Джулиана Багът
Чисти (52)

Партридж
Под земята

Мръсният под на тунела преминава в кална настилка от плочки с черни фуги. Въздухът е влажен и мирише на мухъл. В края на коридора се виждат няколко светлинки. Цикадите кръжат като нощни пеперуди, потраквайки с металните си крила. Партридж държи ръката на сестра си, заключена в главата на кукла. Тя е част от нея. Не нещо чуждо, а част от нея. Усеща живота в нея — топлината, пулсирането под кожата на една истинска, жива ръка. Обзема го силното желание да я пази. Оттук насетне нещата могат да се развият доста зле. Все пак си дава сметка, че Преша няма нужда да бъде пазена; тя е много по-жилава от него самия. Преминала е през изпитания, за които той дори не е помислял. Майка им е някъде тук. Но дали ще открие майката, която пази в спомените си? На практика всичко, в което беше вярвал — дори смъртта й — се беше оказало лъжа. Но все пак тя е оставила всички тези следи, сочещи към нея. Сама ги беше довела дотук, в което имаше нещо майчинско, изглеждаше правилно.

Мъжът, застанал в дъното на коридора, има превити рамене и ъгловато лице.

— Но ти си Чист? — изрича направо Партридж.

— Не съм Чист. Не съм и несретник — отвръща той. — Оцелях тук, долу. Бих казал, че съм американец, но това определение вече не съществува. Предлагам да ме наричате Карузо — после ги пита дали искат да видят майка си.

— Нали затова изминах целия този път — отвръща Партридж.

— Именно — съгласява се Карузо. — Но предпочитаме да не го беше правил.

— Кое по-точно? — пита Партридж.

— Това, че напусна Купола — обяснява Карузо. — Майка ти имаше други планове.

— И какъв щеше да е планът, ако бях останал?

— Преврат отвътре.

— Нещо не разбирам. Как така преврат отвътре? — пита Партридж. — Та това е невъзможно.

— Внимавай какво казваш — обажда се Преша. — В мен има бръмбар.

— Бръмбар ли? Но кой го е имплантирал?

— Куполът — отвръща Преша.

Той замлъква за момент, взирайки се в нея.

— Е, тогава нека да поразгледат наоколо. Няма никакъв проблем. Защо да се притеснявам? Все пак не аз съсипах планетата. Няма от какво да се срамувам. Живяхме тук напук на тях. И оцеляхме въпреки всичките им усилия — после се обръща към Партридж. — Освен това превратът отвътре е напълно възможен, ако разполагаш там със свой лидер.

— Лидер отвътре? Но това е изключено. Кой е този лидер? — пита Партридж.

— Ами, това трябваше да бъдеш ти. Докато не взе, че избяга.

Партридж усеща, че му се вие свят. Той опира ръка на стената.

— Аз ли? Аз съм бил лидерът вътре? Но в това няма никакъв смисъл.

— Хайде — казва Карузо. — Елате насам. Най-добре да чуете всичко от майка си.

Те поемат надолу по коридора. А цикадите кръжат около главите им.

Мъжът спира пред метална врата с цяла редица панти, минаващи през средата. Той свежда поглед надолу.

— Слушайте — започва той — Арибел не е каквато беше преди. Но тя оцеля заради вас. Не го забравяйте.

Партридж не е сигурен какво трябва да означава това. Той поглежда към Преша и казва:

— Добре ли си?

Тя кимва.

— Ами ти?

Той е ужасен. Има чувството, че стои изправен на ръба на пропаст. И със сигурност няма чувството, че ще получи отново майка си или поне част от стария си живот. Не. Струва му се, че стои на прага на нещо неизвестно.

— Да — отвръща накрая той, — добре съм.

С надеждата, че казва истината.

Тогава Карузо натиска един бутон и металната врата се плъзва на една страна.