Джулиана Багът
Чисти (27)

Партридж
Клетка

За да стигнат до Разтопените земи, трябва да минат през целия потънал в руини град, така че няма да се отклонят много, ако се отбият до дома на Преша.

— Искам да говоря с дядо й — казва Брадуел. — Знам къде живеят.

Партридж е покрит от главата до петите, не се вижда нито сантиметър от кожата му. Брадуел дори го беше посъветвал да превие рамене, сякаш е прегърбен, и да тътри единия си крак. При други обстоятелства щяха да се придържат към страничните улички и тунелите на метрото, но сега нямат време за това.

Двамата си пробиват път сред отрупаните с хора сергии на пазара — колкото по-голяма и оживена е тълпата, толкова по-добре ще се впишат, обяснил беше Партридж. Накъдето и да погледнеш, е пълно с хора, които изглеждат отчасти роботизирани. Партридж вижда всевъзможни чаркове и жици, участъци от кожа, сраснали се с късове стъкло и пластмаса. Вижда и една ръка, чиято опака страна отразява светлината с металическия блясък на стара кутия от газирана вода, както и гръден кош, обвит в белия метал на някакъв домакински уред — може би перална машина. А на главата на един забелязва подобен на луковица израстък — телефонна слушалка, сляла се ведно със самото ухо. После вижда една ръка да се разтваря, разкривайки редица вдълбани клавиши. Има и един човек, използващ бастун заради безжизнения крак, който бута пред себе си. Зърва също и една длан, покрита с козина, и друга, която е толкова деформирана и малка, че прилича на лапа.

Но онова, което го учудва най-силно, са децата. В Купола не се срещат много невръстни деца. Хората там не се насърчават да имат големи семейства, а на онези от тях, при които се забелязват видими дефекти в генетичния материал, дори е забранено да имат поколение.

— Престани да зяпаш — изсъсква Брадуел.

— Просто не съм свикнал да виждам деца — отвръща Партридж. — Поне не толкова много.

— Защото само хабят ресурсите?

— Казано по този начин, звучи наистина зле.

— Просто се старай да гледаш напред.

— Да не мислиш, че е толкова лесно?

След известно време Партридж се обажда отново:

— Откъде знаеш къде живее Преша? Често ли се отбиваш у тях? — пита той, за да отвлече вниманието си.

— Запознах се с нея около седмица преди рождения й ден и после й занесох подарък.

Партридж се пита какво представлява един подарък тук. Освен това е любопитен да види къде живее Преша. Чувства се виновен за това, че иска да придобие впечатление за ежедневието на тези хора, сякаш е най-обикновен турист, но не може да се стърпи. Просто иска да разбере какъв е животът тук.

— Какво й подари?

— Нещо, което не би имало никакво значение за теб — отвръща Брадуел. — Къщата е малко по-нататък. Вече сме близо.

Партридж започва да го опознава. Последният коментар на Брадуел означава: „Затвори си устата и спри да задаваш въпроси“.

Уличката е тясна. Мирише на животни и на разложение. Къщите са изградени насред рухналите сгради. А някои се състоят само от подпрян на камъните шперплат.

— Тук е — обажда се Брадуел, след което надниква през един, както му се струва, наскоро строшен прозорец. От рамката още стърчат малки парченца стъкло. Двамата поглеждат вътре и виждат тясно помещение, в което има маса, един преобърнат стол и купчина парцали на пода, вероятно служещи за легло. По протежение на задната страна има наредени шкафове, чиито врати зеят широко разтворени. На една вътрешна врата вижда табелата с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“.

— Какъв точно е бил магазинът?

— Бръснарница, но почти цялата е срутена. Останала е само канцеларията отзад.

На пода Партридж забелязва един кафез с изкривени настрани пръчки. От покрива виси празна халка.

— Изглежда изоставена — подхвърля Партридж.

— Това не е добре — отвръща Брадуел, след което пристъпва към вратата и почуква лекичко. Вратата е само притворена. А след почукването на Брадуел пролуката се разширява.

— Ехо? — извисява глас Партридж. — Има ли някого?

— Отвели са го — казва Брадуел, обикаляйки стаята. Той отваря и затваря шкафа, след което се приближава до масата. Тогава забелязва нещо, закачено на стената, пристъпва още по-близо.

— Може да е излязъл — подхвърля Партридж и застава до Брадуел.

Брадуел не казва нищо. Само стои и се взира в картината, поставена в грубо изкована рамка и закачена на стената.

— Хора, които носят слънчеви очила в киносалона? — учудва се Партридж и смъква картината от кукичката, за да я разгледа по-добре.

— 3D очила — поправя го Брадуел. — Тя обичаше тази картина. Макар че не знам защо.

— Това ли е подаръкът, който й даде?

Брадуел кима утвърдително. Изглежда разтърсен.

Партридж обръща картината и там, на обратната страна, вижда още една хартийка. Личи къде е била сгъната, защото е цялата намачкана и посивяла от пепелта. Едва успява да разчете думите: „Братя и сестри, знаем, че сте тук. Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир. Засега ще бдим отдалече, с чувство на милосърдие“. После поглежда към Брадуел.

— Посланието — обяснява Брадуел, хвърляйки поглед към малкото листче хартия. — Оригинално е.

Партридж усеща, че по ръцете му плъзват студени тръпки. Баща му одобри Посланието. Това беше част от плана от самото начало. „Братя и сестри.“ Закачва картината обратно на кукичката. Стомахът му се преобръща.

— Отвели са го — повтаря Брадуел и се приближава до прозореца. Подът отдолу е осеян с късове стъкло и малки изпочупени части от метал и тел, както и парче бяло сукно. Брадуел вдига нещо от земята, свил ръцете си в шепи.

— Какво е това? — пита Партридж.

— Една от фигурките на Преша — отвръща Брадуел. — Сама ги изработва. Дядо й ми показа част от тях. Гордееше се с нея.

Партридж забелязва, че пеперудата има сиви крилца и малка навиваща се халкичка върху теленото телце.

— Разменяше ги срещу храна на пазара. Дядо й сигурно се е опитал да ги запази. Имало е бой.

„Той има право — мисли си Партридж. — Това е напълно възможно, като се има предвид строшеният прозорец, събореният на земята кафез и прекатуреният стол.“

— Останала е само тази — пояснява Брадуел.

Партридж пристъпва към изкривения кафез на пода. Повдига го за малката халкичка, прикрепена на покрива, и го закачва на куката.

— Каквото и да е имало в този кафез, вече го няма — казва Брадуел.

— Може би така е по-добре — отвръща Партридж. — Пуснато на свобода.

— Така ли мислиш?

Партридж не е убеден кое е по-добре — да живееш в клетка, или пуснат на свобода в този свят? Би трябвало да е в състояние да отговори на този въпрос. Дали част от него не мечтае да е отново в Купола?