел от самото начало?

— Няма — поклаща глава Партридж. — Какви ги вършиш?

— Покажи им лицето си! — настоява Брадуел.

Не му остава друг избор. Жените стоят в очакване. Той повдига брадичка. Жените и децата пристъпват напред. Втренчили погледи в него, всички ахват от изненада.

— Свали си ризата — казва жената.

— Няма да видите нищо по-различно — отвръща Партридж.

— Свали я.

Партридж разкопчава най-горните копчета и съблича ризата през главата си.

— Той е Чист — заявява жената.

— Несъмнено.

— Нашата добра майка ще остане доволна — обажда се жената с русото детенце. — Тя също е чувала слуховете за Чистия. И ще иска да го задържи. Какво искаш за него?

— Не съм някаква стока, за да търгувате с мен — възроптава Партридж.

— Той твой ли е? — обръща се жената към Брадуел.

— Не точно, но съм сигурен, че можем да измислим нещо.

— Тя би могла да се задоволи и с част от него — казва жената на Брадуел.

— Божичко — възкликва Партридж. — И коя е тази част?

— Смятаме, че майката на Чистия е още жива. И той иска да я открие.

— Този въпрос може също да заинтригува Нашата добра майка.

— А междувременно — продължава Брадуел — бихте ли поразпитали сред останалите майки за Преша? Тя е с тъмна коса, тъмни бадемовидни очи и едната й ръка завършва с куклена глава. На ръст е дребничка. Около дясното си око има белег с формата на полумесец, както и изгаряния от същата страна на лицето.

Заради начина, по който я описва, Партридж си задава въпроса дали Брадуел не изпитва някакви чувства към Преша. Наистина ли я харесва, или просто се чувства отговорен? Досега не му е хрумвало, че Брадуел може да си падне по някого, но това е напълно възможно. Все пак е човешко същество. За миг му се струва, че започва да го харесва и че между тях двамата може да има нещо общо, но тогава се сеща, че Брадуел току-що предложи на едни напълно непознати част от тялото му.

Жената кимва и отвръща:

— Ще поразпитам.