Робер Мерл
Добре охранявани мъже (15)

Петнадесета глава

— Нищо ли ви няма?

Обръщам се по гръб, виждам златистото, загоряло лице на Джеки, надвесено над мен. Стегната във вдъхващата й сигурност униформа и с карабина в ръка, тя ме гледа тревожно със сивите си очи.

— Нищо ли ви няма, Ралф?

Изправям се, леко залитам.

— Не. Просто не мога да повярвам. Чудя се как Хелсингфорт не ме улучи. Жена като нея трябва да знае да стреля.

— Стреля с лявата ръка и не беше много стабилна. Но все пак много се изплаших. Попаднахте точно в мерника ми и не можех да се прицеля в нея. А Одри? — пита тя, вперила зорко сивия си поглед в бунгалото.

— Тя се уби.

Повдига вежди.

— От ревност. И с особеното насърчение на Хелсингфорт. В името на една стратегия по ръба на пропастта, ако разбирате какво искам да кажа.

— Ще ми разкажете по-късно, докторе — прекъсва ме тя заповеднически, като поглежда часовника си. — Имаме много работа.

И веднага взема положението в ръцете си, хладнокръвно, компетентно и със сила, от която мога само да се възхищавам. Предпочитам да не се разпростирам нашироко върху отвратителната тегоба да пренесем — а колкото до Хелсингфорт, да довлечем — двата трупа до дърварника, да ги издърпаме отгоре и да го запалим. Все още чувам цвърченето и усещам противната миризма на изгоряло месо на това жертвоприношение. И отново виждам Джеки как рови с лопата сред още топлата пепел и отделя неизгорелите кости и парчета от кости: една съвсем малка купчинка в сравнение с огромната власт, която упражняваше приживе Хелсингфорт. После залива останките с бензин и напълно ги унищожава.

Остава да намерим гилзите от револвера и от карабината и да избършем локвата кръв край басейна.

— Аз ще свърша тая работа — казва Джеки. — А през това време вие вземете душ, облечете се и пригответе по едно кафе. Чувствувам, че ще имам нужда от една чашка.

Тъкмо съм се справил с домакинските си задължения, когато тя влиза в кухнята и казва, че за късмет имало фонтанче и канал за оттичане. В същия миг иззвънява телефонът. За момент се стъписваме, после Джеки изправя рамене и рязко заявява:

— Аз ще говоря.

Последвам я във всекидневната и щом вдига слушалката, аз грабвам другата подвижна слушалка.

— Лейтенант Дейвидсън слуша — изрича стегнато, по военному тя.

— На телефона е мистър Бароу.

— Трябва ли да повикам Хелсингфорт, мистър Бароу? — гласът й прозвучава рязко, безапелационно и леко заплашително.

Възхищавам се от толкова самоувереност.

— Не, не — отговаря той и мазният му глас потреперва. — Знаете, че забранява да я търсят по телефона. Позволих си да наруша заповедта, защото от патрулния граничен хеликоптер ни съобщиха по радиото, че са забелязали голям огън край бунгалото й. Обезпокоих се.

— Запали се дърварникът — отвръща Джеки. — Хелсингфорт, Одри и Мартинели са тук. Вече догаря. Няма никаква опасност.

— О, толкова по-добре, толкова по-добре, толкова по-добре — възкликва Бароу и не знам защо тия три, изсипали се едно след друго „толкова по-добре“ веднага ми напомнят за тройната му брадичка. — Знаете ли, лейтенант Дейвидсън — додава той и гласът му прозвучава така меко, леко, предпазливо, сякаш стъпва по стъкло, — колко време смята да остане сред нас Хелсингфорт?

Това „сред нас“ е шедьовър на куртизанска нежност.

— Заминава довечера с Одри — казва Джеки със същия отривист уставен тон. — Трябва да дойда след вечеря да ги взема с кола и да ги заведа на влака. Имате ли нещо спешно да предадете на Хелсингфорт, мистър Бароу?

— Не, не — изплашва се той, сякаш стъклото, по което стъпва, се е счупило под краката му. — Даже не е необходимо да й казвате, че съм се обаждал.

— О’кей, мистър Бароу — отсича Джеки и затваря телефона.

— Ралф — обръща се тя веднага към мен, — не трябва и много рано да се прибираме. Така че имаме време. Сега ще ми разкажете подробно какво се случи.

Изслушва обстойния ми доклад и когато свършвам, заговаря загрижено:

— Знаехме, че във Вашингтон Хелсингфорт „е продала“ ваксината ви на администрацията на Бедфорд и е получила в замяна огромни финансови компенсации заедно с данъчни привилегии. Имаме доказателства за тази срамна сделка и ще ги публикуваме, когато му дойде времето. Известно ни беше също, че са й дали пълна свобода на действие, за да ви отстрани.

— Затова ли бяхте толкова разтревожена, когато ме доведохте тук?

— Да, Ралф. И аз също имах пълна свобода на действие, за да ви защищавам. Не беше лесно. С удоволствие щях да ликвидирам Хелсингфорт още когато дойдохме. Но какво щях да правя с Одри! През цялото време, докато бяхте в залата с басейна, следях с бинокъла всяко ваше движение. Но после стъклата се замъглиха и след повторното влизане на Одри вече не виждах нищо.

— Не чухте ли изстрела?

— Не.

Изправя се.

— Ще хвърля един последен поглед, преди да тръгнем, Ралф.

Обикаля стаите и сивите й очи оглеждат всичко. Аз я следвам, но много по-разсеяно. Когато се озоваваме във входното антре, тя взема карабината и с бързо движение, едновременно на ръка, глава и рамо, я премята на гърба си.

— Джеки — спирам я аз, — още нещо. Кога трябва да замина от Блувил? Знаете ли?

Тя ме поглежда и необяснимо защо сивите очи заискряват.

— Тази вечер.

— Тръгвам тази вечер?

Кимва ми утвърдително. Гледам я невярващ.

— На двадесет и осми!

— Защо? — усмихва се тя. — На двадесет и осми не ви ли е удобно?

— Много ми е удобно на двадесет и осми.

— Помислих, че сте суеверен. Така или иначе не се тревожете. Не може да се провалим. Аз съм организирала всичко.

— Заминавам с Дейв, нали?

Изсмиване.

— Заминавате с Дейв, но не заминавате само с него.

— Как, няма ли да бъдем само двамата?

— Не гледайте така разтревожено, Ралф. „Ние“ е отпуснало малко повече: заминавате с Дейв, с Буридж…

— С Буридж! — възкликвам аз.

— Почакайте — разсмива се пак Джеки, но този път победоносно. — Не съм свършила. Заминавате с Дейв, с Буридж и… с мен.

Зинвам от изумление.

— С вас?

— Налага се — отвръща тя, гледайки ме право в очите и додава. — Няма да бъде особено препоръчително за мен да остана в Блувил. Бременна съм.

— Сигурна ли сте? — питам аз и преглъщам.

— Две седмици закъснение и положителна проба.

Отключва входната врата и пак се извръща към мен. Очите й блестят.

— Е, Ралф, не правете такава физиономия. Това си е моя работа. Не е ваша. — И издува устни и бузи като хлапе. — Ако е момче, както се надявам, ще го кръстя Майкъл Бедфорд Дейвидсън.

Набляга на социално определящото име, разсмива се неудържимо на собствената си шега и ме потупва доста яко по ръката. После с отривисто движение на раменете намества карабината на гърба си и излиза, кипреста под слънцето, оставяйки на мен да затворя вратата. Когато се обръщам, виждам я в гръб как се запътва към конюшнята с вдигната глава и изправени рамене.

 

 

Когато бягството ви е организирано от началничката на милиционерките, натоварени да ви пазят, то „не може да се провали“, както казва Джеки. То не беше и никак героично, въпреки че пресата в Канада, а после и в Европа вдигна със задна дата голям шум, който в отделни случаи бе подхранван от самите журналисти, а те доста се увличаха. Всички интервюиращи, които, особено в Европа, ме въртяха на шиш, неизменно ме поздравяваха за „изобретателността“ на бягството ми. Неизменно им отговарях, че тази хитрост не съм я измислил аз, а Буридж. И те неизменно продължаваха в статиите си да я приписват на мен. За по-лесно, предполагам. Тъй като бях най-известният от бегълците, цялата слава за бягството трябваше да се падне на мен, както на генерал — славата за битка, спечелена от неговите подчинени.

Изчистена от всякакви разкрасявания, истината е следната: ролята ми в тази история се ограничаваше да върша точно онова, което ми заповядваха. И цялата заслуга в същност се пада на жените: на Буридж, която измисли въпросната хитрост, на Джеки, която, изхождайки от тази хитрост, разработи плана за действие и точното разпределение на времето.

В случая става въпрос, разбира се, за методологията на бягството, защото то принципно било решено от генералния щаб на „ние“ някъде из Съединените щати, веднага щом научил, че ваксината скоро ще бъде готова. Била предоставена обаче голяма свобода на действие и на местно равнище, и начинът и датата на бягството били определени в Блувил от съвет в много стеснен състав на няколко поредни заседания, нито едно от които не траело повече от половин час.

Когато по-късно, попитах Буридж къде е намерило „ние“ толкова сигурно място за съвещанията си в Блувил, тя ми отговори: в детското отделение на плувния басейн в часовете, когато малките се къпеха. Вдигаха такава врява, че всякакво подслушване бе изключено. После ме поглежда със засмени очи:

— Ти, предполагам, си мислел, че дрънкаме глупости…

— Да, — отвръщам аз, засрамен, със закъснение.

Тя се разсмива:

— Дрън-дрън, а!

— Да, така беше.

Отново се разсмива.

— Тъкмо такова впечатление искахме да създадем. Знаехме, че можем да разчитаме на старите сексуалистки рефлекси. Между другото, заради нашите „дрънканици“ мистър Бароу все задяваше жена си.

— Какво? Нима мисис Бароу участвуваше в тези съвети?

Буридж ме поглежда, а в очите й заиграва пламъче.

— Мисис Бароу беше ръководителката на „ние“ в Блувил.

След което замълчава, за да се наслади на учудването ми.

— Именно мисис Бароу привлече Рита. Заварила я да рови в кошчето за отпадъци на мъжа й. А Рита привлече Джеки, известно ти е как (кратко изсмиване). И много други след Джеки. Рита просто е родена за такава работа. Спомняш ли си, че правеше кукли? Тя имаше почти безпогрешен нюх да открива сред самотните жени ония, които бяха устояли с майчиния си инстинкт на бедфордистката пропаганда. Подаряваше им по една от своите кукли и ако я приемеха с удоволствие, започваше словесната атака.

Отново си правя на ум самокритика. Знаех, че имаше някаква „история с куклите“ сред самотните жени в лагера и мистър Бароу бе забранил на края, цитирам „това смешно забавление“. Но за мен — уви и за него — то бе празна работа. Не бях обърнал внимание. Едва днес откривам политическия й подтекст.

Поглеждам Буридж с уважение.

— А какво стана след забраната на мистър Бароу?

— О, беше прекрасно! — отговаря тя със светнали очи. — Каква услуга само направи старият кастрат на нашето дело! И то без да подозира! След забраната куклата мина в нелегалност и се превърна едва ли не в символ на съпротивата. Стана — в пълния смисъл на думата — „забраненият плод“! Често правеха обиски и по време на тия обиски — предупреждаваше ни мисис Бароу — неизменно намираха кукли. Но у кого? У шпионките и у бедфордистките… Така се отървавахме от тях. А колкото до куклите, манията стана всеобща. Всички започнаха скришом да майсторят кукли и да им шият рокли и бельо. Самотните жени свикнаха да се събират тайно да сплетничат и да си показват „бебетата“. Даже милиционерките се запалиха! Джеки затваряше очи или по-точно затваряше само едното око, засичаше „грижовните майки“ в редовете на милицията, съобщаваше за тях на Рита и Рита веднага минаваше в действие.

Когато попитах Буридж как й хрумна онази хитрост за бягството ни, тя отговори: „От ревност.“ Ужасно ревнувах, Ралф, и то от всички жени, които бяха край теб: Анита, Крофорд, Хелсингфорт, Джеки, Пуси и най-вече от Бес. Да, от Бес! Знам, абсурдно е. Но неизвестно защо у мен се получи едно отрицателно зафиксиране към Бес. Мразех я, без да съм я виждала. Струваше ми се крайно несправедливо това, което е забранено за една честна лаборантка, да бъде позволено на една курва. Знаех по твоето описание (ти описваш така добре!), че Бес е горе-долу с моя ръст и телосложение и може би ще ми се смееш, но една вечер в стаята си се гримирах като нея — изкуствени мигли, ярки сенки на очите, кървавочервени устни. Тъкмо в този момент дойде Джеки и от сърце се смя, после отиде да ми донесе една руса перука, която беше конфискувала от някаква милиционерка. Сложих я и нали Джеки познаваше Бес — беше я проверявала на входа — ми каза, че приликата била удивителна. И ми подхвърли да дойда, така както съм се маскирала, в 9 часа вечерта у вас да ти взема една малка „проба“. Цял час лудо се забавлявахме с тази идея, разчопляхме я от всички страни: един вид отдушник, предполагам, на сексуалната ни фрустрация, която все повече ни измъчваше. Тази нощ, а и следващите нощи все сънувах, че премахвам Бес, заемам нейното място, чукам на вратата ти… Та това е, Ралф, няма никаква загадка: от този сън се роди хрумването ми…

Ето сега, час по час, сценарият на бягството.

В осем часа, след вечеря, казвам на Дейв да се прибере право у дома, а аз отивам в лабораторията, където бледа и напрегната, ме чака Буридж и ми предава уискито с разтвореното в него приспивателно. Ваксината не трябваше да вземам, бяхме се уговорили тя да се погрижи за нея.

В осем и четвърт съм у дома или по-точно в стаята на Дейв. И както ме помоли Джеки, сядам, без да промълвя нито дума, вземам лист хартия и написвам с флумастер какво ще стане и какво точно Дейв трябва да направи. После му подавам листа и го наблюдавам, докато чете. Изопва рамене, пламва, изпъчва гърди и очите му заискряват. Пред мен е едно много щастливо момче. „Приключенията на Хъкълбери Фин“ продължават, но с главни действуващи лица баща му и той самият, и то не на сал, а съвсем на сухо, в една камионетка „Форд“. Навеждам се през рамото му и подчертавам с пръст отнасящите се за него нареждания на „ние“. Със светнало, развълнувано лице Дейв ги чете и препрочита и по движението на устните му разбирам, че ги учи наизуст. Изкушавам се да го грабна и да го прегърна, но съобразявам точно навреме, че едно такова поведение в разрез със стереотипите на приключението може само да го смути. Донасям му от кухнята кибрит и му го подавам. Сериозно, едва ли не с религиозна съсредоточеност той изгаря листа. Не искам да развалям хубавите мигове, като ги продължавам повече, отколкото трябва. Оставям го. Но на излизане го потупвам по рамото и му намигам — това, предполагам, в най-добрата филмова традиция на суровото мъжко приятелство.

Отивам в стаята си, нищо не трябва да вземам със себе си, освен чантата с бележките си, така че нямам какво да правя до девет часа.

Тези четиридесет и пет минути бездейно чакане бяха най-тежките мигове от цялото ми бягство. Ако бях поне пушач, щях да се отдам на любимата си отрова. Макар че в такъв случай по всяка вероятност нямаше да забележа, че пуша. Вземам най-приемливото решение: вместо да крача напред-назад, изтягам се на леглото. И само след няколко минути ме обзема чувство, което и до днес ме учудва. Обхождам с поглед стаята и изведнъж изпитвам силно, пронизващо съжаление, че я напускам.

А в нея няма нищо привлекателно. Студена зиме, гореща лете, с простички мебели, с малко удобства, със скъперническа светлина, идеща от единствения прозорец, с отчайващ изглед към телената ограда и бараката на милиционерките. А какви спомени, свързани с тази стая! Едно легло, в което съм прекарвал повече безсънни нощи и съм сънувал кошмари, отколкото спокойно да спя. Една ниска масичка, имитация на махагоново дърво, пред която толкова често съм седял, без да чета, без да пиша, да преживявам наново униженията си, да се измъчвам в очакване на Анита или да си мисля с голяма тревога за бъдещето си. Да, но все пак си беше моето местенце! Бърлогата, в която се криех да си ближа раните. Сега я напускам, но оставям в нея нещичко от моята козина, от моята миризма, от моята топлина и няколко месеца от живота си.

Когато в девет часа Бес и Рикардо почукват на вратата, посрещам ги трескав, но и доста доволен, че мога да се облегна на установения вече помежду ни ред. В кухнята, където Рикардо чака, наливам му последната си чаша чисто уиски. После отивам при Бес в стаята, но не обръщам особено внимание на професионалното й въодушевление, дори след като се оплаква колко съм бавен и ме обвинява, че „имала конкуренция“. Ето че най-после се озоваваме при Рикардо в кухнята и аз с треперещи ръце изваждам от единствения стенен шкаф, който се заключва, предадената ми от Буридж бутилка. Макар и да съм получил уверението, че в нея няма нищо опасно, аз се чувствувам като истински отровител, когато наливам и на двамата по една пълна чаша уиски с приспивателно. И губя не малко време, след като заспиват, опрели лакти на масата, да им прислушвам сърцето и да им меря пулса.

— Какво чакате още, че не сваляте престилката на Рикардо и не я обличате? — втурва се в кухнята Буридж, гримирана, нагласена с перука, просто да не я познаеш.

И точно тук идва единственият опасен момент от бягството. В девет и половина всичко е готово: Буридж — на волана на камионетката, аз — до нея с бялото кепе, нахлупено до очите, преструвайки се на пиян; отзад — завит презглава в одеяла — Дейв; вдясно от него — хладилната камера, където ваксината е поставена до епруветките на Бес и която, надявам се, рано или късно ще ги направи безпредметни.

Бялата камионетка спира до наблюдателната кула. Вече е тъмно, а лампите в лагера все още не са запалени. Буридж подава двата ни пропуска на постовата, която дълго ги оглежда, преди да й върне, сякаш с неохота, личните ни карти. Отпуснат на седалката, поглеждам към милиционерката само с крайчеца на окото, но това ми е достатъчно, за да разбера веднага, че тази едра дръглеста кобила с пъпчиво лице е заядлив човек. Тя подозрително наднича през вратата:

— Защо не кара шофьорът?

— Защото е пиян — отговаря Буридж провлачено и хрипливо.

— Защо?

— Не мога да забраня на клиентите да го черпят — отвръща Буридж, попадайки невероятно точно в съответния тон.

— Кой го черпи? — сопва се милиционерката.

— Доктор Мартинели.

— Ще докладвам за него — казва тя злобно. (Изглежда, не ме обича, бог знае защо.)

— Ами ако забранявам, мойто момиче — подхваща Буридж, — на клиентите да се черпят и да черпят Рикардо, аз мойта работа не мога да я върша.

Милиционерката се изчервява. Виждам, че разговорът с една безпътна жена й струва много и че й се ще да сложи край. Но не го прави. Колкото повече я гледам, толкова по-малко ми харесват и издадената челюст, и тесните й устни. Упорита жена.

— Ще докладвам и за шофьора.

— О’кей — съгласява се Буридж.

И тогава тя допуска грешка, първата от началото на разправията. Включва на скорост и моторът задира. Милиционерката сухо й заповядва:

— Спрете двигателя, слезте и отворете страничната врата.

Насилвам се да остана неподвижен, но цялото ми тяло се напряга и сърцето ми заблъсква в ребрата. Мълчание. Буридж се окопитва. Изключва двигателя и казва провлачено и злорадо:

— Мойто момиче, там има само сперма в камера.

Милиционерката трепва, сякаш са я зашлевили. Но не отстъпва. Напротив:

— Чухте ли ме?

— А, да си имаме уважението — повишава тон Буридж. — Все пак трябва да се знай кой за к’во отговаря! Казвам ви — нямате право да пипате спермата в камерата!

— Правете каквото ви казвам — сопва се оная.

— Ами, щом настоявате толкова много, повикайте лейтенантката — отвръща Буридж с удивително спокойствие. — Ще отворя само в нейно присъствие.

Извън кожата си съм от страх и от яд и най-много ме е яд на Джеки. Беше обещала да бъде тук за проверката. Всичко може да се провали заради нея. Къде се бави?

— Станете от мястото си — нарежда сухо милиционерката.

Буридж се подчинява, но е разбрала какво цели. И като излиза от колата, обръща се, навежда се, грабва ключовете и ги пъха в джоба си.

— Дайте ми ключовете — разярява се милиционерката.

— Мойто момиче — казва й Буридж, — тая сперма е федерална собственост. Никой, освен мен няма право да я пипне.

Най-неочаквано милиционерката сваля карабината от рамо и насочва дулото към гърдите на Буридж. Забелязвам, че ръцете й треперят.

— Дайте ми ключовете — повтаря тя с безизразен глас.

Решавам да се намеся. Минавам на мястото на Буридж зад волана, подавам навън глава, уж леко замаян от алкохола и казвам с приблизителен испански акцент:

— Сеньора солдате, не може да стреляте срещу сеньора Бес. Тя е федерална служителка.

— Не ми викайте „сеньора“ — изкрещява милиционерката.

Надъхана на всичкото отгоре!

— Да, сеньора — отвръщам глупаво аз.

В същия момент лакътят ми натиска клаксона и се чува кратко изсвирване. Става случайно, но ще се възползвам от тази случайност: изведнъж омеквам и пиянски отпущам глава и ръце върху волана. Клаксонът засвирва продължително и режещият и равен звук заглушава гласа на милиционерката, която, предполагам, крещи заповеди и заплахи. С крайчеца на окото зървам как караулните изскачат от бараката. Те са пет или шест, с оръжие в ръка, настръхнали. Суматоха. Пълно объркване. Крясъци, едва чуващи се от клаксона. Най-разнообразни ругатни по мой адрес. Няколко чифта ръце, и то не от съвсем нежните, ме разтърсват, за да ме накарат да пусна волана, но въпреки ударите аз здраво съм се вкопчил в него, докато най-после виждам Джеки.

Зачервена, с искрящи очи, тя се задава тичешком от лагера. Заплющяват заповеди. Караулните засрамено се прибират в бараката. Милиционерката застава мирно и замръзва на мястото си. Раздрусват я здравата. Раздрусват и Буридж, и мен. Джеки поисква ключовете, изпраща милиционерката да включи осветлението на лагера, отваря и затваря шумно страничната врата на камионетката, връща ключовете и на Буридж и навеждайки се, прошепва разярено: Не спазихте часа, дошли сте на контролата пет минути по-рано.

Поглеждам часовника си. Права е. Виновна е Буридж, тя толкова много ме караше да бързам, когато прислушвах заспалите Бес и Рикардо. Намествам бялата си шапчица и сядам на мястото си. Тогава забелязвам, че устата ми кърви и ме болят венците. Тези мили момичета добре са ме наредили с юмруците си.

Потегляме. Блувил и наблюдателната кула се смаляват зад нас. Избърсвам наранената си уста с носната кърпа. В този миг се чувствувам преди всичко унижен — от начина, по който се отнесоха с мен, от дегизирането ми, от мустаците ми, от зелената значка, която пари гърдите ми. Ако не се боях отново да наруша заповедите, щях да я изхвърля през прозореца. Да, съвсем не напущам Блувил достойно.

Камионетката се движи с малка скорост по някакъв черен път; подрусва от време на време. Буридж смъква забрадката и перуката, разтърсва червени коси, обръща се към мен и изведнъж ядно изтърсва:

— Виждам, че все пак сте способен на инициатива, когато трябва да се притечете на помощ на сина си.

Подскачам. Това вече е прекалено! Това е върхът на несправедливостта! Сякаш не съм се притекъл на помощ и на нея! Или пък „ние“, откакто е поело работата в свои ръце, ми е предоставило и най-малката възможност нещо да решавам. Улавям те в сексуалистки рефлекси, Буридж, и то на местопрестъплението! Както преди с жените, така сега към мен се отнасят като към малолетен: не ме питат за нищо, забраняват ми да предприемам каквото и да е, а когато не правя нищо, упрекват ме! Притиснал кърпа до устата, без да пророня дума, аз се отдръпвам на седалката си и отвръщайки очи от шофьора, се заглеждам в нощта.

Мрачна картина на близкото ми бъдеще: Дейв и грижите ми по него. Една ревнива жена, чиято ревност се разпростира и върху Дейв. Друга жена, бременна от мен и която бяга заедно с нас. И едната, и другата си приписват права върху мен, защото ме „охранявали“. О, да, забравих нежната си законна съпруга Анита, с която, доколкото ми е известно, не съм се развел. Имам чувството, че съм сменил един затвор с друг.

Гледам навън в тъмното. Венците ми кървят. От време на време изплювам по малко кръв в кърпата си. Колко горчиви всъщност се оказват първите ми минути свобода.

На около два километра след Блувил Буридж отбива камионетката със загасени светлини в дясната канавка на пътя. Чакаме безмълвно. Появява се джип, от прозореца се подава глава — това е Джеки, задминава ни бавно и ни прави знак да я последваме.

След около шест или седем километра джипът излиза от шосето и поема по черен път, виещ се между боровете. Здрачен светлик, при който е трудно да се кара без фарове, но изведнъж просветва, когато излизаме на една поляна. Джеки слиза от джипа и идва да ни каже:

— Не излизайте от камионетката, не говорете и не се тревожете, ако чуете изстрели. После се връща при джипа, сваля униформата си и нахлузва стари зеленикави джинси, издути на коленете, и кафяво поло с прикачена на левия ръкав жълта лента. Стяга върху тях колана с револвера, прехвърля през рамо карабината, навива униформата си на топка, хвърля я отзад в джипа и тръгва с малък радиопредавател в ръце. Бързо я изгубвам от поглед между боровете.

Отново дълго чакане. Изведнъж започва яростна престрелка. Посягам към дръжката на вратата и Буридж ме попитва:

— Къде отивате?

— Да кажа на Дейв да не се плаши.

— Стойте на мястото си. Не чухте ли заповедите?

Вдигам рамене, излизам от колата, отварям страничната врата и тихичко се обаждам на Дейв. Опипвам лицето му. Изпотил се е под плътно подпъхнатите одеяла. Отвивам го и надавам ухо. Стрелбата продължава. Връщам се и сядам до Буридж, която ме скастря:

— Чудесно! Не се притеснявайте! Затръшнете вратата!

Но какво значение може да има такъв слаб шум сред оглушителната пукотевица? Толкова е нелепо, че даже не отговарям. Ала ми се ще да скръцна със зъби. В този миг е останала твърде малко обич между мен и Буридж.

Стрелбата отслабва, отекват още три-четири изстрела и всичко стихва. Радвам се на настъпилата тишина, макар и да знам, че скоро ще свикна с нея и утехата ми ще е краткотрайна. Отново дълго чакане и ето че от мрака, в който все още се процежда малко светлина, бързо изплува открояващият се сред боровете тъмен силует на Джеки; тя е без предавател, без оръжие, но с ослепителна усмивка.

— В кърпа е вързано! — виква тя поривисто, когато се приближава до нас.

Подкарва колата, прави обратен завой и излиза на пътя със запалени светлини. Ние потегляме след нея.

След три километра ни спира въоръжена група или по-точно спира Джеки. Фаровете на камионетката осветяват ярко целия отряд: момичета и момчета по на двадесет години, облечени като Джеки със зеленикави джинси, кафяво поло и жълта лента на ръката. Едно момиче се приближава към камионетката.

— Ти ли си докторът с ваксината? — пита весело то.

— Аз съм.

— Покажи си главата да те видя.

Подчинявам се.

— Ей, татенце, та ти си имал симпатична физиономия! — повдига се то леко и ме целува по устата.

Не знам дали да се натъжа от обръщението, или да се зарадвам на целувката. Затова казвам първото, което ми идва наум:

— Как е, върви ли партизанството?

— Бомба е — разсмива се то.

Разсмива се отново и се отдалечава с широка, равна стъпка. Май че не беше много чисто, така ми се стори. Но устните му бяха свежи и целувката му имаше привкус на трева. Потегляме бавно. Младежите размахват оръжие, когато минаваме покрай тях. За първи път усещам полъха на свободата. Хвърлям помирителен поглед на Буридж. Тя е бледа и напрегната на волана.

Митницата откъм американска страна е в ръцете на друга въоръжена група, по-многобройна, но далеч по-малко шумна. Виждам и неколцина „старчоци“. Изцапани, уморени лица. Може би са понесли загуби в акцията.

Съвсем кратко спиране на канадската митница. Явно, чакат ни. Едно насочване на електрическото фенерче към лицето ми и към лицето на Буридж, махване с ръка и ние минаваме, без да показваме никакви документи. Буридж въздъхва и спира няколко метра по-далеч камионетката.

— Ралф, моля ви, минете на волана.

Сменяме си местата и аз надниквам при Дейв да му кажа, че може да махне одеялата и да се изтегне по-удобно. Когато потеглям, пак след джипа на Джеки, от всички страни — отпред, отстрани, отзад — ни обгражда рояк от моторизирани милиционерки. Охраняването продължава, но вече от канадска страна.

Някъде далеч зад нас започва силна престрелка.

— Контраатакуват ли? — питам аз.

Буридж поглежда часовника си и поклаща глава:

— Третият въоръжен отряд превзема Блувил.

— И каква е целта на тази операция? — повдигам аз вежди.

— Целите са три — казва тя бледа, свила се на седалката.

Забелязвам, че е много уморена, но не е загубила нищо от присъщата си методичност.

— Първо: да унищожат предавателния пост в Блувил. Второ: да отвлекат най-застрашените хора — мисис Бароу, Рита, Грейбъл, Пиърс, Смит и Стинови. Трето: да сложат ръка върху бордовия дневник на проекта „Джеспърсън“. От само себе си се разбира, че ще отвлекат и Джеспърсън, но не по същите съображения и ние очакваме от него да даде свидетелски показания и да си направи самокритика.

Замълчавам. Възхищавам се. „Ние“ нищо не е пропуснало. С разкриването на проекта „Джеспърсън“ военната машина, насочена срещу Бедфорд, се сдобива с още едно опасно оръжие.

Прехвърлям тия мисли из главата си, когато Буридж, закрила лице с ръцете си, се свива одве и избухва в плач. За миг се стъписвам. После полека казвам:

— Буридж…

— Оставете ме на мира! — отвръща тя, без да сваля ръце.

Далеч не насърчаващи слова. Все пак протягам дясната ръка и я докосвам по рамото. Ръката ми е веднага отблъсната.

— Не ме докосвайте, сексуалист такъв! — вика тя през сълзи.

— Какво пак! Какво съм казал…

— Не сте казали, помислили сте го…

— А, вече чувате и мислите ми!

— Спестете ми недодяланата си ирония.

Естествено, моята ирония може да бъде само недодялана.

— И какво по-точно съм си помислил?

— Когато се явих пет минути по-рано на пропуска, вие го счетохте за проява на женско лекомислие.

— Съвсем не. Грешката беше и моя.

Нищо обаче вече не може да я спре.

— На поляната, когато ви забраних да излезете от колата, за да успокоите Дейв, вие ме обвинихте в безчувственост.

— Не. Вие си бяхте уставна. Не и аз.

— И сега, когато се разплаках…

— Грешите! Помислих си, че обществото, в което живеем, ви позволява да плачете, а на мен — не!

След което й подавам носна кърпа, бяла като белия гълъб на Ноевия ковчег. Хлипанията се разреждат. Ръцете се спускат надолу, показва се лицето. И след още няколко леки пристъпа настъпва затишие. Но и аз самият чувствувам буца в гърлото си. В края на краищата и омировите герои плачат.

— Ох, Ралф — възкликва Буридж, — как се изплаших, как само се изплаших, когато оная дръглеста мръсница ми заповяда да отворя страничната врата на камионетката.

— Много добре се измъкнахте.

— Ами, аз! Вие, Ралф, вие спасихте положението. Бяхте чудесен! И всичко бе така неочаквано! Нали сте чувствителен, досега мислех, че падате и малко пъзльо.

— Благодаря.

Не ме чува. В главата й, в устата й добродетелите ми нарастват с всяка измината секунда.

— Горкичкият ми Ралф! Колко мъчно ми беше за вас! А вие стоически понасяхте ударите. Вкопчен във волана като мъничък булдог.

— „Мъничък“ може би не беше необходимо да се казва.

Тя се засмива, приближава се до мен на двойната седалка и ми хвърля „вързало“. Улавям го с десницата си. Ето го и пристанището. Спокойни води. Приятен бриз. Закотвяме се един до друг. Вече и дума не става, че „съм способен на инициатива само когато трябва да се притека на помощ на сина си“. Мълчание. Двете ни мачти се поклащат редом.

Скоро обаче трябва да отпусна пръстите й. Необходими ми са и двете ръце, за да карам. Но все пак вече съм по-спокоен. Трудно ми беше да поддържам такъв разговор, вперил очи в задните светлини на джипа и приглушаван от грохота на мотоциклетистките.

След три часа джипът прекосява едно летище — военно, както изглежда — и ни отвежда право в зиналата паст на един транспортен самолет, която ни поглъща заедно с камионетката. Имат нужда от нея, предполагам, като „веществено доказателство“. Преди това измъкнах Дейв от завивките. Спеше!

Но в самолета веднага се разсъни. Големите му, обрамчени с черни мигли очи гледат живо и изпитателно от триъгълното му личице — и тъй като вече се унасям в дрямка, безкрайно съм благодарен на Джеки, че се заема с него и започва да му разказва епични истории. Отпускам се на седалката, стягам колана и затварям очи.

— Сега не е време за спане, Ралф — казва ми Буридж и сяда до мен. — Имам работа за вас.

Повдигам клепачи. Пред мен е Буридж, ново издание: сресана, с ведро лице, с бързи рефлекси и ясни слова. Толкова е свежа, сякаш току-що е станала от сън и излиза от банята.

— Ето текстът на изказването ви по канадската телевизия. Не бива да го четете, а все едно че импровизирате. Полетът ни трае половин час. Ще ви интервюират при: пристигането ни. Така че имате половин час да научите текста.

— За всичко сте помислили! — забелязвам аз кисело. — Вие ли го написахте?

— О, не! Изготвен е на много по-високо равнище. Допускате ли, че ще ви оставят да говорите каквото ви падне.

— Не съм глупак!

— Хайде, скъпи ми, мъничък Ралф, не се засягайте!

Нежно набляга на „мъничък“ и навеждайки се, бръсва лицето ми с разкошните си червени коси. Помирисвам ги и установявам, че са измити и парфюмирани. Слава богу, женствеността не е умряла. Кой мъж би помислил да си измие косите, преди да бяга? Поглеждам Буридж. Обичам повече от всякога този неукротим пол.

В прозаичната версия на нещата от живота се казва, че мъжът обладава жената. А защо да не може да се каже, че жената „приласкава“ мъжа? И точно това прави сега Буридж — от психологическа гледна точка. Тя ме приласкава — едно много приятно усещане — с косите си, с очите си, с усмивката си, с пръстите си. Да не забравяме и гласа й.

— Не сте глупак — додава тя, — но сте политически незрял. С вашите артистични данни, Ралф, ще кажете този текст блестящо. Трябва. Всичко е претеглено. Всяка дума трябва да въздействува.