Джулиана Багът
Чисти (10)

Преша
Подаръци

Сутринта на шестнайсетия й рожден ден Преша се събужда, след като е спала неспокойно в шкафа. В съзнанието й отеква гласът на Брадуел, който я пита дали е навършила шестнайсет. Сега вече е. Още си спомня чувството, когато прокара пръст по името си, отпечатано в официалния списък на ОСР.

Би могла да остане в сумрачния шкаф през целия ден. Да затвори очи и да си представи, че е само прашинка пепел, която се носи високо в небето и наблюдава отгоре момичето, затворено в шкафа. Опитва се да си го внуши, но тогава накъсаната кашлица на дядо й я изтръгва от този унес и я връща обратно в тялото й, положила гръб на твърдата дървена повърхност с притиснати от двете страни рамене и мушнала главата на куклата под брадичката си.

Днес е рожденият й ден. Няма връщане назад.

Преша излиза от шкафа.

Дядо й седи на масата.

— Добро утро!

На масата пред него лежат два пакета. Единият представлява четвъртит предмет, опакован в хартия с прикрепено отгоре цвете. Цветето е хербаризирана от пепелта жълта камбанка. В другия пакет има нещо увито в платнено сукно и пристегнато с канап, завързан на фльонга.

Подминавайки подаръците, Преша се приближава до клетката на Фридъл и мушва пръсти между решетките. Цикадата разперва металните си крила, които потракват при допира с решетките.

— Не беше необходимо да ми взимаш подаръци.

— Разбира се, че е необходимо — отвръща дядо й.

Не й трябва никакъв рожден ден, нито пък подаръци.

— Нямам нужда от нищо.

— Преша — прошепва дядо й, — трябва да празнуваме винаги когато можем.

— Но не и сега — отвръща тя. — Не и този рожден ден.

— Това е от мен — казва дядо й, посочвайки пакета с цветето. — А другия го намерих пред вратата тази сутрин.

— Пред вратата ли?

Всеки, който се интересуваше, би могъл да разбере кога е рожденият й ден. Има го в списъка, разлепен из целия град. Ала Преша няма много приятели. Щом оцелелите наближат шестнайсетгодишна възраст, дружбите се разтрогват. Всеки знае, че трябва сам да се грижи за себе си. Няколко седмици преди Горс да изчезне заедно със сестра си, Фандра бе охладняла към Преша и преди да се сбогуват, бе прекъснала всички връзки. Тогава Преша не разбираше защо приятелката й се държи така, но сега вече й е ясно.

Дядо й започва да разопакова подаръка, разкривайки някаква бележка, надраскана в единия край на сукното.

Тя пристъпва към масата и сяда на стола отсреща. Започва да чете бележката: „За теб, Преша“. А отдолу има подпис: „Брадуел“.

— Брадуел ли? — учудва се дядо й. — Но аз го познавам. Веднъж се наложи да го зашия. Той откъде знае коя си?

— Не знае — отвръща тя.

„Но защо ще ми изпраща подарък? — пита се тя. — За него съм само една категория — онази категория хора, които искат всичко да бъде както Преди и които харесват идеята за Купола. И какво лошо има в това? Не мечтае ли за това всеки нормален човек?“ Тогава Преша усеща как в гърдите й се надига непозната пареща ярост. Представя си лицето на Брадуел — двата белега, изгарянията, сълзите, появили се в очите му, и как примигва, за да възвърне суровото си излъчване.

Тя извръща очи от неговия подарък и придърпва към себе си пакета от дядо си.

— Искам да знаеш — започва той, — че си мечтая да можех да ти подаря нещо хубаво. Защото заслужаваш.

— Не се тревожи — успокоява го тя.

— Хайде, отвори го.

Тя се навежда напред, разгъва хартията и я отмята с театрален жест. Въпреки че се стеснява да си признае, Преша обича подаръците.

Пред нея стои чифт обувки от здрава кожа, опъната върху полирано дърво.

— Сабо — заявява дядо й. — Измислени са от холандците, също като вятърните мелници.

— Мислех, че мелниците са били за жито — отвръща тя. — И за хартия. Но мелници за вятър?

— По форма приличаха на морски фар — обяснява дядо й. Вече й е разказвал за морските фарове. Израснал е близо до кораби. — Но вместо светлини на върха им имаше перки, които превръщаха вятъра в енергия. Едно време смятаха да ги използват за производство на електричество.

„На кого би му хрумнало да мели вятъра? — мисли си тя. — И що за дума е това сабо^[1]? Нима някой би пуснал обувка в канализацията?“

— Пробвай ги — подканва я дядо й.

Тя поставя сабото на пода и го нахлузва на краката си. Кожата е още твърда, а щом се изправя, Преша установява, че дървената платформа я прави по-висока. Тя не иска да е по-висока. Иска да е ниска и малка. Дядо й заменя старите й обувки с нови, които, изглежда, никога няма да се износят. Дали не очаква, че скоро ще дойдат да я отведат? Че тя ще избяга с тези обувки? Къде обаче? В Руините ли? Или в Разтопените земи? Или може би в Мъртвите полета? Но какво има отвъд тези места? Мълвата разказва за дерайлирали вагони, железопътни линии, прокопани тунели, огромни просторни фабрики, увеселителни паркове — имало е и други, освен „Дисни“ — зоопаркове, музеи и стадиони. Едно време е имало и мостове, а един от тях се е издигал над реката, за която се говори, че се намирала на запад оттук. Дали всичко това е унищожено?

— Когато стана на две годинки, на партито за рождения ти ден имаше пони — казва дядо й.

— Пони ли? — пита тя, трополейки с тежките обувки, сякаш е подкована. Облеклото й се състои от развлечени вълнени панталони, чорапи и пуловер. Въ̀лната, от която са изплетени дрехите й, идва от овцете, обикалящи на паша извън града, където земята е осеяна с малки туфи жилава трева и редици дървета, ограждащи територията на ОСР, където някои от оцелелите ходят на лов за новия дивеч, крилати твари и рунтави зверчета, които се хранят с изровени от земята грудки и корени или едни с други. Част от тези овце имат само смътна прилика с някогашните овце. Но въпреки деформациите, усуканите и остри като кинжали рога, и месото, което е негодно за ядене, въ̀лната си я бива. С тази въ̀лна някои от оцелелите си изкарват хляба.

— Но защо точно пони? Какво го правиш?

— То обикаляше в кръг из задния двор, докато децата го яздеха.

Това е първото нещо, което научава за понитата. Дядо й неведнъж й е разправял истории за рождени дни. За сладоледени торти, пиняти^[2] и пълни с вода балони. Интересно обаче това откъде му хрумна?

— Родителите ми са взели под наем пони, което да обикаля в кръг?

За нея те са пълни непознати. Всичко, което научава за тях, предизвиква у нея неутолим глад за още подробности.

Той кимва. Внезапно придобива изморен вид, струва й се много остарял.

— Понякога се радвам, че не доживяха да видят всичко това.

Преша не казва нищо, но думите му й причиняват болка. Тя иска родителите й да бъдат до нея. Опитва се да съхрани спомена за определени мигове от живота си, просто за всеки случай, за да може един ден да им разкаже. Знае, че са мъртви, но въпреки това не може иначе. Дори сега през главата й минава мисълта, че ще им разкаже за този ден, за сабото и за вятърните мелници. А ако някой ден ги види отново, което знае, че е невъзможно, ще ги разпита за всичко. Ще научи от тях много истории. Ще ги попита за понито. Надява се, че я наблюдават отнякъде, че виждат всичко това, тъй като знае, че някои религии вярват в живота след смъртта и в неумиращата душа. Понякога изпитва почти физическото усещане, че я наблюдават — майка й или баща й. Но това е само едно чувство. Не може да го сподели с никого, но все пак е някаква утеха.

— Ами другият подарък? Този от Брадуел? — в гласа на дядо й се долавя смесена нотка на закачливост и подозрителност, която никога досега не е усещала.

— Сигурно е някаква тъпа или гадна шега. Понякога наистина може да бъде много противен.

— Е, няма ли да го отвориш?

Част от нея дори не иска да го докосва, но така само ще му придаде незаслужено голямо значение. За да приключи по-бързо с това, тя дърпа рязко пристегнатия на панделка канап, при което той се развързва и се свлича на масата. Тя го отнася до клетката на Фридъл и го пуска между решетките. Понякога Фридъл обича да си играе с подобни финтифлюшки — или по-скоро обичаше, докато беше по-млад.

— Ето, вземи — казва му тя.

Фридъл стрелва с поглед канапа. Започва да пърха с крила.

Преша се връща обратно, сяда на масата и разгръща сукното.

Оказва се изрезка от списание. Същата, която откри в сандъка на Брадуел и която хареса толкова много, на която се виждаха хора в киносалон, носещи очила с цветни стъкла и похапващи нещо от малки шарени картонени кутии. Същата, от която ръцете й затрепериха по необясними за нея причини и която изучаваше, когато Брадуел й каза, че познавал хората от нейната категория. Сърцето й подскача лудо в гърдите. Усеща, че не й достига въздух. Какво цели с този подарък? Да й се подиграе ли?

Преша има нужда да се успокои. „Това е само лист хартия!“, казва си тя.

Всъщност не е просто парче хартия. Всичко това е било реалност по времето, когато е имала майка и татко и когато в задния двор на къщата им е яздела понито в кръг. Тя докосва по бузата един засмян кинозрител. В крайна сметка излиза, че Брадуел има право. Тя е само една категория. Това ли е искал да й каже с този подарък? Е, така да бъде. Това е каквото иска, но никога няма да има. Да се върне времето Преди. Защо да не изпитва завист към хората в Купола? Защо да не мечтае да е на всяко друго място, само не и тук? Би била щастлива да носи 3D очила, да седи в някой киносалон и да яде от картонена кутия заедно с красивата си майка и с баща си, счетоводителя. Би била щастлива да има куче с парти шапка, кола, опакована с панделка, и сантиметър, с който да мери обиколката на талията си. Нима има нещо лошо в това?

— Киносалоните — казва дядо й. — Ето виж, това са 3D очила. Помня, че съм гледал такива филми като млад.

— Изглежда толкова истинско — казва Преша. — Би било хубаво да можехме…

— Това не е нашият свят — срязва я дядо й.

— Да, знам — отвръща тя и хвърля поглед към клетката на Фридъл, ръждивия стар Фридъл. Тя се изправя и се отдалечава от снимката. Погледът й се спира на дребните фигурки, наредени на перваза на прозореца. За пръв път й хрумва мисълта, че изглеждат детински. Вече е на шестнайсет. Какво си въобразява с тези играчки? Обхваща с поглед наредените на перваза фигурки. А после се обръща отново към снимката от списанието — 3D очила, тапицирани с кадифе седалки. В сравнение с онзи лъскав свят нейните малки пеперуди изглеждат невзрачни. Незначителни тъжни подобия на играчки. Тя взима една от най-новите пеперуди и я задържа в ръката си. Навива я, при което крилата започват да пърхат с шумно тракане. После връща пеперудата обратно на перваза, повдига здравата си ръка и я притиска леко към пропукания прозорец.