Робер Мерл
Добре охранявани мъже (14)

Четиринадесета глава

Когато влизам, тя е в плувния басейн — гола. Никаква следа от Одри. Хелсингфорт е с гръб към мен, а какъв гръб е това! Могъщото й почерняло тяло се плъзга в прозрачната вода, оставяйки пенеста диря. Стига до сатира, който бълва едри струи в малка раковина в другия край на басейна, обръща се, насочва се към мен и се показва на два метра от бордюра, до който съм застанал неподвижно, залепва коси върху лявата си буза и извърнала се на три четвърти към мен, мълчаливо ме оглежда. Възхищавам се как успява така, както е в краката ми, да ме гледа отвисоко.

На края сухо проговаря:

— Не стойте така. Съблечете се и елате да поплувате.

Свалям дрехите си поне привидно драговолно и през това време, сигурно за да ме накара да се почувствувам неудобно, тя не ме изпуща от поглед: оглежда ме, претегля ме, сякаш кон ще купува. Но като имам пред вид разликата в размерите ни, би трябвало да кажа по-скоро пони. Справям се както мога и надявам се, доста добре. Във всеки случай, без да се срамувам. Не мога да повярвам, че е унизително за един мъж да се съблича пред жена, както черното й и презрително око се опитва да ме убеди.

— Срамежливостта ви е смешна — обажда се тя. — Махнете тия гащета.

— Чаках да ми го кажете.

Изречено, както го изрекох аз, това изречение е едно от ония дребни нахалства, които са, открих го при последното ми идване, най-доброто оръжие на слабия. Позволяваш си толкова, колкото да засегнеш, но не и повече, за да не предизвикаш наказателна реакция. Тиранът не може за всичко да се ядосва, невъзможно е.

— Оставяте си мустаци — забелязва кисело Хелсингфорт. — Не ви отиват. Това е голяма грешка.

Не отвръщам нищо, скачам във водата и щом изплувам, задържам се на повърхността с леки движения на ръцете и краката.

— Това ли е всичко, което умеете да правите? — строго ме пита Хелсингфорт.

— Плувам по малко.

— Ами плувайте тогава!

И аз започвам да плувам. Отивам с кроул до сатира и се връщам обратно, без да гоня бързина, внимавам повече за стила. Когато спирам, обърнал лице към нея, тя забелязва:

— Не е съвсем лошо. С краката никак не ви бива, но ръцете са добре.

Веднъж, и то за първи път, да проговори малко по-нормално, без презрение, без нападателност, без очевидното желание да унижи: спортният дух надделя над садизма.

Аз съм просто изумен и тя сигурно забелязва стъписването ми, защото, изненадана и тя самата, че се е държала почти човешки, веднага смръщва вежди и грубо казва:

— Да излизаме.

Да си кажа правото никак не съм огорчен от това. Нито едно плуване досега не ми е доставяло по-малко удоволствие. Застанала на бордюра край басейна, Хелсингфорт, без да ми продума, само като ми подава оранжевата хавлиена кърпа и се обръща с гръб към мен, ми напомня, че трябва да я подсуша, и аз изпълнявам задължението си, както и миналия път, не без смущение.

Погледът ми стига горе-долу на височината на лопатките й и отново ми правят впечатление хармоничността на пропорциите, фината кожа. Мускулите са силно развити, но не грубо изсечени, те наистина са на женско тяло и то на жена, израсла във всяко отношение като статуя, без големите й размери да напомнят за нещо мъжко; напротив, всичките типични извивки — на кръста, на гърдите, на корема на бедрата — са съвършени, хиперсексуализирани и от там, много привлекателни.

С това тяло сръдня нямам. Човекът, който е в него е сбъркан, но в момента не чувам гласа на Хелсингфорт, не виждам студените й очи и успявам почти да се абстрахирам от властта й над мен.

А и тя ме оставя да си поема малко дъх. Застанала е неподвижна, безмълвна, отпуснала силните си ръце покрай тялото, леко свила единия крак и прехвърлила тежестта върху другия, от което очертанието на ханша изпъква още повече. Краткият отдих допълва илюзията. Пред мен се е изправил гигантски идол, но не от камък, а от плът и то идол, неосенен от разум. Окуражен от неподвижността й, аз я заобикалям, заставам пред нея, започвам да подсушавам раменете й, поглеждайки крадешком безизразното лице със затворено дясно око, докато лявото око и лявата буза се губят под водопад от коси, чиито вълни сякаш са издялани от мрамор. Виждам всичко това в умалена перспектива, защото погледът ми е на височината на гърдите й и за да стигна силния й мускулест врат, кръгъл като кула, трябва да вдигна ръце. Оранжевата кърпа слиза до огромните, твърди щръкнали гърди и аз ги докосвам леко-леко, толкова много се боя да не се пробуди Хелсингфорт от вкаменяването си. Но нищо такова не се случва и аз продължавам надолу, като все повече се навеждам, докато опирам коляно в пода, когато, стигам до краката.

— Достатъчно, Мартинели — прозвучава дрезгаво гласът й, сякаш само за няколко минути е изгубила способността да говори.

Изправям се и като се поотдръпвам, й подавам кърпата, срещайки погледа на дясното око, което все още не си е възвърнало свирепостта.

— Разпалете огъня — казва тя кратко, прехвърля кърпа през рамо, обръща ми гръб и като стига до другия край на залата, изчезва зад остъклената врата на всекидневната.

Предполагам, че е отнесла кърпата, за да не мога да се избърша, следователно и да се облека. Предполагам също, че трябва да разпаля огъня в по-близката до мен камина, защото забелязвам, че освен отворите, през които идва топъл въздух, има две камини в голямото остъклено помещение, едната — в другия край на басейна, точно по средата на междинната стена с бунгалото, а втората — на три метра от мен, в къта за отдих, вляво от напълно остъклената стена откъм фасадата. И пред тази, отсамната камина виждам ниска масичка, плетена отоманка и дъбови табуретки.

Хвърлям малко съчки върху въглените, подреждам цепениците, захващам се с духалото и с облекчение виждам как най-после се въззема пламъкът, защото въпреки затоплената зала усещам, че изстивам. Обръщам се ту с лице, ту с гръб към камината и вече съм напълно сух, когато през остъклената врата се появява Хелсингфорт, гола и величествена, вървейки с широка крачка и с празни ръце. Зад нея пристъпва Одри, която изведнъж изглежда невероятно дребничка, понесла с мъничките си ръце поднос с прословутия сребърен чайник, препечени филийки и, не мога да повярвам на очите си, две чаши.

Одри е облечена като малката наивка от театъра в началото на века — в бяла рокля с висока права якичка и с прибрани на кок коси. Прилича ми на Нора от „Куклен дом“, така както аз си я представям. Лицето й е измъчено и сълзите безспир се търкалят по бузите й.

Когато двете жени идват до къта за отдих, аз скривам от Одри най-непоносимата част от голотата си, като се обръщам към огъня, но продължавам да ги следя през рамо.

— Седнете, докторе — казва ми Хелсингфорт. — Табуретката е дъбова, няма опасност да поддаде под тежестта ви. А вие, Одри, престанете да плачете. Не държа сълзите ви да капят в чашата ми. Докторът е друг. Обича всичко в жената, включително и мокротите й. Ако иска да събира секретите ви в чашата си, негова работа. Оставете това тук. И стига сте разтривала ръчичките си с такъв страдалчески вид, няма да ме умилостивите. Подносът с всичко необходимо върху него не тежи повече от пет килограма. Докторе, ставате смешен с вашата срамежливост, обърнете се към нас и седнете. Одри желае да ви поздрави. Одри, кажете „добър ден“ на вашия приятел. Поне това му дължите — та той едва не ви изнасили.

— Добър ден, Мартинели — изрича Одри с нежния си задъхан, мелодичен глас и ме поглежда с омраза.

— А никак не звучи мило! — изсмива се леко Хелсингфорт и смехът й напомня на изплющяване с камшик. — Хайде, Одри, повторете. Искам между играчките ми да цари разбирателство.

Не ми се ще пак да се връщам към театралния и изкуствен тон на хелсингфортовските монолози. Тази жена е ужасна актриса и каквото и да казва, не звучи почти никога убедително. Забелязвам обаче, че трябва ли да бъде дребнаво зла, вдъхновение не й липсва. „Разбирателството между моите играчки“ е например доста точно попадение като двупосочна вероломност. Но истината е, че мен никак не ме трогва. Затова пък видях как потрепва робинята й.

— Добър ден, Мартинели — повтаря Одри, без много да променя погледа си.

— Да не би да ревнувате, Одри? — пита Хелсингфорт, повдигайки дясната си вежда. — И какво ви позволява да ревнувате? Имате ли права над мен? Отговорете, гадинка такава!

— Не — отвръща тя и сълзите продължават да се стичат по страните й. — Никакви права нямам.

— Чудесно! Отсега нататък, Одри, ще бъдете любезна с Мартинели.

— Ще се опитам — казва тя с безизразен глас.

— Съветвам ви да опитате. Опитайте се също да го оцените по достойнство. Вие изобщо не си давате сметка — докторът е рядка вещ. Луксозна вещ. Още повече сега, когато „единаците“ започват много да се занимават с политика.

Наострям уши: потвърдена е една информация на „ние“.

— Налейте си чай, Одри — продължава Хелсингфорт, като се настанява на плетената отоманка.

Сигурно е свикнала с голотата. Тя ни най-малко не я смущава. Напротив, движенията й са напълно естествени.

— Поднесете и на доктора — додава тя. — Трябва да го нахраним, преди да искаме каквото и да е от него. Одри! Ако разлеете на масата само още една капка чай, ще стана и ще ви зашлевя.

— Моля да ме извините — промълвява Одри с размазано от сълзите изящно личице.

— Отвращавам се от вашите извинения. И от вашето смирение. Имате робска душа, Одри. Пълзите в краката ми като кучка, с провиснал език, винаги готова да лиже. Трябва да вземете пример от доктора. Виж, той не лиже! Три пъти си подава оставката. Което означава, че три пъти е заложил живота си на карта. И знаете ли защо ще спи с мен? Защото го е страх? Не. Защото се надява — саркастично продължава тя, като ми хвърля поглед, изпълнен със свирепа ирония, — че така ще спечели време, за да изготви ваксината си и да спаси човечеството.

Точно сега е психологическият момент, в който трябва да наруша мълчанието. Оглеждам Хелсингфорт с поглед, който самият аз бих определил като безсрамен, и изричам с тон, пълен с намеци:

— Много опростявате мотивите ми. Знаете по-добре от всеки друг, че не се готвя да ставам мъченик.

Тя се разсмива. И за пореден път забелязвам, че смехът й прилича по-скоро на злобен присмех. Тя никога не се смее „за“, винаги — „против“.

— Чувате ли го, Одри? Докторът е италианец. По природа е поет. А вие, Одри, поетична натура ли сте? Смятате ли, че сте поетична натура само защото обичате да се предрешвате?

Одри потрепва цялата и лицето й се изкривява.

— Но нали вие самата, Хилда… — започва тя с поглед, който ме затрогва.

— Доказателство, че вкусовете ми се променят — отговаря тя с най-унищожителен тон. — Вече започва да ми идва до гуша от вашите маскаради. Нелепи са тия ваши парцали, би трябвало да го разберете. Освен другите ви недостатъци с тях ставате и смешна.

Хелсингфорт наежва рамене, поема си дъх и окото й леко изскача. Познавам този признак: намерила е друга тема.

— И какво се надявате да докажете с тази бяла рокля, Одри? Че сте девствена ли? Е, и какво от това? Няма за какво толкова да се гордеете. Докторе — обръща се тя към мен, сякаш се готви да ми отстъпи робинята си, — харесва ли ви Одри?

— Не — отвръщам аз благоразумно.

Хелсингфорт се разсмива.

— Какво й липсва, та да я харесате?

— Няколко килограма.

— Чувате ли, Одри? Докторът намира, че сте много слаба. Слаба, девствена и извратена.

— Хилда!

— И нещо повече — глупава — разгорещява се Хелсингфорт. — Достатъчно глупава, за да приемете за истина смахнатите приказки на една Рут Джетисън! И то до такава степен, че да не знаете нищо друго в живота си, освен да ближете и да се лигавите. Чуйте ме добре, Одри: служа на Бедфорд, защото тя служи на моите интереси, но хич и не ми пука за нейните догми. А удоволствието си го правя с когото си искам.

— Хилда — възкликва жално и възмутено Одри, — та вие знаете много добре, че удоволствието…

— Надъхана глупачка, млъкнете! — изревава Хелсингфорт. — Невежеството ви е бездънно. Няма все пак да седнете да ми обяснявате какво е оргазъм! Вие, дето никога не сте потръпвала под мъж!

— Хилда!

— И где ми се превзема на всичкото отгоре! Махайте се, глупачка такава! Вървете да изчистите пода в кухнята и повече да не ви виждам. Чувате ли ме: поведе да не ви виждам. Искам да остана сама с Мартинели.

Ако Одри не ме мразеше, направо бих я съжалил, такава мъка се изписва по лицето й. Проследявам я с крайчеца на окото как излиза, дребничък старомоден силует, последван от дългата пола, която се полюшва над ботинки от един друг век.

Хелсингфорт, гола и внушителна като жрец, със събрани над лявата буза смолисточерни коси, е обърнала към мен дясната страна на лицето си. Смръщила вежди, тя яде и пие с вид на човек, който не иска да го заговарят. Ясно, предупреден съм! Мълчаливо пия чая си и поглъщам лакомо препечените филийки. Учудвам се, че все пак имам достатъчно присъствие на духа, за да се насладя на кравето масло, с които ги е намазала Одри. В Блувил винаги ни поднасят маргарин.

— За какво мислите, докторе? — пита ме Хелсингфорт, хвърляйки ми орлов поглед.

Ето, дойде и моят ред! Непрекъснато му трябва нова жертва на този моллох! Събирам сили:

— За маслото върху филийката.

— Не виждате по-далеч от носа си.

— Това ми е хубавото.

— Не се ли тревожите за бъдещето си?

— Не.

— Не сте ли самонадеян?

— Не вярвам.

— Сигурно се смятате за мой любимец.

— Не.

— Колко време мислите, че ще трае нашата история?

— Не знам.

— А знаете ли какво ще последва?

— Нямам никаква представа.

— А искате ли да го узнаете?

— Само ако желаете да ми го кажете.

— Ще оставя Одри да ви обвини в изнасилване, ще потвърдя казаното от нея и ще ви осъдя на затвор и на кастриране.

В отговор се ограничавам само с едно юридическо възражение:

— В Калифорния осъждат на кастрация за сексуални престъпления.

— Информацията ви не е точна, докторе. При Бедфорд са го възприели всички щати, включително и щата Върмонт.

Спомням си за нещастния мистър Б. и замълчавам.

— Е, какво ще кажете? — злобно се изсмива тя.

— Нищо.

— Как бихте се приел например като скопец?

Решавам да опитам с шега:

— Кой знае! Може би тогава и аз ще направя голяма кариера в администрацията!

Хелсингфорт реагира по начин, който започвам да разбирам: разсмива се. Но веднага след като се е разсмяла, се разсърдва, че съм я разсмял. Погледът й става суров и казва със студен, неочаквано враждебен глас:

— Мога днес да ви го кажа със сигурност, понеже положението вече е изяснено: вашата ваксина няма да бъде произведена тук, няма и да излезе от Съединените щати. Докато завършите работата си, наблюдението върху лабораторията ще бъде засилено. Отсега нататък считайте се за затворник.

Тези думи, макар и да не ми казват нищо повече от онова, което вече смътно предусещах, ме смразяват. След като и версията за въображаемата ми свобода не е повече необходима на Хелсингфорт, значи развръзката наближава.

— Ако не смятате да използвате ваксината — питам аз с пресъхнало гърло, — защо тогава ме оставяте да работя върху нея?

Кратко изсмиване.

— Много просто, защото тя е залог. И можете да бъдете сигурен, че щом я представите в готов вид, ще я прибера на сигурно място и не задължително тук…

Ако разбирам добре, между Бедфорд и моята събеседничка не цари особено доверие. И тъй като нямам какво повече да губя, минавам в контраатака:

— Как можете да ставате съучастничка в геноцида, предприет от Бедфорд — и то вие, която продължавате тайно да обичате мъжете?

Изсмива ми се подигравателно.

— Въпросът ви е неправилен. Мъже винаги ще намеря. А и „обичам“ не е съвсем точната дума.

— Кой е тогава правилният въпрос?

— Следният: защо съм се съгласила да изгубя огромните суми, които бих спечелила от вашата ваксина? Ще ви кажа, Мартинели — получих известни компенсации… Това бе и целта на отиването ми във Вашингтон. Аз я постигнах.

Замълчавам. Научих се да се страхувам от циниците. По-скоро бих предпочел фанатиците от рода на Рут Джетисън. В крайна сметка изпитвам само презрение към една жена, способна да продаде на търг ваксината, създадена с толкова усилия, и да размени милиони човешки живота срещу пари, колкото и много да са те.

— Поглеждате ме доста строго — казва Хелсингфорт с крива усмивка. — Сякаш сте съдник. А съдникът съм аз! И светската власт също! Държа ви съвсем откъсо, Мартинели, и повярвайте ми, няма да ви се размине току-тъй!

Засмива се и показва яките си зъби.

— Приближете се, Мартинели. Дойде време да ви разкъсам.

И пак се смее. Престорвам се, че съм разбрал да приближа табуретката, изправям се, хващам я за едно от трите крачета — много е тежка — и за миг, за един много кратък миг се изкушавам да я стоваря с все сила върху главата й.

Не го правя. Почти невъзможно е, разбирам го в същата секунда, да станеш ей така изведнъж убиец. Оставям табуретката, но не успявам да седна. Остъклената врата в дъното на залата, която я свързва с всекидневната, се отваря с трясък и се появява Одри, облечена в стари черни джинси и пуловер. Много е бледа, почти мъртвешки бледа, с изопнато лице и с изскочили сухожилия на врата; запътва се към нас, но някак странно, двете й ръце са извити зад гърба, сякаш са я вързали да я водят на кладата.

И има такова нещо. Достатъчно е да се види как, отвръщайки се от мен, я поглежда Хелсингфорт. Горката Одри, по-неподходящ момент не можеше да избере.

От нас я делят около дванадесет метра — толкова е дълъг и басейнът — и под погледа на Хелсингфорт — него виждам, защото ми е обърнала гръб, но се досещам за израза му — Одри крачи, изправена и вдървена, с ръце на гърба. Теменужените й очи, вперени, без да трепват, в нас блестят с фанатичен блясък. Бледа е като платно и се приближава, издала напред брадичка като нос на кораб.

— А, какво правите тук, Одри? — престорено меко я запитва Хелсингфорт. — Казах ви да измиете пода в кухнята. Направихте ли го?

Одри се спира на около два метра от нея и заявява без никакво смирение, с тон на пламенно предизвикателство:

— Не. Бях заета.

— С какво?

— Да реша нещо.

— О, това е чудесно! И решихте ли?

— Да.

Заставам успоредно на Хелсингфорт, но достатъчно далеч, за да не ме стигне с ръка. Бих искал да видя лицето й. За две или три секунди сблъсъкът достигна неимоверно висока точка на напрежение.

— Добре — заявява Хелсингфорт със същия тон на свирепа ирония. — Надявам се, че ще ми кажете тази вечер какво сте решили. Забелязала съм, че решенията ви са винаги оригинални, каквато и глупост да сте измислили. Например да скъсате с годеника си (лицето на Одри потръпва) или да спите с Рут Джетисън. Или пък да се самоубиете.

— Ще ви кажа какво съм решила — отговаря Одри с безизразен глас, но решителният й поглед не трепва.

— После, после! — махва Хелсингфорт с ръка, сякаш отпъжда муха. — Не е сега моментът. Готвя се да се любя с Мартинели.

— За Мартинели се отнася.

— Не мога да повярвам. Вие не оценявате доктора. Грешите. Един бог само знае — хапливо се изсмива тя — колко се възхищавам от блестящата ви интелигентност, Одри, но физически вие сте самото безличие. И от тази гледна точка Мартинели е с голямо предимство пред партньор като вас. Той има всичко онова, което вие нямате. Не говоря за специфичните му атрибути. Мартинели си има много други преимущества: мускули, твърди устни, добра окосменост.

Ако вечно възмутеният и фалшив тон на Хелсингфорт не ме дразнеше толкова, аз просто бих се възхитил от изобретателността й в областта на моралното изтезание: „твърдите устни“ например. И виждам как устните на Одри се свиват. След всеки нов, подъл удар тя трепва и побелялото й лице потръпва. Стои изправена, неподвижна, с ръце зад гърба. Остава само да я завържат върху кладата и да доближат запалената факла.

Въпреки непоколебимата й решителност, а може би тъкмо заради нея думите трудно излизат от устата й. Устните й са слепнали една о друга и когато най-после ги разтваря, не се чува никакъв звук.

— Хайде, Одри, говорете, говорете — подканя я Хелсингфорт. — Приличате на риба на сухо. Това чакане е непоносимо. Говорете, моля. Не разбирам беззвучни думи.

— Хилда! — промълвя едва чуто Одри.

— Най-после! — възкликва Хелсингфорт.

— Хилда, моля ви да сложите край на вашия роман с Мартинели.

Хелсингфорт се разсмива.

— Роман! Добре ли чух? Какъв речник! Изостанала сте с цял век, Одри! Не става въпрос за роман, а за най-обикновена промяна в техниката на оргазма. Пак ли да ви повтарям, че оргазмът е количествено различен…

— Хилда!

— Какво, Хилда!

— За последен път ви моля, Хилда, отпратете Мартинели.

— За последен път? — възкликва Хелсингфорт. — Кажете ми веднага какво ще стане, ако не се подчиня.

Кратка пауза, след която Одри изрича с беззвучен глас:

— Ще се убия.

— Чудесно — отговаря Хелсингфорт, — значи дотам сме стигнали! Заповядвате ми да направя нещо и ако не го изпълня, ще се убиете. Какво детинско изнудване. Не си ли помислихте, че нямате шанс дори едно на милион да ме сплашите?

— Не е изнудване — тихо отвръща Одри. — Просто не искам отново да преживея онова, което току-що преживях.

При тези думи лицето й се изкривява от болка и е явно, че казва истината.

— Искате да кажете, Одри — престорено се учудва Хелсингфорт, — че страдате само при мисълта Мартинели да се люби с мен?

— Знаете го много добре.

— Ами то си е ваша работа. Не е моя. Оправяйте се с вълненията си.

Мълчание.

— Хилда — заявява Одри с нисък, сдържан глас, — ще се убия.

Хелсингфорт повдига мощните си рамене.

— Още едно самоубийство с приспивателни. Петнадесет дни в клиника. И големи разходи за мен.

— С това ще се убия — додава Одри. Ръцете й се отделят от гърба и в дясната й длан се появява малък револвер.

— Ах, гадинка такава! — студено я срязва Хелсингфорт. — Пак сте ровили в чантата ми. Нали ви забраних!

— Искам отговор, Хилда — казва Одри и опира цевта на револвера в гърдите си.

Гласът й трепери, но не и ръката. Появата на оръжието променя всичко. Вадички пот потичат по гърба ми, сърцето ми се разтуптява. В този миг напълно съм уверен, че Одри ще стреля. Предполагам също и Хелсингфорт, защото замълчава.

Но когато отново проговаря, думите й прозвучават като най-унищожителна насмешка:

— Одри, вие сте лекомислена. Когато човек иска да се убие, пъха цевта на револвера в устата си или в най-лошия случай я опира о слепите си очи. А вие предпочитате да си направите една дупчица, където и да е по гърдите, за да не се обезобразите. И на всичкото отгоре сте се погрижили да се убивате в присъствието на лекар. За всичко сте помислили.

Решавам веднага да се намеся и възмутено възразявам:

— Не бива да говорите така, Хелсингфорт! Нищо не мога да направя за Одри, ако тя си тегли един куршум в гърдите. Нито пък доктор Рилке в Блувил. Ще трябва да се пренася чак в Монтпелие. И то при условие куршумът да засегне белия дроб. Засегне ли сърцето, всичко е свършено.

— Млъкнете, Мартинели — срязва ме тя и ме поглежда враждебно. — Одри дори не знае къде се намира сърцето. Погледнете цевта. Много е наляво.

— Ужасно, гибелно е да говорите така!

— За последен път — млъкнете! — разярено се обръща тя към мен. — Оставете ме да си играя играта както аз си знам! Разваляте всичко с вашите глупави забележки!

Поглеждам отново Одри, тя е преместила цевта, приближила я е към средата на гърдите си в безкрайно по-опасно положение. Пот се стича по страните ми. Замълчавам. Разбирам безполезността на всякаква намеса. Странно, но и Хелсингфорт замълчава.

— Е, доволна ли сте? — обажда се Одри, спечелила превес пред мълчанието на Хелсингфорт и съзнавайки го напълно. — Добре ли е поставена цевта?

Хелсингфорт е безмълвна. Сигурен съм, че най-после се е изплашила от евентуалния фатален край, защото унищожителното й презрение, което допреди малко бликаше неудържимо, изведнъж пресеква. Минават няколко секунди, тя сякаш се смалява, раменете й се отпущат надолу, обръща се към мен и казва уморено:

— Вървете си.

Изумен съм. Капитулирам.

И тогава всичко става за по-малко от секунда. Дулото е все още опряно в сърцето на Одри, но лицето й просветва, добива цвят и тя, отмятайки назад глава, ни поглежда победоносно един след друг. Този поглед е огромна грешка от нейна страна, разбирам го веднага.

Хелсингфорт скача и крясва:

— Докторе, оставате!

Навела се е напред, прави крачка към Одри, пламнала, с изскочили по слепите й очи вени и изкрещява, не — изревава с преливащ от омраза глас:

— Никакви изнудвания, Одри! Няма да ви оставя да ми диктувате какво да правя! Аз също съм решила. Докторът ще идва толкова пъти, колкото искам. Ще дойде утре пак, и пак, и пак!

Не знам дали нарочно изопачава стиховете от „Макбет“, но на третото „пак“ изстрелът отеква и Одри пада. Това, което ме изненадва в падането й, в пълен контраст с внезапния изстрел рязък, но не силен с неговата забавеност. Отначало не разбрах веднага, че е стреляла. Видях как полита тялото, как се отхвърля назад главата, как вратът се издува и устните неистово поемат въздух в отвратително премляскване. После се обръщат очите, лицето остава без цвят, коленете се подгъват. И чак тогава — падането. Много бавно, като в забавен кадър. Краката поддават постепенно, тялото се превива одве, извивайки се леко и се поваля напред, но не рязко, а едва ли не грациозно, с много лекота, като шалче, което се изхлузва от облегалката на стол и се надипля на пода.

Хелсингфорт надава пронизителен вик, смъква се на колене пред нея и я обръща.

— Докторе! — виква тя отчаяно. — Бързо, направете нещо!

Но нищо не може да се направи. Би трябвало да го знае! И само за да ми е чиста съвестта, приклякам от другата страна на Одри, повдигам пуловера и откривам дупката от куршума. Не е нужно дори да опра ухо, но все пак го правя, защото го очакват от мен. Изправям се, поглеждам Хелсингфорт и поклащам глава.

Тя не проронва дума, обгръща крехкото тяло със силните си ръце и без никакво усилие го повдига, отнася го до плетената отоманка и го полага върху него. После, свличайки се на пода, поставя глава до главата на Одри — която в сравнение с нейната изглежда малка като главица на дете — и започва да стене.

Зловещо стенене, което в определени моменти надминава по сила на звука онова, което човешкото ухо може да възприеме. Ще речеш цяла глутница диви кучета, разлаяли се срещу луната. От време на време воплите, пронизителни и същевременно дрезгави, преминават в по-разбираемо оплакване, в което се долавят по някоя и друга дума, накъсани изречения, нежни имена. Но те пак се губят в животински вой, който изразява такава безутешна мъка, че сърцето ми застива. Лицето на Хелсингфорт е хлътнало, вдълбано, разкривено, от полузатворените очи неудържимо се стичат сълзи. Забелязвам най-вече устните, замръзнали в типичната гримаса на маските от гръцките трагедии.

От тази маска блика безспир все същото нескончаемо оплакване, което със злокобно ехо отеква в остъкленото помещение.

Не се възползвам от този миг на транса й, за да се облека и да изчезна, защото се боя да не привлека вниманието й и тя да се спусне върху мен тъкмо когато и двете ми ръце са заети. След изстрела очаквах да се появи разтревожена Джеки. Но тя сигурно не го е чула. Остъкляването на басейна е по всяка вероятност двойно или тройно — заради топлинната изолация и шумът от слабото изгърмяване на един малокалибрен пистолет не може да мине през него. Смаян съм също, признавам, от граничещата с лудост мъка на Хелсингфорт, а и съм изпаднал в глупавото стъписване, което неизбежно ни обхваща пред непоправимото. Сядам с подкосени крака на табуретката. Не мога да се отърва от натрапчивото до болка усещане, че все пак би било възможно да се върнем назад, за да осуетим случилото се.

Защото в края на краищата това е абсурдно, започна като игра — малко по-жестока от обичайните им игри. И свърши с изтичащата се от едно сърце кръв по мраморните плочи.

Настъпва тишина. Вдигам глава. Хелсингфорт е застанала права пред отоманката, където е положена Одри. Неподвижна е като статуя, със замръзнало, каменно лице и с вперено дясно око в мен.

— Вие сте виновен! — просъсква тя.

— Разбира се — отговарям аз, като се изправям и я поглеждам със смесица от ярост и страх. — Аз съвсем доброволно дойдох тук! И съвсем доброволно ви оставих да ме намесите в личния ви живот!

— Няма да се измъкнете така! — просъсква тя отново. — Вие водихте една зловеща игра. Аз тъкмо я убеждавах колко са несериозни намеренията й и сигурно щях да успея, ако не се бяхте намесили. Намесихте се два пъти! И всеки път превръщахте в реалност онова, което за нея си беше само театър! Тя се уби, защото я накарахте да повярва, че ще го направи!

Толкова съм възмутен, че забравям всякаква предпазливост и избухвам:

— Много удобно е така! Прехвърляте върху мен собствената си виновност! Вие предизвикахте Одри! Подстрекавахте я, унижавахте я, доведохте я до крайност. Нещо повече — не се поколебахте да я накарате да нагласи по-точно оръжието върху гърдите си!

— Млъкнете! — изкрещява тя с безумни очи и обръщайки ми гръб, се спуща към локвата кръв.

Разбирам едва когато се навежда.

И всичко става много бързо. Грабвам табуретката, на която седях само преди миг, замахвам с две ръце над главата си и я запращам с все сила върху нея тъкмо когато се изправя с револвер в ръка. Не я улучвам: парира удара с дясната ръка и тя веднага неподвижно се отпуща. Така както съм гол, хуквам покрай басейна към изходната врата. Проехтява изстрел. Вече съм навън, бягам с все сила, спущам се по пътеката към конюшнята, отново проехтява изстрел, после още един. Чувам отзад някой тежко да тича, а пред мен, на около тридесет метра изскача Джеки с карабина в ръка. Изкрещява: „Залегнете, докторе! Залегнете!“ Отскачам от пътеката, хвърлям се в тревата, залепвам за земята. Отекват две по-силни детонации, последвани от глухия шум на падащо тяло. Край. Сърцето ми бие в избуялите треви. Притискам се към тях. Започвам да вярвам, че живея.