Робер Мерл
Добре охранявани мъже (10)

Десета глава

Когато се явявам, яхнал Шушка, при наблюдателната кула, постовата ми подава с крайчеца на пръстите си пропуска под погледа на дежурната горе, на площадката, която буквално ме поглъща с очи. На десетина крачки — Джеки, и тя като другите две, в синьо-зелена униформа, с карабина през рамо и револвер на кръста. Възседнала е сивобял скопен кон, осакатено същество, което като всички себеподобни вдъхва отвращение у Шушка. Тя прибира уши назад, но аз веднага дръпвам поводите, за да осуетя всякаква проява на агресивност. Изненадва ме присъствието на Джеки. Вчера научих от „ние“, че Пуси е изгонена от Блувил. Очаквах, заради всички ония забранени приказки със Стин, Джес и мен и другарката й да я последва. Но не е така, ето я пред мен, в твърда плът и топла кръв, натоварена със задача, чиято важност сигурно осъзнава, ако се съди по безизразното й лице. И сигурен съм, че само тя знае къде ще ме води. Забелязах мимоходом, че на дежурната от кулата й се стори странно, че излизам сам.

— Тръгвате по обичайния път, докторе — казва ми Джеки, след като прибирам пропуска в джоба си. — Аз ще вървя след вас.

Изрече го със силен, властен глас, без дори да ме удостои с поглед. Обичайният път, предполагам аз, е маршрутът на неделните ни разходки на кон. Поемам по него с мъчителното съзнание, че съм затворник, воден от въоръжена охрана. Не искам, разбира се, да драматизирам нещата: излизането ми от столовата бе забелязано от много хора и не смятам, че личната ми безопасност, поне в близко време, ще бъде поставена на карта. И все пак Джеки върви зад мен, въоръжена до зъби. А аз нямам дори джобно ножче, за да се браня, само двамата сме и навлизаме в гора, в която нито веднъж досега не сме срещали жива душа.

На всичкото отгоре и този юнски ден е зловещ. Валя непрекъснато два дни и две нощи и макар дъждът да спря най-после на обед, настъпилото проясняване съвсем не заслужава името си. Небето е набъбнало чак до хоризонта от големи облаци, притъмнели и тумбести, които пълзят по върховете на боровете, готови всеки миг да се изсипят. Черният път, слава богу, е от пясък и дребен чакъл и не поддава под стъпките на Шушка, но безброй придошли поточета го браздят и изравят надолу, а тук-там, спускайки се от високото, го пресичат и напряко. Кобилката ми, която не обича водата, все се дърпа и напредва в неравен тръст. Решавам да мина на обикновен ход, Джеки зад мен не възразява: и без това пътят се изкачва стръмно нагоре по склона на гористия хълм.

Обикновеният ход има и друго преимущество: позволява ми да направя равносметка на отношенията ми с Джеки. Резултатът е твърде скромен. При произшествието с Джеспърсън, когато слязох от коня и застанах до нея, с глава на височината на ботушите й, мисля, че у нея се предаде мимолетното, неочаквано и силно желание, което ме обхвана. При следващото излизане тя грубо, яростно прекъсна двусмисленото ми „обяснение“ с Пуси. И на края, в неделята, след последното обаждане на Анита по телефона, че няма да дойде, тя ми отправи по време на разходката приятелски поглед и приятелска полуусмивка, но и двете ловко прикрити от очите на останалите.

Достатъчно ли е туй, за да й се доверя? Ако на Пуси са й духнали под опашката, защо да не се предположи, че Джеки, а не Пуси е разказала истината за произшествието с Джеспърсън на мистър Бароу? Донос, който несъмнено е цената на доверието, с което виждам сега, че е облечена. В такъв случай уловка ли ще се окажат усмивката и погледът от оная неделя? Не ми се вярва. Това момиче няма прозрачно чистия поглед на лъжкините. Напротив, той е пълен с неизречени неща. А когато човек носи толкова много в себе си и в добавка е с такава енергична брадичка, няма доброволно да се оплете с лъжа. Поне аз така мисля. Или искам да го мисля, което е все едно и също.

Ето и завоят, отвъд който вече не се вижда Блувил. Време е, струва ми се, да опипам почвата при моята охрана. Дръпвам поводите на Шушка, обръщам се назад на седлото, като се опирам с дясната ръка на задницата на кобилката, и изчаквам Джеки да ме настигне. Не минават и две секунди, но те са ми предостатъчни да я обхвана с поглед и да я преценя, така както язди насреща ми. Хубаво здраво момиче със заоблени рамене, с висока гръд, със сочно лице, с късо подстригани руси коси и с очи, които мислех, че са сини, а те се оказват сиви, нещо, което ме изненадва, но е може би от притъмнялото небе и буреносния светлик.

— Къде ме водите? — питам я аз с глас, който би трябвало да звучи естествено.

— Продължавайте, докторе — отвръща ми сухо. — Нямате право да ми задавате въпроси.

Поглеждам я. Лицето й е маска. Нищо не може да се прочете по нея. В този момент Шушка, усетила отпуснатите поводи, рязко се завърта назад и със свити уши понечва да се спусне към скопеца, но аз навреме я удържам. Това обаче е достатъчно да подплаши коня, той хуква в галоп надолу по пътеката и Джеки с голяма мъка го спира.

Чакам. Когато се връща запъхтяна, с провиснал кичур руса коса над ухото, лицето й е пламнало и очите й святкат. Виква ми гневно:

— Ако Шушка ми направи още един такъв номер, стрелям в краката!

— В чии крака? — питам аз нахално. — В тия на Шушка или в моите?

— Докторе — избухва тя, — нямате право да ми задавате въпроси!

На свой ред и аз се развиквам:

— Но все пак ще ви задам един въпрос! Защо вземате скопен кон? Знаете, че Шушка ги ненавижда!

— Не съм го взела аз — отвръща тя малко по-спокойно. — Доведоха ми го готов оседлан.

И докато говори, прехвърля поводите в лявата ръка, а с пръстите на дясната прибира изскочилия рус кичур под шапчицата си, като навежда леко глава. Отначало машинално проследявам движението й, но то най-неочаквано ме развълнува: изглежда толкова женствено при поведение, което съвсем не е такова.

Джеки улавя погледа ми, долавя, мисля, и вълнението ми, защото свежда очи и за цяла секунда настава едно съвсем не враждебно мълчание.

— Продължавайте, докторе — казва тя с видимо усилие да влезе отново в милиционерския си тон. — Чака ни дълъг път.

Този „дълъг път“ е несдържаност, която сигурно нарушава получените заповеди, и то преднамерена несдържаност, както ми се струва, за да ме успокои. Дръпвам поводите, обръщам Шушка напред и я подкарвам в правия път, ако смея да нарека „прав“ пътя, който не знам къде води. Може естествено да се предположи, че преднамереността е двояка, че Джеки ме успокоява с една привидна сигурност, за да стана малко по-кротък. И тъй като не съм наясно, допитвам се до инстинкта си, но той, както винаги, ми предлага само интуитивни решения, които си противоречат на всяка минута.

Дотук следваме наистина „обичайния път“ на колективните ни разходки, само че днес го браздят вадички и големите борове от двете му страни се изтръскват над главите ни при най-малкия повей на вятъра. Доволен съм, че съобразих да си облека шлифера и докато търся, ръкавиците си из джобовете, намирам сгънат, смачкан, забравен от месеци каскета си за голф. Слагам го на главата си. За да се опазя от дъждовните капки, но и заради удоволствието да се докосна чрез старата си шапка до частица от миналото. Краткотрайно удоволствие: отливът последва веднага и самочувствието ми спада.

Можех ли днес следобед да кажа „не“ на Хилда Хелсингфорт? В никакъв случай. Прекалено голяма бе опасността да загубя всичко. И ето ме сега, заложник или затворник, воден в неизвестна посока, с въоръжена милиционерка зад мен. Бъдещето, дори и най-непосредственото, не ми принадлежи.

Пътят вече не е толкова стръмен и аз подкарвам в галоп ако не за друго, то поне за да прогоня всички тия черни мисли. Юначага Шушка! Единственото несъмнено приятелско присъствие сред безлюдната природа. Извън песъчливата мокра пътека, проточила се додето стига поглед под боровете, няма нищо друго, освен оловно небе и мъртвешка светлина, идеща кой знае откъде. А стихне ли за малко вятърът, чува се само жвакането от четирите копита на кобилката ми, повтаряни в приглушено ехо зад мен от копитата на скопеца, но, както забелязвам, винаги в такт. Върви в крачка кретенът, по военному.

Стигам до кръстопътя, прославил се с безразсъдното препускане на Джеспърсън, и поемам, разбира се, наляво. Зад мен изплющява заповед:

— Надясно, докторе!

Надясно! Забраненият път! „Бягството“ на Джеспърсън! Изстрелът на Пуси! Дръпвам поводите на Шушка и се обръщам:

— Наистина ли казахте „надясно“?

Джеки се приближава, хубава и строга и сякаш още по-едра, с подаващо се през рамото й дуло на карабината. Спира скопеца си на почетно разстояние от Шушка и сухо отвръща:

— Чухте ме добре!

Смервам я с поглед.

— Този път е забранен за нас — казвам аз през стиснати зъби.

— Не и днес.

— Кой го е казал?

— Аз.

Кратък миг на размисъл и с облекчение вземам решение: отказвам да се подчиня.

— Благодаря. Няма да тръгна по него.

Джеки ме поглежда. Така е изумена от недисциплинираността ми, че забравя дори да се ядоса.

— Какво? — възкликва тя. — Какво казахте?

— Няма да тръгна по този път.

— Защо?

— Забранен е.

Сега тя на свой ред ме смерва с поглед.

— Нали ви казах, докторе, че днес по изключение… Не довършва изречението; но го изрече търпеливо, сякаш говори на вироглаво дете. Забелязвам, че в погледа й се чете повече безпокойство, отколкото раздразнение. В небрано лозе се оказва моята войничка. Пратката се бунтува: отказва да бъде доставена на получателя. Какво ще прави Джеки? Ще ме заплашва ли? Не й се удаде особено преди малко.

По мълчанието й разбирам колко е объркана. И то окончателно ме успокоява. Сега всичко е напълно ясно: на Джеки е заповядано да предаде лично пакета. Не й е възложено да го унищожи по пътя.

Ще се възползвам все пак — не много — от преимуществото си.

— Благодаря. Не ми се ще да стрелят по мен — заявявам аз.

— Аз да стрелям по вас! — възкликва тя невярваща.

— Как стреля Пуси по Джеспърсън!

— Пуси загуби ума и дума и случаят не е същият: Джеспърсън наруши възбраната. А вие се подчинявате на заповед.

— Но заповедта е може би клопка!

— Клопка ли?

— Ако тръгна по този път, можете да ме пречукате и после ще кажете, че съм направил опит за бягство — стрелвам я аз с разобличителен поглед.

Върша провокация, съзнавам го. Не вярвам на добронамереността й, макар дълбоко в себе си вече изобщо да не я поставям под съмнение.

— Докторе! — възмутено виква тя.

Изчервява се. Но този път не от гняв, а от обида. И нали кожата й е толкова прозрачна, че се вижда и най-малкото движение на кръвта, червенината се разлива като вълна от челото към скулите и от скулите към закръглената шия, която се подава от гимнастьорката.

— Докторе — избухва тя, — аз да не съм есесовец!

Виж, с това тя по-скоро ме изненадва. Не очаквах една млада милиционерка да има толкова богати познания по история.

— Добре — казвам й, — щом искате да ме убедите, минете пред мен. Аз ще ви следвам.

— Не мога да направя такова нещо — отвръща веднага тя. — Ще бъде грешка.

И тъй като не казвам нищо и лицето ми остава каменно, додава:

— Моля ви, докторе.

Вглеждам се в очите й. Те са дълбоки, наситено сиви, обградени от гъсти черни мигли, макар да е руса. Нейното „моля ви“ е наистина молба, а не израз на вежливост. Казва го тихо.

— Гарантирате ли личната ми безопасност? — питам аз.

Не извръща очи и погледът, отправен в ответ на моя, е прям:

— Да, докато сте заедно с мен.

Двусмислен отговор, но трябва да се задоволя с него. А и Шушка губи вече търпение. Впила леко изпъкналите си очи в скопеца, тя нервничеше непрекъснато, докато говорехме, и се наложи на два или три пъти да се завъртим на място, за да отклоня нападателните й напъни.

— Добре — заявявам аз, — ще ви гласувам доверие.

„Забраненият път“ се проточва донякъде в хоризонтална права и затова подкарвам в галоп. Шушка изглежда е доволна от приятната промяна. Весело забива копита, изпод които хвърчи вода и пясък. Скопецът припка подире й.

След пет минути минавам на обикновен ход: спускаме се по стръмен наклон и долу пред нас се възправя препятствие. Мътен поток, преливащ от една долчинка, залива пътеката. И дума да не става да се прескочи. Много е широка ивицата вода. Единствената възможност е да се потърси брод, ако все пак течението не е много силно и много дълбоко.

Джеки ме настига.

— Трябва да преминем — заявява решително тя.

Поклащам глава.

— Първо ще видя колко е дълбоко.

Скачам от седлото, връзвам Шушка за един бор, оглеждам се и намирам счупен клон, обрулвам го, за да стане по-лек, нагазвам във водата и забивам пръчката колкото се може по-далеч. Мисля, че е точно до горната допустима граница. Има силен водовъртеж, но следобедното проясняване се оказва в наша полза: водата не изтича така устремно и няма опасност да ни повлече течението.

Обръщам се: Джеки, отпуснала юздите на коня, е погълната от необичайно занимание пише нещо в малък бележник. Вдига очи в същия миг и без да проговори, ме повиква с пръст. Когато заставам до нея на височината на коленете й, тя ми подава бележника, без да го изпуска от ръка, и аз прочитам:

Х.Х. знае всичко за произшествието с Джеспърсън.

Кимвам и аз мълчаливо; после се отдалечавам. Отвързвам Шушка и изумен се мятам на седлото. Джеки съвсем спонтанно ми съобщи три извънредно важни за мен неща: 1. Написа го, не го каза — значи смята, че може да ни следят от разстояние със специален електронен подслушвател. Запитвам се: така ли Х.Х. „е научила всичко“ за произшествието с Джеспърсън? 2. Потвърждава това, което подозирах, но не исках да повярвам: води ме при Х.Х. 3. Предупреждава ме да внимавам в случай, че Х.Х. ме разпитва за историята с Джеспърсън.

Не мога повече да се съмнявам: в лицето на Джеки имам съюзничка.

Както трябва да се очаква, Шушка ми създава безброй главоболия. Тя се дърпа, върти се и не иска да нагази във водата. Тогава Джеки се престрашава да мине първа със скопеца си. Маневрата е успешна. Шушка също тръгва. Докато прегазваме един зад друг и водата достига до корема на конете, виждам как Джеки хвърля в потока накъсаната на дребни парченца бележка. Заглеждам се в изправения й гръб и якия й рус тил. В мен се надига вълна от благодарност.

Излизаме на отвъдната страна и тя изчаква да я задмина, за да вървя отпред. Свела е очи и с цялото си поведение ми подсказва да мълча. Съобразявам се с безмълвната заповед. Но след стотина метра, когато Шушка бавно изкачва една стръмнина, аз се обръщам назад и я поглеждам. Решителните й сиви очи срещат моите. Не, сексуалността няма нищо общо тук, освен ако я приемем като дифузно, остатъчно влияние. Предлага ми се истински договор за дружба. Смутен съм, развълнуван съм. Виждам Джеки с други очи. Дори оръжието, което носи, няма вече същото значение. За първи път, откакто съм в Блувил, инициалите, с които ме обозначават, са по ирония на съдбата наистина основателни: аз съм „охраняван мъж“.

Обръщам се отново назад и Джеки ми кимва: „Да“. Сред просторната поляна, спущаща се в лек наклон — бунгало от цели трупи. На петдесетина метра разстояние — дърварник. Малко по-нататък — конюшня, където разседлаваме конете в отделни боксове.

— Елате — подканя ме Джеки.

Сега върви наравно с мен и аз й хвърлям кос поглед. Отново невъзмутима, но неспокойна. Нещо я измъчва, виждам го по лицето й. И нервността й, именно защото е така сдържана, засилва и моята.

Бунгалото не е толкова скромно, колкото си мислех. Като излизам на поляната — Джеки върви след мен, — откривам друга, доста дълга постройка, издигната под ъгъл спрямо бунгалото: закрит плувен басейн, ако се съди по остъкляването. Всичко е направено от тропическо дърво. С една дума нещо малко, простичко, което сигурно е струвало цяло състояние.

Тясно антре, отрупано с ботуши и връхни дрехи, там оставям шлифера си. После Джеки бутва една остъклена врата, минаваме по протежение на късата страна на басейна и в дъното се озоваваме пред друга врата, която тя отваря пред мен.

— Почакайте тук — високо ми казва тя, сякаш трябва и някой друг да чуе. — Хелсингфорт скоро ще дойде.

След което се завъртва на токовете си и аз със съжаление виждам как се отдалечават русият й тил, яките й рамене, та дори и оръжието, превърнало се сега в приятел.

Влизам. Не се вижда нищо, въпреки големия, стигащ до земята прозорец, който обгражда като в рамка планинския пейзаж, замъглен от силния, косо падащ дъжд и от вълма млечно бяла мъгла. Неясно проблясва меден отдушник над камина, но в нея, точно срещу прозореца, няма огън — само няколко въглена в пепелта. Таванът и стените са облицовани с дървени плоскости, червеникави, доколкото мога да забележа. Различавам до камината в тънещ в сянка ъгъл и един огромен диван.

Затварям вратата и правя няколко колебливи крачки към прозореца. Едри черни облаци над гората, бяла мъгла в падините, здрачна светлина. Не изглежда много гостоприемна планината. Но и от отсамната страна на стъклото не е по-добре. Помещението не е студено, не, но атмосферата в него ме смразява. Имам усещането, че зад мен предметите зловещо ме гледат. Илюзия, разбира се. Но колкото и да си го повтарям, усещането остава. Обхождам с поглед стаята. С дървената си облицовка, с медния си отдушник (единственото нещо, което ясно различавам) тя изглежда по-скоро приветлива. Ала аз се чувствувам не особено приветливо посрещнат. Странно, плашещо, парализиращо е усещането ми, че навсякъде ме следи враждебен поглед. Разкършвам рамене, изправям се, пъхам ръце в джобовете и закрачвам из стаята. Мрачнее. Но като си спомням тона и съдържанието на писмата на Хилда Хелсингфорт, не смея дори да потърся електрическия ключ и да го превъртя. Ще речеш, че цялата стая е осеяна от възбрани и табута за мен. Тук нямам никакви права — дори и правото да се намирам на това място.

Доста дълго трябва „да почакам“ — задължителната обработка, за да поомекна. Стар изтъркан номер, но който все още минава, установявам аз, пред обзелата ме трескавост. Е, добре, ще го надхитря тоя номер, няма да бездействувам. Захващам се да разпаля огъня. Поне ще виждам по-ясно. Доближавам двете почернели цепеници и клекнал, разгарям въглените с духалото.

Първият пламък подема, и нечий глас изплющява зад мен:

— Оставете огъня! Никой не ви е казал да го разпалвате!

Изправям се, светва заслепяваща лампа. Премигвам с очи. В най-отдалечения ъгъл на огромния диван зървам около двадесетгодишна девойка, облегнала се на стената и загърнала се в голям шал с цвят на мъртви листа, изпод който се подават босите й крака. Ако може да се каже, че някога нечие лице е принадлежало на „нежния пол“, то точно това лице е. С дългата си грациозна шия, с изящните си черти, светли очи и ореола от руси пухкави коси, то сякаш цялото е изтъкано от крехка женственост. Но в израза на лицето няма нищо ангелско. Външният вид е успокояващ, не и погледът.

— Извинете ме, че нахълтах така — казвам аз. — Много е тъмно и не забелязах, че сте тук.

Лек оскърбителен смях.

— Разбрах. Много поучително бе да ви наблюдавам. Мислехте, че сте сам и кръстосвахте из стаята, сякаш е ваша. Приличахте на малко наежено петле, което се перчи. Арогантността, егоизмът и лошото възпитание на мъжкаря прозираха във всеки ваш жест. Беше смешно, но в същото време и отблъскващо.

Стъписан съм от грубостта на нападката. Успявам все пак да се съвзема и сухо забелязвам:

— Ако моето присъствие е отблъскващо, не виждам защо сте ме повикали.

— Аз не съм ви повикала.

— Не сте ли вие Хилда Хелсингфорт?

— Разбира се, че не — отвръща с най-дълбоко презрение. — Аз лично нямам никаква работа с един ОМ. Направих всичко, за да се противопоставя на идването ви, и вие сте тук пряко волята ми.

Изсъска го в лицето ми като котка, трепереща от ярост, извила гръб до дървената облицовка, с бликаща от очите й омраза. Обръщам й гръб и се запътвам към остъклената врата.

— Къде отивате? — злобно подхвърля тя зад мен.

— Ще чакам Хелсингфорт при басейна.

— По-добре ще направите изобщо да си отидете! — виква тя пронизително. — Давам ви полезен съвет. Вие не знаете какво ви чака!

Не отговарям, затварям вратата. Наистина не знам какво ме чака, но това, което знам, е, че не бива секунда повече да оставам заедно с тая луда. В действителност доста съм разстроен. Започвам да обикалям басейна, за да се успокоя. Поемам няколко пъти дълбоко въздух, изваждам ръце от джобовете и си налагам не без усилие да разтворя пръсти.

Стигам, „перчейки се“, както каза момичето с шала, до големия прозорец на южната стена, когато в другия край се тръшва врата и като вихрушка, с широка, решителна стъпка нахлува жена, чийто ръст ме изумява. Стиснала е в ръка камшик, облечена е в брич и пуловер с обърната яка, обута е с ботуши. Щом ме вижда, рязко се спира и застава в странна поза. Херкулесовото й тяло е срещу мен, но от лицето, обърнато наляво, се вижда само дясната му страна и тя ме поглежда отстрани, с едно око, като птица.

— Какво правите тук? — пита тя разобличаващо.

До гуша ми идва от този терор. Решавам да се разбунтувам:

— Трябва да го знаете. Нали вие сте ме повикали.

Хвърля ми убийствен поглед, но пак, отбелязвам аз, само с едното око.

— Не се преструвайте, че не разбирате въпроса ми. Какво правите тук, край моя басейн?

Тонът подсказва, че не съм достоен дори кракът ми да стъпи тук.

— На лицето, което е във всекидневната, не се хареса особено моето присъствие.

— Какво лице? — възкликва тя високомерно. — Тук има само едно лице, това съм аз.

Щом като и момичето с шала не принадлежи към човешкия род, към каква ли категория съм причислен аз?

— Елате — ми казва тя. — Сега ще разбера каква е работата.

И с едри крачки, поклащайки камшика в ръка, се насочва към всекидневната. Последвам я.

Неочаквана гледка. Момичето с пухкавите коси лежи голо по корем, заровило лице в кожите на дивана. Плаче.

— Какво има, Одри? — пита Хелсингфорт.

— Този тип — отвръща Одри, като се изправя и ме сочи обвиняващо с пръст — се опита да ме изнасили.

Виквам възмутено:

— Това е лъжа!

Както е лъжа и фалшивият тон на Одри. И очите, хълцането, позата й, голотата й. Същинска третостепенна актриса, с която режисьорът се мъчи, за да я накара да влезе в ролята си. Никак не изглежда на „изнасилена“.

— Одри — изрича флегматично Хелсингфорт, — престанете да хленчите и ми разкажете ясно всичко.

Ала и Хелсингфорт играе лошо. Премного невъзмутима се показва.

— Това чудовище… — започва Одри.

Направо да заскърцаш със зъби. Всичко е неистинно — и думите, и интонацията.

— Това чудовище — повтаря тя — се нахвърли отгоре ми още с влизането си в стаята. (Колко е правдоподобно!) Но за щастие успях да се освободя, грабнах револвера и му повелих да си върви.

„Повелих“! На всичкото отгоре и изискан речник!

— Лъжа от началото до края — възразявам аз.

За зла воля казвам го, вместо да го изкрещя. Никак не звучи убедително. И аз също започвам да играя лошо. Може би се повлиявам от посредствената игра на партньорките си.

Хелсингфорт обръща към мен дясната страна на лицето си, размахва камшика и досущ като че сплашва непослушно куче, подхвърля, без да повишава тон:

— Хайде, стига!

— Вижте — продължава да хълца Одри, — разкъса гащетата и сутиена ми!

Показва с пръст разпилените по кожите веществени доказателства и сред тях револвера, който „ме е прогонил“. С облекчение виждам как Хелсингфорт взема оръжието, поставя го в чекмеджето на малкото шкафче до дивана, прибира ключа в джоба си и отново застава пред Одри. Но тъй като високата й фигура и широкият й гръб ми закриват „жертвата“, аз се отмествам встрани, но на по-голямо разстояние. Почти съм сигурен, че няма да се поколебае да ме удари, ако отново отворя уста.

— Според вас — започва с унищожително спокойствие тя — защо е скъсал Мартинели презрамката на сутиена ви?

— Предполагам, за да види гърдите ми — отвръща, свеждайки поглед, Одри.

Хелсингфорт се разсмива и посочва с огромния си пръст крехкия й гръден кош.

— Вие се самоласкаете, скъпа: няма нищо за гледане.

Смее се — в това поне е естествена. Дребнавостта й подхожда повече от флегматичността. И тогава прави нещо съвсем неочаквано: взема сутиена от дивана, доближава го до носа си и го помирисва.

— Лъжете, както предполагах — изрича тя заплашително.

— Хилда!

— Лъжете, малка мръснице. Този сутиен изобщо не мирише на пот. А жена, която изнасилват, представете си, се поти. Първо, защото я е страх. Второ, защото се съпротивлява. Лъжете и то лъжете мен! Имахте нахалството да се противопоставите на посещението на Мартинели и след като не се съобразих с това, се опитвате да го провалите. Добре. Ще ви науча аз как се оспорват решения. Понеже сте гола, ще се възползвам веднага.

— Не, не — виква Одри с разширени от страх очи и се свива на дивана.

Хелсингфорт се навежда, бързо и невероятно грубо я хваща за едното ходило, обръща я по корем, издърпва я надолу, докато краката й се подадат извън дивана. Приклещва ги между ботушите си и три пъти, без да бърза, със съвършено спокойствие и с ужасяваща ме сила стоварва камшика върху задника й. Избиват три червени резки. Одри извиква, но само веднъж и странно, не хълца, а тихичко стене, сякаш се бои да не вдига много шум.

После я дръпва за ръката, смъква я от дивана и сяда на него с разкрачени крака. Рязко казва:

— Ботушите!

Гола и подсмърчаща, Одри се надига, за да ги изуе. Не е толкова лесно. Не й стигат сили и цялата трепери. А същевременно прелива от старание и послушание, ще речеш, че такова раболепничене й харесва.

— Мартинели — обръща Хелсингфорт юпитеровския си профил към мен и втренчва черното си око, — оказвате се в небрано лозе.

— Аз ли?

— Чухте Одри. Тя ви обвинява в изнасилване.

— Знаете добре, че не е вярно — отвръщам, правейки усилие да запазя спокойствие.

— Не е вярно що се отнася до моите отношения с Одри. Но не е задължително невярно, що се отнася до отношенията ми с вас.

— Не ви разбирам.

— Пуловерът! — заповядва на Одри и додава заплашително: — Престанете да хленчите. Неприятно ми е.

Одри престава.

— Мартинели — подхваща тя, след като и пуловерът е издърпан през главата й, — все още не сте схванали ясно положението. Истината тук е онова, което аз обявявам за истина. Размислете. Ако реша да потвърдя казаното от Одри, кой съдия ще ви оправдае?

— Ще бъде лъжесвидетелство!

— Е и какво? — повдига тя вежда.

Замълчавам. Това сериозна заплаха ли е? Или така, между другото, малка садистична шега?

В този миг, очарована по всяка вероятност при мисълта да ме осъдят, Одри надава лек писък на птичка и свеждайки глава, залепва нежна целувка върху ръката на Хелсингфорт, между лакътя и китката. Но тая веднага се отдръпва назад, поставя широкото си ходило върху голите гърди на девойката и само с едно натискане на крака я отхвърля назад. Одри се търкулва на пода, но тутакси се изправя и по лицето й няма следа от гняв или обида.

— Вие сте луда — й казва презрително Хелсингфорт. — Престанете да се лигавите и запазете нежността си за себе си. Аз не я ща. Вече ви казах.

И добавя рязко, сваляйки сутиена си:

— Брича!

При тези думи аз се обръщам и се заглеждам в огъня. Одри трябва да е проявила колебание, защото Хелсингфорт нетърпеливо повтаря заповедта си. След брича сигурно идва ред на гащетата, защото я чувам ядно да казва:

— Полека! Няма смисъл да ги късате. Никой не ще повярва, че са искали да ме изнасилят!

Мълчание. Подът изскърцва. Предполагам, че Хелсингфорт се изправя.

— Отивам да плувам — заявява тя с известна тържественост, сякаш става дума за нещо важно, та целият свят да го знае. — Одри, дайте хронометъра на Мартинели. А вие се облечете и ми пригответе чай.

Одри не ми подава хронометъра. Поставя го на масата с отровен поглед.

Когато влизам в залата с басейна, Хелсингфорт, изправила се край бордюра, гола и монументална, ми прави знак да мина от дясната й страна. Трябва да призная, че в същия миг си помислям дали не е наистина едноока, защото лявата й буза е непрекъснато скрита под гъстите черни коси, които тя прибира изцяло от тази страна. Не, не е, защото тъкмо тогава зървам лявото око, черно и блестящо и не по-нежно от дясното.

Махвам с ръка, тя скача във водата, включвам хронометъра и я наблюдавам. Тази жена е превъзходна атлетка. Плува така бързо, че пред лицето й се образува празнина и е излишно да обръща глава настрани. Но преди всичко съм изумен от размерите й на античен герой (трябва да е висока не по-малко от метър и деветдесет), и от мускулатурата й, която и под хармоничната обвивка на плътта издава голяма сила. Докато следя с поглед движенията й, хрумва ми, че ако жената продължава да бъде господствуващото същество в нашето общество, възможно е спортната подготовка, която ще иска да получи, да промени за няколко поколения телосложението й и да я превърне — по ръст, по тегло, по мускулатура — във водещ елемент в семейната двойка, ако тя изобщо просъществува дотогава.

Хелсингфорт ме предупреди, че ще преплува осем пъти басейна. На осмия път, с докосването на пръстите й до мозайката, спирам хронометъра. Не е доволна от времето си, обвинява ме, че не съм го засякъл точно, и излиза от басейна със смръщени вежди, грабва две хавлиени кърпи, хвърля ми едната и ми казва сухо, без да ме погледне:

— Подсушете ми гърба.

Подчинявам се след секунда колебание. Ако трябва да се карам с нея, по-добре да не е за дреболия. А тя явно смята, че всичко й е позволено. Заради милионите й ли? Или заради физиката й, която докосвам в момента с пръст (погледът ми е горе-долу на височината на лопатките й) и която ме ужасява, защото знам, че нито за миг не ще се поколебае да я използва срещу мен. Казвам си, че преди всичко трябва да скрия страха, който ми вдъхва. По-късно ще осъзная, че тази реакция у мен не е била обмислена. Напомня много за оня инстинкт у жените, който ги кара никога да не показват, че се боят от силата на мъжете, за да не пробудят у тях страшния звяр.

Кърпата се плъзга нагоре-надолу и с учудване забелязвам, че започва да ми харесва подсушаването на този гръб. Кожата е толкова гладка, формите толкова красиви и въпреки могъществото им, така неоспоримо женствени, че аз се увличам повече, отколкото трябва. И странно, нито кръвожадността на Хелсингфорт, нито огромните й размери са в състояние да ме сплашат.

— Стига — казва тя, без да се обръща, протяга ръка за кърпата и я премята през рамо. Гледам я как се навежда, за да избърше косите си с другата кърпа. Сега и аз й обръщам гръб и се отдръпвам.

— Мартинели — обажда се тя, — как ме намирате?

Правя кръгом. Изправила се е пред мен в онази странна поза, която вече забелязах, тялото обърнато към мен, лицето — в профил, или по-точно завъртяно на три четвърти, гледайки ме отстрани.

— Искате да кажете физически ли?

— Да.

Нищо вече не ме учудва. Досега бях камериер, сега съм й огледало. Оглеждам — от горе до долу, на дължина и на ширина — този гигантски Нарцис и казвам:

— Изключителна.

— Изключителна? В какво?

— По ръст, по красота, по съразмерност.

Поглежда ме подозрително.

— Че какво ми е на моята съразмерност?

— Нищо.

— И защо е изключителна?

— При вас лумбо-сакралния пояс е по-малък от скапуларния пояс.

— Какви са тия гатанки, докторе. Кажете го на разбран език.

— Раменете ви са по-широки от ханша.

— Че това изключително ли е?

— За жена, да.

Смръщва вежди. Не й е трудно да ме погледне от високо и ми заявява с олимпийско спокойствие:

— Изоставате, докторе. Традиционните понятия за мъжественост и за женственост днес са съвсем остарели.

Ами да, разбира се! Не го ли знам! Откога ми го набиват в главата! Как така забравих „новото евангелие“! Та всичко е така очевидно! Няма вече хетерохромозоми XX! Няма яйчници и яйцеклетки, нито отделяне на естрогени! И разбира се, никакви тръби, матка, влагалище! Край на вулварните устни и на клитора! Свършено е с менструалния цикъл! Изчезват гърди, кърмене, бременност! И никаква разлика, да, никаква — в сърдечния ритъм! Да предположим, че сега си позволя дори най-невинната забележка например, че пубисното окосмяване на хубавата атлетка, изправила се насреща ми, е в класическата форма на триъгълник, а не на ромб, като при мен, в каква ли злонамереност, в какво отклонение от принципите ще бъда веднага обвинен?

Прибягвам до оръжието на слабите: замълчавам. Оставям на Хелсингфорт „женската“ привилегия да има последната дума.

В живота на народите настъпват моменти, когато фразите придобиват способността да променят фактите; когато човек с изумление установява, че словесното бълнуване замества научната истина. Преживявам един от тези моменти и чувствувам цялата безполезност да вървя срещу течението. Грешката е много голяма. Трябва да се чака да се разсее магията на готовите формулировки. А докато чакам, трябва да приема, че супержената, застанала пред мен с огромните си цици, и аз сме напълно еднакви и се подчиняваме на едни и същи физиологични закони. Добре, да го приемем! Да приемем също, че тъй както съм нейно подобие, аз съм безкрайно по-низше създание именно защото съм от мъжки пол. Какво струва в края на краищата едно такова малко противоречие? Отдавна вече логиката не ме вълнува.

— Мартинели — казва Хелсингфорт, — чакайте ме във всекидневната. Сега ще дойда.

Най-после ще разбера какво иска от мен! Оставям я и докато се запътвам към другата стая, зървам с крайчеца на окото как отваря в противоположния край на залата вратата за банята.