Джулиана Багът
Чисти (21)

Преша
Саркофаг

Преша бяга с все сили. Брадуел се носи далече напред с пърхащи под ризата крила, а Партридж тича до нея с плющящо на вятъра яке. Способен е да развие много по-висока скорост, не се съмнява тя — нали е преминал специално обучение в академията, въпреки че се оказва, че не е завършен екземпляр. Но това, че не я изоставя, й се струва добър знак. Може да е осъзнал колко много зависи от нея. Виковете се носят с екот, громолящ по тесните улички и разсичан от време на време от някой пронизителен писък.

— Под земята ли слизаме? — провиква се Преша към Брадуел.

— Не! — отвръща той. — Вече претърсват тунелите на метрото.

Преша хвърля поглед през рамо и зърва водача на отряда. По ръцете и голите му гърди, покрити с късове метал, се виждат петна от кръв. Кожата на лицето му е набръчкана и лъщяща. Едната му ръка е присвита на гърдите, изсъхнала и спаружена, но другата е здрава и мускулеста. Юмрукът му е увит с пласт тиксо, под което има остри парчета стъкло. Сигурно е войник от ОСР, когото е виждала да патрулира из улиците на града, но в този вид е трудно да го разпознае.

Той е водачът на отряда. Останалите го следват, разгърнали се в свободна формация. Най-отзад се намира командирът, който решава кога е настъпил моментът отрядът да се разгърне, заграждайки жертвата в постепенно стесняващ се кръг. Веднъж Преша видя как нападат една жена и бебето й по време на Лов на хора. Преша се бе скрила в една стара прекатурена пощенска кутия, чиято врата отдавна беше изкъртена и отнесена. Никога няма да забрави как повдигнаха трупа на майката над главите си, след като я бяха пребили до смърт, и как си подхвърляха бебето, сякаш е топка.

Тя се спъва на бордюра и пада тежко, просвайки се на цимента. Дланта й гори, усеща болезнено главата на куклата. Вижда обувките на Партридж, които се заковават точно пред нея и се завъртат заедно с влажните маншети на панталоните му. Когато се опитва да се изправи на крака, допуска грешката да се обърне отново назад и хвърлящите метални отблясъци окървавени тела на ловците на хора я изпълват с ужас. И тя отново губи равновесие.

— Насам! — провиква се Брадуел далеч напред, без да има представа, че е паднала. Той прескача една ниска рушаща се стена близо до срутената камбанария.

Преша вижда, че преследвачите се приближават. Водачът е приковал поглед върху нея.

Но тогава някой я повдига и тя усеща вятъра, задухал в лицето й. Нахлузеният върху главата на куклата чорап се закача за нещо на земята и изчезва. Както се носи във въздуха с главата на куклата, изложена на показ, Преша чува гласа на Партридж:

— Не се тревожи. Вече сме близо. Почти стигнахме.

Но тя не желае да бъде спасявана от Чистия.

— Добре съм — отвръща тя. — Пусни ме долу!

В отговор той само я хваща още по-здраво, а тя започва да го налага по гърба с главата на куклата, въпреки че пусне ли я на земята, дава си сметка тя, ловците на хора веднага ще я заловят.

— Не ме ли чуваш? Пусни ме!

Със замъглено от паниката зрение, тя вижда как Брадуел повдига една стара желязна решетка, разположена върху отвор в земята, извеждащ към редица стъпала. Тя затваря очи в мига, в който Партридж я стиска здраво, и взима стъпалата на един скок.

В момента, в който краката му докосват земята, тя го блъска силно и той я пуска. Тъй като чорапа, скриващ главата на куклата, вече го няма, тя се чувства оголена. Затова придърпва надолу ръкава на пуловера си и сяда на земята. Тя притиска колене към гърдите си, скривайки главата на куклата в скута си. Наоколо е толкова тъмно, че не се вижда почти нищо.

— Съжалявам — започва Партридж. — Но трябваше да те вдигна. Иначе…

— Не се извинявай — отвръща тя, разтривайки ребрата си, където я беше сграбчил толкова здраво. — Ти ми спаси живота. Не ме карай да ти прощавам за това.

Опитва се да бъде мила.

Тримата са приседнали един до друг на земята — Преша по средата между Партридж и Брадуел, облегнали гърбове на студената стена. Седят сгушени в най-отдалечения от стълбите ъгъл и никой от тях не смее да помръдне. Не може да повярва, че Партридж я вдигна по този начин. Кога за последен път някой я е носил? Спомня си как баща й я уви в палтото си и я взе на ръце. В този момент той й липсва, липсва й чувството за сигурност и топлина.

Помещението е малко и влажно. Очите й постепенно привикват с мрака и накрая Преша установява, че не са съвсем сами. В отсрещната стена се вижда вградена каменна фигура — статуя на момиче, приседнало върху приличаща на ковчеже дълга тясна циментова кутия, поставена зад преграда от плексиглас, покрит с мрежа от пукнатини, но все пак непокътнат. На стената е окачена гравирана плоча, но от това разстояние е невъзможно надписът да бъде прочетен. Момичето има дълга отметната назад коса, която се спуска свободно, и е облечено с дълга до земята рокля. Съвършените й изящни ръце лежат сключени в скута. Изглежда сама, сякаш откъсната от света. В очите й се чете някаква дълбока тъга, като че ли е изгубила скъпи на сърцето си хора, но в същото време в тях се долавя и скрита надежда, сякаш затаила дъх в очакване.

Глъчката се усилва, трополенето на множество крака отеква все по-близо. Преша придърпва ръкава на пуловера още по-плътно върху главата на куклата. Това не убягва от вниманието на Партридж. Може би иска да я попита какво крие. Но сега не е време за въпроси. Ловът на хора се е пренесъл току над главите им. Трополенето отеква толкова силно, че от тавана се отронват парчета мазилка.

Ето къде идват хората да се молят. Брадуел се оказва прав. По ръба на циментовата рамка до плексигласа Преша вижда засъхнали локвички восък от стари свещи, прокапали надолу по стената чак до покрития с плочки под. Преша поглежда отново към статуята на момичето. То седи на собственото си ковчеже — продълговата кутия, която напомня на Преша за шкафа, в който спи, тоест спеше. Дали някога ще успее да се върне при дядо си в задната стаичка на бръснарницата? Той продължава ли да я чака с тухлата в скута си?

Стъпките отгоре отекват гръмовно. Таванът се тресе. На пода се посипва хоросан, камъни и буци пръст. Изведнъж Преша е обзета от страх, че таванът ще пропадне. Тримата покриват главите си. Партридж е прибрал снимката обратно в найлоновия плик. И сега тя лежи върху раницата, която той държи на сигурно място в скута си.

— Ще бъдем погребани живи! — надава вик Преша.

— Което ще бъде истинска ирония — обажда се Брадуел. — Погребани живи в крипта.

— Не е смешно — скастря го тя.

— Не исках да прозвучи като шега — отвръща той.

— На мен обаче не ми се умира — казва Партридж. — Не и след като научих, че майка ми е оцеляла…

Тълпата започва да скандира. Разнасят се силни крясъци и бойни викове.

— Хванали са някого — казва Преша.

— Хубаво — отвръща Брадуел. — Това ще ги успокои. Сега ще се махнат оттук доста по-бързо и ще отнесат тялото на полето.

— Хубаво ли? — смайва се Партридж. — Какво хубаво има в това?

— Не го казах в смисъла, в който си мислиш — отвръща Брадуел.

Виковете заглъхват в далечината.

Преша хвърля поглед към каменния ковчег.

— Дали вътре има мъртвец? — подхвърля тя.

— Това е саркофаг — обяснява Брадуел.

— Какво? — пита Партридж.

— Саркофаг — повтаря Брадуел. — С други думи, да. Вътре има мъртвец или поне част от него.

— Намираме се в гробница, нали? — пита Партридж.

Брадуел кима утвърдително.

— Да, това е крипта.

Партридж продължава да държи найлоновия плик със снимката.

— Може ли да я погледна? — пита Преша, протягайки ръка.

Той й подава снимката.

— Така, значи? — обажда се Брадуел. — Тя може да я види, а аз не.

Партридж се усмихва и свива рамене. На снимката се вижда малко момченце на около осем години, застанало на плажа — Партридж. Той държи ръката на майка си и една кофичка. Времето е ветровито и океанът се плиска на пенливи вълнички в глезените им. Красива е — с тези бегли лунички и страхотна усмивка. Старицата има право. Той наистина прилича на нея, има същото ведро лице. Майките завинаги ще останат загадка за нея, като чужди земи, които никога няма да посети.

— Как се казва?

— Арибел Уилъкс… по баща Кординг.

Тя подава плика на Партридж, но той поклаща глава.

— Брадуел също може да я погледне.

— Кой, аз ли? — смайва се Брадуел. — Смятах, че не съм достатъчно добър за това.

— Не е изключено да забележиш нещо, което аз пропускам.

— Какво например?

— Някаква улика или нещо такова — отвръща Партридж.

Преша подава снимката на Брадуел и той започва да я изучава с поглед.

— Помня това пътуване — подхваща Партридж. — Бяхме само двамата. Майка ми получила къщата на плажа като наследство от своята майка. Времето беше студено и двамата с нея се разболяхме от някакъв стомашен вирус. Тя приготви чай, а аз повърнах в кофата за боклук до леглото ми.

Той започва да тършува из раницата си и накрая изважда плика с вещите на майка си.

— Ето вижте — казва той. — Ако погледнете нещата й, може нещо да ви хрумне. Кой знае… Може би, ако прочетете картичката за рождения ми ден. Освен нея вътре има музикална кутийка и една огърлица.

След като връща снимката на Партридж, Брадуел взима плика и поглежда вътре. Изважда музикалната кутия и я отваря. Тишината се изпълва с тиха мелодийка.

— Никога не съм чувал тази песен — казва Брадуел.

— Ще прозвучи странно, но, честно казано, струва ми се, че мелодията е измислена от нея — обяснява той. — Но, от друга страна, откъде ще намери музикална кутия, която да свири съчинена от нея песен?

— Кутията изглежда ръчно изработена — обажда се Преша. Не е трудно да се направи. Тя протяга ръка и казва:

— Дай да погледна.

Брадуел й подава кутийката. Тя надниква вътре и забелязва малките метални щифтове, захапващи ситните зъбчета на въртящия се метален диск.

— С подходящи инструменти и аз бих могла да направя нещо подобно — тя затваря кутийката, отваря я и после я затваря отново, изучавайки спирачния механизъм.

Брадуел вдига верижката във въздуха и тя увисва на пръстите му. Лебедът се завърта. „Вероятно тялото е от чисто злато“, казва си наум Преша. Птицата има дълга шия и прекалено голямо за размерите й око — яркосин скъпоценен камък с големината на лешник, подаващ се от двете страни на главата. Медальонът изглежда съвършен, без нито един дефект — чист и неопетнен. Преша не може да снеме очи от него. Никога досега не е виждала нещо друго, останало непокътнато след Детонациите, освен Партридж. А синьото око е направо хипнотизиращо.

Накрая Брадуел пуска огърлицата обратно в плика. После поглежда към Преша. Изражението на лицето му се смекчава, сякаш иска да й каже нещо, но това трае само миг.

— Доведох ви дотук. Но това е всичко, което обещах — изправя се, но не в цял ръст. Прекалено висок е за това ниско помещение. — Хората не могат да повярват, че оцелявам съвсем сам, откакто станах на девет. Но всъщност успях да оцелея, защото през цялото това време бях сам. Започнеш ли обаче да се сближаваш с другите, те неминуемо те повличат надолу. Така че ще е най-добре да се оправяте сами.

— Каква прочувствена реч — заявява Преша. — Толкова щедър и великодушен човек.

— Ако имаш достатъчно ум в главата, ти също ще си тръгнеш — казва й Брадуел. — Щедростта и великодушието могат да бъдат смъртоносни.

— Слушай — обажда се Партридж. — Ще се оправя сам. Нямам нужда от някого, който да ми държи ръката.

Преша знае със сигурност, че остане ли сам, Партридж няма да има никакъв шанс. Вероятно и той си дава сметка за това. Но сега накъде? Въздухът в тясното помещение се раздвижва. Отгоре се процежда огряна от слънцето пепел. Тя нахлува вътре през отвора на тавана и оттам се просмуква надолу в криптата. Утрото е настъпило и вече е достатъчно светло, за да може да разчете част от името на плочата — „СВЕТА УИ…“, но остатъкът от името липсва. Плочата е очукана, а буквите — заличени. А отдолу успява да различи едва няколко по-важни думи:

РОДЕНА ПРЕЗ… БАЩА Й БЕШЕ… СВЕТЕЦ-ПОКРОВИТЕЛ НА… ИГУМЕНКА… МАЛКИ ДЕЦА… ТРИ ЧУДЕСА… ТУБЕРКУЛОЗА…

И нищо повече. Родителите на Преша бяха венчани в църква, а сватбеното тържество беше на открито, под белите шатри. Тогава на покрития с восък перваз тя забелязва едно малко изсъхнало цвете, хербаризирано с времето. Може би скромен дар?

— Мисля, че ударихме на камък — изрича на глас Преша.

— Не съвсем. Сега поне знам, че майка ми е оцеляла след Детонациите — отвръща Партридж. — И това е нещо.

— Защо си толкова сигурен, че е оцеляла? — недоумява Преша.

— Така каза старицата — отвръща Партридж. — Ти също беше там.

— Но тя каза само, че той е разбил сърцето й — изтъква Преша. — Това не е кой знае каква информация.

— Той е разбил сърцето й. Изоставил я е. Но ако тя е загинала веднага след Детонациите, не би имало време да се окаже с разбито сърце. Но все пак е станало. Той е разбил сърцето й и тази жена е знаела за това, знаела, че майка ми е била изоставена и че баща ми ни е отвел двамата с брат ми със себе си. Точно това е имала предвид, когато каза, че той е разбил сърцето й. Майка ми може да е била светица, но със сигурност не е умряла като такава.

Партридж пъха снимката в найлоновата торбичка, после в един по-голям плик и накрая във вътрешния джоб на раницата си.

— Дори да е преживяла взрива, което е само едно „ако“ — казва Брадуел, — това не значи, че е преживяла последвалите събития. Много хора загинаха.

— Може да ти се стори глупаво, но мисля, че е жива — отвръща Партридж.

— Баща ти ви е спасил, теб и брат ти, но не и нея? — пита Брадуел.

Партридж кима и отвръща:

— Той разби и нейното, и моето сърце — признанието увисва във въздуха само за миг. Партридж бързо го пропъжда. — Искам да се върна при онази старица. Тя знае повече, отколкото казва.

— Вече е светло — напомня му Преша. — Трябва да бъдем предпазливи. Най-добре първо аз да хвърля един поглед.

— Аз ще отида — отвръща Партридж.

— Не — възразява Брадуел. — Аз ще го направя. Тъкмо ще разбера какви са щетите от Лова.

— Казах, че аз ще отида — заявява твърдо Преша, след което се изправя и изтупва мръсотията от косата и дрехите си. Иска да бъде полезна, да докаже на Партридж, че струва нещо. Че не се е предала.

— Прекалено опасно е! — възпротивява се Партридж и я спира, като сграбчва китката й и издърпва нагоре ръкава на пуловера, разкривайки задната част на куклената глава. Но не пуска ръката й, въпреки че гледката го смайва. Той я поглежда в очите.

Преша завърта китката си и му показва лицето на куклата, заела мястото на ръката й.

— В резултат на взрива — обяснява тя. — Нали искаше да разбереш. Ето, сега вече знаеш.

— Така е — отвръща Партридж.

— Но ние носим белезите си с гордост — обажда се Брадуел. — Защото оцеляхме.

Но това не е вярно, поне не за нея, въпреки че Брадуел иска да е тъкмо обратното.

— Качвам се горе да хвърля един поглед — казва Преша. — Нищо няма да ми се случи.

Партридж кима в отговор и я пуска.

Тя се изкачва по каменните стъпала по посока на светлината, използвайки за прикритие каменните развалини на църквата. После се снишава зад останките на една стена и се озърта към улицата. Забелязва група хора, скупчени в кръг на шосето пред дома на старицата. Брезентът, закриващ прозореца, виси съдран. А шперплата го няма. Тогава кръгът от насъбралите се там хора се разкъсва.

И изведнъж тя вижда локвата кръв на земята, сред която проблясват парченца стъкло.

Очите й започват да парят, но тя не заплаква. През ума й минава мисълта, че жената не биваше да пее по този начин. Трябваше да спре. Нима не го знаеше? Преша ясно си дава сметка за настъпилата в нея промяна, от съчувствие към презрение. Ненавижда този преход. Дава си сметка, че не е правилно, но въпреки това не може да се овладее. Смъртта на тази жена трябва да послужи като урок. Това е всичко.

Тогава Преша се обръща.

Усеща, че някой я сграбчва за ръката. До слуха й достига сумтене и дишане. А после някой я улавя през корема, повдига я от земята и хуква заедно с нея. В първия момент Преша си помисля, че това сигурно е Партридж или някой от участниците в Лова. Чува ръмжене на мотор. Това е ОСР. Пресяга се да извади ножа, който й даде Брадуел. Свива пръсти около дръжката и го изтегля от колана си, но тогава една ръка с черен метален пръст се впива толкова силно в китката й, че накрая го изпуска. Ножът издрънчава на земята.

Ръката с металния пръст се притиска към устата й. Преша се опитва да извика, но звукът отеква приглушено. Също като момченцето с недоразвитите пръсти на краката от стаята над тайното събрание, Преша захапва нападателя за месестата част на ръката, където кожата е чувствителна. От устата на мъжа се излива такава злостна ругатня, че коремните му мускули се свиват, но в резултат хватката му става още по-здрава. От ухапаната му ръка потича кръв. Устата й се изпълва с вкус на ръжда и сол. Тогава тя извива гръб, изритвайки нападателя си по гърба, след което се опитва да го фрасне с главата на куклата. Дали Брадуел и Партридж знаят, че е изчезнала? Ще дойдат ли да я спасят?

Опитва се да изплюе кръвта. Усеща вятъра в косите си. После чува мотора. А когато вдига поглед, вижда задната част на камиона. Дошли са за нея. „Това е краят“, мисли си тя.