Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les hommes protégés, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Корекция
hammster (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Допълнителна корекция
thefly (2019 г.)

Издание:

Робер Мерл. Добре охранявани мъже

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №47

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от френски: Райна Стефанова

Рецензент: Георги Величков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 30.V.1983 г. Подписана за печат на 23.IX.1983 г.

Излязла от печат месец октомври 1983 г. Формат 32/70×100 Изд. №1685. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29. Изд. коли 18,78. УИК 18,02

Страници: 464. ЕКП 95366 21531 5637–252–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Robert Merle. Les hommes protégés

© Éditions Gallimard, 1974


На Катрин или на Себастиан

Първа глава

Стая без прозорци с климатична инсталация. Дъбова ламперия до средата на стените. Нагоре те са боядисани в бяло с една-единствена гравюра, представляваща антивариолната ваксинация в Куба през 1900 година. Дебел мокет, в който още при влизането си затънах до глезените. Голямо удобно кресло, в което по даден знак изчезвам наполовина.

И през цялото време — пълно мълчание. Тук съм, за да говоря, но сякаш не изгарят от желание да ме поканят да го сторя. Думата не е нещо, от което силните на деня се отказват лесно: те предпочитат да слушат себе си вместо другите. На всичкото отгоре, както предусещам, не съм persona grata. Нито аз, нито това, което ще кажа. Оставят ме да се пържа в собственото си масло. Да се проникна още от началото от собствената си нищожност.

И тримата са тук, безмълвни, от другата страна на огромна овална маса, която, предполагам, символизира цялото разстояние, отделящо властта от простосмъртния гражданин. Имам чувството, че се явявам на изпит, чувство, което ме подмладява, но никак не ми харесва. Между другото, въпреки че съм признат и известен невролог, а може би и заради туй започвам да се питам дали няма да ме скъсат. Най-смешното е, че кариерата ми не е поставена на карта и аз съм тук, за да защищавам обществените интереси пред хора, чието задължение се състои именно в това.

Насреща ми са трима мъже. В средата — внушителен и четвъртит, също като „федералната фашистка“ архитектура на ЗОСГ[1] — държавният секретар Матюс. Отдясно — Скелтън, директор на Здравеопазването, макар и на добро здраве той по всяка вероятност да не се радва, като се има пред вид мършавата му фигура. От лявата страна на държавния секретар, когото гледа с умело прикрито презрение — Кресби, един от най-способните съветници на президента.

От тримата познавам само Кресби. Млад плешив мъж. Той е пъргав, дребен, нежен, с черни като смола очи. „Смятат го за гений“, казва втората ми съпруга Анита не без неприязън, защото е убедена, че ако обществото не плаща данък на мизогинията и тя също би трябвало да е съветничка на президента, а не негова секретарка.

И наистина има право. Понятието „компетентен“ звучи едва ли не обидно, свързано с името на Анита. Тя има огромни познания и зад хубавото й чело, махагоновочервените й коси и зелените й очи се крие миниатюрна електронноизчислителна машина, която работи с висока ефективност.

Говоря съвсем обективно. Не виждам достатъчно често съпругата си Анита, за да бъда влюбен в нея. Кариерата задължава: ние не живеем заедно. Тя идва при мен вечер в дома ми в Уесли Хайтс два или три пъти седмично или съвсем не идва, когато Белият дом преживява поредната си криза. Трябва да призная, че винаги съм се изненадвал от отражението на държавните дела върху честотата на моите оргазми.

Именно чрез Анита предупредих президента за опасността от енцефалит 16 и той веднага натовари Кресби да ме назначи начело на една анкетна комисия — без да внася въпроса в ЗОСГ.

Поверителният ми доклад е тук, върху огромната маса, между едрите космати лапи на Матюс. Той го прелиства, с което иска да ми покаже, че не го е чел, а същевременно да ме накара да почувствувам, като ме държи като кон на празна ясла, цялата си враждебност. Мълчанието му все по-тежко ме притиска, но не мога много да го виня. Отначало президентът, бог знае защо, го пренебрегва, а сега, когато е дошъл моментът да се вземат конкретни мерки, отново прибягва до неговата компетентност. Това е безцеремонно. Още по-лошо — унизително.

Досега съм виждал Матюс само веднъж по телевизията: имаше пълния с оптимизъм поглед на професионалния политик и една от онези квадратни издадени брадички, които по принцип трябва да вдъхват доверие в бъдещето на САЩ. Брадичката не се е променила, но в погледа, под гъстите черни вежди, няма нищо приветливо, поне когато се спира върху моя милост. Знам много добре как ме вижда — дребен метек[2], изстрелян от президента — без знанието на ЗОСГ — начело на някаква медицинска комисия, за да достави удоволствие на секретарката си.

А Кресби, младия плешив гений, Матюс го обича още по-малко. Участник във всички ходове, които президентът предприема зад гърба на държавните си секретари, Кресби е душата на това, което Матюс и равните нему с горчивина наричат „паралелната администрация“. Единствената надежда на Матюс — казва Анита — е Кресби да изпадне в немилост, какъвто е арогантен с всички, понякога дори и с президента. Анита храни същата надежда.

Що се отнася до директора на Здравеопазването, мършавия и прежълтял Скелтън, той има вид на човек, разяждан от собствената си злоба. Съвсем очевидно мрази всички: Матюс, Кресби и мен.

В стаята има и пето лице и то заема твърде малко място. Лицето е жена. Когато влизах, чух, че й казват мисис Уайт[3]. Име, пълно с ирония: мисис Уайт е сива от главата до петите. Рокля, тен, коси, всичко е в един и същ нюанс на мишо сиво. Тя е на неопределена възраст и е лишена от всякакъв чар, сега се суети с поставени слушалки около един магнетофон. Като всички безлични хора и тя буди у мен усещането, че сама се е изтрила от живота.

— Доктор Мартинели, давам ви думата — казва най-после Матюс, но с такова изражение, сякаш не ми я дава, а ми я заема — и то за колкото се може по-кратко време.

Няма да позволя да ме сплашат. В края на краищата не е моя вината, че президентът има автократорско виждане за собствените си функции и управлява, без да прибягва до помощта на държавните си секретари. Не е моя и вината, че тия държавни секретари предпочитат да преглътнат и най-тежките обиди, отколкото да си дадат оставката. Всяко министерско величие се заплаща.

Поглеждам Матюс в очите и твърдо започвам:

— Комисията бе създадена от мен на 27 юли тази година по молба на президента. Тя имаше за цел да проучи известните вече факти, отнасящи се до енцефалит 16.

— А защо такова име? — рязко пита Матюс.

Иска ми се да му отговоря, че щеше да го знае, ако беше прочел доклада ми. Вместо това казвам без сянка от нетърпение, но и без да преливам от любезност:

— Първият случай, на който се натъкнах, се намираше в стая № 16 в Джорджтаун юнивърсити хоспитъл.

— Продължавайте — подканя ме той.

— Поради малкото време, с което разполагахме, досегашните ни изследвания са обхванали само големите градове в САЩ и в другите страни.

— Оставете другите страни — казва Матюс.

— Но именно тази част от доклада представлява известен интерес от политическа гледна точка.

— И в какво се изразява този интерес? — подхвърля високомерно той, сякаш съм прекалено голям невежа, за да навлизам в такава област.

— Доколкото ми е известно, всички големи епидемии са се разпространявали досега от изток на запад. Настоящата епидемия прави изключение: тя се разпространява от запад на изток. Затова в Западна Европа броят на заболелите е по-малък, отколкото у нас; Съветският съюз, доколкото успяхме да проучим, е по-малко засегнат от Западна Европа; а Азия — почти никак. Установихме, освен това, че Япония и Китай вземат вече мерки за ограничаване на контактите на местното население с чужденците от западните страни.

Улучих право в целта. Матюс повдига заинтригувано гъстите си черни вежди и се готви да ми зададе други въпроси, но тъкмо тогава Кресби заявява в скоропоговорка, с любезен, ала страшно хаплив тон:

— Господин секретар, бихме могли да не се спираме подробно на въпроса. Аз си дадох труд да прочета доклада на доктор Мартинели (кратка и ехидна усмивка) и вече запознах президента с евентуалните политически последици по отношение на Азия.

Искрено съчувствувам на Матюс, макар да не ми засвидетелствува особено голяма нежност. Надали може да се направи по-груб намек, че за нищо не го бива и всичко важно се решава без него.

Матюс стисва зъби. След обидите и плесник. Преглъща.

— Продължавайте, доктор Мартинели — казва ми той и гневно ме поглежда.

С мен, естествено, няма защо да се церемони: не съм важна клечка.

И аз продължавам:

— Установихме, че 73% от невролозите, към които се обърнахме в големите градове на САЩ, са разтревожени от въпросното заболяване. Двама, доктор Пиърс от Лос Анжелес и доктор Смит от Бостън, са започнали като мен вирусологични изследвания. Безуспешни досега.

— Защо безуспешни? — възкликва Матюс с отсенка на възмутено учудване, което ми се струва малко наивно.

Той сигурно си мисли, че американската наука не познава неуспех.

— Аз лично взех биопсии от няколко болни и се опитах да ги обработя в култура.

Но тъй като Матюс, който не е много наясно с нещата, продължава да ме гледа под гъстите си черни вежди, без да продума, допълвам:

— Културата трябваше да изолира и да определи вируса. Посявките обаче не дадоха резултат, защото по всяка вероятност хранителната среда не е била подходяща за тях.

Замълчавам. Поглеждам го. Той разбира цялата сериозност на изложението ми и му се ще да ми зададе други въпроси. Но се страхува да не издаде невежеството си и затова избира най-мъдрото решение: наежва рамене, стисва челюсти с оня вид на голяма отговорност, който сигурно му е бил толкова полезен в политическата кариера. После целият се обръща към Скелтън, същински монолитен блок, сякаш вратът му е вкопан в торса и го попитва:

— Господин Скелтън, желаете ли да зададете въпроси на доктор Мартинели?

Не знам с какво се храни Скелтън, но сигурно не е закърмен с човешка топлота. Оглежда ме. Малкото жълта кожа по лицето му се сбръчква и зъбите му се показват. Мъртвешка глава, която се усмихва. Ледена усмивка. И аз на свой ред го гледам. Гръдният му кош е толкова малък, че да се чудиш как природата е успяла да вмести в него и бели дробове, и сърце. Една злоба само го крепи. И какви очи има този човек! Жълти като на котка! В пълно съцветие с лицето. В същност и той, независимо от вродената си злост ме ненавижда. И него са пренебрегнали. Според йерархията би трябвало той да ме натовари със задачата, а не Кресби. И тази обида, напълно съм уверен, тежи сега повече от всичко, което бих могъл да кажа за здравеопазването в страната.

— Доктор Мартинели — обръща се той към мен със слаб, глух и доста съскащ глас, — бих искал да ви задам няколко въпроса. Така устният ви доклад ще стане може би по-кратък.

Колко любезно! Едва съм започнал и вече много съм говорел.

— Според това, което ни казахте — продължава той, — в САЩ не е могло да се създаде ваксина срещу енцефалит 16.

— Нито в САЩ, нито, доколкото ни е известно, в чужбина.

— Изпитаните методи на лечение нямат ли никакъв ефект върху енцефалит 16?

— Не. Доколкото изобщо е било възможно да се приложат.

— Защо е тази уговорка?

— Инкубационният период на болестта трае около седмица. През това време се появяват само смущения в уринирането и в дефекацията, в зрението, говора и двигателната система. Но смущенията са незначителни. Не са придружени с температура и не затрудняват нормалния начин на живот на болния. В повечето случаи той дори не се обръща към лекар. А когато болестта напълно се прояви, вече е твърде късно.

— Как се проявява тя?

— В много остра форма. Засегнатият губи съзнание и изпада в кома. Тази е между другото и причината, която ни наведе на мисълта, че става въпрос за ново, неизвестно заболяване. Нито едно от познатите ни мозъчни възпаления не протича така мълниеносно.

— В случаите, когато заболяването е третирано още с появяването на незначителните смущения, за които споменахте, успяват ли антибиотиците или кортизонът да спрат по-нататъшното влошаване?

— Доколкото ни е известно, не.

— След като болният изпадне в кома, можете ли с нещо да му помогнете?

— Не.

— Възможно ли е организмът сам да се справи със заболяването?

— Ако е имало такова нещо, то е станало преди изпадането в кома и остава извън обсега на нашите изследвания.

— Ако разбирам добре, при всички наблюдавани от вас случаи или при тези, за които са ви съобщили, изходът от болестта е бил фатален?

— Да.

Скелтън навлажнява устни и продължава:

— Как се предава енцефалит 16?

— Болният е носител на зараза още от първия ден на инкубационния период. — И допълвам: — Тъй като той не разбира, че е заболял, а и инкубационният период трае цяла седмица, може да зарази много хора край себе си.

Знам добре защо казвам това. Пресата все още не се е заела с енцефалит 16. Тя дори не знае името на заболяването. За мен такова мълчание е пагубно. Бих искал администрацията да публикува доклада ми и да вземе спешно съответните профилактични мерки. Очевидно трябва да се ограничат, доколкото е възможно, пътуванията на хората — каквито и да са икономическите щети, произтичащи от подобно решение — ако не искаме епидемията да обхване цялата страна.

— Бих искал да съобщя един важен факт — продължавам аз. — На пръв поглед броят на заболяванията не е голям. 1 275 случая за два месеца в град като Ню Йорк наистина не е много. Тъкмо от този оптимизъм искам да ви предпазя. Тревожното е не броят на заболяванията, а разпространението им във всички проучени градове. И ако разпространението продължава по същия начин, би трябвало да очакваме избухването на епидемия.

Не предъвках думата. Напротив, стоварих я върху масата с желаната сила и мисля, че този път успях да пробия дебелата кожа на секретаря Матюс. Прочитам в очите му, макар и да го крие под гъстите си вежди, известно вълнение. След миг разтваря ръце с отворени длани и пита невярващ, но и доста стреснат:

— Нима е възможно все още да избухват епидемии?

Щом трябва, ще им го набивам в главите, докато разберат.

— Господин секретар, ако позволите да бъда откровен, самият ви въпрос предполага вече известен оптимизъм. Вие смятате, че на настоящия етап от развитието на медицината подобна епидемия ще бъде веднага предотвратена.

— Нима греша?

— Не е изключено и да грешите. Да предположим, че имаме работа с вирус, който не може нито да бъде изолиран, нито определен.

— Пример? — чува се слабият тенекиен глас на Скелтън.

— Азиатският грип от 1918 година.

— Доктор Мартинели — заявява той, сякаш ме уличава в незнание, — бих искал да ви припомня, че от 1918 година насам вирусологичните изследвания са направили огромна крачка напред.

— Вярно е — отвръщам аз живо. — Но съвсем не означава, че ваксината срещу енцефалит 16 ще бъде открита за един ден. А само няколко месеца са били достатъчни азиатският грип да вземе двадесет и два милиона жертви.

— Колко казвате? — възкликва Матюс.

— Двадесет и два милиона.

— Много повече, отколкото общо за всички воюващи страни през Първата световна война — уточнява Кресби.

Това, което казва Кресби, е вярно, но ако се съди по победоносния му тон, всички тия жертви никак не го тревожат: те са удобен претекст да уязви Матюс.

— Моля, продължавайте, доктор Мартинели — казва ми Матюс, махвайки с ръка, сякаш пропъжда муха.

— Има и нещо друго, на което искам да спра вниманието ви: възрастта на заболелите. От събраните статистически данни става ясно, че…

— Извинете, докторе, за момент — прекъсва ме мисис Уайт. — Нещо не е в ред с магнетофона. Не записва.

Погледите и на тримата ми събеседници едновременно се обръщат към нея. Нито млада, нито хубава, тя досега не бе привлякла вниманието им. За тях е само жена на средна възраст, изпълняваща подчинена длъжност и която не струва повече от една маса. С тази разлика, че масата не прави засечки, а мисис Уайт засича! Защото, естествено, е жена! Защото не знае как да си служи с техниката! Най-после и тримата да са единодушни; прочитам го в погледите им, както и високомерното снизхождение, с което приемат женската некадърност да наруши хода на големите дела. И ако не беше чувството им за собствено достойнство, досега да бяха станали да оправят на бърза ръка този проклет магнетофон.

Мисис Уайт моментално долавя какво си мислят господата, сигурен съм в това. Тя не може да не знае, че не е вярно, но отношението им я смущава толкова много, че наистина започва да засича; виждам го от мястото си. Изчервявайки се и със сълзи в очите, прави огромно усилие да се овладее и да открие грешката си след многократно опипване на всички копчета и за двойно повече време, отколкото е необходимо.

— Готова съм — казва, като се изправя, пламнала и с пълни със сълзи очи.

Кратко мълчание. Събеседниците ми отново обръщат поглед към мен. След като всичко отново е в ред, мисис Уайт може да се върне в небитието.

И така аз продължавам:

— Говорех за възрастта на заболелите. Искам да отбележа нещо по този въпрос. В двадесетте и девет града, които проучихме, тя се движи от дванадесет до седемдесет и пет години.

Това обаче нищо не говори на слушателите с изключение, разбира се, на Кресби, който е чел доклада.

— Бих искал да поясня какво е изненадващото в дадения факт. От анкетата ни става ясно, че сред зарегистрираните в САЩ и в другите държави случаи няма нито едно момче в предпубертетна възраст. От друга страна, много малко са заболелите над седемдесетгодишна възраст и те са яки старци, които все още водят пълноценен полов живот.

По продълговатото кльощаво лице на Скелтън пробягва сянка на насмешка и той заявява със слаб, но преливащ от злоба глас:

— Както изглежда, доктор Мартинели, вие установявате някаква връзка между енцефалит 16 и сексуалността. Не плащате ли данък на модните течения?

Тонът му е толкова нападателен, че езикът просто ме засърбява да изтърся в отговор нещо страшно безочливо. Например: ако сексуалността е мода, вие не й плащате голям данък. Вместо това поставям длани върху масата и казвам с равен глас:

— Не може да се отрече връзката между сперматогенезата и някои на пръв поглед чужди на гениталната система заболявания. Известно ви е, че според едно проучване на научни работници от медицинския център в Сиракуза, мъже, които са се подложили на вазектомия, за да станат стерилни, са особено предразположени към заболяване от артрит, ставен ревматизъм и разсеяна склероза.

— Известно ми е проучването в Сиракуза — отвръща Скелтън. — Научният колектив не счита изводите си за окончателни, тъй като наблюдаваните случаи са били малобройни.

— Аз също — отговарям сухо.

— В края на краищата — намесва се тогава благоразумно Матюс, за което мога само да му бъда благодарен — няма никакво значение каква е връзката между двете явления: фактите са си факти. Доктор Мартинели, вие казахте преди малко, че според статистическите данни сред заразените от енцефалит 16 няма нито едно момче в предпубертетна възраст. Отнася ли се същото и за момичетата?

В същия миг Кресби се обръща към него и с арогантност, която ме стъписва, се изсмива подигравателно. Той, естествено, не би поставил такъв въпрос: чел е доклада ми. Поглеждам го. Ликува. Истински империалист е този момък. Не му е достатъчно да знае, иска да побеждава и да презира.

Реакция, която има твърде малко общо със сериозността на проблема. Не сме се събрали тук да поставяме в шах Матюс, а да го убедим да вземе необходимите мерки. Поглеждам го и казвам с вежливост, до която той прибягва твърде малко спрямо мен:

— Радвам се, че повдигате този въпрос. Той е много важен. Както в САЩ, така и в чужбина няма нито един индивид от женски пол сред жертвите на енцефалит 16.

Скелтън и Матюс са смаяни и по-смаян от двамата очевидно е Матюс. Непоклатим и монолитен, той стисва една в друга едрите си космати лапи и подпрял лакти на масата, издава напред хищната си челюст, поглежда ме под гъстите си вежди и войнствено възкликва:

— Енцефалит 16 да не засяга жените! Нима е възможно?

Въпреки че изразът ми прозвучава твърде ненаучно, търпеливо пояснявам:

— Това не е единственият известен случай за имунитет на жената към заболяване, което се наблюдава у мъжа. Например хемофилията.

— Какво? Какво? — съвсем се обърква той. — Че каква връзка има между хемофилията и енцефалит 16?

— Няма никаква — казва Кресби с убийствен тон. — Доктор Мартинели прави просто сравнение между два вида имунитет. Жените имат пълен имунитет спрямо хемофилията и енцефалит 16.

— И как ще обясните този имунитет? — попитва Матюс с онази нотка на възмутена наивност, която вече забелязах у него.

— Но аз не го обяснявам. Той е даденост, установена от опита.

Настъпва мълчание, дълго и тежко. Нека! За да се осмисли подобен факт, трябва време. Но не мълчанието ме изненадва, а мисис Уайт и по-точно начинът, по който я гледаме. Тя е поразена от всички тези мъжки погледи, насочили се изведнъж към нея. Е, не си прави никакви илюзии: вече на около петдесет, сива от главата до петите и без ни най-малка следа от минала хубост! Но не е свикнала да я гледат, нито толкова настойчиво, нито толкова много господа наведнъж. Изчервява се, изпитва смътно чувство за вина заради своя имунитет и отправя смутена усмивка на извинение към държавния секретар. Ала този път Матюс не отговаря на усмивката със своята широка и ослепителна усмивка на професионален политик. Той гледа мисис Уайт втренчено, продължително и с неприязън.

Всичко това не трае в действителност повече от две-три секунди — съвсем сигурен съм, — но по-късно колкото пъти си спомням за срещата, все този момент изплува в съзнанието ми.

 

 

Нищо не излезе от разговора ми с Матюс. Минаха три седмици, а той все още не е предупредил обществеността и не е взета нито една от предложените от мен профилактични мерки. Най-много ме учудва, че пресата изобщо не се развълнува. Както обикновено често става, събитията навън я поглъщат много повече от събитията вътре в страната. За момента средствата за масова информация се интересуват единствено от Тайланд и от подетите там от президента инициативи, които могат да се окажат с тежки последици. Що се отнася до енцефалит 16 — това дори не е мълчание, а пълна незаинтересованост. Наистина, прочитам тук-там по някоя статийка, но нищо, което да подскаже истинската сериозност на положението.

Затова пък то не се изплъзва от вниманието на невролозите. Показват го писмата, които получавам, и телефонните обаждания. Но тези лекари, както и аз самият до преди три седмици, са изпълнени с уважение към администрацията, имат доверие в нея и разчитат на оглавяваната от мен комисия, за да се направи необходимото. Колкото до общественото мнение, стигам до отчайващо заключение: броят на смъртните случаи не е толкова голям, че то да откликне на проблема. Нещо повече, хората смятат, че епидемията е „такова нещо“, което все още може да се случи в Африка, в Азия, в краен случай в Латинска Америка, но не и в САЩ. Когато се опитах да споделя опасенията си с един редактор от „Вашингтон пост“, натъкнах се на вежлив скептицизъм. У него, както и у толкова други откривам две взаимно допълващи се непоклатими убеждения — сляпа вяра в американската медицина и друга, не по-малко сляпа вяра в способността на администрацията да се справи с едно национално бедствие.

Трябва да призная, че съм поразен и изплашен от отговорността, с която съм се нагърбил и за която никак не съм подготвен. Толкова се тревожа, че губя съня си и по цели нощи се питам какво трябва да направя.

С безпокойство отбелязвам, че Анита не ми е никаква подкрепа. Откакто е започнала кампанията за президентските избори, виждам я все по-рядко, а когато я виждам, тя ми говори само за изборите и за Тайланд. Успея ли все пак да насоча разговора към енцефалит 16 и спешната необходимост от профилактика, отговаря ми уклончиво: ЗОСГ, казва тя, ще приложи в най-скоро време предлаганите от мен мерки. Малко търпение, Ралф. Не е само „твоята“ епидемия.

Започвам вече да си мисля, че моята комисия и аз самият служим за алиби на една администрация, която, по неизвестни за мен причини, не може или не иска нищо да направи. На двадесет и осми септември вземам решение, за което не казвам на Анита — тя ще се противопостави със зъби и нокти. Споделям го със сътрудниците си и моля да бъда приет от Кресби, за да му го съобщя.

Не е така жизнерадостен както обикновено младият плешивец. Вярно, малките му извънредно черни очи гледат все така живо. Но умората се е изписала по лицето му, провесил е угрижено нос, стиснал е устни в горчива гънка. Заявявам му направо, че не желая повече да бъда съучастник в мълчанието и бездействието на ЗОСГ — давам си оставката като ръководител на комисията.

Изненада: Кресби не се и опитва да ме разубеди. Тъкмо обратното, споделя напълно моето мнение. Нещо повече — подсилва нещата. С невероятно хладнокръвие ми съобщава факти, които звучат учудващо в неговите уста. Пасивността на ЗОСГ не произтича от Матюс, както мислех аз, а от президента. Президентът се е хванал в клопката на собствените си маневри. Той първо се е възползвал от незаинтересоваността на пресата към енцефалит 16: не е дал гласност на събраните статистически данни и е „замразил“ доклада ми. Защо? Защото разкрие ли съществуването му, трябва да вземе мерки, които биха го направили непопулярен. А той вече е предостатъчно непопулярен, заради Тайланд, където води една от ония подмолни войни, които никого не заблуждават. И на второ място: ако сега съобщи за доклада ми, ще предизвика вълна от негодувание. Няма да му простят съзнателното премълчаване, ще стоварят върху него отговорността за всички смъртни случаи и ще изгуби изборите срещу сенатора Шърман.

Слушам. Изумен съм. Не проумявам, че за президента е по-важно да бъде преизбран, отколкото да спаси хиляди човешки живота, ако беше взел по-рано необходимите мерки. Кресби се разсмива: Докторе! Грешите по отношение на президента! Да не мислите, че в преизбирането си той влага някакъв личен интерес! Съвсем не. Вие не знаете, че президентът се смята за натоварен от бога с голяма мисия: да запази американското влияние в Югоизточна Азия. Много просто е, ако изпуснем Тайланд, пробивът е готов и всичко се проваля. А само президентът може да спаси Тайланд. Поне той така мисли. При това положение на нещата разбирате какво представлява една малка епидемия, която тук, в САЩ е взела едва четиридесет хиляди жертви — по-малко, отколкото в пътните произшествия за една година…

Странна политическа философия. Важно е не за какво се тревожим тук, а какво става на другия край на света. А и никак не ми харесва циничният тон, с който този енергичен млад мъж говори за началника си. Към всичко и всички Кресби се отнася с високомерие, включително и към енцефалит 16. И греши. Той може да е роден в златни постели, но болестта не е като бедността — прихваща се.

Казвам му го. Подчертавам, че важното е не броят на заболелите, а бързината, с която той нараства.

Тогава Кресби ми подсказва със заобикалки нещо, което ме изумява. Тъй като се готвя да си дам оставката, защо да не публикувам доклада си, той е мой, нали аз съм го писал.

Отговарям студено на изненадващото предложение. Докладът ми не е лично творение, а колективно дело на цяла комисия, задължена да го пази в тайна. Да издам тази тайна би представлявало за мен сериозен етичен проблем.

След което, без да навлизам в повече подробности, излизам настръхнал от кабинета му. Започвам да подозирам, че младият гений се е скарал с президента и се опитва да ме подработи. Целта е ясна: стреми се да използва моралните ми скрупули, за да подлее вода на бившия си шеф. И тъй както му подлива вода, мен да натопи, а той да остане на сухо.

Обаждам се по телефона на Анита и я помолвам да дойде у дома. Отначало казва не — имала много работа. С две думи й разказвам за срещата си с Кресби и тогава веднага ми отвръща: о’кей, Ралф, ще бъда у вас в десет часа.

Вечерта, разбира се. Дотогава имам доста време. Слагам да си легне или по-точно дискретно проверявам как се готви да си легне десетгодишният ми син Дейв. Той не дължи живота си на Анита — плановете за кариерата й изключват деца — а на първата ми жена Айлийн, която почина от сепсис на тридесет и две години, когато момчето бе едва на четири.

Вземам един душ и аз също обличам пижама: тези мои пижами, които така разсмиват Анита, защото си ги шия по поръчка. Напразно съм й обяснявал, че когато човек е като мен по-дребен на ръст, не може да си позволи дъното на панталоните да му виси до коленете.

В девет и половина влизам в стаята на Дейв, за да го склоня да угаси лампата. Мила картинка. Кучето Бъз — временно на пансион у нас, то е на една съседка — се е изтегнало пред леглото, с муцуна върху лапите. Вече е позадрямало и ме посреща доста вяло: отваря едно око и леко потупва с опашка по килима. Дейв не помръдва. Облегнал се е върху превита на две възглавница и чете. Черните му мигли хвърлят гъста сянка върху бузите. Сядам в долния край на леглото и го гледам. Той е по-скоро дребен за годините си, но добре сложен, с овално лице, матова кожа и къдрави кестеняви коси. Ръстът, формата на лицето, тена, клепките е наследил от мен. Очите му са очите на Айлийн. Всяка вечер, вече шест години, се връщам към този поглед.

Не беше лесно да организирам живота си. Имам чудесна съседка, която е поела грижата да води сутрин Дейв на училище и да го прибира вечер, и една друга, без деца, която с удоволствие го наглежда, докато се върна от болницата.

Тъй като заговорих за съседите, спомням си не без усмивка как отначало, когато дойдохме да живеем в Уесли Хайтс[4], се чудеха дали „трябва да поканят и семейство Мартинели“ заедно с другите си гости.

Колебанието им не трая дълго. Доста бързо ме приеха. Благодарение на Айлийн. Благодарение също — цитирам — на „латинския ми чар“. Което означава, че бяха поставили знака „плюс“, на това, което, преди да ме познават, бележеха с „минус“. Пак си е расизъм, но в обратен смисъл. Добре. Щом като е продиктувано от приятелски чувства, няма толкова да придирям. Дори ми се случва, когато съм сред тях, да правя и малко театър и да се показвам по-голям италианец, отколкото цяла Италия. Те са очаровани. Особено жените.

— Загасям, Ралф — казва Дейв, отплащайки ми се за тактичността, с която чаках, без да продумам, неговото благоволение.

Изправям се, прокарвам ръка по косите му и устоявайки на желанието да го целуна (той не одобрява това), минавам във всекидневната, за да чакам другата си половинка, която виждам толкова рядко.

За приятелите ми и по-специално за тия, които познаваха Айлийн, втората ми женитба, при такъв начин на живот, не изглежда оправдана. Прави са. Единственото ми извинение е, че нямах друг избор. Ожених се за Анита, защото тъщата ми, която иска да вземе Дейв, ме обвини в неморалност, когато научи за връзката ни. Сега между това обвинение и мен плътно се възправя брачното свидетелство.

Но не чак толкова плътно. Съвместният ни живот далеч не е всекидневен. Аз, който съм, както казва Анита, „истинска квачка“ и съм наследил от италианските си прадеди привързаността към семейството, се сърдя и бунтувам срещу тази съпруга вечно в разход. Но положението напълно удовлетворява Анита. А и как няма да я удовлетворява, когато тя го е наложила!

Десет часът: ето я, пристига, тридесетгодишна, сочна и привлекателна, с махагоново червени коси, със зелени очи, с „изящно изваян нос“. Поне тя така го окачествява в миговете на тщеславие.

Нахлува като вихрушка и изгаряща от любопитство, от вратата се нахвърля върху мен. Едва ме оставя да говоря, толкова бърза да научи всичко.

Ужасена е по две причини, но в различна степен. За оставката ми, както и да е. Но да предоставя доклада си на пресата! Няма да направя такова нещо! Би било ужасно! Само няколко седмици преди президентските избори! А и от етична гледна точка нямам това право! Докладът не е моя собственост!

Оставям да отмине бурята — малко изненадан все пак, че прибягва до етиката в името на една администрация, която не си мръдва малкия пръст, за да опази здравето на хората. Когато най-после изчерпва всичките си обвинения, аз й обръщам внимание, че в случая става въпрос не за един, а за два дълга: недвусмисления дълг, който тя така ясно формулира и заради който се противопоставих на предложението на Кресби; и другия, действен дълг към гражданите на тази страна да бъдат на всяка цена предупредени за грозящата ги опасност.

Сега трябва да разсея страховете й. Наистина съм направил фотокопие от доклада, предаден на комисията, но той ще си остане заключен в касата ми в банката. Няма в никакъв случай да го публикувам: премного се боя да не предизвикам паника сред обществеността. Затова пък, ако ЗОСГ продължава да упорствува с пасивността си, ще се свържа с пресата, но като лекар и частно лице, а не като бивш председател на комисията.

Анита ме гледа. Ето, това вече я успокоява, разведрява. Присяда на дивана до мен и погледът на зелените й очи се променя по начин, който ми е добре познат. Трябва да й отдам дължимото: и най-големите тревоги, политически или лични, не пресичат за дълго нито желанието й да се люби, нито апетита. Едва съвзела се от тях, гонена от единия и от другия глад, които взаимно се изострят, тя опустошава леглото ми и изпразва хладилника.

Така че никак не се изненадвам, когато я заварвам след малко в кухнята да се тъпче с пържени яйца и шунка. Използвам, че устата й е пълна и ще не ще, трябва да ме слуша, за да повторя отново сериозно, настойчиво колко спешни са предлаганите от мен мерки. Продължавам да я убеждавам и след като се нахранва, последвайки я в спалнята.

— Ралф, миличък — започва тя, изтегнала се напряко на леглото и отдала се на приятните усещания на храносмилането, — известни са ти, не по-зле, отколкото и на мен, последните новини от Тайланд: на прага сме на втора война в Югоизточна Азия. В резултат на което само няколко седмици преди изборите квотата на популярност на Татко (така нарича президента, защото се страхува да не я подслушват, дори у дома) много е спаднала. Естествено, ще докладвам на Татко. Необходимо е да знае каква роля играе Кресби. Ако питаш мен, Татко не биваше да го изгони преди изборите. Твърде много знае тази малка пепелянка. Ралф, моля те, не прави такава физиономия! Трябва да разбереш! В политиката винаги си принуден да направиш определен избор: кое е първостепенно и кое не е. Първо трябва да се спаси Тайланд, а за да се спаси Тайланд, трябва да се спечелят изборите. Затова точно в този момент не може да се даде гласност на твоя енцефалит, прекалено дълго сме отлагали, ще бъде груба грешка, ще кажат: сега ли се сетихте да предупредите обществеността? Всички ще се нахвърлят срещу нас и Шърман ще бъде избран.

Продължавам да я убеждавам, но съвсем напразно. От любезност или просто за да смени темата, тя ме пита как е Дейв. Не е много добре. Малко е анемичен. Сега, след като съм си подал оставката и съм без работа, ще отделя може би осем дни, за да го заведа някъде. Усмихва се и тъй като усмивката й ме дразни (знам какво си мисли за отношението ми към Дейв), подхвърлям й, и то доста нападателно, дали смята за нормално една жена да няма деца.

— Нормално ли? — възкликва тя с презрение. — Не знам какво е това нормално. Не виждам защо яйчниците ми трябва да определят начина ми на живот. При мен командува главата.

И едва изрекла последните думи, заспива. Заспива мигновено, като чешма, която затваряш. Анита е не само много способна, тя е и здрава натура. Но може би не притежава особено силно развита чувствителност. Когато й разказвах за бързото разпространение на енцефалит 16, споменах за смъртта на доктор Морли, завеждащ реанимационното отделение в болницата, където работех и аз, но тя не се трогна особено. А го познава, толкова пъти сме били заедно на вечеря у него.

Ясно е, че по този въпрос не сме, не можем да бъдем на една вълна. Смъртта на Морли сама по себе си дълбоко ме разстрои, но тя ме разстрои и затова, защо да не го призная, че същото можеше да сполети и мен, ако вместо да оглавя комисията, бях останал в болницата.

Гледам Анита. Хубавите й махагоновочервени коси са се разпилели като ореол около главата й и тя спи, там където легна, напряко на леглото. Не искам да я будя, затова ще трябва да се задоволя с дивана във всекидневната. Спи в съвършена безметежност, лицето й остава твърдо дори в съня. Тя очевидно няма да умре от енцефалит 16. Подобна мисъл не смущава нито бденията, нито сънищата й. Анита не е човек, който да се разтревожи. Нито за себе си, нито, боя се, за мен.

На следващия ден изпращам писмото с оставката си и на обяд Анита ми се обажда по телефона. Много сдържано обаждане (нейният вечен страх от подслушване!). Ралф, съобщих на Татко и дума да не става да се публикува докладът, но възможно е Матюс да излезе по телевизията, за да предупреди хората и да им даде някои препоръки.

Затварям телефона. Това е полуобещание, което вещае полумярка. Добре! Ще замина, както мислех, за осем дни и когато се върна, ако все още нищо не е сторено, смятам да действувам.

Наемам в Ямайка, в един затънтен край на Сините планини, на средно надморско равнище малка селска къща без удобства, без радио, без телевизия, в същност и без електричество, но с разкошен изглед към югоизточната част на острова.

След краткото бягство от цивилизования свят, от което се връщаме с Дейв доста живнали, кацам във Вашингтон и там, получил багажа и минал през митницата, купувам „Ню Йорк таймс“. С изумление чета на втора страница дълги откъси от моя доклад.

Трескаво купувам всички ежедневници. Преглеждам ги. Каква невероятна промяна! Преди осем дни се пишеше само за Тайланд и за президентските избори. А днес една-единствена тема: енцефалит 16. Навсякъде дълги цитати от поверителния ми доклад и обвинения — открити или прикрити — към Белия дом за преднамереното му мълчание, за пасивността му, за некомпетентността му.

Защото, естествено, данните са получени по нелегален път и за пресата, нали не е могла да се свърже с мен, няма никакво съмнение — аз съм източникът и аз самият съм минал в нелегалност. Никой, разбира се, не се изразява точно така. Достатъчно е да се каже, че съм си дал оставката и съм „изчезнал“.

Веднага щом се прибирам у дома — часът е девет вечерта — телефонирам на адвоката си, Луиджи Фабрело. Пронизителни викове в слушалката: Къде беше? Не успявам дори да отворя уста. Луиджи гръмогласно изревава: Мълчи. Идвам.

Ето го след час, застанал на прага, с мрачен поглед, с настръхнали коси, вещаещи беда, с трагичната маска на римлянин и с вечно наболата си черна и гъста брада, заради която никога не изглежда добре избръснат. Очаквай всеки момент да те арестуват, казва ми той.

След този малък театър най-после се успокоява, изслушва ме и заедно написваме, като претегляме всяка дума, декларация до „Ню Йорк таймс“, в която възстановяваме фактите. После си тръгва, величествен, с памфлета в ръка, предупреждавайки ме да не се свързвам с Анита, докато на следващия ден не излезе опровержението.

Ала на следващия ден — събота — тъй и не успявам да се обадя на Анита, че съм се върнал. В осем часа пристигат двама полицаи, за щастие Дейв още спи, и по-възрастният (който много повече прилича на университетски преподавател, отколкото на ченге) вежливо се обръща към мен:

— Доктор Мартинели, искам да ви задам един-единствен въпрос. Вярно ли е, че след като сте си дал оставката, сте направил фотокопие на доклада си?

— Вярно е.

— Бихте ли ми показал фотокопието?

— Днес не е възможно. То е в касата ми в банката. А банката е затворена.

— Кога оставихте фотокопието в касата?

— В деня на оставката ми — на двадесет и осми септември.

— Ходил ли сте оттогава в банката?

— Не. Заминах за Ямайка на двадесет и девети и се върнах едва снощи.

Той кима любезно: „Да, да…“ Странно ченге. Около петдесетгодишен, със замислен поглед зад очилата с дебели рамки, високо чело, добродушно лице и невероятно изискани маниери.

— В такъв случай, ако нямате нищо против, ще дойдем да ви вземем в понеделник сутринта, за да отворим касата ви в банката. А дотогава ще си позволя да ви помоля, доктор Мартинели, да не напускате Вашингтон и да затворите вратата си за журналистите.

Тръгват си. Вбесен съм. Фактът, че съм направил фотокопие от доклада след оставката си, очевидно ме поставя под подозрение. А за това съм казал само на Анита. Значи, тя ме е издала.

Вдигам слушалката и набирам номера й.

— Анита?

— Ти ли си, Ралф?

Сърцето ми се свива, като чувам веселите нотки в гласа й.

Овладявам се и изричам много сухо, без да повишавам тон:

— Анита, само едно нещо искам да ти кажа. След малкото упражнение по доносничество, което си направила, не искам нито да те видя, нито гласа ти да чуя, нито да ти проговоря.

Затварям телефона. Краката ми треперят, пот се стича по страните ми.

Прекарвам много лоша събота и неделя. Оня преливащ от любезност полицай никак не ми харесва. Очаквам да ме арестуват в понеделник и ако не беше съветът на Луиджи, да бях избягал начаса и да се скрия някъде с Дейв. Крещяща несправедливост е, че аз, единственият, който се опита да изпълни дълга си, съм и единственият, над когото заплашително се вдига ръката на закона.

Не по-малко съм разстроен от поведението на Анита, а също и от собствената си постъпка: прекалено бързо и грубо скъсах с нея, без да й дам възможност да се защити. Не мога да повярвам, че ме е издала, а толкова мъчително е да убеждавам сам себе си в противното.

Освен това, в събота следобед, като минавах с такси през центъра, видях как един мъж, който вървеше по тротоара, се строполи на земята. Можеше да бъде и друго нещо, не енцефалит 16. Но не казах на шофьора да спре. Инстинктът ми за самосъхранение се оказа по-силен от професионалния ми дълг. Тази моментна слабост не ми излиза от ума и не мога да си я простя.

Най-после идва понеделник и още в девет часа възрастното ченге пристига само. Любезно ми припомня името си — В. С. Мур, но мълчи през цялото време, докато стигнем с таксито до банката. Отварям касата и му подавам фотокопието от доклада.

Прелиства го, но съвсем не напосоки. На малко листче е записал номерата на отделни страници и точно тия страници преглежда внимателно. Проверката трае пет минути, не повече. Затваря папката и ми я връща с приветлива усмивка.

— Доктор Мартинели, вие сте извън всякакво подозрение. Много се радвам, че е така. Аз в същност нито за миг не повярвах във вашата виновност. Според психологическия ви профил, беше твърде малко вероятно. Довиждане, доктор Мартинели.

И начаса изчезва. Малко е да се каже, че изчезва, той просто се изпарява и аз оставам сам пред отворената каса, невярващ, че съм свободен. Мур не ми каза, а и тъй бързо изчезна, че не успях да го попитам защо фотокопието ме оневинява.

Изненадите обаче не свършват. Когато се прибирам в къщи, по телефона ми се обажда една секретарка от Белия дом: мисис Мартинели ме чака в 13 часа в китайския ресторант. Нямам време да отговоря да или не — затваря.

Колкото и безцеремонен да е начинът, по който ми се определя среща, аз ще отида, защото започвам да съжалявам за съботното си избухване по телефона.

Преди често ходехме с Анита в Йенчинг Палас, но откакто китайските дипломати започнаха редовно да се хранят там, страдаща от вечната си шпиономания, тя ме накара да се преместим при мистър Туенг. Освен добрата си кухня, той има и заслугата, че винаги ни запазва закътана стаичка на първия етаж. В тази именно стаичка я намирам, изящно облечена, разположила се на тапицираната с червен плюш скамейка, под светлината на малък цветен фенер със златисти ресни. Извинявам се за закъснението си, сядам до нея и изразявам възхищението си от тоалета й. Напразно. Не си спомням вече кой бе казал, че с комплимент можеш да обезоръжиш мъж, но жена — никога. Анита ме гледа със зелените си очи, без да пророни дума.

Принудителна пауза. Мисис Туенг идва да вземе поръчката. Облечена е в черна копринена рокля с малка цепка, която оголва десния й крак до прасеца, а на устните й е замръзнала старовремска усмивка. И тя не слиза от лицето й, докато не изпише цялото листче. После я изтрива, кимва и се оттегля. Следя с поглед малката цепка на роклята й.

— Все още ли си заслепен от този дебел прасец? — попита Анита.

Атаката е рязка, а зелените очи — безмилостни. Замълчавам. Няма да кръстосвам шпага заради прасеца на мисис Туенг.

— Каква изненада! — подхваща отново тя. — Съвсем не очаквах да те видя. Вече се готвех да умра в самота.

— Слушай, Анита!

— Какво? Ти ми говориш? А аз си мислех, че не искаш повече нито да ме видиш, нито да ми проговориш, нито гласа ми да чуеш. Правилно ли повтарям думите ти?

— Анита, моля те.

— Ти ме молиш? Каква чест! Значи отново съм видима, слушаема, надарена със слово!

— И още как!

— Мога, разбира се, и да млъкна, ако ти е неприятно, че отварям уста.

— Не. Напротив, смятам за напълно необходимо едно обяснение.

— Обяснение! С доносничка!

— Аз поне искам нещо да ти кажа.

— Да не си открил още някое малко упражнение по доносничество?

— Престани, Анита, моля те, важно е.

— Важно за кого?

— Анита, има нещо друго.

— Другото го знам. То е начинът, по който се отнасяш с мен.

— Другото теб не те засяга.

— О, боже мой! Имам съперничка!

— Анита, престани!

— Без фалократщина[5], докторе! Може да съм и последният парий, но имам право да говоря.

— Ти ли си казала на Мур, че съм направил фотокопие от доклада?

— Да, ваша светлост. И така ви оневиних.

— Значи, знаеш?

— Разбира се. Мур ми телефонира още на излизане от банката.

— А как и защо фотокопието е достатъчно оправдание за мен?

— По-полека, по-полека. Първо вашите извинения!

— Извинения, преди каквото и да е обяснение?

— Естествено. Какъв смисъл има да се извиняваш после.

— Моля да ме извиниш.

Зелените очи ме сграбчват. Не гледат никак благо. Анита избухва:

— Ралф, ти беше отвратителен по телефона, наистина отвратителен!

— Вече ти се извиних.

— А, много е лесно! Казваш: моля да ме извиниш и всичко е наред. Всичко е забравено!

— А, не! — виквам вбесен аз. — Със или без извинения, често ще си спомням за този разговор по телефона!

Появява се мисис Туенг с усмивка и с поднос, отрупан с купички и малки чинийки, които подрежда на масата. Движенията й са също като усмивката. Точни, бързи, леки, със своеобразна вежлива непринуденост, която е израз на почит към гостите.

Излиза. Това, което моите извинения не успяха да постигнат, постигат го скаридените мекички. Анита лакомо се тъпче и войнствеността й намалява.

— Аз, естествено — казва тя с пълна уста, — нито за миг не повярвах, че ти може да си на дъното на цялата история.

— Защо?

Дъвче, преглъща и отвръща с едва доловимо презрение:

— Дейв.

— Какво — Дейв?

— Как ще рискуваш да попаднеш в затвора и тъща ти да вземе Дейв!

— Не съм мислил за това.

— Не си го помислил съзнателно.

Взема с клечиците втора мекичка и я лапва. А аз още не съм започнал да се храня. Гледам я. Изумява ме колкото с апетита си, толкова и с доброто познаване на реакциите ми.

— Друго нещо: във фотокопието на „Ню Йорк таймс“ печатните грешки са поправени на ръка.

— Е, и какво?

— Ти си небрежен!

— Аз — небрежен?

— Да. Когато даваш да ти напечатат доклад или статия в три екземпляра, никога не поправяш печатните грешки в екземпляра, който остава за теб. И понеже бях сигурна, че изпратеното във вестника фотокопие не е от твоя екземпляр, помолих Мур да провери.

Чувствувам се леко засрамен. Нищо не й убягва. Помни всичко и настъпи ли подходящият момент — действува. А аз съм я хулил, докато тя е спасявала положението.

— Анита, сега, когато знам — казвам аз, — какво трябва да направя? Да падна на колене ли? Или да си посипя главата с пепел?

Тя поставя ръка върху моята и ми отвръща с нежност, граничеща със снизхождение:

— Очарователен си, Ралф. Това е единственото ти извинение.

След което поглъща още една мекичка. Замълчавам не особено доволен. Склонен съм да мисля, че великодушието й ме унижава. И продължавам с въпросите си:

— Кой е изпратил фотокопието в „Ню Йорк таймс“? Кресби ли?

— А кой друг?

— Мур има ли доказателства?

— Не. Но какво от това? Татко така или иначе е загубен.

Но странно „така или иначе“ тя не изглежда особено разтревожена. Напротив, излъчва такава устремност, такава ведрост… Гледам я. Все още не се решавам да започна да се храня. А крайно време е. След като е излапала своята порция, тя се е заела и с моята. Което съвсем не й пречи едновременно и да говори.

— Нямаше те толкова дни, Ралф, и не знаеш, както и пресата не знае, какви са последните данни за заболяванията от енцефалит 16. Ужасяващи са (но тя не изглежда ужасена). И още нещо, по-лошо, Ралф, много по-лошо. Научихме, че големите застрахователни компании мислят вече за анулиране на сключените застраховки за живот.

— Че имат ли право?

— Ще го получат. На Татко му е спукана работата. При последното проучване на общественото мнение квотата му за популярност е спаднала на 38%.

— Но и сенаторът Шърман си има сериозни затруднения. В събота четох във вестниците, че партньорът му е получил инфаркт. Трябва в най-скоро време да си намери друг кандидат за вицепрезидент. Не е чак толкова лесно.

— Вече е сторено — казва Анита. — Намерил го е.

— Откъде знаеш?

— Тя ми се обади по телефона.

Поглеждам я.

— Тя? Жена ли е? Жена — вицепрезидент?

— Смятам — поглежда ме сериозно Анита с пръчици в двете ръце, — че приемайки жена за вицепрезидент при сегашните обстоятелства (набляга на тези думи), Шърман се показва не само като голям реалист, но и като ловък политик.

Прихваща с пръчиците мекичка и я лапва.

— Коя е тя?

— Сара Бедфорд.

Правя гримаса. Съществуват няколко течения на Движението за освобождение на жената (ДОЖ) и Сара Бедфорд принадлежи към най-крайното.

— И какво ти каза по телефона?

— Разбирала, че в такъв труден момент не мога да изоставя Татко, но след изборите разчитала на мен.

— За секретарка?

— За съветничка.

Кратко мълчание.

— Това е повишение — забелязвам аз по-сухо, отколкото бих искал.

Но Анита не долавя сдържаността ми. Тя не ме и слуша. Не знам дали изобщо ме забелязва. Зелените й очи искрят с необикновен блясък, тя отмята тържествуващо назад махагоновочервените си коси и пламенно възкликва:

— Това е прекрасно повишение, Ралф! Но не само за Сара и за мен! За жената изобщо! Размисли малко! Ако случайно Шърман умре, Сара ще стане първата президентка на САЩ.

Нали ме карат да размисля, размислям. Не храня особена симпатия към Шърман. Виждал съм го два или три пъти на малкия екран — около четиридесет и пет годишен мъж с атлетическо телосложение и младеещ за възрастта си. Ако не бяха, както тактично се изрази Анита, сегашните обстоятелства, никой за секунда не би си помислил, че може да го заплашва скоропостижна смърт. Именно тази смърт не само Анита, готов съм да се закълна, вече си е представила, предвидила, ако не и пожелала. Значи бедата може да е и за добро, щом от нея зависи — как беше точно? — „прекрасното повишение“.

— Остави ми все пак една-две мекички — подхвърлям аз след малко.

Анита спира да дъвче, свежда поглед към чинията, поглежда ме и се разсмива. С малко закъснение се разсмивам и аз, невесело. Пожеланието е удовлетворено. Предсказанието се е сбъднало. Месец след избирането му президентът Шърман е покосен от епидемията и Сара Бедфорд поема в своите малки, твърди ръце съдбините на САЩ.

По това време аз не съм вече във Вашингтон. Така че не присъствувам на възхода на Сара Бедфорд и на произтичащия от него възход на Анита. Постъпих на работа във фирмата „Хелсингфорт“ и сега ръководя в Блувил (щата Върмонт) научна лаборатория по вирусологични изследвания на енцефалит 16. Дейв е с мен.

Бележки

[1] Министерство на здравеопазването, образованието и социалните грижи във Вашингтон. Б.а.

[2] Презрително прозвище за гражданин от латински произход. Б. пр.

[3] White (англ.) — бяло. Б. р.

[4] Един от изисканите квартали във Вашингтон. Б. пр.

[5] Фалократщина (фалократство, фалократ) — сексуално и социално господство на мъжа над жената; от „фалос“ (гр. и лат.) — изображение на мъжки полов орган, обоготворяван от старите гърци като символ на производителната сила на природата. Б. пр.