Джулиана Багът
Чисти (36)

Партридж
Двайсет

— Щеше да ме дадеш на тях, като че ли съм твоя собственост — казва Партридж. Двамата с Брадуел седят един до друг на захвърлените на пода палети в една малка стая и подобно на помещението, в което бяха преди, тук също има странна колекция от предмети, наредени покрай стените, от което стаята изглежда още по-малка, отколкото е. Сякаш майките са претърсили околността, донасяйки и складирайки тук всяко нещо, което може да се окаже полезно.

— Нямаше да те дам на тях. А щях да те изтъргувам. Това са две напълно различни неща.

— И в двата случая съм техен.

— Само че аз ги отказах от тази идея, нали така? — Брадуел съблича якето си. Раната на рамото му е подута, но поне е спряла да кърви. Той свива якето на топка като възглавница и ляга на една страна.

— Да, и сега ще се задоволят с част от мен. Нещо малко за спомен. Направо чудесно. Не мислиш ли?

— Дължиш живота си на Преша.

— Не знаех, че ще го приемеш толкова буквално. Там, откъдето идвам, това е само израз.

— В Купола можете да си позволите този лукс. Но не и тук. Навън всичко е на живот и смърт. И това е ежедневие.

— Няма да се дам без бой — отвръща Партридж. — Това е инстинкт за самосъхранение. Няма да позволя да отрежат част от мен доброволно.

— Не бих те посъветвал при тази шайка наоколо, но ти си знаеш най-добре.

Брадуел бухва с юмрук якето, сякаш оправя възглавница, след което затваря очи. След няколко минути вече диша дълбоко, потънал в сън.

Партридж също се опитва да поспи. Той се свива на единия палет и затваря очи, но единственото, върху което успява да се концентрира, е неравномерното хъркане на Брадуел. Хрумва му, че Брадуел е свикнал да спи при всякакви обстоятелства. Самият той обаче винаги се е будел дори при най-лекия шум — от дежурещите в пансиона учители, от прибиращите се по тъмно работници, от тракането на системата за пречистване на въздуха.

Накрая потъва в лека дрямка, като съзнанието му блуждае на границата между съня и будното състояние и кръжи все около едни и същи неща — Брадуел, Преша, сандъка, ставащото тук и сега, мъртвата старица, Лова на хора, майките. Присънва му се и образът на Лайда — лицето й в полумрака на изложбената зала и гласът й, отброяващ „едно, две, три“. А после на дансинга тя го целува нежно по устата и той отвръща на целувката й. Накрая се отдръпва от него и го поглежда така, сякаш иска да запомни лицето му, сякаш знае, че повече няма да го види, след което се обръща и побягва. Партридж се размърдва на дървения палет. Пробужда се за момент. Къде ли е тя сега? Но после дрямката го надвива и започва да сънува, че е бебе. Майка му го държи в обятията си, докато се носят на крилете й в студения непрогледен въздух. Долавя шумолене на пера и плясък на крила. А може би това са птиците на Брадуел? И дали е тъмно, защото е нощ, или защото всичко е потънало в дим?

В мрака отново отеква нечий глас: „шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет…“. Лайда продължава да брои в тъмната изложбена зала, обвита сега в пушек. А той прокарва пръст по острието на ножа. И тогава Лайда казва: „Двайсет“.