Джулиана Багът
Чисти (1)

Пролог

Във въздуха се носеше тихо монотонно жужене в продължение на около седмица след Детонациите. Бяхме изгубили представа за времето. Небето беше затулено с тъмен похлупак от почернели облаци, а въздухът бе натежал от пепел и сажди. Така и не разбрахме дали беше самолет, или някакъв друг летателен апарат, тъй като небето беше цялото прихлупено. Но не е изключено да съм зърнал метален търбух, приглушен отблясък от корпус, който за миг се гмурва надолу, а после изчезва. Куполът също беше скрит от погледите ни. Сега бе облян в ярка светлина на хълма, но тогава приличаше на мъждукащо сияние в далечината. Имах чувството, че се рее над земята, подобно на кръжащо в орбита светещо кълбо.

Жуженето говореше за някаква въздушна операция и затова се питахме дали няма да има още бомби. Но какъв беше смисълът? Всичко беше унищожено, заличено или пометено от огъня. Земята беше покрита с тъмни гьолове от черен дъжд. Някои пиха от тази вода и умряха. Белезите ни бяха пресни, а раните и деформациите — незараснали. Навред се влачеха и накуцваха оцелели — една мъртвешка процесия — с надеждата да открият пощадено от разрухата място. Но се отказахме. Станахме безучастни. Не потърсихме подслон. Може би някои се надяваха, че ще бъде оказана помощ на пострадалите. Може и аз да съм се надявал на същото.

Онези, които бяха в състояние, се покатериха върху руините. Аз не бях сред тях — десният ми крак беше откъснат до коляното, а ръката ми се покри с мехури заради тръбата, която използвах вместо бастун. А ти, Преша, беше само на седем, дребничка за възрастта си, с болезнена незараснала рана на китката и пресни изгаряния по лицето. Но въпреки това беше пъргава. Ти се покатери на върха на камара отломки, за да бъдеш по-близо до звука, който те привличаше, тъй като бумтеше властно и идваше от небето.

В този момент въздухът придоби форма, навред над нас се забелязваше трептящо, пърхащо движение — небето се покри с единични, безтелесни крила.

Хартийки.

Те се спускаха надолу, застилайки земята около теб като огромни снежинки, също като онези, които децата изрязваха от прегъната хартия и залепяха на прозорците на класната стая, но вече посивели от просмукания с пепел въздух и вятър.

Ти вдигна една от земята, като всички други, които бяха в състояние, докато накрая листчетата не свършиха. Подаде ми хартийката и аз я прочетох на глас.

Братя и сестри, знаем, че сте тук.

Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир. Засега ще бдим отдалече, с чувство на милосърдие.

„Също като Господ — прошепнах аз. — Ще бдят над нас също като нашия милостив Бог.“ Не бях единственият, който мислеше така. Някои от хората бяха обзети от благоговение. Други — от гняв. Но всички бяхме стъписани, зашеметени. Дали щяха да поканят някои от нас да влязат през портите на Купола? Или щяха да оставят всички ни навън?

Оттогава щяха да минат години. И те щяха да забравят за нас.

Но в началото хартийките бяха много ценни — нещо като парични знаци. Но това беше за кратко. Тъй като страдахме прекалено много.

Щом прочетох хартийката, аз я сгънах и казах:

— Ще я пазя вместо теб, съгласна ли си?

Не знам дали ме разбра. Изглеждаше далечна и притихнала, лицето ти беше безизразно с ококорени очи, също като на куклата ти. Вместо да кимнеш със собствената си глава, ти кимна с главата на куклата, която завинаги щеше да остане част от теб. Очите й примигваха едновременно с твоите.

Дълго живяхме така.