Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les hommes protégés, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

Информация

Корекция
hammster (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Допълнителна корекция
thefly (2019 г.)

Издание:

Робер Мерл. Добре охранявани мъже

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №47

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от френски: Райна Стефанова

Рецензент: Георги Величков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 30.V.1983 г. Подписана за печат на 23.IX.1983 г.

Излязла от печат месец октомври 1983 г. Формат 32/70×100 Изд. №1685. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29. Изд. коли 18,78. УИК 18,02

Страници: 464. ЕКП 95366 21531 5637–252–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Robert Merle. Les hommes protégés

© Éditions Gallimard, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Преместване на анотацията от произведението към книгата.
  3. — Допълнителна корекция

Шестнадесета глава

Думите наистина въздействуваха. Една седмица след моите разкрития Конгресът на Съединените щати подведе под съдебна отговорност президентката Бедфорд.

Не си приписвам славата за това. Моята заслуга е скромна: ръководех един колектив, който създаде ваксината срещу енцефалит 16. За останалото бях инструмент в ръцете на „ние“. Инструмент с ограничени умения, но способен при изпълнението, както казва Буридж, да прояви известна самоинициатива.

В същност аз само се оказах съкрушителното доказателство за обвиненията, които причиниха гибелта на Бедфорд. Аз лично като свидетел казах, че, тъй като субсидираше изследванията ни, тя се е споразумяла с Хелсингфорт ваксината да не се приложи на практика.

Показанията ми нямаше да имат такава тежест, ако не бяха потвърдени по канадската телевизия от мисис Бароу. Тя разказа за някои разговори между Хелсингфорт и мъжа й, които доказваха не само съществуващия заговор срещу моята ваксина, но и срещу самия мен.

Тогава Джеспърсън — щом се оказа в ръцете на „ние“ и се озова здрав и читав в Канада, отрече бедфордизма — пожела публично да разясни основната задача на проекта, който ръководеше: да се направи каладиум сегинум без вкус, без мирис и без цвят.

Самокритиката му се превърна в пресконференция по канадската телевизия: глутницата журналисти здраво го разтърси. Той се оправдаваше доста вяло, но поради тази именно вялост оправданието му прозвуча някак по-приемливо: нямал ясна представа, обясняваше той, за какво точно би могла да използва откритията му администрацията на Бедфорд. Създаде впечатлението, че е добър химик, който не иска да види по-далеч от химията си и е издигнал, за лично удобство или от умствена леност, непроницаема преграда между науката и съвестта си.

На края „ние“ показа по телевизията и най-изненадващия си свидетел: Алина Мърдок, съветничка на президентката в Белия дом, двадесет и осем годишна, неомъжена. Тя разказа с най-големи подробности, документирайки се с фотокопия и магнетофонни записи, за финансовата сделка, по силата на която Хелсингфорт се задължавала пред президентката да не пуща в производство ваксината.

Нейните показания направиха огромно впечатление на световното обществено мнение: поставяха всички кубчета от играта по местата им и така подредена, тя възпроизвеждаше картина с ослепителна яснота: в името на една порочна философия администрацията на Бедфорд бе взела цяла поредица от мерки, целящи унищожението или, което се свеждаше до същото, неопазването на мъжкото население в Съединените щати.

Очаквах да призоват и Джеки да свидетелствува поне за опита за убийство на Хелсингфорт срещу моята особа. Но това не стана и Буридж ми обясни, че „ние“ решило да премълчи както за личните ми отношения с Хелсингфорт, така и за сполетялото нея и Одри. Негласната теза на „ние“ беше, мисля аз, че жената на Цезар — в случая аз — не бива да попада под подозрение и че моят виден образ много би пострадал от насилието и еротизма на въпросния епизод[1].

На края трябва да се подчертае, че операцията, насочена срещу Бедфорд, не би била осъществима без дейната подкрепа на властите в Отава.

В действителност „ние“ поддържаше отдавна тесни връзки с президентката Колет Лаграфьой, за чиято изненадваща епистоларна идилия с френския президент ми бе разказала Анита и която също като своя писмовен събеседник беше необикновена личност. Необикновена първо дори с ръста си. Никога френската думичка „мъничка“, с това, което носи в себе си едновременно като женственост в съдържанието и като нежност в обръщението, не е била по-точно употребявана за човешко същество. Френскоговорещите канадци, които бяха толкова доволни, че президентката носи име „съвсем по тяхному“, я наричаха, и то не без известна обич, „това мъничко женче“. Без високи токове — а нейните не бяха от най-скромните — тя сигурно не бе по-висока от метър и петдесет. Но бе така добре сложена и пропорциите й — така съвършени, че създаваше впечатлението за много по-голяма „завършеност“ от неизбежно по-едрите хора, който я обкръжаваха. Когато ме прие за първи път — после се срещнахме неколкократно, защото тя искаше да се посъветва с мен за леки нервни смущения, — аз бях приятно изненадан от фината й кожа и хубавия й тен, едновременно матов и свеж. Носът й далеч не беше класически, широк в основата и вирнат, но без да разваля линията на лицето й, той му придаваше закачливо изражение. И на края — най-хубавото запазих на последно място — черни, извънредно привлекателни очи, чието късогледство — тя почти никога не носеше очила — я правеше още по-чаровна.

Лаграфьой беше член на ДОЖ, но съвсем чужда на бедфордисткия фанатизъм. И начинът, по който анализираше взаимоотношенията между двата пола, се оказваше много по различен от този на Дебора Грим. Тя заявяваше, че мизогинията у мъжете е предразсъдък, всеобщ, повърхностен, но същевременно трудно изкореним, защото е проява на определена култура, а не израз на осмислена позиция. Така че не бива да се сърдим на мъжете за техния сексуализъм: внушен им е бил от даден тип цивилизация и ако предопределя постъпките им, то в повечето случаи е, без те самите да го осъзнават. Истинска лудост е да се отговори на тяхната мизогиния с мъжемразство от бедфордистки тип. Въпросът е не да се мрази мъжа, а да се превъзпита. „Mend, not end“[2] казваше Лаграфьой и тя лично хранеше голяма обич и уважение към човешкото животно, включително и към мъжките екземпляри и с ужас мислеше за „еднополовото му партеногенетично състояние“, към което така силно се стремеше Бедфорд.

„Това мъничко женче“ беше много храбро. Когато с активното й съучастничество избухна „скандалът Мартинели“, тя се противопостави много твърдо на натиска и заплахите на могъщия си съсед. И наистина, още след първото ми интервю по канадската телевизия Бедфорд предприе яростна кампания. Верните й средства за масова информация веднага ме представиха за безскрупулен човек, който не само бе откраднал ваксината от фирмата Хелсингфорт, но и разпространяваше най-долни клевети за Белия дом, чернеше доброто име на работодателя си, когото мамеше и в чието изчезване сигурно беше замесен. Бедфорд поиска същевременно моето екстрадиране, както и екстрадирането на мисис Бароу, на Джеспърсън и на Алина Мърдок. И след като желанието й не бе удовлетворено, тя отзова посланика си и заплаши Лаграфьой с икономическа блокада и с военни действия.

Истината е обаче, че тъкмо в този момент трудно би могла да предприеме каквато и да е бойна операция срещу Канада. Веднага щом направих публично своите разкрития, те бяха подхванати от нелегалните радиостанции, работещи чрез „ние“ на територията на САЩ, и започнаха да се разпространяват с милиони позиви и брошури. А антибедфордистките партизани минаха навсякъде в настъпление и принудиха правителствените милиционерски отряди — в които дезертьорките непрекъснато се увеличаваха — да водят отбранителни боеве.

Независимо от това, предвид все по-войнствените и истерични декларации на Бедфорд през цялата седмица преди подвеждането й под съдебна отговорност, можеха да се очакват апокалиптични репресалии, но тъкмо тогава президентът Дьофромон даде в Париж пресконференция, на която, говорейки за тежките опасности, надвиснали над Канада, заяви, че френски атомни подводници кръстосват край нейните брегове и Франция — както се изрази той — „няма да остане със скръстени ръце“, ако бъде нападната нейната съюзничка.

За щастие, изправянето на Бедфорд пред Сенатския съд на САЩ, ръководен от председателя на Върховния съд, разсея напълно тези страхове. Защото макар и Бедфорд да запазваше всички прерогативи и изпълнителската власт, моралният й авторитет бе силно разклатен, а политическата й власт твърде осезателно парализирана, за да предприеме такова сериозно действие срещу северната си съседка.

Процесът по всяка вероятност щеше да се проточи и аз се приготвих за дълъг престой в Отава. В действителност съвсем не се получи така, но аз все пак имах удоволствието да видя пущането в масово производство на нашата ваксина и започването на първите ваксинации. По принцип се смята, че епидемията в една страна е спряна, когато 30% от хората са ваксинирани. Този скромен процент винаги ме е учудвал, но и в дадения случай той се оказа отново точен. В Канада статистическите данни за смъртните случаи от енцефалит 16 намаляваха непрекъснато с приближаването към съдбовните 30%. А след като те бяха надхвърлени, броят на умиращите дневно стана незначителен.

Тези новини бяха предадени от нелегалните радиостанции на „ние“ в САЩ и развихриха невероятна буря срещу Бедфорд. При нормални условия гневът на общественото мнение би трябвало да се излее преди всичко чрез пресата, но тя все още бе ограничена от извънредните мерки, наложени от Бедфорд и проявяваше съвсем несвойствена за нея боязливост. Така че насилието се оказа единственият възможен начин на изказ за огромните тълпи, които в повечето американски градове излязоха по улиците и площадите, за да искат внасянето на канадската ваксина и оставката на Бедфорд.

Случилото се потвърди за сетен път, че сблъска ли се една манифестация с въоръжена полиция, тя винаги завършва с жертви. И ако в повечето американски градове безредиците доведоха само до материални загуби, без да се пролива кръв, то стана, защото женските отряди бяха прекалено заети в борбата си с партизаните по селата, за да се намесват и в градовете. Затова пък във Вашингтон, където Бедфорд бе съсредоточила много войскови части за собствената си безопасност, манифестацията се изроди в метеж, а метежът — в истинско сражение. Създаде се на местно равнище положение на гражданска война с всички произтичащи от него жестокости и от двете страни.

Бездейно в първите дни, многобройното чернокожо население във Вашингтон най-неочаквано се разбунтува на петия ден и плъзна из града. Според слуховете, отстъпвайки пред настояването на Сената, Бедфорд скоро щяла да внесе ваксината, но това щяло да стане тайно, защото била предназначена само за белите. А на черните Бедфорд била наредила да се раздава по месторабота, без тяхно знание, безцветен и безвкусен каладиум сегинум, измислен от някакъв учен.

Тези „новини“, научих го впоследствие, бяха съвсем неоснователни и „ние“ не носеше никаква отговорност за разпространяването им. Те спонтанно излязоха от средите на чернокожите, своеобразно психическо прегряване, резултат от създалото се напрежение и от вековното им чувство за несигурност. Един много симпатичен факт — докато траеше епидемията, в повечето щати настъпи, така да се каже, примирие между черни и бели. Но примирието бе прекъснато, щом дойде ред да се предотврати заболяването. Още преди да се появи ваксината в САЩ, черните американци вече се смятаха за лишени от нея.

Поддавайки се на рефлекс, който може да се нарече само расистки, началничката на женските отряди във Вашингтон Ивлин Б. Кропър извършила огромна грешка. Тя съсредоточила по-голямата част от войските в града, за да спре настъплението на чернокожите, многобройни, но невъоръжени и така оголила фронта си срещу белите партизани, които обаче разполагали с огромни количества картечници, гранати, базуки. Преценявайки положението, те, естествено, масирано атакували рехавия кордон пред тях и след няколко часа ожесточени боеве превзели парка около Белия дом.

Устремът им веднага стихнал, щом се озовали там. Не смеели да влязат в дома, с който са свързани толкова светли спомени, и го оглеждали мълчаливо, видимо объркани и изпълнени едва ли не с религиозно преклонение. В края на краищата, като не знаели какво да правят с победата си, а и съвсем далеч от мисълта да свалят насилствено правителството на САЩ, още по-малко да малтретират президентката, те поискали от нея да приеме тяхна делегация.

Бедфорд седяла невъзмутимо в овалния салон със затворени врати и прозорци. Наредила предварително да й представят списък на делегатите. Изненадващо зачитащи протокола, въстаниците се подчинили. Когато най-после, след като минал през толкова много ръце, списъкът й бил предаден, тя внимателно го прочела. Имало пет имена. Първите четири били на жени. Петото било на мъж. Попитала дали е „А“ и като получила отрицателен отговор, тя пребледняла от ярост и рязко отказала да приеме делегацията.

Това, което станало после, можеше лесно да се предвиди. Партизаните нахлули в Белия дом, няколкото милиционерки, които го охранявали, започнали да стрелят и били убити, вратите — изкъртени, а Бедфорд — гонена от стая в стая. В последвалата суматоха, не можа да се установи със сигурност дали е било убийство, самоубийство или нещастен случай, президентката изхвърчала от един прозорец.

Избрана преди година за вицепрезидентка по „картончето“ на Шърман, след неговата смърт Бедфорд стана президентка. А когато тя умря, съгласно конституцията нейното място в Белия дом зае председателката на Сената.

Тази жена, която след Бедфорд заставаше начело на „най-могъщата държава в света“, беше почти непозната от широката публика. Казваше се Елизабет Хоуп. Разведена, омъжена за втори път и вдовица още след първия месец от епидемията, тя бе на четиридесет и осем години, грижеше се за четирите си деца от двата брака и преди да стане сенаторка, ръководела успешно едно промишлено предприятие за готово облекло.

Денят, в който новата президентка на САЩ положи клетва, малката група заточеници в Отава взе самолета за Вашингтон. Буридж, Бароу и Джеки сияеха от радост. Опасната им и смела борба завършваше с победа. И за тях, и за САЩ започваше нов живот: Елизабет Хоуп, неоспорима, но предпазлива водителка на антибедфордистката опозиция в Сената, бе една от нелегалните ръководителки в национален мащаб на „ние“.

 

 

В сравнение с тези големи събития моят личен живот изглежда доста маловажен, но все пак искам да кажа няколко думи, защото с мен стана същото, каквото и с милиони мъже, останали живи в САЩ: завземането на властта от „ние“ преобърна с главата надолу цялото ми съществование, макар и по съвсем различен начин, отколкото при Бедфорд. Още от първата нощ след бягството, която прекарах в Отава, аз вече предусещах какво ме очаква. В два часа през нощта в един хотел извън града, с натъпкан с постове парк, ни предоставиха две стаи с по две легла, отделени помежду с баня. Като истински целомъдрен американец, аз предложих да се настаня в едната с Дейв, а другата да бъде за Джеки и Буридж. Двете жени се усмихнаха и се спогледаха съучастнически и с израз на превъзходство — все едно, че не заслужава да обръщат внимание на лицемерното ми предложение. И тогава Джеки каза с нетърпящ възражение тон:

— Не. Все още не съм разказала всичко на Дейв. Ще спим с него в една стая. А вие с Буридж ще се настаните в другата.

Така и стана. Един бог само знае колко много бях чакал този момент. Но когато най-после настъпи, аз се чувствувах прекалено изтощен, за да се зарадвам. Щом останахме сами, Буридж ме погледна, само веднъж и с достойно за възхищение хладнокръвие взе едно съвсем разумно решение: вдигна телефонната слушалка и поръча на администраторката да ни събуди в шест часа сутринта.

— Дотогава — рече тя, поглеждайки ме нежно и затваряйки телефона — ще оставя да поспи горкото ми животинче.

Мина една седмица. Седмица, през която дните ми се струваха дълги, а нощите — къси. Днес с усмивка си спомням за душевното ми състояние от ония дни: понесъл бях своя дял от неуспехи и тежки загуби и най-после бях срещнал Буридж, а тя представляваше „във всяко отношение“ най-доброто, което може да пожелае един мъж. Освен това и Дейв я обичаше, намерила бе подходящия тон с него, държеше се майчински и тактично. С една дума Буридж, Дейв и аз, тримата заедно на един кораб, се готвехме да се понесем с попътен вятър към небесните кръгозори. Пълно щастие за тримата, „семейна клетка“, малко спокойно островче сред световния хаос.

На третата вечер, докато Буридж е отпуснала глава на рамото ми, аз казвам:

— Предполагам, че Анита няма да ми създаде трудности по развода.

— Защо ти смяташ да искаш развод?

— Колкото се може по-скоро, изненадва ли те това?

— Не ме изненадва. — И след кратка пауза додава. — Но не виждам какъв смисъл има.

Отдръпвам се, повдигам се на лакът, поглеждам я и питам с безизразен глас:

— Не ме ли обичаш толкова, че да се омъжиш за мен?

— Обичам те. И толкоз — точка.

— Но не толкова, че да се омъжиш за мен?

— Едното няма нищо общо с другото.

Замълчавам, после подхвърлям:

— Струва ми се, че когато човек обича някого, иска да живее с него.

— Това смятам да направя и аз — отвръща Буридж и ме поглежда лукаво.

— Без да се омъжиш за мен ли?

— Да.

— Защо?

— Традиционният моногамен брак, Ралф, е вече напълно остаряла форма.

Вярно ли е, или не е вярно, не знам. Но не обичам подобни спорове. Несигурна почва. Мочурище. Блато. Не можеш с часове да се измъкнеш от него. Излизам колкото се може по-бързо от това диалектическо тресавище и стъпвам на твърдата почва на конкретното.

— А ако имаме дете, какво ще стане?

— Какво ще стане с детето на Джеки?

Поглеждам я стъписан. Как не се досетих по-рано! Те всичко си казват! Само от мен крият, като от дете… Като детето, което направих на Джеки или по-точно, което тя ме накара да й направя. Защото все пак не бива да преувеличаваме ролята на моята инициатива в онази бурна нощ…

— Не знам — отговарям объркано. — Не съм я питал.

— Каквото направя и аз — заявява Буридж. — Ще му дам моето име и ще го отгледам.

— Без моя помощ?

— С твоята доброволна помощ, ако желаеш и докато живеем заедно.

— А ако ме изоставиш?

Буридж реагира по най-неочакван начин: обсипва ме по врата с нежни целувки.

— О, колко си мил, Ралф. Не допускаш дори, че ти би могъл да ме изоставиш!

Грабвам я в прегръдките си. Изпълвам се с умиление към нея, после към себе си. На края вече не знам към кого от двамата се умилявам. Както и да е. Да не задълбаваме повече. Нека оставим да отминат тези минути на нежно мълчание. И да се надяваме, че те често ще ни спохождат. Поглеждам Буридж с признателност. Ето поне един човек, който оценява добрите ми качества. Не като Анита. У Анита изчоплиш ли малко гланца на чаровността и коравосърдечието избива. Въпрос на нос. Носът на Анита, тънък, леко извит, малко заострен и както тя самата казва, „изящно изваян“, винаги ми се е струвал свързан с известна суховатост. А колко по-вдъхващ сигурност е кръглият нос на Буридж или вирнатото носле на Колет Лаграфьой!

— Ако се разделим — продължава Буридж, — сигурно е едно: ще поема сама, без никаква помощ отглеждането на детето.

— Значи никаква издръжка.

— Абсолютно никаква. Жената се унижава, като приема да бъде финансово зависима от мъжа. Трябва да се справи самостоятелно със собствената си заплата.

— А правото на свиждане?

— Не е никакво право — прекъсва ме веднага тя, — и не е свързано с изплащането на издръжка. Просто едно взаимно споразумение.

Мълчание.

— Струва ми се все пак — казвам аз, — че от нас двамата като двойка аз се оказвам маловажният и безотговорен елемент. Ще имаме заедно с теб дете и аз няма да имам никакви задължения към него.

— Нито пък права.

— Значи ще му бъда съвсем чужд, така ли?

— Не. Ще се занимаваш с него колкото желаеш. Ще загубиш в същност едно двойно опекунство: над „твоята“ жена и над „твоето“ дете.

— Искаш да кажеш — остро възразявам аз, — че цялата власт ще мине в ръцете на майката?

— Да.

Едно не рязко, но решително „да“.

— В такъв случай това е матриархат.

— Да.

Замълчавам, за да преглътна тези две „да“ и продължавам:

— Но нали така още от началото ще се установи неравенство между мъжа и жената и то напълно обратно на досегашното!

— Да, вярно е — честно признава Буридж. — Има известна несправедливост. Често сме спорили за това. Но какво може да се направи? Всички смятаме, че освобождението на жената е именно на такава цена.

— Колко удобно — възкликвам аз — и колко лесно е да се примириш с една несправедливост, когато си облагодетелствуван от нея…

Буридж не отговаря. Не мога да кажа, дали е решила „последната дума“ да бъде моя, или да си направи оглушки пред протестите ми. Но ако наистина става въпрос за оглушки, принуден съм, уви, да призная, че виждам в това една типично мъжка тактика: вежливият, но категоричен отказ или още по-лошото — развеселената снизходителност на мъжа пред вековните искания на слабия пол.

Но това не е всичко. Още преди подвеждането под съдебна отговорност на Бедфорд и идването на власт на „ние“ в САЩ, в Отава аз ще минавам от изненада към изненада в личния си живот.

На осмия ден съм зает до много късно вечерта, обаждам се по телефона в хотела триото да не ме чака за вечеря и когато най-после се прибирам в стаята си, установявам, че светлината е загасена, а вратата — незаключена. Не искам да събуждам Буридж. Не запалвам лампата и влизам в банята да се съблека и да взема един душ. После отивам до леглото и все така в тъмното търся пижамата си. Безуспешно. Камериерките в този хотел показват завидна изобретателност да укриват въпросния вид дрехи.

Натискам копчето на малката нощна лампа и това, което виждам, ме кара да забравя какво търся. В съседното легло, подавайки се от завивките — руси коси. Веднага познавам цвета и прическата.

— Джеки! — възкликвам аз.

Тя показва глава, премигва и първото, което прави, бих се обзаложил, че ще е така — е да се разсмее. Това момиче има весел характер.

— Джеки! Какво правите тук? Тя наново се разсмива.

— О, Ралф! Каква физиономия правите! Колко сте смешен! Освен това гол мъж не бива да изглежда учуден. Съчетанието е невероятно!

— Къде е Буридж, Джеки?

— В съседната стая. Където искате да бъде?

— С Дейв ли?

— Не. Дейв си има вече самостоятелна стая. Беше много засегнат, че трябва да дели жилището си с дама.

Изпитвам облекчение. Може да съм старомоден, но все пак не бих искал момчето да си задава прекалено много въпроси.

— Но това не ми обяснява защо ви намирам тук? — настоявам аз.

Тя се разсмива още по-силно.

— Как се чудите, докторе! Трябва отново да тръгнете на училище! И после няма да е първата нощ, която прекарваме заедно, нали!

— А Буридж? С нейно съгласие ли?…

— Разбира се! — възкликва тя. — Ралф! В кое време живеете? Обзалагам се, че мислите вече за прелюбодеяние! А защо не и за грехопадение, веднъж като сте почнал… Би трябвало да се засрамите, Ралф! Главата ви е натъпкана със стария фалшив блясък на моногамията…

След което объркан, осмян, нахокан и, защо да не го призная, разочарован, аз се отказвам от пижамата си — за какво ми е — и се пъхам в леглото, в което с един скок само се озовава и Джеки. Да, разочарован. Опознавам добре, след като толкова често съм мечтал за тях, съблазните на разнообразието. Но все пак не точно сега! Сега, когато с опиянение откривам Буридж. Вярно, Джеки е хубаво, жизнерадостно момиче, но при нея всичко е толкова ясно и просто. Тя взема удоволствието си както добрият войник грабва пушката. Нещо повече, прекъсва медения ми месец с Буридж и всички прелестни и изтънчени удоволствия, които свързвах с него.

На следващия ден рано сутринта Джеки, свежа и бодра, отвежда Дейв на разходка из града и докато аз се бръсна в общата ни баня, влиза Буридж, облечена в пеньоар в черно и златисто, върху който червените й коси великолепно се открояват. В Отава ли се намират такива хубави неща? Каква елегантност у една активистка на ДОЖ! В същност, защо не? Поглъщам я с очи, а тя застава до мен и показвайки белите си ръце изпод широките ръкави, започва — енергично, методично, старателно — да разресва разкошните си коси. Гледам я в огледалото над двойната мивка. Красива картина, която бих окачествил като архаична, ако не се боях да бъда обвинен в сексуалистка носталгия. Колко по-различно е при Джеки, която подсвирквайки си, прекарва набързо гребен в късите си коси.

— Добър ден, Ралф — спокойно ме поздравява Буридж. — Добре ли спа?

Тонът напълно се покрива с думите, без ни най-малка безочливост.

— Щях да спя още по-добре, ако не бяха ми сменили другарчето. И то, разбира се, без да ми кажат.

Леко изсмиване, но спокойствието си остава.

— Извинявай, Ралф. Смятах сама да ти съобщя нашето решение. Но ти се прибра толкова късно, а аз умирах за сън. Бях взела приспивателно.

— Така е — отвръщам горчиво аз. — Съобщават ми решението, не го вземат заедно с мен.

Какво друго ще направи, освен, все така усмихната, да мине в настъпление?

— Ралф, така, случайно да си малко лицемерен? Та Джеки ти харесва. Ти беше спал с нея. Преди да спиш с мен. В онази прословута колиба.

— Инициативата дойде от Джеки.

— Детинщини, Ралф! Има ли значение кой какво на кого е направил? Налице е резултатът.

Мълчание.

— Но все пак — Джеки! И то с твое съгласие! Мислех, че ревнуваш.

— Аз да ревнувам? — възкликва Буридж.

Ала очите й се смеят, докато казва това. Ясно, тия две жени ми се подиграват. Имам чувството, че край тях се превръщам в неописуемо смешен образ, вдетинен, изостанал, старомоден. С една дума презрение, смекчено с обич. Защото и ме обичат! О, да! Този скъп мъничък Ралф, толкова наивен, толкова сантиментален. И винаги готов да защити с чест латинската си мъжественост. Защото тя, естествено, е латинска. Южна Европа си има и своите добри страни.

Ще опитам и аз с малко спокойствие:

— Ако си спомням добре, в Блувил ти много ревнуваше. Правеше ми сцена след сцена.

— А, в Блувил! — отговаря Буридж.

Оставя четката за коса върху мивката. Лицето й се променя. Гласът също.

— В Блувил, Ралф, положението беше друго. В Блувил всички в крайна сметка си вземаха полагаемото от „бедното животинче“, освен мен. Бес! Джеки! Не, скоро няма да забравя Блувил! Всяка нощ по цели часове се въртях в леглото и все те зовях в тъмното. Спомням си, Ралф, как мачках с ръце чаршафите и все си повтарях тихо — много тихо, заради подслушвателите: Дари ме с дете, Ралф, дари ме с дете!

Това нейно слово ме развълнува. Изключвам електрическата самобръсначка и в разсеяността си я прибирам в кутията, без да я почистя. Поглеждам Буридж. Разкошни коси, сини очи, млечно бяла кожа, без да забравям кръглия, вдъхващ доверие нос и всичко това на очарователния фон на пеньоара в черно и златисто. Обзема ме неудържим порив. Но тъкмо си помислям да я грабна в прегръдките си и вълнението ми отминава. Въздържам се: имам ли право да я прегърна тази сутрин? Как са ме поделили двете жени? По една седмица при всяка ли? И през седмицата, в която съм с едната, имам ли право да галя другата?

Овладявам раздразнението си, вземам електрическата самобръсначка, изваждам я от кутията и я почиствам.

— Каквото и да казваш, Буридж, не мога да повярвам, че драговолно ме отстъпваш на Джеки. А и снощи си взела приспивателно, ти, която си против успокоителните.

Тя посяга отново към четката, но макар и да съм мъж, не съм глупак, ясно ми е, че вече е изчеткала косите си.

— Мислиш ли — казва най-после тя с леко сподавен глас и отбягвайки погледа ми в огледалото, — че с подобни забележки улесняваш нещата?

Кратко, но наситено мълчание. Не искам да злоупотребявам с преимуществото си, но все пак! Започвам с равен глас:

— Щом не ти харесва, защо го правиш?

Устните се стисват, сините очи стават още по-сини, косите се развяват, горгона или вакханка, по избор. И тази буря ще се стовари върху мен, усещам го.

— Ралф, ти си лекомислен! Безотговорен! И политически неграмотен! Изобщо не си даваш сметка за положението. Съединените щати загубиха огромен процент от мъжкото си население. Процент, който все още не се знае с точност, защото всички статистически данни на администрацията на Бедфорд са фалшиви, това ни е много добре известно. Без да смятаме всички тия „А“-та, от които гъмжи вече навсякъде. Така че, Ралф, задачата пред нас е извънредно тежка и коя жена при тези условия ще има претенциите да задържи един мъж само за себе си?

— А изкуственото осеменяване?

Тя силно разтърсва червените си коси.

— Оказва се, че е неуспешно. Убедиха се още при Бедфорд. Малко жени прибягват до него. Фактът си е факт: жените не желаят да имат дете от мъж, когото лично не са познавали.

„Лично“ е добре казано. И като лицемерие е достойно за моето. Но няма значение, сега всичко е ясно.

— Затова ли — и цитирам не без ирония — „традиционният моногамен брак е остаряла форма“? Кой казва това, Буридж? „Ние“ ли?

— „Ние“, но аз също съм съгласна — отвръща тя твърдо.

Поглеждам със смесени чувства тази активистка, която принася в жертва страстната си ревност пред олтара на обществените интереси.

— В такъв случай — саркастично забелязвам аз — струва ми се, че в момента не съм пълноценно използван. Две бременни жени, очевидно, не са достатъчни. Както някога не са стигнали само Лиа и Рашел в състезанието си по плодовитост, за да надарят Яков с достатъчно многобройно семейство. Трябвали са им помощнички.

— Ще има и помощнички — казва Буридж със стиснати устни.

Не отвръщам нищо. Не се усмихвам. Не показвам никакви чувства. Неутрален съм от главата до петите. Но какво ли в мен точно в този миг излезе издайнически наяве, почти неуловимо, но достатъчно, за да пламне искрата?

И гръмотевицата се тресва.

— Не си струва да се показваш толкова доволен — подхваща ме Буридж, а гласът й влачи грамади от облаци и бури, — нито като си толкова доволен, така да се мъчиш да го скриеш. Не можеш никого да излъжеш, познавам те. Нямаш ни морал, ни срам. Ти си една горила, нищо повече. Не, не си горила, много е голяма. Шимпанзе! И като него космат. Животно си ти, нищо друго! Едно ненаситно, похотливо животно. Достоен партньор на Бес! Истински Рикардо преди аблацията!

Това е прекалено много за мен. Излизам от банята, затръшвам вратата. Казаното от Буридж не е нито истина, нито лъжа. То просто няма нищо общо с разговора ни. Като всяко човешко същество — мъж или жена — и аз бих могъл да имам много партньорки. Но ето че снощи не исках никаква друга жена на мястото на Буридж. И тя го знае добре. Но след като са ме поделили и жертвата е принесена, на кого може да си изкара яда, ако не на мен!

Както очаквах, след онова, което ми разказа Буридж в Блувил за стратегията на „ние“, президентката Хоуп назначи администрация, в която всички държавни секретари бяха жени. Тя все пак се погрижи да постави и неколцина мъже на сравнително маловажни постове, но там, където ги постави, виждаха ги всички: изпрати например мъж да представя САЩ в ООН, също мъж назначи посланик в Париж — на мястото на Анита и избра за говорител на Белия дом едно очарователно момче, бивш актьор, което учеше наизуст написания му предварително текст и на всички въпроси неизменно отговаряше: „Без коментар“.

Като загуби поста си в Париж, моята съпруга (тъй като тя продължаваше да ми бъде законна съпруга) не изпадна в немилост. Да си призная, обратното би ме изненадало. Анита е от ония дълбоководни риби, които умеят да плуват по течението, но не се оставят при отлив да бъдат изхвърлени на сухо заедно с пожертвуваните от Историята. През последните месеци от управлението на Бедфорд тя бе установила полезни нелегални връзки с „ние“ и когато президентката Хоуп я отзова от Париж, това не беше „снемане“: Анита бе назначена за съветничка по външните работи в Белия дом. На тази си длъжност тя служи последователно на трима президенти — случай може би единствен в летописите на САЩ.

Така че доста често се срещах с Анита във Вашингтон. Още повече че и аз отново живеех в къщата си в Уесли Хайтс. И трябва да кажа — но за това ще разкажа по-нататък, — че Анита успя да наложи между нас двамата отношения, които ме поразиха.

Анита беше една от четирите или по-точно една от трите съветнички в Белия дом, защото четвъртият беше мъж. Той в общи линии играеше ролята, която в американската армия играе един чернокож висш офицер — на образец. Той е там, за да покаже, че американската армия не е расистка и че дори един черен може да стане генерал. Анита, която отначало изпитваше твърде малко уважение към четвъртия съветник — но тя промени отношението си, когато влиянието му нарасна, — го наричаше най-безмилостно „служебния мъжкар“, което не звучеше любезно нито за Арчибалд С. Монтагю, нито за неговия пол.

Отначало, разказа ми Анита, никой не знаел точно каква роля изпълнява Арчи сред съветничките. Той естествено винаги бил налице, но никога не отварял уста и слушал с еднаква почтителност често противоречивите мнения, които съветничките и президентката изказвали пред него.

Не се отделял обаче от Елизабет Хоуп и двамата представлявали забавен контраст. Защото Арчи е блестящ млад мъж, на когото не му личат тридесетте години, а президентката с мъка носи своя набръчкан петдесетак. Колкото той е висок, строен, расов, толкова тя е дребна и пълна. И докато тя провесва на раменете си и над малкото си коремче все рокли, дето сякаш са ушити на две на три и нахлузени както дойде, Арчи винаги се облича от главата до петите по най-изискан начин.

За три месеца Анита и другите съветнички ни веднъж не видели Арчи да прави нещо друго, освен грациозно да сяда до Елизабет Хоуп, да мълчи със съвършено достойнство и да скача от стола си със запалка в ръка, щом се появи цигара на президентските устни. През цялото това време не го чули да казва нещо друго, освен едно-единствено изречение и то съвсем тихо: „Много пушите, президентке!“ Забележете, че „мистър“, което някога предшествуваше „президент“ се изпуща като неподходящо, а „мисис“ — като сексуалистко.

Елизабет Хоуп е с толкова прагматичен дух, че в Белия дом се чудели защо търпи край себе си съветник, чиито функции били най-вече естетически. Загадката се изяснила, когато с влизането в сила на новия кодекс на жената президентката избра Арчи за свой другар. Доказателство, че проницателното й око е съумяло да оцени истинските достойнства на съветника.

Някои от тях, между другото, съвсем скоро станали очевидни. Арчи имал вроден усет за протоколната йерархия — продължаваща да бъде все така важна във Вашингтон. С малко труд той проникнал във всички тайни на етикета и ги овладял, а естествената му тактичност направила останалото: той винаги си спомнял имената на хората, умеел да слуша и притежавал таланта да говори изискано, без никого да злепоставя. Той станал главният коз на Елизабет Хоуп, когато тя възобновила приемите в Белия дом.

А колкото до приемите по времето на Бедфорд, те се били превърнали в отблъскваща пародия. Тъй като мъжете били прогонени от тези събирания, самотните жени компенсирали отсъствието на омразните мъжкари с демонстрирането на свръхмъжественост, която се отразявала пагубно на поведението им. Свикнали да пият прекалено много на официалните вечери в Белия дом, да се търкалят по креслата, да говорят цинизми. Според очевидци, сред които и един „А“, нает като салонен управител, защото работил в „Максим’с“, някои, в израз на своеобразен протест срещу мъжкото лицемерие, „се оригвали и пърдели на масата“.

От само себе си се разбира, че никой нямало да си позволи подобна разюзданост пред мъжа на президентката Хоуп. Арчи не излизал извън своята територия, но на своя територия проявявал твърдост.

На една държавна секретарка, която си позволила да се появи в Белия дом по джинси и поло — славен спомен, от нелегалните години — той не се поколебал да й каже вежливо, но твърдо, че такова облекло не е вече подходящо за мирно време. Месец по-късно, когато секретарката по протокола си позволила да изрече в присъствието на президентката някаква грубост, той издействувал моменталното й уволнение и за всеобщо задоволство поел нейните функции с несравнима изкусност. Подобно чувство за благоприличие, заедно с толкова красота и елегантност, заради която казвали, че Арчи бил „най-добре облеченият мъж в света“, допринесли много за неговата популярност. Снимката му все по-често се появявала в илюстрованите списания, придружена от приятни коментари и шест месеца след женитбата му вече го наричали „първият джентълмен“.

Отначало си помислих, че в това прозвище е вложен известен присмех — очевиден бе намекът за бившите „първи дами“, — но Анита ме увери, че журналистките, които го наричали така, хранели към него искрено възхищение, примесено с топла нотка на покровителство.

В крайна сметка всички бяха много доволни, че президентката Хоуп може да се облегне на малко семейна топлота, защото трябваше да се справи с едно извънредно тежко положение. Във всички страни и най-много в САЩ енцефалит 16 бе причинил ужасни опустошения сред мъжкото население. В САЩ не говореха като в Европа за проблема на раждаемостта. Употребявайки за първи път една формулировка, която бе отзвук на поуките от историята, президентката заяви, че трябва да се даде пълно предимство на „демографската реконструкция“ на САЩ.

Определението бе типично американско и приложените мерки или по-точно либералната философия, от която те произтичаха, се открои ярко сред взетите в другите страни решения. В Европа, където консерватизмът на нравите се опираше на дълголетна традиция, сметнаха, че ще поощрят увеличението на населението със забраната на абортите и хомосексуализма. Президентката Хоуп осъждаше строго подобна политика на принуда. Считаше, че тя поставя отново под въпрос неотменимото право на всеки индивид да разполага с тялото си и че тя в същност конфискува в полза на държавата размножителните органи на гражданите. Президентката смяташе, освен това, че влиянието на противозачатъчните средства и абортите върху демографската реконструкция е незначително, а на хомосексуализма — практически никакво. Според нея жените в огромното си мнозинство в дадена страна искаха да имат деца и не като хвърлят в затвора незначителното малцинство, което не ги желае, ще накарат останалите да имат повече деца. Онова, което бе необходимо да се направи, е да се осигурят на жените такива предимства, че многобройното семейство да не бъде повече смазващ товар или робуване за цял живот.

Това бе и една от основните задачи, които си поставяше Новият кодекс на жената. Обнародван през първата година от управлението на Хоуп, той вземаше пред вид една историческа даденост: към края на епидемията вече нямаше американки, които да си стоят в къщи, свършило бе царството на „housewife“[3]: с изключение на пенсионерките всички жени работеха.

Кодексът на жената извлече от това фактическо положение налагащите се изводи: отсега нататък жената заявяваше отделно доходите си, плащаше си данъците и даваше своето име на децата, поемайки сама законното опекунство над тях до пълнолетието им. Кодексът на жената признаваше в същност един-единствен родител — майката. И само тя получаваше семейни надбавки, ползваше социално-битови услуги и имаше значително намаление на данъците, узаконено от администрацията на Хоуп.

Ролята на бащата само се подразбираше. Макар новата администрация да бе премахнала законите срещу полигамията като ненужно ограничаващи, никъде не бе казано, че структурата на брака в САЩ трябва да се промени. Напротив, дадена бе пълна свобода на брачната двойка — била тя с католическо, протестантско или еврейско вероизповедание — да се бракосъчетае в каквато желае църква. Но понятията „съпруг“ и „баща“ сами по себе си отпадаха, тъй като и задълженията, и правата, свързани с тях, вече не съществуваха. В Кодекса се използваше терминът „сътворител“, но сътворителят не даваше името си на жената, която бе забременяла от него, нито на родилите се впоследствие деца. Още по-малко можеше да ги впише в данъчната си декларация и не бе задължен нито да ги храни, нито да живее заедно с майка им.

Единствената връзка, която мъжът можеше да установи с потомството си, бе да му даде името си като „социално определящо име“ (middle name), което се поставяше пред майчиното име. Това полуосиновяване не предполагаше обаче никакви права за осиновителя. И се осъществяваше само с писмена молба от майката, молба, за която не бе необходимо съгласието на сътворителя.

Очевидно бе, че кодексът поставя началото на единствена по рода си сексуална революция в световната история. Но тя бе революция, която не назоваваше името си. Ловкият и далеч не предизвикателен начин, по който бе съставен Кодексът на жената, свидетелствуваше за онова, което старомодните сексуалистки психолози биха нарекли „женската хитрост на президентката“. Новото законодателство привидно не посягаше с нищо на принципа на моногамния брак, но като се вглеждаше човек малко по-внимателно, виждаше, че той се е превърнал в празна обвивка. Сведен до биологичната си роля на възпроизводител, мъжът бе изчезнал в качеството си на баща: обществената му власт бе дискретно премахната. Лишен от ръководната си роля, и преставайки същевременно да бъде ядрото на семейната клетка, той се свеждаше до страничен елемент в обществото.

Както бе казала и Буридж, понятието за юридическа собственост, подразбиращо се като част от „правата“ на бащата, се бе изпарило заедно с тях. Единствено майките имаха установен обществен статут. Можеха да живеят сами или с мъж, без значение. Обаче си оставаха юридически несемейни, тъй като и опеката, и икономическата зависимост от съпруга бе изчезнала.

Помагаха им, разбира се, но им помагаше обществото. Щедрата, постоянна и многостранна помощ, оказвана на майките и на самотните майки — семейни надбавки, премии, по-ниски данъци, квартални или селски ясли, работещи по двадесет и четири часа на денонощие — поставяше бащите „между скоби“ и водеше в същност до едно негласно одържавяване на възпитанието на децата.

Тези реформи нямаше да имат успех, ако мъжете владееха все още икономическите ресурси на страната. Тогава рано или късно парите биха възвърнали на бившия силен пол позициите, които законите им бяха отнели. Но подобна хипотеза бе завинаги изключена. По време на епидемията жените бяха получили по наследство повече от три четвърти от средствата за производство в САЩ и се бяха оказали способни да ги използват. Новата данъчна система на президентката Хоуп осигури по-нататъшното развитие на този процес. Със специално намаление на данъците се ползваха жените-собственички на предприятия и акционерните дружества, в които жените притежаваха контролния пакет акции или заемаха ръководни постове. И тъй като данъчните облагания бяха станали много тежки, за да компенсират новите задължения на нацията, наложената мярка водеше практически или до изчезването на предприятията, ръководени от мъже, или до прехвърлянето им на жени. Наследственият данък също бе значително намален, когато имуществото на майката се прехвърляше на наследнички. Майката можеше, естествено, да завещава и на сина, но тази справедливост беше само привидна. Сумите, които трябваше да плати наследникът от мъжки пол, се равняваха на половината от полученото наследство, докато определените за наследничките такси не надвишаваха 10%.

Така Новият кодекс на жената установяваше без никакви принципни декларации, само чрез една обикновена данъчна мярка прикритото право на старшинство за момичетата. Ако в близко бъдеще кодексът не бъде отменен, тези разпореждания ще осигурят за две или три поколения пълното господство на американските жени в американската икономика, а оттам и дълготрайността на политическата им власт.

Процесът очевидно не е завършен. Понастоящем той продължава. Но не можем да не признаем още отсега, че благодарение на умението си да убеждава, на зачитането на свободата на словото, на разбирателството си с Конгреса, президентката Хоуп осъществява успешно онова, в което предишната администрация плачевно се провали. Лицемерното престараване на Бедфорд, престъпното мъжемразство на кликата й, мечтата на гримовци и на джетисъновци да създадат — цитирам глупавия им плеоназъм — „партеногенетична еднополова държава“ доведоха САЩ до гражданска война. Затова пък президентката Хоуп разбра, че колкото и да е била ощетявана жената през вековете, не е възможно да се изгради що-годе траен социален строй, опиращ се на омразата към мъжа.

Може, разбира се, да се обвини Кодексът на жената, че наново създава неравновесие, като облагоприятствува всемогъществото на бившия слаб пол. Бъдещето ще покаже дали това неравновесие не носи в себе си тревожните кълнове на междуособиците. Но аз поне мога да удостоверя, че в сегашното общество се живее далеч по-леко, отколкото в онова в Блувил. При управлението на президентката Хоуп мъжът не е вече нито мразен, нито презиран, нито пък над мъжествеността и живота му тегне постоянна заплаха. В поведението на жената спрямо него сега има по-скоро прекомерна обич — едно несъмнено отреагиране на противоестествените табу на Бедфорд, а същевременно и освобождаването на дълго потискан у жената инстинкт от чувството й за социална непълноценност.

Още със завръщането ни във Вашингтон въртележката, която ни бе завъртяла в Отава, отново ни подхвана: радио, телевизия, пресконференции, но все пак с една значителна разлика. В Отава важният човек бях аз, а във Вашингтон беше Буридж.

Тя подели известността си с Джеки, излязла от сянката, в която беше в Отава, а също така и с мисис Бароу. Трите обясняваха на дълго и на широко — за най-голяма прослава на „ние“ — как са ме опазили от бедфордистите в Блувил и как са организирали бягството ми.

Аз също участвувах в интервютата, но си мълчах, понеже не ми задаваха почти никакви въпроси. Забелязах, че ме представят на публиката по-скоро като обект за разнежване, отколкото като действителния герой на цялата история. В телевизията например камерата не се скъпеше на едри планове на моята особа — и ако интервюиращата не ми даваше често думата, компенсираше го с хвалебствени коментари. „Присъствуващият тук доктор Мартинели, който, както виждате, е много чаровен мъж“ (a very charming man). Казваше го мимоходом, като поставяше ръка на бедрото ми и съучастнически намигаше от екрана, та телевизионните зрителки сами да оценят моите прелести.

Между другото преди всяко интервю Буридж и Джеки винаги ме инструктираха. Ако ми зададат въпроси (трябваше все пак да се каже нещо за тази прословута ваксина), да не се показвам прекалено сексуалист. Какво разбирате сега под това? — О, Ралф, знаеш много добре — арогантен, самоуверен… — Да, ясно! Трябва да бъда скромната наивка от пиесите на Уайлд, която винаги отговаря на майка си: „Да, мамичко!“…

И все пак моите другарки ми даваха мъдри съвети. Шест месеца по-късно, когато се опитах да демонстрирам секусалистка арогантност, се провалих. На едно от поредните ми интервюта по телевизията — което, ако си спомням добре, бе излъчено на видеозапис — водещата отново ме представи като „много чаровен мъж“. Леко засегнат, аз я прекъснах и живо добавих: „И надявам се, също добър научен работник“. Тя ме погледна така, сякаш бе изумена от нападателността ми, после снизходително се усмихна и развеселено каза: „Разбира се, доктор Мартинели, никой не се съмнява във вашите способности.“ След което в едър план — коремите на Джеки и Буридж, и двете вече в напреднала бременност. Предполагам, че водещата и операторките доста са се позабавлявали, когато са правили монтажа.

— Виждате ли — избухна Буридж — какво става, когато изневерите на сдържаността си!

За Дейв бе огромно удоволствие да се озове отново в нашата къща в Уесли Хайтс с голямата градина, с плувния басейн, със самостоятелната му стая, където голяма черна дъска заемаше цяла стена. Но най-голямата му радост бе телевизията, която толкова много му липсваше в Блувил. Отначало се безпокоях как ще приеме съжителството ми с две съпруги. Но когато предпазливо го поразпитах, установих, че страховете ми са неоснователни. Благодарение на телевизията, на училището той много бързо бе възприел водещите идеи на Реконструкцията. Вярно, при него те не трябваше да се преборват, както при мен, с една дълбоко вкоренена моногамна традиция. Разбрах, че както много често досега, напразно се тревожех за него и ето че един ден той тържествуващо ми заяви, когато се върна от училище, че три момичета от неговия клас са го избрали за сътворител, „щом порасне“.

Между другото той с жив интерес следеше бременността на съпругите ми и за да задоволя ненаситното му любопитство, реших да му изнеса кратка лекция по ембриология на черната дъска в стаята му. После научих, че повторил лекцията в училище с такова разбиране, че учителката му го похвалила. „Независимо от това — заяви той, разказвайки ми за нейните поздравления — идва ми да вия, като си помисля, те никога няма да имам бебе.“ И меланхолично додаде: „Май че е кофти да си момче.“

Нещо, което не би помислил преди година, нито дори в Блувил. Най-малкото, което може да се каже за образованието в смесеното училище днес, е, че далеч не поощрява фалократщината у момчетата.

Колкото до взаимоотношенията му с Буридж и с Джеки, те са толкова добри, че аз едва ли не ревнувам. И по това как буквално се зарови в нежността и топлотата на тяхната обич, аз изведнъж си дадох сметка колко много му е липсвало женското присъствие след смъртта на майка му. Жаден за общуване, той винаги иска много от Джеки и от Буридж и забелязвам, че за да постигне своето, най-безсрамно им се докарва. То между другото хваща място. Той обсебва цялото им време и внимание, но с тайно предпочитание — аз все пак го долових — към Буридж. А от двете — дори и за него — Джеки е с по-лек характер: винаги весела, винаги в добро настроение, без комплекси, тя никак не се обижда и никога не се заяжда, докато Буридж се засяга и от време на време показва ноктите си. Затова пък притежава качество, към което Дейв е особено чувствителен. Тя е много по-ласкава и много по-пълно го „обгръща“. Той сигурно счита, че това напълно компенсира някой и друг удар през палците.

Установявам с голямо удоволствие, че настоящото му щастие не го е накарало да забрави Мъч, която толкова много се занимаваше с него в Блувил. Той често й пише и тя му изпраща от Харвард, където Стин се е върнал на старото си място, дълги, методични и едва ли не родителски писма. Дейв пише и на Джоан Пиърс. Имах неблагоразумието да му кажа, че ако се уреди да ме назначат за ръководител на един научноизследователски институт във Вашингтон, ще се опитам да събера стария екип от Блувил със Смит, Пиърс и Грейбъл. От този ден нататък почти всяка седмица ме пита докъде са стигнали работите и дали скоро ще видим „Пиърсови“. Джеки също е не по-малко нетърпелива: щяло да бъде чудесно да се срещне отново с „Рита“. И аз така мисля. Буридж обаче си мълчи, но аз знам защо. Сърди се на Рита заради инквизиторския й темперамент.

Затова пък голяма радост за всички ни бе, когато най-неочаквано у нас пристигна Дороти Бароу. Поканих я да ни гостува и много съжалявах, че ще остане само две седмици във Вашингтон. Губернаторът на щата Охайо починал и тя искаше да се кандидатира в изборите. Когато я опознах по-отблизо — в Блувил си разменяхме само усмивки, но никога не бяхме разговаряли — тя ме изненада с неизчерпаемата си енергия. За малкото време, което прекара във Вашингтон, тя се разведе с мистър Бароу — Кодексът на жената улесняваше много съпругите на „А“-та да се разделят с безплодните си мъже — справи се с безброй политически задачи при президентката и ме накара да й направя бебе. Помоли ме също така, по установения ред, да дам името си като „социално определящо име“ на бъдещото й дете.

Джеки и Буридж се бяха обърнали към мен със същата молба и аз приех, но с голяма неохота, защото трябваше да деля на три наследството на Дейв. Наложи се да се съглася да го разделя на четири. Мисис Бароу бе в края на краищата ръководителката на „ние“ в Блувил — и знаех много добре (а и малко ли ми го бяха повтаряли!) как ме бе закриляло „ние“ в Блувил.

Изненада ме обаче това, че още преди раждането на детето мисис Бароу добави моето име към нейното като „социално определящо име“ и през цялата изборна кампания се представите като Дороти Мартинели Мортимър, Мортимър бе моминското й име.

Постъпката й не беше ни най-малко законна. Но този начин на действие все повече се разпространяваше. В административните формуляри вече нямаше графа за омъжени или не (разграничение, считано за сексуалистко), а дали са майки или не. Майките се ползваха от толкова предимства и се радваха на такова обществено уважение, че жените, които все още не бяха майки, но скоро щяха да станат, го оповестяваха, като добавяха към името си „социално определящото име“ на „сътворителя“ на бъдещото им дете.

Дороти Мартинели Мортимър очевидно бе приела името ми като „социално определящо“ с политическа предумисъл. По това време аз бях почти толкова известен в САЩ, колкото и един голям певец и тя се представяше в доста романтична светлина, като се кандидатираше в изборите бременна от мъж, когото бе охранявала в Блувил.

След избирането й Дороти идваше доста често във Вашингтон, все забързана, все заета, винаги между два самолета, но колкото и за малко да оставаше, намираше начин, ако мога така да се изразя, да предяви правата си върху моето ложе. Истината е, че това за мен не беше неприятно задължение. Не бих искал да живея заедно с Дороти, защото нейната енергия би ме съсипала, но винаги я приемах с добри чувства и с удоволствие.

В първите дни след установяването ни във Вашингтон Анита, завърнала се от Париж и назначена за съветничка на президентката, ми се обади по телефона… Държах се хладно, направо й казах, че ме е изоставила, и без да слушам повече обясненията й, тракнах слушалката. Буридж, която беше при мен и дори взе втората подвижна слушалка, се възмути от постъпката ми, съвсем неотговаряща, подчерта тя, на скромността на моя пол. Анита, вярно, била ужасна опортюнистка, но не можело да се отрече, че направила всичко възможно, за да ме опази в Блувил.

Извиках: „Именно! До гуша ми дойде да ме пазят!“ Буридж вдигна рамене: „Мълчи, Ралф, каза ми тя с тон на превъзходство, говориш глупости.“ В този момент в стаята влезе Джеки, капитанската й униформа (неотдавна я бяха повишили) вече не скриваше бременността й, но постоянните пристъпи на гадене, които я измъчваха, не се отразяваха на доброто й настроение. Буридж й обясни как съм избухнал и тя се разсмя. „Каква детинщина, Ралф — възкликна тя. — Не бива да се поддаваш на чувствителността си! Няма все пак да се скараш с една съветничка на президентката! А и ние няма да те оставим да го направиш!“

След два дни Анита, нежна като ангелче, отново ми се обажда по телефона. Добре обработен междувременно, аз й се извинявам. „О, Ралф, поведението ти беше напълно обяснимо. Искаш ли утре да обядваме заедно в китайския ресторант? Каня те. Епидемията покоси стария мистър Туенг, доказателство, че не е бил толкова стар (смях). Но мисис Туенг с ослепителната си цепка на роклята (смях) е все още там. И аз ще бъда там…“

Пристигам със закъснение. Анита се е настанила на една маса на горния етаж и прелиства илюстровано списание. Никак не се е променила. Червени коси, зелени очи и този така изваян нос, който ми харесва вече по-малко, откакто съм открил носа на Буридж. И в облеклото й — никаква промяна: черна права рокля с малка бяла якичка, почти униформа. С израз на страшно компетентен човек. И с поглед, който ме пронизва светкавично като шпага и ме измерва от глава до пети, докато се приближавам към нея. Изправя се поривисто, поне така изглежда — един може би грижливо подготвен порив — и ме целува по устата. Премалявам. Да не забравям все пак, че преди целувката беше погледът. Сяда отново на мястото си, хваща десницата ми и казва:

— Изглеждаш чудесно, Ралф! Очите — бистри, косъмът лъскав! Веднага се вижда, че жените ти много добре се грижат за теб (смях): подсушен, изчеткан, нахранен!… И колко си елегантен! Много харесвам новата мода, която замести сакото с прибраното в кръста яке. То подчертава фигурата на мъже като теб, слаби и мускулести. Особено когато се носи с прилепнал панталон. Като теб. Само едно не харесвам: панталонът ти не е с цепка немски тип! Тя вече жъне големи успехи в Ню Йорк и аз лично смятам, че е много съблазнителна…

Мисис Туенг идва да вземе поръчката. Тя е с все същата стародавна усмивка, която разтяга и прибира по желание, но съвсем не е със същата невъзмутимост. Когато погледът ми по навик се спира на цепката на роклята й, тя ми намига така агресивно и така красноречиво, че аз буквално се стъписвам. Щом излиза от помещението, Анита ме посъветва (сякаш чувам Буридж) да бъда по-сдържан и по-внимателен:

— Ще те отвлекат, Ралф. Сега много отвличат. Банди от три или четири жени. О, нищо общо няма с историята на нещастния мистър Б., спомняш ли си? Нито бият, нито измъчват. Освобождават „сътворителя“ с най-голямо внимание, след като си е изпълнил задължението. Какво можем да направим? Ние сме кажи-речи безпомощни. Изпаднали сме в мистично обожествяване на майчинството! Нито един съдия не би посмял днес да осъди за отвличане бременни жени, които ще кажат, че са действували, водени от патриотичния си дълг „в духа на Реконструкцията“. Сериозно, Ралф, трябва да криеш кадифените си очи или поне да ги държиш сведени, когато край теб има жена. Не те съветвам да идваш сам в този ресторант. И изобщо да се движиш сам. Трябва да помолиш капитан Дейвидсън да ти даде охрана. Така ще бъде по-безопасно.

— Познаваш ли Джеки?

— Разбира се. И Буридж също. Каква очарователна жена! И каква чест за мен, Ралф, да избереш жена, с която си приличаме (смях). Имаме еднакви коси.

— Не си приличате: нейните очи, носът й…

Анита прекарва леко пръст по така изящно очертания си нос.

— В носа, може би не — отвръща тя със суетен жест, твърде изненадващ за един политик.

После изважда от чантата си малка кутийка, която ми поднася като „миниподарък“. Много ми се ще да откажа, но не посмявам, тя явно се вълнува дали ще го приема. А когато отварям кутийката, вече е, разбира се, твърде късно. Не е „миниподарък“, а златен пръстен с моите инициали. Отново излизат на мода, ми казва тя, като го поставя на малкия ми пръст и пак ме целува.

След като ме „опръстени“ като хвъркато, а и тя самата се успокои с „целувката на мира“, започва да се тъпче със скаридени мекички (скоро ще се справи и с моята порция), като същевременно ми разказва за големите си планове по отношение на мен.

Запознала се в Белия дом с една новоизлюпена петролна милионерка, вдовица, разбира се. Тази „милионерка“ — която не е вече млада — изпитва огромното желание да остави името си на поколенията с една научна фондация. Подсказах й — какво по-удачно? — изследователски институт по заболяванията на главния мозък. Тук, във Вашингтон. С теб за ръководител. Мисля, че ще стане.

Слушам, промърморвам от време на време благодарности, повече не мога да направя. Като всички велики хора и Анита е свикнала вече с монолога. Но между другото ме поздравява, че умея да мълча: „Така внимателно слушаш, Ралф, и толкова са хубави очите ти, когато ме слушаш!“

От института — за който ми говори, сякаш вече е построен, макар все още тухла върху тухла да не е сложена — тя минава на друг, много по-настоящ въпрос, който също така й лежи на сърце и също предполага моето сътрудничество: иска да има дете от мен.

Смаян съм.

— Ти! Искаш дете!

— Защо? Смяташ, че не мога да имам ли?

— О, не! Но е напълно противоположно на твоята жизнена философия!

— Жизнената ми философия се промени — отговаря тя сериозно. — Времената също. Както и обществото. Децата не са вече несъвместими с една политическа кариера. Напротив!

Оценявам мимоходом и по заслуга това „напротив“.

— Не бива да забравяме — подхваща Анита в стила на последната реч на Елизабет Хоуп (кой знае, може би и тя самата да я е писала), — че задача номер едно на нашето време е демографската реконструкция. В близко бъдеще нито една американка, колкото и високопоставена да е тя, не би могла да върви с открито чело, ако не е майка. За нещастие президентката (снижава глас), като се има пред вид възрастта й… Но ние, нейните съветнички, трябва да дадем пример. Погледни, Ралф, ще видиш нещо, което ще бъде официално въведено след една седмица.

Без да изважда напълно ръка от чантата си, тя ми го показва в шепата си: тъмночервена значка със златни букви: MAP.

— Какво означава MAP?

Майките на американската реконструкция. Ще имат право да носят тази значка — обяснява ми тя, като я пуща със съжаление в чантата си, а в зелените й очи припламва завист — само ония американки, които забременеят през първата година на Реконструкцията.

Помислям си, че трябва да го кажа на Буридж и на Джеки. Ще им достави удоволствие, особено на Джеки, нали е военна, сигурно има слабост към значките.

— Добре, но защо аз? — питам. — В края на краищата има и други мъже.

Тя се разсмива.

— Ами защото сме женени, Ралф! Законно! И доколкото ми е известно, нямаш намерение да се развеждаш, нали? (Откъде ли знае?)

Наново се разсмива.

— Моля те, не прави такава физиономия! Нямам намерение да обърквам живота ти. Живееш с две очарователни жени и така е много добре. А аз, както знаеш, винаги съм живяла сама. Не искам нищо друго от теб, Ралф, освен приятелството ти и едно дете. Името ти вече го имам.

Дискретно напомняне и колко добре насочващо! Разбира се! Патриотичният дълг! Ето ни, Елизабет Хоуп! Пионерите на треската за плодовитост! Най-първите майки на Реконструкцията! Но да не забравяме също така, че иска да носи в утробата си дете, което носи моето име. И да се свърже по този начин — заедно с Джеки, Буридж, Бароу — с един исторически епизод от антибедфордистката съпротива, именно тя, която в началото толкова малко се е съпротивлявала… Поглеждам с възхищение (и с леко отвращение) хитрия политик, който се крие зад тези хубави зелени очи и този красив нос.

Анита хваща ръката ми и силно я стисва в своите две ръце.

— Приемаш, нали, Ралф?

Приласкан, опръстенен, направен институтски човек, как бих могъл да откажа? Но все пак. Чувствувам дълбоко вкоренена в мен, макар и малко раздвоена, здравата съпружеска почтеност:

— Що се отнася до мен, Анита, да, с радост (това, казано с леко усилие). Но трябва да се посъветвам с моите другарки.

Тя се разсмива.

— Не си прави тоя труд, Ралф. Вече е сторено.

— Как така сторено?

— Вчера пихме заедно чай.

И нищо да не ми кажат! Идва ми да изрева! И сигурно щях да изрева, ако в този момент не влезе мисис Туенг със сметката. Веднага свеждам очи и ги държа сведени, докато Анита плати и малката човекоядка с цепнатата рокля излезе от помещението. Забелязвам, че без ни най-малко да се притеснява, Анита поправя цифрите в сметката, преди да я уреди. Може да си съветничка на президентката и пак да бдиш над собствените си интереси.

— Значи, разбрахме се — весело ми казва тя, — идваш с мен!

— Къде?

— У дома.

— Как — възкликвам аз — сега, веднага ли?

— Защо не веднага? Идеално съвпада, днес ми е най-благоприятният ден. Отвличам те, Ралф! Само да се обадя по телефона и тръгваме!

Без да дочака отговора ми, става и отива в другия край на помещението и сваля слушалката на телефона. Никак не вярвам, че „идеално съвпада“, а че тъкмо обратното — датата на нашата среща е била точно изчислена.

С ясен глас, недвусмислени слова, с насмешлив тон говори Анита по телефона. Жена на действието, която чудесно си изпече с мен работата. Докато хапна няколко мекички и ето че се озовах в чантата й заедно със значката на MAP.

Тя не се обажда по телефона на един човек, а на няколко души. За да не излезе, че подслушвам, започвам да прелиствам илюстрованото списание, което тя остави на скамейката.

Знак на новото време, само мъже…

Красиви, мускулести, космати. Реклама за луксозна баня (с позлатени метални части) — един черноок хубавец е седнал на крайчеца на синя вана, гол или почти гол — малка хавлиена кърпа закрива срамните му части, но така, че ясно да се очертаят и формата, и големината им. Доверчивата поза, в която е застанал, и приятелският му поглед създават впечатлението, че ако купите ваната, ще получите безплатно заедно с нея и този як „сътворител“. По-нататък — русокос мъж и той гол, но благоприлично гол, е обърнал към вас мускулест гръб и космата мишница, за да ви убеди, че с дезодоранта, който употребява, може да се поти, без да е неприятно на околните. А ето и на цяла страница — бих се обзаложил за това — внушителен асортимент от цепки на панталони немски тип, заснети в едър план, заедно със съдържанието им. В средата — за сравнение — оригиналната цепка немски тип, такава, каквато може да се види по картините от XVI век — в Германия, естествено, сочи текстът, но също така и във Фландрия, и във Франция по времето на Шарл IX — компетентни уточнения, които придават достолепие на възвръщането на „тази очарователна мода“ (точно така казано!), приспособена към съвременния живот. Така че повече никакви шнурове, толкова трудни за развързване, а цип, скрит под подходяща бродерия. Две направления: цепката е от същия плат и в същия цвят като прилепналия панталон. Или цепка от различен плат, „която подчертава релефността на формите“ (точно така казано!). Изисканият вкус ще предпочете може би все пак „добрия тон“ (точно така казано!) на цепката от различен плат, но същата тоналност, по-светла или по-тъмна, с цвета на панталона. Нищо не са пропуснали, дори и подпълнената цепка, на която дискретно се показва вътрешната подсилена страна, благодарение на която „подчертаната релефност на формите“ щяла да вдъхне самоувереност на по-плахите. Да, достатъчно е да погледна тези реклами, за да се простя с всякакви илюзии: господствуващ е другият пол.

Анита приключва с телефонните си разговори, но сега аз трябва да се обадя, за да отменя насрочена среща. По-малко търпелива или по-припряна, тя ми казва, че отива да докара колата, шофьорът я гарирал на стотина метра вдясно, а аз да тръгвам, щом свърша.

По-добре да я бях чакал пред ресторанта. Защото не предвидих, че ще ми се наложи да мина пред двадесетина строителни работнички, които похапват, насядали по тротоара. Когато ги забелязвам, вече е твърде късно. Трябва да мина. Което се и опитвам да направя, свел очи и преструвайки се на безразличен. Никога обаче не бих могъл да си представя какво ще последва. Досега по улиците ми се е разминавало с някое и друго докосване, подвиквания, подсвирвания и един или два пъти — с груби предложения. Но тук, дали виновни бяха хубавото слънчице, обедната им почивка или редките минувачи в този час? Не знам. Щом ме зърват, те се вторачват в мен и ме разглеждат с ококорени очи, а като се приближавам още малко, започват да подвикват. Невероятно развихряне. Има нещо унизително и садистично в това разсъбличане с поглед, своеобразно словесно изнасилване, чиято грубост ме стъписва. Преструвам се, че нищо не чувам, вървя, не смея да ускоря крачка, ще ги предизвикам, ако помислят, че бягам. Напразно. Пред мен се изправя една девойка с лунички по лицето. Пронизващите й сини очи почти са изскочили от орбитите си, тя цялата е потна и като ми препречва пътя, се развиква сред смеховете и насърчителните подмятания: „Момичета, това сладурче ще го сваля!“ Хваща ме здраво за ръцете, прегръща ме, чак ще ме задуши, и ме целува по устата. Устните й са топли и от нея се носи силна миризма. Дърпам се, викам, измъквам се, но други ръце се вкопчват в мен. Надавайки викове, всички момичета се втурват, натрупват се на гроздове около мен. „Аверче, подхвърля ми сред смеховете русокосата, прегръщайки ме отново през врата с лявата си ръка, трябва да помогнеш да си изпълним патриотичния дълг!“

Черен плимут удря спирачки до тротоара така, че гумите изсвистяват. Кратко, пронизително изсвирване с клаксона. Изскача милиционерка. Свирепо ругаене. Освобождават ме.

Мушвам се в колата под последните подигравки, две или три от които — отправени към Анита, но вече с нотки на озлобление. Милиционерката потегля, а фуриите блъскат с юмруци по каросерията. Отпущам се на седалката задъхан, разрошен, с разтуптяно сърце. Треперя от ярост, ала, защо да не си призная, и от страх. Бих могъл, разбира се, да се справя с две или три от момичетата, но освен че не мога да ударя жена (старомодно табу, предполагам), те бяха толкова много, че щяха да ме смажат.

— Хайде, съвземи се, Ралф — обръща се към мен Анита, — и закопчай панталона си. Те само се закачаха. Такива жени не отвличат. Нямат нито необходимите средства, нито достатъчно свободно време — още по-малко подходяща къща, в която да те затворят. Но все пак нека това ти послужи за урок. Още днес да поискаш от Джеки охрана. Не бива повече да рискуваш да се движиш сам по улиците на Вашингтон, дори и през деня.

Отложената ми среща и гостуването у Анита — по-дълго, отколкото предполагах — объркаха плановете ми и след като хапвам набързо един сандвич, се прибирам късно у дома. Започнах да се безпокоя, казва ми Буридж, когато ми отваря. Джеки е дежурна и аз сложих Дейв да си легне. Но с голяма мъка. Искаше да те чака.

Събличам се, вземам един душ и вече по пижама, с чаша уиски в ръка, се отпущам в голямото кресло и й разказвам онова, което очаква да чуе. Толкова съм изморен, че дори не я укорявам, че, без да ми каже, се е срещнала на чай с Анита.

Мълчание. Въздържа се от всякакъв коментар и тогава аз додавам:

— Имам чувството, че съм се продал за един институт.

Тя вдига кисело рамене:

— Това не е вярно. Драматизираш нещата. В края на краищата Анита е твоя законна съпруга.

— Имам само една съпруга и знаеш добре коя е тя.

— Казах: законна.

— А кой ме разубеди да се развеждам?

— О, Ралф, да не започваме пак. Разводът не беше възможен, независимо дали ти го искаше или не. Би имал политически подтекст. Щеше да излезе, че заклеймяваш бедфордизма на Анита, след като президентката е решила да й подаде ръка. Честно казано, в какво упрекваш Анита? Даже и от Париж не престана да се застъпва пред Бедфорд да не посягат на теб.

— Но това променя всичко! — надигам се аз в креслото. — Не го знаех! От кого си го научила?

— От Дороти.

— И не си ми го казала!

— Може би прекалено много е да искаш от мен непрекъснато да хваля Анита — разтърсва тя коси.

Замълчавам. Поглеждам я. Велики човече Буридж — неотдавна я назначиха на отговорна длъжност в министерството на здравеопазването, — трябва лека-полека, с добро, с упоритост, с нежни укори и с цялото женско изкуство на убеждението да те накарам, първо, да не криеш нищо от мен и, второ, да не вземаш сама решения, които ме засягат. Пак ще си поговорим за онази чашка чай, която си изпила вчера заедно с Анита. Но не тази вечер. Тази вечер се разтапям, защото каза една истина — истината на жената, пробила бронята на активистката.

— Буридж — обръщам се към нея полусериозно, полушеговито, — какво ще кажеш да зарежем всичко? Да заминем?

— Кой по-точно?

— Ти, Дейв и аз.

— Семейната клетка — отвръща тя, но без злъчния сарказъм, който бих могъл да очаквам.

— Защо не?

— Наистина, защо не? — възкликва с разнежена ироничност. — Ала къде?

— Където искаш: в Европа.

— А, в Европа! — казва тя. — С принудителните й закони!

— Тогава в Африка.

— За да се върнем към общество, което презира жените!

Спирам дотук играта. Но това е игра, в която почувствувах нейната дълбока съпричастност.

— А защо само ние тримата? — додава тя, връщайки ми топката не без благосклонност. — Защо не и Джеки? Горката Джеки!

Мълчаливо оценявам състраданието й. Но тя ме гледа, очаквайки отговор, и затова обяснявам:

— Аз много обичам Джеки. Ала тя е, как да кажа, привнесен елемент. Струва ми се, че е сред нас, за да придаде почтена външност на живота ни.

Буридж неудържимо се разсмива.

— Ах, Ралф, колко си забавен! „Почтена външност!“ И това в същност е съвсем вярно!

Спира тъкмо навреме. Няма да каже повече. Дори насаме с мен, дори отървала се най-после от подслушвателите, тя няма да критикува философията на „ние“, „Кодекса на жената“ и мистицизма на Реконструкцията. Ave, президентке Хоуп, тези, които ще реконструират страната, те поздравяват.

Улавя ръката ми и леко въздъхва.

— Ралф, не може повече да излизаш сам. Трябва най-после да поискаш охрана от Джеки.

Леко стисване на ръката, на което и аз отвръщам. Нова въздишка. Повече никакви мечти за бягство за бегълците от Блувил. Една тъжна истина е налице: където и да отиде човек, оградите от бодлива тел ще го последват. Буридж ще продължи да работи в ЗОСГ и ще продължи обществената си дейност. А аз, бившият облагодетелствуван от една мизогинна култура, ще свиквам (след такова добро начало в Блувил) с новото си така дискретно наложено подчинено положение. Нещо повече — всекидневно ще понасям, както мога — кога добре, кога зле — новото си битие на сексуална вещ. Без прекалено да развивам, предполагам, нарцистични наклонности. И доколкото е възможно, без налудничавата мания за преследване.

Ако бях вярващ, щях да кажа, че изплащам грехове. И честно казано, сега, когато ролите са разменени, установявам го с всеки изминат ден: има какво да се изплаща.

Поглеждам Буридж и отново стисвам твърдите й пръсти. Не, разбира се, няма да замина. Много загубих. Но все пак има нещо, което ми остава и което не могат да ми отнемат: ти, Буридж.

И нашата тайна съпружеска двойка сред официално обявената неделимост.

Бележки

[1] „Ние“ се отказа и от евентуалните показания на Стин за клонирането. Смяташе, че не е необходимо да се хвърля сянка върху изследвания, които биха се оказали опасни само в един бедфордистки контекст.

[2] „Да превъзпитава, а не да унищожава“ (англ.) Б.а.

[3] Домакиня (англ.). Б.пр.

Край
Читателите на „Добре охранявани мъже“ са прочели и: