Робер Мерл
Добре охранявани мъже (12)

Дванадесета глава

Веднага щом пристигаме в Блувил, отивам у Пиърсови да прибера Дейв. Той още спи и аз забелязвам, че Рита, макар да е сама — Пиърс и Джон са отишли да плуват преди закуска, — не прави ни най-малък опит да изключи подслушвателя и да ме предразположи към изповед. А явно изгаря от любопитство. Ястребовият й поглед се рови в мен и докато събуждам внимателно Дейв, тя обикаля около мен, души ме като ловджийско куче и ми отправя на сбогуване и усмивка, и намигване, преливащи от недоизказани неща. Разтревожвам се. Ако е възможно само с надушване да се отгатне каква нощ съм прекарал, по-разумно ще е да взема един душ.

Аз правя нещо повече — влизам във ваната и едва не заспивам в изстиващата вода. Дейв ми напомня, че след девет часа не дават закуска в столовата, но както винаги сдържан и внимателен, не ми задава никакви въпроси, докато се бръсна, сменям бельото си и се обличам. Ето ме, надявам се, отново в доста приемлив вид — моята нощ на разпътство е изтрита по англосаксонски, със сапун и вода — и на път за замъка си поговаряме по мъжки с Дейв, превърнал се целият във внимание. Казвам му, че не мога нищо да му разкажа — с изключение на епизода при потока, който предавам още по-драматично и му описвам заслона в гората. Мислех, че ще се сърди, но не е така: дългите черни мигли пърхат от вълнение върху бледите му страни.

В столовата, след като избягвам масата на Стин — той ми хвърли на влизане не особено любезен поглед, — сядам при Рита, която е заедно с Пиърс и Джон. Не ми се ще да говоря и разчитам на нея да поддържа разговора, с което тя се справя чудесно, като същевременно, обхождайки залата със зорките си очи, отклонява погледите, които тази сутрин имат известна склонност да се насочват към мен. А аз самият съм забил нос в чашата си с чай, като изключим едно-единствено краткотрайно поглеждане към масата, на която Буридж е седнала заедно с Крофорд. Към масата, а не към Буридж — прекалено добре си спомням обезпокоителния въпрос на Хелсингфорт за нашите отношения. В този миг много бих искал да съм жена, за да мога, както те така добре умеят, да виждам, без да гледам.

На излизане от столовата се разминавам в коридора с мистър Бароу. Свел голия си и лъскав череп към мен, той първи — странно — ми казва „добър ден“ и което е още по-странно, с мазна съучастност, докато изпъкналите му очи се впиват като вендузи в моите, за да изсмучат цялата информация, съдържаща се в тях. Отвръщам му с най-празния възможен поглед и му съобщавам с безизразен, фактологичен и добросъвестен тон, че няма да изляза на езда със Стин и Джеспърсън, тъй като съм заложил един опит в лабораторията и искам да го проследя. Както ви е угодно, доктор Мартинели, отвръща той с бавна и умилена усмивка, която разтяга увисналата му гуша и която не знам защо, ме оскърбява. И додава с медения си и суров глас: „От само себе си се разбира, че неделните разходки на кон не са задължителни. Всеки има право в края на краищата да се почувствува малко изморен.“ След тия двусмислени слова той отминава, поклащайки тлъстия си ханш, но пристъпвайки с изненадваща гъвкавост, сякаш дебелите му крака отскачат от пода като топки.

Дейв зацвилва като жребче от радост, когато му казвам, че ще прекарам целия ден с него — трябва само да отскоча един-два пъти до лабораторията и малко да почина — на басейна или на тенис корта? Избирай. И на двете! — поривисто отвръща той.

Надявам се, че ще се покажа на висота на тенис корта; задните ми части не се чувствуват особено добре след трите часа езда вчера и тази сутрин, нито краката ми — след прекараната нощ.

В лабораторията, където отивам веднага след закуска, едва отварям вратата и насреща ми се задава доктор Грейбъл — неделя е, но не се изненадвам, да го заваря тук, пред вид важността на започналия ни опит. Под продълговатия оголен череп черните му очи, малки и пронизващи, блестят от вълнение и той навежда към мен високото си слабо тяло, за да ми каже развълнувано:

— Мисля, че успяхме!

За мен е много ясно, макар да изглежда малко понятно — но трябва да се съобразяваме с подслушването. Подминавам го, без да промълвя дума, и бързо отивам в залата, където държим затворени под ключ опитните ни екземпляри.

Един поглед е достатъчен. Контролното куче — заразено, но не ваксинирано — е мъртво. Ала трите ваксинирани и заразени кучета са си съвсем живи. Преливащи от благодарност, че благоволяваме да ги посетим, те джавкат развълнувано насреща ни и възторжено въртят опашки. Приближавам се до клетките и ги погалвам едно по едно. Каква безкрайна нежност, каква необяснима обич свети в хубавите кафяви очи на нашите жертви, толкова наивни, толкова чисти и така малко приличащи на човешките очи.

— Ядоха ли? — обръщам се към Грейбъл.

— И ядоха, и пиха. Поразходих ги. Ни най-малка загуба на равновесие. Никакво смущение. Чувствуват се отлично.

Очаквах такъв резултат и съм безкрайно щастлив или по-скоро бих бил щастлив, ако мисълта за това, което ще последва, не ме кара веднага да настръхна. Снижавам глас, макар и да знам от Буридж, че няма подслушватели в помещението за кучетата.

— Доктор Грейбъл, смятам за излишно да ви припомням заповедите: ще се съобщи само на Смит, Пиърс и Буридж. Останалите не трябва да знаят за опита.

— Взети са всички предпазни мерки — отвръща Грейбъл. — Както виждате, не пише нищо по клетките на ваксинираните животни.

Замълчавам и не без основание. Винаги съм знаел, че ще дойде денят, когато, след като се ваксинирам, ще трябва да заразя и себе си с вирус от енцефалит 16. Знам също, че след всички опити, които нещастните ни кучета заплатиха с живота си, шансовете да остана жив са големи, ако, разбира се, не се допусне никаква грешка в дозировката и човек реагира на ваксината също така добре, както кучето — което е вероятно, но не и доказано. С една дума всичко в това отношение, включително и съответния риск, отдавна точно съм претеглил. Но за решаващия опит, в който въпреки всичко трябва да заложа живота си на успеха на изследванията ни, досега имах абстрактна представа. А от няколко минути насам тя никак не е абстрактна. Решителният миг настъпи, аз вече си го представям съвсем ясно, преживявам го.

— Ще направим ли още един опит с кучетата? — пита Грейбъл, сякаш е надникнал в моето мълчание.

— Не, нямаме време — отвръщам аз с безизразен глас. — Ще минем към следващия етап.

И тогава става нещо неочаквано: Грейбъл се усмихва. Тази усмивка двояко ме изненадва: тя ни най-малко не е подходяща за момента и Грейбъл рядко се усмихва. Трябва да кажа също, че е в състояние на духа, каквото е моето, аз съм повече от възмутен от подобна постъпка. В края на краищата „следващият етап“ това съм аз. А след мен — ОМ в лабораторията: Пиърс и Смит. Във всеки случай не доктор Грейбъл, при когото въздействието на ваксината няма да е показателно, понеже е „А“ и има имунитет. Така че може да бъде напълно спокоен. За него дори не съществува опасност от зараза при всекидневната работа с опитните срези. Затова и не виждам за какво е този смях и този многозначителен израз, изписан на лицето му.

Запазвам мълчание. Нямам вяра на себе си как ще реагирам, особено спрямо Грейбъл, с когото отношенията ни са станали много добри, след като бяха толкова лоши.

Имам и друга причина да го щадя. Буридж няколко пъти намекна, без да ми го каже открито, че доктор Грейбъл е доста обвързан с „ние“ и че във всеки случай „ние“ му има пълно доверие. Нещо, което за мен между другото е неразгадаема тайна. Един „А“ да бъде положително настроен към антибедфордистко движение, това умът ми не го побира. Нима не е ясно, че крахът на бедфордизма ще унищожи привилегиите на кастата на „А“-тата, без да им върне онова, което са загубили!

Поглеждам Грейбъл и му казвам кисело:

— Знаете ли, тази перспектива не крие нищо весело за мен. Следващият етап няма да бъде приятен излет.

Той посреща прикритата ми грубост спокойно, дори бих казал радостно.

— Предполагам — отвръща той, изсмивайки се леко. И добавя с такава липса на тактичност, която за мен е направо смазваща:

— Няма значение. Колкото по-рано, толкова по-добре.

В понеделник сутринта Буридж ме чака в кабинета ми със сериозно лице и многозначителен поглед.

— Имам новини за вас — казва ми тя с ясен глас.

— Добри ли?

— И добри, и лоши. Първо, подслушвателят у Рита е засечен, вашият — също. Отсега нататък единствената ви свръзка оставам аз (заявява го с нотка на задоволство). Второ, Рита е разговаряла със Стин.

— Къде? Нали подслушвателят й е засечен.

— На неопределено място — отговаря тя кратко, разтърсвайки властно махагоновочервените си коси, но същевременно сините очи, които така бързо менят израза си, ми казват, че в отговора й трябва да диря предпазливост, а не недоверие. И никак не е било лесно дори за Рита да пробие кожата на онзи стар крокодил — додава тя. — Но си е струвало труда. Стин напълно осъзнава опасностите, с които изследванията му заплашват вашия пол. Той, най-малкото, няма да бърза с работата си.

— Това за мене е огромна утеха.

— Не бързайте толкова много да се радвате — пресича ме Буридж и обиците потрепват край врата й. — Има и друго и то не е чак толкова приятно. След като „прислушахме“ Джеспърсън, се отказахме да се свържем с него. Изглежда, че напълно се е вместил в бедфордисткия калъп. Изненадан ли сте?

— Не чак толкова много. Той се показа прекалено добросъвестен, когато поискаха да дадем сперма.

— Да, спомням си. Вие тогава сметнахте подбудите му за много благородни. Аз — не. Джеспърсън е от ония хора, които смесват угодничеството към администрацията с чувството за дълг.

Кратка пауза.

— Затова пък — додава Буридж — установихме извънредно ценна връзка с човек от неговата лаборатория.

— Какъв човек — мъж или жена?

— Няма значение пола му — припряно ме пресича тя. — Опитвали ли сте, докторе, лекарството на аблационистите?

— Каладиум сегинум ли? Разбира се, че не. Дори и в най-нищожни количества. То е лепкава, зеленикава течност и миризмата й никак не е приятна.

— Също и вкусът й, както са ми казвали. Е, изследванията на Джеспърсън целят да подобрят именно това.

— Какво да подобрят? — вдигам аз учудено вежди.

— Вида, миризмата и вкуса на каладиум сегинум.

— Искате да кажете, че Джеспърсън се стреми да ги направи по-приемливи?

— Повече от приемливи: неуловими. Задачата му е да превърне каладиум сегинум в течност без цвят и без мирис като водата. И като нея — без вкус.

Трябват ми няколко секунди, за да проумея всички възможни последици от подобно начинание. И когато ги проумявам, гласът ми секва.

— Е, какво ще кажете, докторе? — пита Буридж, стисвайки устни. — Достатъчни ясно ли е? Администрацията на Бедфорд е на път да осъществи една от лелеяните мечти на нацистите: да скопяват мъжете без тяхно знание.

Веднага се досещам за нещастния Рикардо и го казвам на Буридж.

— Разбира се — отвръща ядно тя, — но занапред няма да е необходимо да лъжат латиноамериканските емигранти. А мислите ли, че Бедфорд и нейната клика ще се ограничат с чуждестранните работници?

— Вече няма да смея да изпия и една чаша вода — засмивам се леко аз, но този смях прозвучава фалшиво и в собствените ми уши.

— Чаша вода! — възкликва Буридж. — Когато каладиум сегинум стане прозрачен, безцветен и без мирис, ще може да се смесва с всякаква храна.

Поглеждам ръцете си, скръстени върху бюрото. Колкото повече размислям, толкова по-ясно виждам безумието на начинанието. Аз се възмущавах, че в наказателния кодекс на Калифорния са включили сред наказанията за сексуални престъпления и кастрацията. Но присъдата там се произнася открито, след публично съдебно следствие. Какво да кажем тогава за този измамнически начин на стерилизация, който ще позволи на администрацията на Бедфорд, а защо не и на местните управленчески органи да решава тайно, без право на обжалване и без знанието на самите потърпевши, премахването на мъжките им функции? Това е грубо посегателство срещу свободата на човека, щом като избраните държавни ръководители, превърнали се в диктатори, си позволяват да се отнасят към съгражданите си като към стадо, в което произволният им избор ще остави неколцина жребци, а повечето ще превърне в скопени коне. Страховете ми за сетен път се потвърждават. Анти-мъжкият сексуализъм на Бедфорд е своеобразен расизъм и като всеки расизъм — дошъл веднъж на власт — трябва да стигне до престъпно манипулиране на човешкия род.

— И като си помислиш само — казвам аз, стисвайки една о друга ръце, — че един учен, известен химик се поставя в услуга на подобни планове! Докъде е стигнал Джеспърсън? Знаете ли? Скоро ли ще завърши работата си?

Буридж си позволява една полуусмивка и в очите й лумва пламъче.

— Джеспърсън изостава поради цяла поредица непредвидени затруднения.

Настъпва мълчание, след което казвам:

— Това е много опасна игра.

— Много. Но не на вашия пол е присъща смелостта.

А, ясно! Свръзката на „ние“ в лабораторията на Джеспърсън е жена. Буридж поглежда часовника си.

— Говорим вече десет минути. Много е. Ще дойда пак рано следобед. А, да, още нещо, докторе, ще загубите една добра лаборантка.

— Коя?

— Крофорд.

Разтварям широко очи и изведнъж се ядосвам:

— Какво е направила, че да я изгони Хелсингфорт?

— Не я гони Хелсингфорт. Ние я ликвидираме.

Поглеждам я слисан.

— Искате да кажете физически?

— За какви ни мислите, докторе? Само ще скрием в стаята й един компрометиращ предмет малко преди поредното претърсване.

— А как ще разберете кога ще претърсват?

Буридж замълчава.

— И какъв е този предмет?

— Знаете много добре.

Да, в същност няма никакво значение. Не средството, а целта ме смущава. Крофорд е отлична лаборантка и освен това, да, освен това ми е приятно да я виждам в лабораторията. Е, повече не й се усмихвам! Боя се прекалено много от гнева на Буридж. Но ще ми липсва.

Не биваше да се отдавам на мислите си в присъствието на Буридж. Тя ги прочете по лицето ми една по една и като я гледам как разтърсва огнените си коси, очаквам най-лошото.

— Имате ли възражения, докторе?

— Никакви — отвръщам аз подло. — Но бих искал все пак да знам какво е направила Крофорд.

— О, нищо! — отвръща тя с опустошителна ирония. — Само е изпратила, знаете на кого, един донос срещу мен и вас.

Поглеждам я. Значи, знае всичко за разговора ми с Хелсингфорт. Джеки, на която го разказах снощи, веднага се е свързала с нея.

— Съмнявате ли се? — пита ме Буридж. — Не ви ли е достатъчен въпросът, който ви зададе Хелсингфорт за нашите отношения? Или ви трябват други доказателства? Не сте ли забелязали, че Крофорд ни следи?

Ще излъжа, ако кажа „не“. Затова решавам да замълча. Но мълчанието няма да ми спести останалото, напротив. Наточила нокти, Буридж връхлита неудържимо.

— Докторе, — започва тя с бунтуваща се гръд и искрящи очи, а моите я фотографират в тоя миг — великолепна, побесняла и щенията ми, които избират най-неподходящия момент, се надигат, едва я слушам какво говори, изпитвам разкъсващото желание да я грабна в прегръдките си. — Докторе — повтаря тя с нисък потреперващ глас, — вие умеете невероятно лицемерно да мълчите! Така можете да не признавате, че оная кучка е виновна! И да не ме питате какви са й подбудите! Защото в тази история вие сте, разбира се, невинен като Младенеца, нищо не сте забелязали. Задоволявахте се само да отправяте от време на време към въпросната личност по някоя от вашите прелъстителни усмивки.

— Несправедлива сте, Буридж! — отвръщам аз не много убедително. — Усмивките престанаха.

— Боже мой! — просъсква тя и прави крачка към мен, сякаш наистина ще се хвърли отгоре ми. — Наистина у вас са събрани всички пороци, без да говорим, цитирам един от вашите приятели, за „просташкото ви и ненаситно либидо“.

— Благодаря за цитата — отвръщам засегнато. — Благодаря на Стин. Благодаря и на Рита, че ви го е казала.

— Да благодарим и на Крофорд, която ви даряваше с такива приятни мигове, когато отивахте в леговището й да проверявате препаратите. О, вярно, от ваша страна никакви усмивки, дори никакви погледи (значи, ме е следила!). Затова пък, докторе, тоя топъл глас, тия прелъстителни жестове, този преливащ латински чар! А оная кучка веднага ще разкърши снага, ще изпъчи гърди и ще пусне кичур мръсни коси върху очите, за да се прави на по-интересна!

— Стоп — казвам аз, като вдигам длани. — Признавам. Крофорд ми харесваше! Но косите й не са мръсни!

— Какво! — възкликва Буридж с непресторено възмущение. — И смеете да признаете! Какъв отблъскващ цинизъм!

— Вижте какво, Буридж, ще трябва все пак да решите. Лицемер съм, щом отричам, а циник, когато признавам.

— Вие сте и едното, и другото! — казва тя със сдържана ярост.

Но този път я прекъсвам, преди още да се е впуснала по-нататък:

— Позволете ми един въпрос, преди да ме накъсате на парчета. Ако се харесвам на Крофорд, значи, тя обича мъжете. Защо в такъв случай да не бъде привлечена в „ние“?

— Мислила съм за това, представете си — отвръща малко по-спокойно Буридж и в гласа й прозвучава леко съжаление. — За нещастие Крофорд е една от ония объркани личности, при които тялото мисли едно, а мозъкът — друго. Крофорд е лицемерна привърженичка на ДОЖ. Тя е тесногръда бедфордистка. Ако беше спала с вас, щеше да й хареса и после щеше да ви издаде.

Непотвърждаема хипотеза, но като поразмислям, я приемам за достоверна.

— А сега — питам аз — какво ще стане с нея?

— Искате да кажете, когато намерят сред личните й вещи супердол? Успокойте се, докторе, нищо сериозно. Мисис Бароу ще я изпрати в изправителен дом. И там ще я научат, че тъй като влагалището е слабо възбудимо, оргазмът при жената е 100% предизвикван от клитора и пенисът е напълно ненужен, за да изпита удоволствие.

Тази песен ми е добре позната. Чух я вече как излиза изпод тежкото перо на Дебора Грим. Изненадва ме друго — промяната у Буридж. Сякаш само като спомена за отстраняването на Крофорд и се успокои.

— Ще дойда пак в началото на следобеда — ми подхвърля през рамо — Трябва да ви съобщя две решения, които лично ви засягат.

 

 

По време на обеда забелязвам, че Стин продължава да ми се сърди. Не благоволява дори да ме погледне, но още повече ме огорчава, че и за Мъч съм станал прозрачен. Бог знае как са изтълкували отсъствието ми в събота и нежеланието ми да изляза в неделя на езда. За компенсация Дейв, седнал до мен, е истински щастлив. Отправя ми многозначителни погледи, полусъучастнически, полувъзторжени. Явно, доволен е, че има баща, способен да мине отвъд бодливата тел на Блувил и да прекара една нощ в гората при тайнствени обстоятелства.

Свел очи на височината на ханша на Буридж, аз я зървам как ситни край мен и сяда с подноса си на една празна маса, на която не остава дълго сама, защото забелязвам, под все така полупритворените клепачи, да се задава един стегнат в син панталон корем, който познавам като принадлежащ на Крофорд. Кратък кос поглед като помитащ лъч на фар: наблюдението потвърдено. На всичкото отгоре този женски Юда се усмихва най-любезно на колежката си, която е издала заедно с мен.

Дейв ме оставя и отива на тенис кортовете при приятелчетата си и по-точно при Джоан Смит, единадесетгодишна, която предпочитал, защото била момиче и била „мека“. Проследявам с поглед фалократа в зародиш.

След като лапвам и последния залък от скромния си обед и аз напускам столовата, насилвайки се на вратата да махна приятелски на Джеспърсън, който тъкмо влиза, строен и хубав; но вече знам какво се крие под тази приятна обвивка. Само след секунда отправям същия жест — колко лъжливо е винаги привидното! — и към Рита, която ми се усмихва с искрящия си поглед и приприпква с поднос в ръка край една едра, черноока кобила и аз веднага си помислям дали не е тя свръзката на „ние“ в лабораторията на Джеспърсън.

По дългия коридор, който извежда навън, срещам двама души: единият е мистър Бароу, когото отдалеч виждам как отскача на дебелите си гумени крака и който спира на две крачки от мен, свежда лъскавия си череп и ми прошепва поверително, че дежурният екип за спермата ще дойде у дома в 9 часа вечерта и се надява да го посрещна добре. Уверявам го, че всичко ще бъде наред и се обръщам, за да го проследя с поглед — толкова много ме изненадва походката му, на която досега не бях обърнал внимание. Вратата на столовата поглъща най-после огромния му задник и аз продължавам пътя си. Не оставам за дълго сам. В другия край на коридора се появява мисис Бароу. Още щом я съглеждам, свеждам скромно очи, както подхожда на един ОМ, съзнаващ двойната си малоценност — на мъж и на пълноценен мъж — в един свят, в който всичко му напомня, че е излишен. Но в същия момент, в който притварям със смирение клепачи, задържайки в зрителното си поле само долната половина на мисис Бароу, която приятно се полюлява към мен, какво ли ме прехваща, та се изправям, стягам рамене, удрям ток, с една дума „наперчвам се“, както би казала отвратителната Одри. Толкова по-зле, тялото ми поне не лъже! Не, то наистина не лъже, защото тъкмо когато се разминавам с мисис Бароу, вдигам очи, поглеждам я и веднага съм възнаграден — попадам под прекия удар на поглед и усмивка, които сами по себе си са толкова разбираеми, че биха минали и без допълнителното пояснение на докосването с ръка.

Благодаря, мисис Бароу. По всяка вероятност нищо няма да излезе от тези сигнали, отправяни от един кораб към друг в блувилската нощ, освен това аз съм старомоден, не съм по прелюбодеянията, а що се отнася до вас, почти съм сигурен, че нямате никакви сериозни намерения — просто малка игра за мое утешение. Точно преди погледа и усмивката вие се обърнахте назад, съвсем по хлапашки, за да видите дали сте сама. Невинна закачка, нищо повече. За един кратък миг повдигнахте похлупака на задушаващата правоверност. И сега се чувствувате по-добре, и аз — също, но същевременно започвам да се питам докъде ли се простират разклоненията на женската съпричастност към „ние“ и дали именно вие не предупреждавате Таралежа за точните дни на претърсванията.

Отивам на тенис кортовете да поощря за няколко минути подвизите на Дейв с присъствие и с глас и пак се връщам в лабораторията. Там ме чака неприятна изненада. Накарах Грейбъл да приготви три дози ваксина — за Смит, за Пиърс и за мен, а намирам само две. Виквам Буридж по вътрешния телефон. Идва веднага, сигурно е чакала пред апарата.

— Буридж — подхващам аз, още щом затваря вратата, — освен мен вие единствена имате ключ от кабинета ми. А току-що забелязах, че е изчезнала третата доза ваксина.

— О, моля ви! — отвръща тя с престорена веселост. — Не гледайте като полицай. Никак не ви прилича. Няма нищо загадъчно. Аз взех третата доза.

Не мога да повярвам на ушите си.

— Вие сте я взела?

— Да, аз.

— Без мое разрешение? Без да ме питате? Това е нечувано! Започвам да се съмнявам дали все още аз ръководя тази лаборатория!

— Хайде, хайде, докторе, не кипвайте! Никой не ви оспорва научното ръководство на лабораторията.

— Буридж, веднага да върнете ваксината!

— Невъзможно е — отвръща тя с най-ведър вид. — Вече е използвана.

— Използвана! — вдигам аз ужасено ръце — От кого?

— Ще ви кажа след няколко минути.

— Но знаете ли, че е много опасно! Че все още не може да се гарантира безвредността на ваксината!

— Лицето, което я прие, е наясно с всичко. То доброволно се подложи на опита.

— Името му, Буридж! Искам веднага да ми кажете неговото име! Това е толкова сериозно! Зад гърба ми стават направо отвратителни неща в тая лаборатория!

Очите на Буридж променят израза си и стават съсредоточени:

— Седнете, докторе. Аз по начало смятах всичко да ви кажа — започва тя доста притеснено. — Съжалявам, че така лошо се стекоха обстоятелствата и установихте изчезването на ваксината, преди да успея да говоря с вас. Всъщност изчезването е част от решенията на „ние“, които пряко ви засягат.

Вдигам вежди и сухо изричам:

— Любопитен съм да ги узная!

— Отнасят се за лабораторията и също (казано е не без усилие) — за личния ви живот.

— А, чудесно! — възкликвам аз и опирайки длани върху бюрото, се изправям. — „Ние“ се разпорежда едновременно и с професионалния, и с личния ми живот! И решава без да ме пита: дори не са ме повикали на обсъжданията, чийто обект съм бил аз!

— Няма мъже в съветите на „ние“ — отвръща с равен глас Буридж.

— И таз добра! — саркастично вметвам аз — Е, това се казва да зачиташ демокрацията и равенството между половете! Мислех, че целта на „ние“ е да възстанови statu quo aute^[1], с изключение положението на жената.

— Не, докторе — отвръща тя, поглеждайки ме сериозно. — Казах ви така, защото в началото все още не бях много сигурна във вас. Истината е друга. „Ние“ се стреми към унищожаването на бедфордизма, но не и към свалянето на властта на жените.

Дълбоко съм изненадан.

— Искате да кажете, че след като Бедфорд бъде премахната и „ние“ вземе властта, мъжете пак няма да бъдат допускани в ръководните органи?

— На първо време — не.

И настойчиво продължава:

— Слушайте докторе, и моля ви, не се възмущавайте толкова много. Опитайте се да ни разберете. Бедфорд злепостави ДОЖ със своите крайности и антимъжки терор. Ако погледнем историята, такъв терор винаги поражда в отговор друг терор. По всяка вероятност след Бедфорд махалото ще се отхвърли силно в обратна посока. Това искаме да избегнем. Искаме да избегнем една антиженска реакция, която би върнала жената с един век назад. Затова още от сега се организираме, за да се задържим на власт след падането на Бедфорд.

Поглеждам я.

— Независимо от всичко, Буридж, — казвам й аз и буца засяда в гърлото ми, — вие сте ме лъгала.

Реакцията й е съвсем неочаквана: усмихва се, приближава се до масата и поставя ръка върху моята, после я отдръпва и с обич се вглежда в мен.

— Вярно е — казва тя с почти нежна усмивка. — Но в тази лъжа нямаше нищо лично, Ралф, тя не засяга нашите отношения. Произтичаше от една принципна постановка на „ние“. Пред новопривлечените членове трябва да проявяваме повече консерватизъм, за да им вдъхваме доверие.

Замислям се: възможно е свалянето на Бедфорд да бъде последвано от антиженска реакция. Но не съм сигурен, че властта на жените ще се окаже най-доброто решение, за да се предотврати тази опасност. Аз обаче съм по-склонен да оставя бъдещето само да се оправя. Не съм максималист, извървях дълъг път. И само фактът, че в ДОЖ има жени, които отхвърлят омразата към съпружеската двойка, към мъжете и децата и се борят с всички сили за унищожаването на бедфордисткия фанатизъм, това вече е много в моите очи.

— Е, докторе, какво ще кажете?

Поглеждам Буридж. Не искам нито да скрия какво мисля, нито да го изразя твърде остро. В края на краищата аз съм много задължен на „ние“, включително и за вероятността да остана жив.

— Смятам — казвам аз, — че „ние“ избира разрешение, което не води до пълно равновесие, но не е чак толкова фатално. С времето всичко ще се оправи. Важното е, че не храните омраза към мъжкия партньор.

Буридж се разсмива.

— Отговорът ви, Ралф, носи печата на една деликатност съвсем по италиански.

— А вашата забележка е белязана от известна доза расизъм — отвръщам сухо аз.

Не се срамувам от италианските си прадеди ни най-малко, но никак не обичам да им обръщат кокалите по повод и без повод, за да ги свързват с моите недостатъци или достойнства.

Лампичката на вътрешния телефон светва, натискам копчето. Обажда се Грейбъл. Напомня ми, че исках да видя още веднъж кучетата. И тъй като знам, че от предпазливост Буридж обича да накъсва разговорите ни, ставам и й определям среща след половин час.

Заварвам Грейбъл да разхожда на повод едно от трите заразени кучета, за да провери как се движи. Не сме се виждали от вчера, затова го питам как е и за моя голяма изненада той словоохотливо отговаря на такъв невинен въпрос.

— Не съвсем зле. Имам доста силно главоболие, леки пристъпи на замайване, но нищо сериозно, а от тази сутрин насам на два пъти заплетох език.

Учудва ме, че изпитва нужда да сподели с мен, че е „заплел език“. Поглеждам го. Дългото му като на острие на нож лице не е по-различно от друг път: без бръчки, без цвят. Затова пък в очите му се долавя напрежение и известна нервност около тесните устни. Дали не е преумора? Склонен съм да го допусна. Грейбъл работи за двама.

— Да бяхте отишъл да си починете.

— А, не! — отвръща той. — Бездействието само ще засили малките ми страхове По-добре да поработя.

Леко се изсмива, изричайки „малките ми страхове“, сякаш всичко е съвсем ясно, но аз се чудя какви са тия страхове и защо говори така за тях, все едно че нямат никакво значение. Нормално ли е да изпитваш страх, когато си „А“? Или Грейбъл живее в полудепресия, с която е свикнал, но която продължава да го измъчва? Изненадан съм, защото той е бил винаги много по-предприемчив и по-енергичен от който и да е друг „А“ в нашата лаборатория.

След като установявам, че трите кучета продължават да се чувствуват добре, оставям Грейбъл и се връщам в кабинета си, но не се налага да повикам Буридж, тя вече е седнала и ме оглежда не без безпокойство.

— Ядосан ли сте, докторе?

— Да съм ядосан, защото сте крила от мен генералните цели на „ние“ ли?

— Не. Заради всички ония неприятни неща, които ви наговорих.

— Кои по-точно?

— Всички.

— Не може да се каже, че щадяхте много чувствителността ми.

— А, значи признавате, че сте чувствителен!

— Да. Можете да добавите и този недостатък във вашия списък.

— Извинете, докторе. Аз пак започвам. Обикновено не съм толкова хаплива.

Настанява се от другата страна на бюрото, отхвърля назад червените си коси и казва с потрепващи до млечнобелия й врат обици:

— Знаете ли, трудно е да се живее така, едновременно много близо и много далеч…

Не довършва изречението.

— И за мен не е чак толкова лесно.

Изправя се на стола и опасна светлинка блясва в синьото на очите й.

— За вас не е същото! Вие си имате компенсации! Например една колибка в гората.

— От кого сте научили това нещо?

— Потвърждавате ли го? — зениците й се разширяват.

— Да.

— Съобщи ми го Рита. Но все пак е само хипотеза. „Имам чувството, каза ми Рита, че нашият малък жребец е прекарал доста бурна нощ в колибата.“

— Благодаря за „малкия жребец“ и по-специално благодаря за „малкия“. Бива ви за обидни цитати.

— Потвърждавате ли „доста бурната нощ“?

— Благодаря и за клопката, която ми поставихте. Приемах угризенията ви за чиста монета.

— Общо взето, докторе — просъсква тя, — вие се оказвате мъж на всички жени…

— Това е лъжа — възразявам аз. — Не съм Дон Жуан. Никога не съм мамил Айлийн…

Но не мога да кажа същото за Анита и затова замълчавам. Буридж долавя веднага недомлъвката, прочитам го в буреносния й поглед. И изведнъж си давам сметка какво правя: оправдавам се за личния си живот пред жена, която не ми е нито годеница, нито съпруга! За кой ли път съм се оставил да ме подведат. Буридж отхвърли с презрение моите обвинения и успя да наложи своите, заставяйки ме да заема отбранителна позиция. Изправям се ядосан, обръщам й гръб и се заглеждам през прозореца.

А има твърде малко приятни неща за гледане. Бараки, телена ограда, наблюдателна кула и между бараките онова, което някога е било зелена ливада и което снегът, после продължителният дъжд и непрекъснатото движение на хората са превърнали в кална пътека. Сиво небе, надвиснали облаци, меко време. Имаш усещането, че живееш в сивкав памук.

Обръщам се и й казвам:

— Буридж, моля ви, да оставим този разговор.

Изгарящ поглед.

— Колко е лесно! Особено когато се има пред вид, че на всичкото отгоре тази вечер ще имате посещение.

— Какво посещение?

— На най-голямата уста в Съединените щати!

— Кога го научихте? — трепвам аз.

— Тази сутрин.

Значи, го е узнала преди мен! И от кого? От някоя телефонистка ли? А телефонистката би ли могла да знае и дните на претърсванията? Не мисля. Всичко според мен сочи мисис Бароу като „антената“ на „ние“ в администрацията на Блувил.

Поглеждам часовника си.

— Изтекоха пет минути, Буридж, да минем на сериозните неща.

Тя трепва при „сериозни“, но не казва нищо. Виждам по дишането й, по сведените очи, по сковаването на тила, че прави усилие да се овладее. Замълчавам.

Когато повдига клепачи, синият й поглед изглежда тревожен.

— Докторе — казва тя след известна пауза, — това, което трябва да ви съобщя от отнасящите се до вас решения на „ние“ няма да ви хареса.

— Добре. Ще се опитам да бъда сдържан.

Поглежда ме със съмнение.

— Но така или иначе аз съм тук, — насилва се тя да се усмихне, — за да посрещна удара.

— Толкова ли е лошо?

— Никак не е лошо. Но ще ви бъде трудно да приемете разпорежданията.

Мълчание.

— Да започвам ли? — пита тя с видимо смущение.

— Да, разбира се — отвръщам нетърпеливо.

Замълчава и започва с глух и леко треперещ глас:

— И така, има две решения, едното се отнася до ваксината, а другото — до личния ви живот.

— Вече го казахте.

— С кое да започна?

— С ваксината.

Тя успява да превъзмогне притеснението и вълнението си и лицето й става непроницаемо. Но не и обиците й. Добре ми е познато едва доловимото им потрепване.

— По отношение на ваксината са взети две решения — заявява тя с обичайната си методичност. — Първо: „ние“ не желае вие пръв да се ваксинирате. Второ: ако се докаже безвредността на ваксината, „ние“ ви забранява да си инжектирате вирус на енцефалит 16.

— Но това просто не е за вярване — казвам аз след като най-после отново съм способен да говоря и се изправям. — Давате ли си сметка какво иска от мен „ние“? Безсрамно погазване на правилата на медицинската етика! Аз, ръководителят на изследванията, да прехвърля на други риска от решаващия опит.

— Седнете, докторе. — подканя ме тя, — и ме изслушайте. — „Ние“ отлично съзнава, че иска от вас да погазите обичайните правила на медицинската етика. Но сега положението е малко по-особено. Вашите изследвания са субсидирани от една администрация, която няма никакво желание те да завършат успешно и за която субсидиите — между другото тя се готви да ги спре — бяха досега само алиби. При тези условия „ние“ смята, че единствената ни възможност да започнем някой ден да произвеждаме ваксината, е да я изнесем нелегално от Блувил и да я внесем в Канада. Само вие можете да направите това.

— Всеки друг може да го направи! Пиърс! Смит! Грейбъл!

— Грешите: те и тримата са възпрепятствувани по един и съши начин: не ги познават. А кой ще приеме ваксина, представена от някакъв неизвестен лекар, влязъл без паспорт в Канада? Докато при вас само името ви е достатъчно, за да ви се отворят всички врати. „Докладът Мартинели“ е преведен на всички езици и вие сте известен не само сред специалистите, но и сред широката публика. Една ваша пресконференция по канадската телевизия ще има огромен отзвук в Канада, в Съединените щати и в целия свят.

— Така да бъде. Сценарият ви е доста приемлив. Но как ме виждате аз да поискам от сътрудниците си да поемат вместо мен риска от ваксинирането. И което е още по-страшно — опасността от първото впръскване на вируса?

— Вие ще поемете много други рискове, когато дойде ред да бягате!

— А, значи, е решено! Без право на обжалване! Ще бягам! Я ми кажете, Буридж, има ли поне едно решение, което „ние“ би благоволило да ме остави да взема сам?

— Ралф, оставете честолюбието и бъдете малко реалист! След като ваксината бъде изпробвана и върху хора, какво друго можете да направите, освен да избягате? Или ще отидете при добрата, човечната, чаровна Хелсингфорт и ще й кажете: ето, ваксината е готова, сега вие се заемете с нейното производство. Хайде, нали имате въображение, какво според вас ще реши тя? Нищо друго, освен да прибере ваксината на сигурно място и да започне преговори с Бедфорд, за да я принуди да заплати колкото се може по-скъпо унищожаването й. Ето за какво ще послужи вашата ваксина! За разменна монета в една парична комбинация. А на вас по един или друг начин ще ви затворят устата. Ще ви обвинят например, че сте изнасилил Одри.

— Хелсингфорт може и да реши да произвежда ваксината в чужбина.

— Може, ако пренебрегне Бедфорд, но за „ние“ това не е добро разрешение.

— А какво наричате добро разрешение?

Буридж живо се приближава до мен, навежда се, поставя двете си ръце върху моята ръка и пламенно казва:

— Ралф, има едно нещо, което е необходимо добре да разберете. Вашата ваксина е политически акт. И той трябва да събори Бедфорд. Ще ударите от Канада, която е за нас приятелска страна.

— Аз, да ударя?

— Да, по канадската телевизия. Ще кажете само едно: истината. То ще е достатъчно. Вашите разкрития ще предоставят на конгреса на Съединените щати очакваната от него възможност да подведе под съдебна отговорност президентката Бедфорд…

Отдръпва ръцете си. Поглеждам, я и доста дълго замълчавам, преди да отворя уста.

— Ако разбирам добре — започвам бавно аз, — „ние“ не иска да поемам риска по изпробването на ваксината, защото ме държи в резерва за друг вид битка.

— Да, точно така. Обобщението ви е съвсем правилно.

Замълчавам. Буридж продължава да стои права, зачервена и напрегната.

— Но как мога да поискам от сътрудниците си — казвам аз — да поемат отговорността вместо мен?

— Не е необходимо да го искате. Ние го направихме вместо вас: те са съгласни.

— Какво! — виквам аз — зад гърба ми!

— По-тихо, докторе, Крофорд още не си е отишла!

— Това е недостойно! Вие вършите всичко през главата ми!

Тя няколко пъти ми прави знак с пръст на устата да говоря по-тихо. Лампичката на вътрешния телефон светва. Навикът надделява над възмущението ми и аз натискам копчето.

— Доктор Мартинели? — чува се гласът на Пиърс.

— Да?

— Елате, ако обичате. На доктор Грейбъл му стана лошо.

Буридж пребледнява, стиснала с ръце страните си.

— Ваксината! — едва чуто прошепва тя.

— Какво? — изумявам се аз. — Какво казвате?

— Доктор Грейбъл се ваксинира тази сутрин.

— Вие сте луда! — изправям се аз. — Защо ще се ваксинира доктор Грейбъл? Каква полза има от това? Доктор Грейбъл е „А“!

— Доктор Грейбъл не е „А“ — отвръща тя тихо и задъхано. — „Ние“ му достави фалшиви документи на „А“, преди да кандидатствува за Блувил.

За мое голямо облекчение още от пръв поглед установявам, че Грейбъл е само припаднал. Пиърс се е заблудил, защото е вирусолог без голям клиничен опит: в случая нищо ни най-малко не напомня за дълбоката кома или поне за пълното вцепенение, което е първоначалното проявление на енцефалит 16. Лицето на Грейбъл не е отпуснато. Клепачите мигат, устните мърдат, тялото потръпва, главата се люшка ту на една, ту на друга страна. А и Грейбъл не е загубил напълно контрол над тялото си, защото е останал седнал или по-скоро се е свлякъл на един стол.

— Падна ли? — питам аз.

— Не — отвръща Пиърс. — Оплака се, че му се вие свят и че не вижда добре, седна и загуби съзнание.

— Помогнете ми — обръщам се аз към него — да го смъкнем на пода.

След като го полагаме на равно, разкопчавам яката на ризата му, разхлабвам връзката и разтривам с длан горната част на гърдите му. Една ръка ми подава шише със спирт, наливам повече в шепата си и продължавам да го масажирам. Той отваря очи и казва със слаб далечен глас: Благодаря.

— Идва на себе си — обажда се женски глас зад мен.

Поглеждам Пиърс и тъкмо да кажа нещо за ваксината, зървам Крофорд. Спомням си съвсем на време. Ние сме в „нейното леговище“ и тя ми подаде шишето със спирта.

— Дайте аз да продължа — казва ми Пиърс.

Изправям се и поглеждам Крофорд.

— При вас ли стана?

— Да — отвръща тя и веднага, както точно го бе казала Буридж, прибира корем и изпъчва гърди. Колко странно. Тази уловка сигурно е имала досега своето въздействие върху мен, но аз не съм я забелязвал.

Сега вече съм напълно спокоен за Грейбъл и поне веднъж — и за последен път — имам чудесната възможност да погледам Крофорд. Клевета, Буридж! Косите й не са мръсни. Но вярно е, че с тях предизвикателно закрива хубавите си черни очи. Жалко, че момичето си отива.

— Как стана, Крофорд?

— Доктор Пиърс ви обясни — намесва се рязък глас.

Не е необходимо да се обръщам. Познавам от къде иде ударът. Това е моята лъвица, разтърсваща грива.

Крофорд обаче няма да се остави да й отнемат ролята, колкото и малка да е тя. Закършвайки снага, тя ми разказва същото като доктор Пиърс — само че по-многословно.

Буридж отново се намесва.

— Доктор Грейбъл дойде напълно на себе си.

Обръщам се.

— И си възвърна цвета — допълва Пиърс.

А самият Пиърс е строго безцветен. Косите му са повехнало руси, очите — измито светли, миглите — бели. И докато се навежда над болния, кръглото му, отпуснато, без твърди очертания лице се оказва в пълен контраст с главата, като острие на нож, на Грейбъл.

Грейбъл премигва безкрайно, успява най-после да ме зафиксира и прошепва с отпаднал и безизразен глас:

— Дозата може би трябва да се промени.

Очите на Буридж ми посочват Крофорд и ми отправят тревожен сигнал. Припряно казвам:

— Не говорете. Почивайте. Крофорд, бихте ли ми донесли слушалките?

— Да, докторе — отвръща тя с готовност.

И излиза, веднага последвана от Буридж, която очевидно няма намерение да я остави да влезе сама в кабинета ми; Пиърс затваря внимателно вратата след тях.

— Не бях забелязал Крофорд — обажда се Грейбъл с поукрепнал глас.

Той изплува вече от адинамията си и с всяка измината секунда съзнанието му овладява все по-широки зони от мозъка. Гледам го разбиращо, но се въздържам от каквато и да е забележка. Не знам дали подслушвателят тук е свързан с кабинета на Буридж.

Тръпнеща и извиваща снага, Крофорд се връща със слушалките и ми ги подава така, че да ме докосне по ръката. Стоя със сведен поглед като девица. Приклякам на едно коляно на пода. И докато прислушвам Грейбъл, влиза и Буридж с чаша кафе в ръка.

— Изгубвал ли сте и друг път съзнание, Грейбъл? — питам аз с професионален тон, нали всички ще се преструваме.

Той ми се усмихва с поглед:

— Да, случвало ми се е.

— Трябва да внимавате — продължавам аз с грубовата загриженост. — Никаква преумора. Лягайте си рано. Спортувайте, — и додавам с усмивка, — по-малко кафе.

Леката шега разведрява атмосферата. Двамата с Пиърс изправяме Грейбъл на стола, малките му черни очи искрят от благодарност и той започва да отпива на малки глътки предписаното му от Буридж кафе.

Не този следобед ще узная решенията на „ние“ за личния ми живот, защото считам за необходимо веднага да проведа в кабинета си малко съвещание с Пиърс и Смит, по-късно идва и Грейбъл, съвзел се вече, струва ми се, напълно. Буридж не присъствува, но сигурно е до подслушвателния апарат в малкия си кабинет.

Най-забележителното в нашия разговор е отсъствието на какъвто и да е намек, че доктор Грейбъл не е „А“. Не държа да признавам пред Пиърс и Смит, че не го знаех и че не са ме предупредили, че Грейбъл първи ще изпробва ваксината.

Давам на срещата ни съвсем конкретна насока. Ваксината е приготвена от гнойна маса с намалена вирулентност след определен престой и е трудно да се каже само след един-единствен опит върху човек дали вирулентността трябва още да се намали, или дозата е в по-голямо количество, или пък е необходимо да се прибавят и антисептици към препарата. Решението, до което стигаме, далеч не е категорично. Истината е, че ние просто опипваме и предпочитаме да заложим на сигурността, защото реакцията у Грейбъл много ни стресна. Ще приготвим нова ваксина от по-дълго престояли срези и ще проверим върху кучетата дали е безвредна и дали действува ефикасно.

Докато трае нашата малка конференция, аз се заглеждам в Смит много по-настойчиво отколкото съм го правил досега. Отдавна подозирах, че Грейбъл е изпаднал под зависимостта на „ние“. Подозирах, че и Пиърс не може да не бъде повлиян в това отношение от силната личност на жена си. Но от Смит никога не съм очаквал съпричастност към едно антибедфордистко движение. А ето че тази съпричастност съществува, тъй като той знае и за ваксинирането на Грейбъл, и за фалшивата му самоличност.

Това именно ме изненадва. Като се започне с името му, Смит е самата обикновеност. Макар и да прелива от онези полезни добродетели, без които нито едно общество не би просъществувало повече от осем дни, той не се набива в очи, свит и безличен, което напълно се покрива и с външния му вид. Физиономията му е от ония, които веднага се забравят, дори и сто пъти да сте ги виждали. На всичкото отгоре е и неженен и лека-полека напълно се е враснал в самотата. Говори малко, усмихва се рядко, не спортува, изчервява се, когато Буридж го заприказва, и тя твърди, че не се е оженил, защото никога не му е достигнала смелост да ухажва жена. Тъкмо в това е парадоксът. Изведнъж да се хвърли в опасностите на един таен заговор и да се бори, той, самотникът, та отново да пребъде човешката двойка.

Свършваме разговора, Смит и Пиърс си тръгват, а аз задържам Грейбъл и му казвам:

— Благодаря. Поехте вместо мен голям риск.

Той се усмихва и дългото му строго лице просветва.

— Няма защо да ми благодарите. Както ви е известно, първоначално бях привлечен от „ние“, за да ви изместя.

Кимвам утвърдително, макар да ме учудва това „за да ви изместя“. Не знаех, че изместването ми е било така добре обмислено.

Грейбъл кратко пояснява:

— Когато „ние“ реши да се споразумее с вас, трябваше все пак да ме използува за нещо.

— Но вие сте били и продължавате да бъдете много полезен в лабораторията!

— Не повече от Смит или Пиърс — отвръща той със скромност, която, странно, ми прозвучава искрено. И додава — във всеки случай фактът, че официално съм „А“, бе голямо предимство в очите на „ние“, за да изпробвам ваксината, без Бароу да разбере.

Повдигам учудено вежди:

— Какво предимство? Не разбирам.

— Ако опитът завършеше зле, можеха лесно да скрият причината за смъртта ми, а от там — и самия опит. Никой не би се усъмнил, че един „А“ ще изпробва ваксината срещу енцефалит 16.

Изумен съм и от дълбоката хитрост на „ние“, и от спокойната смелост на Грейбъл, който е приел да бъде „полезен“ дори след смъртта си.

Умълчаваме се и двамата, после аз го поглеждам. Бих искал да му стисна ръка, но ме възпира театралността на подобен жест, толкова необичаен за нас. Затова само го потупвам по рамото и му казвам:

— Олекна ми, когато отворихте очи!

— И на мен! — разсмива се той.

Разсмивам се и аз. Никога не съм предполагал, че Грейбъл притежава чувство за хумор. И тъй, докато се гледаме и се смеем, у нас се надига неочаквано и топло приятелско чувство.

Веднага щом Грейбъл излиза, усещам как умората се стоварва върху мен, чувствувам и стомаха си празен и поглеждам часовника си. Време е за столовата. След седем часа не сервират вечеря. Заключвам кабинета и минавам при Буридж да й оставя ключа. Тя също има ключ, но настоява и смятам съвсем основателно, и двата да са при нея през нощта. Тя винаги последна си отива от лабораторията и поставя найлонов конец върху ключалката, за да разбере дали някой не е влизал в мое отсъствие. На следващия ден е неизменно там, в 7.00 часа, за да отвори на чистачките, и не мръдва, докато те не си тръгнат.

— Лека нощ, Буридж, — казвам аз и пущам ключа в шепата й. — Продължението — утре.

— До утре, докторе, — отвръща тя смутено.

Предполагам, че е трябвало да събере цялата си смелост, за да ми предаде решенията на „ние“, отнасящи се до личния ми живот, и е много разочарована от отлагането за следващия ден.

След като приключвам бързо със скромната си вечеря и слагам Дейв да си легне, ослушвам се за камионетката на Бес. И още щом долавям бръмченето, скачам да предупредя гостенката да не вдига много шум. Напразно, разбира се. Появяването й е, както винаги, далеч не дискретно.

Странно как всичко в Блувил се превръща в рутина. Рикардо пак се е настанил в кухнята пред чаша уиски, и аз вече дори не трепвам, когато Бес ми заявява — а тя го прави всеки път, — че ще ми „издаде билет «първа класа» за рая“. Трябва да кажа, че моята представа за рая не е толкова сгъстена и толкова краткотрайна. Това съвсем не означава, че пренебрегвам удоволствията, колкото и дребни да са те. Нещо, за което Бес ме поздравява след малко.

— Ти поне — усмихва ми се тя с голямата си здрава и ослепителна уста, — ти си мъж „натюр“. Не усложняваш нещата. А оня стария кретен! Само кат’ ме види и веднага прави една физиономия! Сякаш го обиждам! Да не съм измислила аз банката за сперма! Досега при мен беше, общо взето, истинско прахосничество! (Разсмива се). Не съм мислила да скътвам нещо настрани! Шантава работа са тия банки! Е, не критикувам де, не! Нали сега печеля хляба си в служба на науката. Туй трябва да разбере старецът. Кат’ колега към колега. Ами жена му! Представяш ли си, тя върши цялата работа вместо мен! Хем ме засяга, хем ми се сърди! Защото виждам чурката на мъжлето й. Ами нали трябва да я видя, за да прибера „спестяванията му“! Ама къде ти! С изключение на теб, никакво уважение! С дългия швед пък е още по-лошо! Страшен е тоя тип, док! Върховно презрение! Нито дума! Все едно, че мен ме няма! А кат’ започна, истински труп! Губя лудо време!

Когато отиваме при Рикардо в кухнята, заварваме го да плаче, облакътен на масата пред празната чаша.

— Боже господи! — възкликва Бес. — Кой ми лепна такъв шофьор! Изчезна ли за пет минути и почва да хленчи!

— Не за това, мис Бес — отвръща той и сълзите се стичат по бузите му, — ами чух доктора. И си спомних.

— Ами да не си слушал, нахалнико — срязва го Бес и сяда до него, като го прихваща през раменете. — Док, налейте му още едно и не забравяйте и мен. Горкият човечец — додава тя, изважда носната му кърпа от джоба на панталона и му изтрива очите — не мож’ да го преглътне. Все ще му застава, че не го бива повече!

След което се разсмива, а Рикардо казва с достойнство:

— С това не бива да се шегувате. Сеньор — обръща се той към мен, — аз би трябвало по-добре да го разбера, — когато се любех с жена ми в Пуерто Рико, стигах до такова удоволствие, че събуждах целия блок. И знаете ли какво правеха тогава съседките? Разтърсваха мъжете си и им казваха: „Чуваш ли! Рикардо! А, ти мързеливецо, спиш!“ И нали е въпрос на чест, и те започваха! Така че, сеньор — заключава гордо той, — правех услуга на всички.

Сълзите се стичат по бузите му.

— Айде, не мисли повече за туй — казва му Бес и придърпва главата му до рамото си. — Може пък, кат’ свърши епидемията, да ти присадят от някой пукнал в автомобилна катастрофа ония чаркове. Може да стане, нали, док?

— Не е невъзможно по принцип.

— Ташаци на гринго! — презрително възкликва Рикардо. — Че какво ще ги правя аз!

— Ах, ти невъзпитани човече — плесва го Бес леко по бузата. — Ами и докторът е гринго.

— Докторът не е гринго: казва се Мартинели — възразява той, като ми отправя през сълзи съучастническа усмивка, детинска и чаровна.

— Хайде, пий — подканя го Бес и допира чашата до устните му.

Той започва да пие. Пие на малки глътки, но лакомо и продължително, сякаш смуче биберон. И щом пресушава чашата, Бес едва успява да я остави на масата, затваря очи и моментално заспива като бебе.

— Ето на! — обажда се тя. — Сега трябва аз да седна на волана! И туй ми било шофьор! — И повдига рамото си, на което Рикардо е отпуснал глава. После ми казва:

— Да не ме чакаш следващата седмица, док, няма да дойда! А по-следващата, знайш ли кога ще цъфна? В неделя! Да не повярваш! А го прочетох в заповедта, черно на бяло! Да ме карат в неделя да работя! В деня господен! Голям срам! Знам, сега е за науката! Ама все пак! Наука, не наука, к’вото и да ми разправяш, сексът си е грешна работа! А аз в неделя никога не съм я правила тая работа. Не се моля, не, аз спя! Така си почитам празника.

След което отпива от уискито, оставя полека чашата на масата и поглежда Рикардо, отпуснал глава на рамото й.

— Голяма тежест ми е туй типче — казва тя без злоба. — Сякаш съм с пранги на краката. И все ме вкисва с тия негови сълзи и повечето време аз избачквам неговата работа. Ама нямам сърце да направя рапорт срещу него. Никога. Ще загуби мястото си. И к’во ще стане тогава с жена му, с цялото му котило в Пуерто Рико? Без да броим туй, че и на мен ми разваля настроението, защото ми е жал за него. Разбираш ли, док, на бедняк като Рикардо, на истински бедняк, к’во друго удоволствие му остава в живота, освен оная работа?

Изрекла тия думи, тя свежда широкото си, просташко и наплескано лице и поглежда Рикардо. Гледа го със снизхождение, с нежност и започва леко да го гали по бузата.