Джулиана Багът
Чисти (20)

Партридж
Пеене

Вече на улицата, Брадуел върви начело с големи и бързи крачки. Преша е втора, а Партридж — последен. Брадуел не поглежда назад към Партридж, за разлика от Преша, и Партридж се пита какво ли си мисли тя за него. Че е просто една пионка? Дали не иска само онова, което каза — да махнат името й от списъка на ОСР, каквото и да означава това, и да осигури помощ за дядо си? В такъв случай ще бъдат квит. Тя ще помогне на него, а той на нея, стига да може. И все пак разполага с доказателство, че тя има добро сърце. Нали спаси живота му, преди още да е узнала кой е той всъщност и какво може да спечели от него. Така че й има доверие и това е най-важното.

Освен това е убеден, че Брадуел го мрази и изпитва презрение към него заради привилегията да живее в Купола — нещо, за което не може да го вини. Надява се само омразата на Брадуел да не стигне дотам, че да позволи някое от онези Групита да строши главата му, както сам се бе изразил. Би било смешно, ако шансът това да се случи не беше толкова реален.

Брадуел спира, за да огледа следващата уличка и да се увери, че всичко е наред.

Задухал е студен вятър. Партридж се загръща още по-плътно в якето си.

— Значи, това било зимата? — подхвърля на Преша.

— Не — отвръща тя. — През зимата е студено.

— И сега е студено.

— Но не колкото през зимата.

— Ще ми се да видя улиците покрити със сняг — казва той.

— Снегът почернява и става мърляв още преди да е стигнал до земята.

Брадуел се обръща внезапно назад.

— Прекалено близо са — казва той. Партридж няма никаква представа за кого говори. — Ще трябва да слезем под земята. Оттук.

— Под земята ли? — учудва се Партридж. Той не обича да слиза под земята. Лесно губи ориентация дори в мазето на училищната библиотека в отсъствието на слънцето, луната и звездите. Тук обаче един от тези неизменни ориентири е Куполът, чиято светлина е най-ярка на фона на небето с онзи сияещ на върха му кръст, устремен право нагоре, макар че и той, също като Преша, не е сигурен в какво точно вярва.

— Щом Брадуел казва, че е най-добре да слезем под земята, значи е така — заявява Преша.

Брадуел посочва една четвъртита дупка до канавката. Металната решетка я няма, вероятно открадната. Той спуска вътре първо краката си, а после целият хлътва надолу. Преша се вмъква веднага след него. Обувките й изтрополяват силно на циментовия под. Партридж слиза последен. Долу е тъмно и влажно. Има толкова много локви, че е невъзможно да ги избегне всичките. Така че се налага да газят направо през тях. От време на време долавя присъствието на разни животни, чиито сенки се стрелкат насам-натам, а до слуха му достига всевъзможно писукане и цвърчене.

— Не разбирам — обажда се Партридж — защо се наложи да минем оттук.

— Сигурно си чул далечната глъчка? — пита Брадуел.

— Да — отвръща Партридж. Дори и сега я чува. — Но какво лошо има в една сватба?

Брадуел спира и се обръща, присвил очи към него.

— Сватба ли?

Партридж поглежда към Преша.

— Но тя каза, че…

— Възможно е да съм му казала, че глъчката идва от някаква сватба — подхвърля Преша на Брадуел.

— Но какво те накара да го излъжеш за подобно нещо? — недоумява Брадуел.

— Не знам. Може би съм искала това да е истина. Може би съм само една категория — после се обръща към Партридж. — Това не е сватба. А нещо като игра. Представата на ОСР за спортни мероприятия.

— Но в това няма нищо лошо — отвръща Партридж. — В Купола също имаме спортни занимания. Аз бях полузащитник в една нова разновидност на играта, наричана навремето футбол.

— В случая става дума за кървав спорт, който се нарича Лов на хора, използван от ОСР за прочистване на обществото от слабите индивиди — обяснява Брадуел, продължавайки забързано напред. — Получават точки за всеки убит човек.

— Така че е най-добре да стоим далеч от там — казва Преша, а после, без сама да знае защо, може би за по-голямо въздействие, добавя: — За теб биха взели десет точки.

— Само десет? — учудва се Партридж.

— Всъщност — подхвърля Брадуел през рамо — това е комплимент.

— Е, в такъв случай — отвръща Партридж — благодаря. Сърдечни благодарности.

— Но ако разберат, че си Чист, кой знае какво ще сторят с теб? — обажда се Преша.

Известно време тримата вървят в мълчание. Преша се замисля за онова, което каза Брадуел в хладилната камера: „И накрая изчезна. Просто ей така. И никой в Купола не го е грижа за теб? Никой не те търси?“. Със сигурност го търсят. Освен това ще подложат на разпит момчетата от класа, които последни бяха с него, вероятно дори и учителите, както и всеки друг, на когото смятат, че може да се е доверил. Лайда. Не му дава мира мисълта какво са й сторили.

А тук всичко е подгизнало. Водата в локвите е мръсна. Въздухът е застоял и задушен. Не че се оплаква, но с изненада открива колко много го дразни всичко това и какво облекчение изпитва накрая, когато Брадуел спира и казва:

— Улица „Ломбард“. Трябва да е точно над нас. Готови ли сте?

— Напълно — отвръща Партридж.

— Почакай — обажда се Преша. — Не бива да очакваш твърде много.

Толкова наивен ли изглежда?

— Не се безпокой.

— Просто не храни прекалено големи надежди.

В очите й се появява изражение, което Партридж не успява напълно да разчете. Дали това не е съжаление? Или гняв, насочен към него? А може би загриженост?

— Не храня големи надежди — отвръща той. Но знае, че това е лъжа. Всъщност се надява да намери нещо — ако не майка си, то поне нещо, което да го отведе при нея. Не открие ли нищо обаче, това ще означава, че е попаднал в задънена улица. Че е избягал напразно, без никакъв шанс да се върне обратно. Брадуел му каза да се върне в Купола при баща си. Но нима съществува такава възможност? Ще може ли да се върне в часовете на Гласингс по световна история? Ще могат ли двамата с Лайда да се съберат, разменяйки си съобщения с лазерната писалка на Арвин в тревата между двата пансиона? Ще продължат ли да бърникат в мозъка му, променяйки го завинаги? Ще го превърнат ли в игленик? Ще имплантират ли в него проследяващ чип? Или може би мини взривно устройство?

Този път под шахтата се спуска стара ръждясала стълба, но Партридж отскача, залавя се за циментовата рамка отгоре и се изтегля на повърхността по същия начин, както проникна в тунелите, водещи към системата за филтриране на въздуха. Сякаш е било преди години.

Тук, отгоре, някога е имало цяла редица къщи, но сега всичко тъне в разруха, сринато до основи. На земята лежи стълбът на улична лампа като повалено от гръмотевица дърво, целият обгорял и проснат до оголените скелети на два автомобила. На ъгъла се вижда камбанарията на църквата, за която бе споменал Брадуел. Камбанарията е пропаднала навътре в разрушената църква. Сега кулата стърчи леко килната на една страна и вече не сочи към небето като Купола.

— Пристигнахме — отсича сухо Брадуел. — Улица „Ломбард“.

Партридж е сигурен, че долавя щастлива интонация в гласа му или най-малкото нотка на самодоволство.

Вятърът вдига във въздуха прахоляк, но Партридж не покрива лицето си. Прави няколко крачки надолу по улицата. Чувства се изгубен. Претърсва с поглед останките. Какво очаква да открие? Някаква следа от миналото? Прахосмукачката? Телефона? Или каквото и да е доказателство за домашен уют? Майка му, седнала в градинския стол, чете книга и го чака с прясно приготвена лимонада?

— Съжалявам — докосва ръката му Преша.

Той я поглежда.

— Трябва ми номер хиляда петдесет и четири — казва той, минавайки на автопилот. — Хиляда петдесет и четири.

— Сигурно се шегуваш? — засмива се Брадуел. — Няма никакъв номер хиляда петдесет и четири, защото няма улица „Ломбард“. Не виждаш ли? Всичко е разрушено!

— Трябва ми улица „Ломбард“ хиляда петдесет и четири — повтаря отново Партридж. — Нищо не разбираш!

— Разбирам, и още как — отвръща Брадуел. — Идваш тук на това заличено от бомбите място, за да се смесиш с всички тези деформирани несретници, и си въобразяваш, че заслужаваш да намериш майка си просто ей така. Смяташ, че това е твое право и привилегия, защото си страдал… колко по-точно? Петнайсет минути?

Погледът на Партридж остава твърд, ала дишането му се учестява.

— Смятам да открия номер хиляда петдесет и четири. Точно затова съм тук.

Той поема по тъмната улица.

А зад себе си чува гласа на Преша:

— Брадуел.

— Чу ли това? — пита Брадуел.

Гълчавата от Лова на хора още не е стихнала. Но Партридж не може да прецени на какво разстояние оттук се намират. Виковете на хората огласят сякаш целия град.

— Не разполагате с много време! Вероятно наближава зазоряване.

Преша се изравнява с Партридж.

Той спира. Пред него се издигат останките от къща, изгубила втория си етаж. Прозорците са покрити с брезент. Чува, че някой пее.

— Трябва да побързаме — подканва го Преша.

— Вътре има някого — казва той.

— Слушай, наистина не разполагаме с много време.

Той сваля раницата от гърба си, разкопчава я и изважда отвътре снимка, прибрана в найлонов плик.

— Какво е това? — пита Преша.

— Снимка на майка ми — отвръща той. — Ще проверя дали човекът вътре не я познава.

Приближава към входа на къщата, останал без врата, на чието място отвътре е подпряно парче шперплат.

— Недей — спира го Преша. — Човек никога не знае на кого може да попадне.

— Нямам избор.

Преша поклаща глава и казва:

— Тогава поне скрий лицето си.

Той увива шала около долната част на лицето си и вдига качулката, оставяйки на показ единствено очите си.

Песента се усилва — един развълнуван и писклив глас, припяващ някаква странна мелодия, звучаща повече като тананикане, отколкото като пеене.

Партридж почуква на шперплата.

Пеенето спира. Чува се дрънчене, може би на тенджери. После всичко замира.

— Ехо? — надава вик Партридж. — Извинете за безпокойството, но може ли да ви задам един въпрос.

Никакъв отговор.

— Надявах се, че можете да ми помогнете — додава той.

— Хайде — казва му Преша. — Да вървим.

— Не — прошепва той, въпреки че гълчавата отеква доста по-наблизо. — Ти, ако искаш, тръгвай. Но аз нямам избор. Това е единственият ми шанс.

— Добре — отвръща Преша. — Само че побързай.

— Търся един човек — провиква се Партридж. Пак тишина. Той хвърля поглед към Брадуел, който щраква с пръсти, давайки им знак да побързат. Партридж прави нов опит.

— Наистина се нуждая от помощта ви. Важно е. Търся майка си.

Отвътре се чува ново дрънчене, след което прозвучава старчески глас:

— Кажи си името!

— Партридж — казва той, навеждайки се към покрития с брезент прозорец. — Партридж Уилъкс.

— Уилъкс ли? — отвръща старицата. Изглежда, името му винаги предизвиква някаква реакция.

— Живеехме на улица „Ломбард“ номер хиляда петдесет и четири — изрича настойчиво той. — Имам дори снимка.

Иззад шперплата изниква ръка — с дълги, грабливи нокти, покрита с метал и ръжда.

Партридж не смее да се раздели със снимката. С друга не разполага. Но накрая се предава.

Пръстите се сключват и ръката изчезва.

Вече е утро, осъзнава той. Слънцето се подава над хоризонта.

Тогава шперплатът се повдига съвсем бавно, разкривайки лицето на старица — бледо и осеяно с парченца стъкло. Тя връща снимката на Партридж, без да каже нито дума, а очите й са чужди и странни. Лицето й изглежда, сякаш е обладана от духове.

— Познавахте ли я? — пита Партридж.

Старицата оглежда двете страни на улицата. Щом вижда стоящия в сенките Брадуел, тя отстъпва назад и притваря леко шперплата. Очите й се спират върху Партридж.

— Искам да видя лицето ти — казва тя.

Партридж поглежда към Преша. Тя поклаща отрицателно глава.

— Ще ти кажа нещо — продължава старицата. — Но първо трябва да видя лицето ти.

— Защо? — обажда се Преша, пристъпвайки напред. — Просто му дайте нужната информация. Това е важно за него.

Старицата поклаща глава.

— Трябва да видя лицето му.

Партридж развива шала.

Жената впива очи в него и кима.

— Както си и мислех.

— Какво имате предвид? — пита Партридж.

Старицата поклаща глава.

— Обещахте да ми дадете информация, ако покажа лицето си. Аз спазих уговорката.

— Приличаш на нея — казва старицата.

— На майка ми ли? — пита той.

Тя кима. Глъчката се усилва още повече. Преша дърпа Партридж за ръкава.

— Трябва да вървим.

— Тя жива ли е? — пита Партридж.

Старицата свива рамене.

Брадуел изсвирва с уста. Нямат повече време за губене. Партридж долавя стъпките на участниците в Лова на хора — трополенето на тежки обувки по улиците и гласовете, които се извисяват и заглъхват в унисон. Въздухът започва да вибрира.

— Виждали ли сте я след Детонациите? — пита Партридж.

Старицата затваря очи и прошепва нещо под носа си.

Преша дърпа Партридж за якето.

— Трябва да тръгваме! Веднага!

— Какво казахте? — кресва Партридж на старицата. — Виждали ли сте я? Да или не? Тя оцеля ли?

Старицата най-сетне вдига глава и казва:

— Той разби сърцето й — после затваря очи и запява на висок глас с пронизителни, гневни нотки, сякаш се опитва да заглуши всичко наоколо.