Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les hommes protégés, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

Информация

Корекция
hammster (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Допълнителна корекция
thefly (2019 г.)

Издание:

Робер Мерл. Добре охранявани мъже

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №47

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от френски: Райна Стефанова

Рецензент: Георги Величков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 30.V.1983 г. Подписана за печат на 23.IX.1983 г.

Излязла от печат месец октомври 1983 г. Формат 32/70×100 Изд. №1685. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29. Изд. коли 18,78. УИК 18,02

Страници: 464. ЕКП 95366 21531 5637–252–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Robert Merle. Les hommes protégés

© Éditions Gallimard, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Преместване на анотацията от произведението към книгата.
  3. — Допълнителна корекция

Втора глава

Блувил (Върмонт)

Оцелях и това е нещо. Което съвсем не означава, че съм сигурен и за бъдещето си. До нова заповед принадлежа към онази шепа американци, които вестниците наричат ОМ (охранявани мъже). Под това име се водят мъжете, които от икономическа или научна гледна точка имат известно значение и около тях е създадена ОЗ (охранявана зона), за да ги изолира от епидемията.

Както бях посочил в доклада си, енцефалит 16 не се предава чрез заразоносител — като комара или кърлежа — а чрез контакти, и то единствено между болен в инкубационен период и здрав човек. Следователно притежаващите биологически имунитет срещу заболяването, жените и момчетата в предпубертетна възраст, могат да бъдат в близост с ОМ, без да ги заразят. Затова пък възрастни от мъжки пол се считат за здрави и се допускат в ОЗ, само след като се подложат на карантина за времето, през което трае инкубационният период. Така постъпиха и с мен, когато пристигнах в Блувил.

Щата Върмонт, който дължи така точно подбраното си име на французина Шамплен[1] (Канада не е далеч), има това общо със съседа си, щата Мейн, че и в него известен брой селища и местности завършват на „вил“. Ще ми се да мисля, че в случая с Блувил, който не е и селце, а ранчо, английският колонизатор, дошъл след французите, е англиканизирал „бльо“ в „блу“ и е спрял дотам, твърде уморен от усилията си, за да преведе и „вил“ в „сити“ или „таун“. Климатът в Блувил е доста хладен, особено за човек, живял десет години във Вашингтон. Но поне, когато не са покрити със сняг, стъпаловидно разположените поля се зеленеят. Хълмовете, и те зелени, ала в по-тъмно, са покрити с разкошни иглолистни гори.

Блувил представлява смесица от различни стилове. Централната сграда по нищо не напомня на онова, което е прието да се счита за ранчо. Тя е в псевдоготически стил, в който са построени доста от местните университетски заведения. И има недостатъка на подобен род градежи — неавтентичността. Съмнявам се дали и след триста години ще я сметнат за красива. Заради огромните й размери и претенциозната й архитектура ние подигравателно я наричаме „замъка“. Но е поне достатъчно просторна, та да се вместят в нея столовата, библиотеката с богата научна литература, заседателната зала, други по-малки зали и в приземието — плувен басейн с топла вода.

Много малко хора живеят в замъка. Управителят, мистър Бароу и жена му; лекарят, доктор Рилке; частната секретарка на мисис Хелсингфорт, Ема Стивънсън. А готвачът Майк, двамата му помощници, трите чистачки са настанени в приземния етаж. Те всички са бели. Никъде из ранчото не се виждат чернокожи. Казват, че мисис Хелсингфорт, единствената върховна владетелка тук, не можела да ги понася. Което е твърде изненадващо, защото нея самата никой никога не вижда.

Лабораториите и жилищата на научните работници са дървени бараки, разположени около замъка, в онова, което някога трябва да е било парк. Но за да отворят място за дървените постройки, са унищожили много дървета и са опасали целия комплекс с ограда от бодлива тел, която напълно разваля пейзажа.

Единственият вход през тази ограда се пази от въоръжени милиционерки. Тяхната барака се различава от нашите по две неща: по-дълга е и завършва в единия си край с дървена кула, от която се вижда всичко наоколо. На върха й, върху специална площадка с покрив от метални летви има наблюдателница с тежка картечница, която описва пълен кръг около оста си. Зиме често съм съжалявал милиционерката на пост, която увита в дебел кожух, с нахлупен до очите кожен калпак и с провесен през врата бинокъл трябва да стърчи там два-три часа в сибирски студ. През нощта силен прожектор, свързан с не знам какво устройство с картечницата, се върти заедно с нея.

Самото ранчо, уверява ме Стинмайер, е обградено с бодлива тел по протежение на десетки мили. Аз нищо не съм видял, защото пристигнах нощем с кола и спях заедно с Дейв, облегнал глава на рамото ми. А и изобщо никога не съм виждал оградата на ранчото, макар и да преброждаме с Джеспърсън и Стинмайер, яхнали конете, десетки километри по поля и хълмове.

Джеспърсън ръководи различен от моя „проект“. Стинмайер — също. Не знам с какво се занимават. От нас се иска да не говорим помежду си за работата. Не ми е известна причината, поради която мисис Хелсингфорт ни наложи да пазим тайна, но досега, въпреки че я намираме за абсурдна, ние я съблюдавахме. Джеспърсън, който е химик, е едва прехвърлил тридесетте: висок е, с по скандинавски руси коси, прозрачна кожа, ледено сини очи, но в противовес на външността си е весел и безгрижен.

Стинмайер наричаме „Стин“, защото мрази името си Ото, а жена му „Мъч“, защото той й вика така. Джеспърсън казва за Стин, че е „натежал от години, бели коси и пърхут“, но в същност сигурно не е на повече от шестдесет. Лицето му е прорязано от дълбоки бръчки и има няколко реда торбички под очите. А те, сивосини, притиснати отдолу от тези торбички, отгоре — от безбройните бръчици на клепачите, сякаш с огромно усилие си пробиват път до нас. Погледът обаче е жив, младежки, войнствен. Извън тясната си специалност Стин притежава огромна култура. Но физически не изглежда особено блестящо. По-дребен е може би и от мен, прегърбен, с тесни рамене и хлътнали гърди. При все това излиза на езда с Джеспърсън и мен всяка неделя следобед и покатери ли се веднъж върху малката кобила, която са намерили специално за него, не му липсва добра стойка. Има подчертано предпочитание към галопа, може би защото не обича да върви пеша. А походката му е много странна. Прави малки крачки, само от коленете надолу, без останалата част от тялото му да взема участие. Смешно изхвърля ходилата си — те са невероятно малки — на двете страни, като същевременно стъпва леко навътре.

И Стин е с добро сърце като жена си, но достъпът до него е труден. Винаги настръхнал, с войнствено сбърчени вежди, с презрително свити устни, той ругае, вика, проклина, мърмори, и то на няколко езика. А когато е съвсем побеснял, минава на идиш. По лицето му пробягват безброй тикове и има цял куп дребни мании, най-неприятната от които е непрекъснато да ви напомня, че е евреин, или което се свежда пак до същото, че вие не сте. И го прави, вперил във вас пронизващ поглед, едновременно предизвикателен и подозрителен, сякаш се опитва да открие и най-малкия атом антисемитизъм, който дотогава му е убягнал.

Стин е известен биолог и има много публикации, но признавам, че не съм чел неговите работи, докато той прояви достатъчно любопитство, за да се порови в книгите и брошурите, които купих чрез библиотеката на „замъка“. Така че е много добре осведомен за „проекта“, който ръководя, макар и да се преструва, че нищо не знае, за да не наруши изискваната от нас тайна. Говоря за Джеспърсън и за Стин, защото станахме приятели, но има и други научни работници, които се трудят по един от трите „проекта“. Живеят заедно с жените и децата си — всяка семейна клетка в отделна барака. Но се храним заедно в „замъка“. А вечер организираме там малки събирания, които се опитваме да пораздвижим. Пеем, танцуваме, дори правим театър. Ала всички тези забавления, както предполагам е при затворниците, стават сякаш насила и изглеждат малко нереални.

Аз очевидно не съм затворник. Аз съм охраняван мъж, ОМ. Но ясно долавям, че в Блувил всички, с изключение на потърпевшите и съпругите им, произнасят инициалите „ОМ“ с насмешка. Не е по липса на добро възпитание. Ако наистина такова липсваше, лесно бихме се оправили. Не, то е много по-трудно уловимо. Създават у нас впечатлението, че ни търпят само заради работата ни, но че не ни дължат никакво уважение, още по-малко дружеско отношение.

Охраната, която са ни осигурили, може да бъде и отменена. Според крайно несправедливия договор, който трябваше да подпишем с мисис Хелсингфорт — без да я видим, никой никога не я е зървал — тя си запазва правото да прекрати, когато намери за добре охраняването ни и да ни изхвърли по свое усмотрение в мрака на външния свят.

Лично аз чувствувам да тегне върху мен още по-голяма несигурност, отколкото върху колегите ми. А би трябвало, като се има пред вид колко са важни изследванията ми, да не се боя от евентуално уволнение. Само че не е така. Съвсем не се чувствувам предпазен от подобно решение. Казвам „чувствувам“, защото интуицията ми се опира единствено на почти неосезаеми симптоми. А тя се засилва с всеки изминат ден. Оцелях, но живея със страх за бъдещето.

Въпреки че Дейв е с мен, чувствувам се малко самотен или по-точно казано изоставен. Анита, която сега властвува по върховете, от дясната страна на президентката Бедфорд, идва да ме види веднъж месечно. Всеки път изпитвам усещането, което има затворникът: времето между посещенията е много дълго, а самото посещение — твърде кратко. Затова посрещам Анита с известна тъга — и едва ли не с неохота. Още щом пристигне и вече ми се струва, че си е заминала.

В Блувил живеем малко по военному, не само защото ни пазят въоръжени милиционерки: дневното разписание на времето строго се спазва, наложени са и много възбрани.

Събуждат ни в седем часа със сирена. В осем часа всеки е длъжен да бъде в лабораторията си. Обяд — точно в 13 часа. Вечеря — в 19. И от 22 часа нататък — комендантски час.

Това означава, че в 22 часа трябва да сте си легнали. Което между другото е във ваш интерес, защото пет минути преди 22 часа две изсвирвания на сирената предизвестяват спирането на електрическия ток в индивидуалните бараки. Остават само светлините в парка и мощният прожектор на наблюдателната кула, който, въртейки се, осветява алеите между бараките. Ако той ви засече след определения час и вън от жилището ви, по високоговорителя ви помолват да останете на място, докато дойдат две милиционерки на кон да запишат името ви и да ви съпроводят до дома ви. Милиционерките са вежливи, но изпълнени с презрение. Безполезен е всякакъв опит да се влезе в разговор с тях. Когато ви отвеждат, застават от двете ви страни и вие крачите по снега, обграден от конете. Главата ви се оказва на равнището на ботушите им и изведнъж ви обхваща чувството, че сте чернокож, арестуван от конната полиция в някой южен щат.

На следващия ден намирате на бюрото си писмо от управителя, мистър Бароу. Той изразява съжаление, че е задължен да удържи десет долара от заплатата ви като глоба за нарушение на правилника в Блувил.

Ако повторите нарушението, получавате друго писмо от мистър Бароу и друга глоба от двадесет долара, но този път придружена със следните няколко реда:

Доктор Мартинели,

Безпокои ме едно нещо у вас: неспособността ви да се съобразявате с дисциплината в Блувил. Ще бъдете ли така добър да направите за в бъдеще необходимите усилия, за да преодолеете нехайството си?

ХИЛДА ХЕЛСИНГФОРТ

Когато получите подобно любовно писъмце от лице, което никога не сте виждали, но което всеки миг може да се произнесе за живота или за смъртта ви, оставам на вас да прецените какво ще бъде въздействието му.

Разбирам добре, че милиционерките — това е официалната версия в Блувил — са тук, за да ни охраняват от шайки, които в настъпилата анархия може и да се опитат да проникнат със сила в ранчото и да разграбят хранителните припаси. Затова и те са складирани в една барака непосредствено до наблюдателната кула. Приемам също, че трябва да пестим електричеството. Блувил го получава от малка централа до един водопад, намиращ се на негова територия. Така че комендантският час е напълно основателен, както в известна степен и забраната да се движим нощем между бараките. Администрацията иска да бъде сигурна, че след 22 часа нито един научен работник не рискува да бъде взет за мародер от милиционерките.

Но трудно проумявам строгостта, с която се прилага правилникът и малкото уважение, което ни се засвидетелствува. В края на краищата ние не сме паразити. Работим по проблеми, които изискват много висока научна подготовка. От какво живее голямата фирма, която ни е наела, на какво крепи силата и състоянието си, ако не на научни работници като нас. Успея ли да създам ваксина срещу енцефалит 16, тя ще донесе огромно богатство на мисис Хелсингфорт, когато мине в масово производство. А при най-малкото „провинение“ ме мъмрят като ученик, който се държи лошо и ме заплашват едва ли не открито да ме изхвърлят, ако не се поправя.

Подложени сме и на дребнави, непонятни унижения. Забранено ни е да притежаваме транзистори, а в замъка не се вижда ни радио, ни телевизор, поне в помещенията, до които имаме достъп. Всеки път обаче, когато минаваме покрай бараката на милиционерките, забелязваме през отворения прозорец как се нижат образите на малкия екран. Джони, осемгодишният син на мисис Пиърс, се спрял един ден прехласнат пред прозореца и мисис Пиърс, не виждайки нищо лошо в това, го оставила да гледа. Една милиционерка станала веднага и без дори да погледне Джони, затворила прозореца под носа му и дръпнала завесите.

Получаваме все пак вестници, но с три или четири дни закъснение и с доста намален обем. Липсват, неизвестно защо и отделни броеве, така че започваме да си мислим, че ги спират нарочно. Да се чудиш защо — губи ли вестникът от броя на страниците си, губи и от качеството си. Човек недоумява как могат да бъдат така отчайващо списвани. Новините са схематични, а толкова силната някога критика срещу администрацията е отстъпила място на дежурните хвалебствия.

Забелязвам, че в получаваните издание все по-рядко се пише за енцефалит 16 и изобщо не се посочват статистически данни. В това отношение президентката Бедфорд е съумяла много по-добре от предшествениците си да наложи пълно мълчание. И все пак прави впечатление незаинтересоваността на средствата за масова информация от епидемията. Боя се, а и Стин е на моето мнение, че хората просто са започнали да свикват с положението. Свиква се, естествено с всичко — да се изсипват в продължение на години тонове нечистотии в реките и моретата на планетата и да гледаш как край теб себеподобните ти умират като мухи. Но нали всички тия мъже, които загиват, си имат годеници, майки, съпруги! Как става така, че общественото мнение сякаш изобщо не се вълнува от подобна хекатомба?

Защото наистина е хекатомба, не можем повече да се заблуждаваме. Вярно, лишени сме от сериозни източници на информация. Но ако се мине през централата на Блувил и се приеме подслушването (чува се дори лекото щракване при включването на магнетофона), телефонът е на разположение. Отначало прибягвах до него, но един по един приятелите ми престанаха да отговарят. Не смея вече да потърся и ония, които ми остават. Предпочитам неизвестността.

Според Анита, дори тук, в САЩ има милиони смъртни случаи. Но и тя, която сигурно е много добре запозната с данните, не посочва никакви цифри. Това ме кара да мисля, че те непрекъснато растат. Прикован съм следователно към Блувил с две тежки вериги: спешната задача, която, ако се справя с нея може да спре епидемията; и мисълта, че ако ме изхвърлят от тук, ще трябва отново да се върна към медицинската практика и да намеря в нея смъртта си като Морли и като толкова други мои колеги. Да си призная, толкова съм отвратен от психологическия климат, който ни обгражда в Блувил, че съм готов да приема страшния риск. Само че съществува Дейв. Почти съм сигурен, че ако умра, Анита няма да се погрижи за него, въпреки изтръгнатото от нея обещание. И да иска, няма да може. И Дейв ще се озове в ръцете на бившата ми тъща, Милдред Милър.

Не знаех колко много държа на човешкото си достойнство, преди да дойда да живея в Блувил. Естествено, невинаги са ми се нравили реакциите, които външният ми вид предизвиква у мъжете. Но си имах и компенсация — известно ми бе, че именно заради него се харесвах толкова много на жените. И най-вече в болницата, в моя професионален кръг бях обграден с всеобщо уважение. В Блувил материалните ми условия на живот са добри, но по хиляди дребни неща долавям, че като човешко същество съм поставен на по-ниско стъпало.

Ако аз се чувствувам така снизен в общественото си битие, то какво да кажем тогава за победоносното самочувствие на Анита? Когато идва да ме види, тя е сияеща, самоуверена, горда с високия си пост и с усилията на своя пол да поеме най-после в ръцете си всички мъжки дейности.

Обяснява ми, че от икономическа гледна точка положението е тежко, но не чак толкова катастрофално, колкото би могло да се очаква. В големите фирми кончината на значителна част от ръководните кадри нямала сериозни последствия. Напротив, дори опростила бюрокрацията. Затова пък чувствителните загуби сред работническите среди разстроили отначало производството. Спасявали положението, както можели; с назначаването, естествено на жени, но и със значителен внос на мъжка работна ръка, „която се подновява периодично съобразно измирането й“ (точно така казано!).

Въпреки всичко производството спаднало, но поради смъртта на големия брой мъже, които оставяли вдовиците си без никакви доходи, и консумацията на свой ред рязко се понижила, така че в общото затруднение все пак се постигнало известно равновесие.

Попитах Анита какъв е резултатът от масовото навлизане на жената в икономическия живот на страната. Тя се опита да разграничи нещата. Първо подчерта, че и преди епидемията в САЩ е имало много повече работещи жени, отколкото е предполагала. И че много от тях са се занимавали с дейности, далеч под действителните им възможности. Така че професионалното им издигане не ги е заварило съвсем неподготвени. И общо взето, те всички много бързо се ориентирали на новите си длъжности.

Анита обаче честно посочва и някои неблагополучия. В изпълнителската работа жените били много по-бързи от мъжете, но по-малко инициативни. А на високите постове невинаги извеждали нещата докрай. Също невинаги били точни и имали склонност по-често да отсъствуват.

Но според нея тези слабости се дължат — цитирам дословно — „на вековното онеправдание на жената поради робското й положение в семейството“. Когато бъде напълно разкрепостена, ще изчезнат вероятно и недостатъците. Затова пък, допълва тя, когато жените поемат директорски пост или наследят големи предприятия, много по-трудно от мъжете се поддават на чувства или на отчаяние. Големите парични загуби, които в началото на епидемията предизвикаха толкова самоубийства сред мъжете, далеч нямат същото пагубно въздействие върху тях. По-малко горди от съпрузите си, те са и по-малко чувствителни към неуспеха, по-специално към финансовия неуспех и не така бързо губят вкус към живота.

Хекатомбата сред мъжете, най-тежко се отразила в областта на научното знание. Тогава се обърнали за помощ, и не съвсем безуспешно, към застаряващите светила, които поетата отговорност не само изтръгнала от меланхолията на пенсионерството, но им възвърнала и много от самочувствието и жизнеността им. И най-вече така се създала нова прослойка, която с всеки изминат ден добивала все по-голямо значение в икономическия живот.

Връщайки се малко назад, Анита ми поднесе тогава кратка, но вълнуваща хроника за изминалите събития.

 

 

Приблизително по времето, когато откъснат напълно от света, съм бил под карантина в Блувил, пътуващ светски проповедник си спечелил завидна популярност в САЩ. Казвал се Джонатан Бладърстър. Темата на проповедите му, почти винаги една и съща, но блестящо подкрепена от внушителна физика и актьорски заложби, имала голямото достойнство да бъде пределно проста: понеже се оказало, че съществува връзка, макар и неясна, между сперматогенезата и енцефалит 16, очевидната истина се разкривала с целия си блясък пред всеки християнин. Бог покосявал мъжете, за да ги накаже за злоупотребата с мъжката им сила. Тя трябвало да бъде използвана в най-добрия случай само за продължение на рода. Уви, съвсем не било така. Увлечени в егоистично търсене на удоволствието, мъжете подлагали съпругите си на твърде чести, ако не и за съжаление всекидневни интимности.

Бладърстър бил доста хубав мъж на около четиридесет години и когато описвал тези увлечения — а той ги описвал с най-големи подробности, за да отврати хората от тях, прекрасните му черни очи и топлият му глас наелектризирвали слушателите. Така че, заключвал той, наказвайки мъжете за плътския им грях, енцефалит 16 им показвал същевременно и пътя към опрощението. Лично той си извлякъл ясна поука и приканвал христовите си братя и те да сторят същото… Със съгласието на съпругата си, която въпреки всичко нежно обичал (при тези думи мисис Бладърстър, закръглена и сексапилна блондинка, излизала на сцената и с чаровна усмивка улавяла мъжа си за ръка), решил да се въздържа за в бъдеще от каквато и да е плътска близост и да живее с нея като братче и сестриче в най-чиста обич (бурни ръкопляскания, последвани от религиозни песни).

Бладърстър горещо проповядвал, че половото въздържание, освен духовните си добродетели, се оказвало в крайна сметка и най-добрата профилактика срещу енцефалит 16. Макар в подобно виждане на нещата да няма нищо научно, понеже сперматогенезата не спира, ако не е оползотворявана по предназначение (дори не е доказано, че у целомъдрените свещеници тя се забавя с годините, даже и съпътствуващото я желание да закърнее), в предлагания аскезис се долавяли някои страни от учението на Сейнт-Пол, които неизбежно щели да покорят една християнска аудитория. И наистина, бладърстъризмът много скоро бил приет като догма от безброй хора, които пренебрегвайки нарастващата опасност от зараза, се събирали на огромни тълпи да слушат проповедника.

Настъпилите междувременно две събития би трябвало да разтърсят, ако не и да унищожат напълно бладърстъризма. Мисис Бладърстър завела дело за развод срещу мъжа си. Уличавала го, че представял под нейно име и с нейното семейно положение някаква самозвана мисис Бладърстър, която случайно срещнал при многобройните си пътувания. Обвинявала го още в извънбрачни връзки с тази персона. И за да докаже поне незаконното присвояване на самоличност, тя отпечатала във вестниците своя снимка. Аз не съм я виждал, защото бях, както вече казах, под карантина в Блувил, но Анита ме увери, че Бладърстър щял да загуби много от героичността на въздържанието си в очите на безбройните си привърженици, ако показвал по подиумите истинската си съпруга.

Бладърстър енергично протестирал срещу тези „клевети“, но не му останало много време да протестира. Станало нещо, което никой не предвидил, най-малко самият Бладърстър, макар и да бил толкова близо до бога: покосил го енцефалит 16.

Откъдето и да се погледнели фактите, тази смърт би трябвало да означава и края на бладърстъризма. Както го обвинявала съпругата му, Бладърстър или е поддържал с блондинката, която представял вместо нея, извънбрачни връзки и в такъв случай се оказал обикновен шарлатанин; или наистина е живеел целомъдрено, както препоръчвал и на другите, и тогава излизало, че въздържанието не е имало приписвания му профилактичен ефект.

 

 

Логиката и истината обаче нямат нищо общо с благоразположението на масите. В САЩ — установявано е толкова често и не без горчивина — колкото един политик е по-голям лъжец, лицемер, интригант, колкото по-малко е изпълнявал дадените по време на предизборната кампания обещания, толкова по-големи са шансовете му да бъде победоносно преизбран вместо най-честния си съперник.

Същото станало и с новия пророк. Смъртта на Бладърстър вдъхнала нов живот на бладърстъризма.

Но определянето на приемственик на Учителя не минало без вълнения. Последователите му си оспорвали както духовното му наследство, така и огромните печалби, които натрупал от проповедите си. В крайна сметка бладърстъризмът се разделил на два ясно разграничени лагера: лагера на въздържателите и лагера на аблационистите.

Първите, верни на предполагаемия начин на живот на Бладърстър, проповядвали целомъдрието едновременно като профилактична мярка и като аскезис, възнаграждаван в отвъдното от бога. Аблационистите, много по-радикално настроени и твърде малобройни в началото, се подлагали на аблация[2] на тестикулите, като я препоръчвали и на своите привърженици.

От религиозна гледна точка въпросната теза съвсем не можела да се облегне на традицията. По принцип църквата е против кастрацията. Тя предпочита да запази инструмента, но да ограничи използването му, или както е при католиците, напълно да го забрани на свещениците си. Някога само младите певци от църковния хор са били лишавани от мъжествеността си, за да възпяват — о, каква ирония на съдбата! — чудото на сътворението.

От научна гледна точка обаче аблационизмът, макар и травматизиращ, унизителен и необратим, и по тази причина категорично отхвърлян от лекарите, имал поне способността да прекъсне окончателно сперматогенезата и да създаде у кастрираните имунитет към енцефалит 16, какъвто имали временно момчетата в предпубертетна възраст и завинаги старците.

В едно материалистическо общество нищо не се радва на по-голямо уважение от успеха. В борбата вътре в бладърстъристкото движение аблационистите, малцинство в началото, непрекъснато се увеличавали по простата причина, че не умирали. Напразно въздържателите се позовавали на хекатомбата, обезлюдяваща редиците им, за да докажат, че бог прибира при себе си достойните, за да ги възнагради за целомъдрието им. Аблационистите възразявали, че той прибира и сладострастниците, и развратниците. Самите те, без, разбира се, да презират въздържателите, били се издигнали несъмнено на едно стъпало по-високо в саможертвеността си към бога. Както някога Аврам и в известен смисъл в по-голяма степен от него, те принесли в жертва богу нещо повече от плътта от плътта си: възможността си за бащинство.

Аблационистите биха минали и без подобни сравнения: с всеки изминат ден навсякъде из САЩ се увеличавал броят на новопостъпилите, но не можели да удовлетворят искането им поради липса на хирурзи. Смъртта не пожалила и лекарското съсловие и при малобройния операторски състав таксите непрекъснато се повишавали. На края вече искали невероятни суми за аблация и едва ли не същите за едно просто прекъсване на семенните канали. „Абла“, седмичникът на аблационистите протестирал срещу подобна експлоатация в един от поредните си броеве гневно поставил въпроса, дали кастрирането няма да стане лукс, достъпен само за богатите. В отделни щати взели мерки да се замразят таксите. Единственият резултат бил създаването, от една страна, на черна борса за тузовете, а от друга — на долнопробни, пак нелегални заведения, където операцията, извършвана от шарлатани без никаква професионална подготовка, водела твърде често до смърт.

Тук трябва да отбележа, че поне в началото аблационистите отхвърляли кастрирането по химически път, тъй като религиозната им нагласа не го възприемала като достатъчно жертвоприносително. Но непрекъснатото намаляване на броя на лекарите наложило в крайна сметка да се прибегне до стерилизиращи лекарства. „Послушниците“ използвали първо антиандрогенен препарат, произвеждан на хапчета от по 50 млг, които вземали сутрин и вечер в продължение на месец, ала търсенето било толкова голямо, че той изчезнал от пазара. Тогава открили или по-точно преоткрили лекарство, което приемано също през устата, действувало като антиандроген, но с много по-бърз ефект.

Анита не ми казваше нищо ново. Лекарството ми бе известно, макар и тогава още да не бе пуснато в продажба в САЩ. Доста обширно бях писал за него в книгата си за нацистките лекари в концентрационните лагери през Втората световна война. Тези лекари, ако може да се нарекат така подобни чудовища, решили да го внасят и масово да го прилагат за безплодие върху мъжете от еврейската раса, които Хитлер събрал от цяла Европа, беше натикал в каторгите си. Те обаче се отказали от проекта си, защото суровината трябвало да се внася в големи количества от Латинска Америка, а по онова време (1941 година) корабите им трудно биха прекосявали Атлантическия океан.

Суровината — каладиум сегинум — е тревно растение с корен на луковица от семейството на едносемеделните. То расте в Бразилия по влажните, блатисти места или в гъстите гори. Но за да се прилага в предвижданите от нацистите мащаби, било необходимо да се превърне в интензивна култура, защото не се използват нито корените, нито плодовете му, а специален извлек от сока му.

Свойствата на този екстракт, добиван първоначално сигурно по примитивен начин, са били познати от древни времена на туземното население в американския континент. Според устните предания сред индианците от Екваториална Америка, още прадедите им са го използвали, за да обезвреждат заловените врагове и да ги превръщат в покорни роби. Приемането на каладиум сегинум от нещастните потърпевши не е ставало по всяка вероятност доброволно, защото извлекът, поне такъв, какъвто бе пуснат в продажба в САЩ от аблационистите, е лепкава зеленикава течност с неприятна миризма и неприятен вкус. Но действието му е сигурно и бързо, без никаква видима промяна в съответните органи. Каладиум сегинум ги разрушава отвътре. Некрозират се тестикулите, епидидимитът и простатната жлеза, което първо завинаги спира сперматогенезата, а после довежда до необратимо разрушаване на сперматогеничната тъкан.

ЮНАЙТЕД КАЛАДИУМ СЕГИНУМ КЪМПАНИ (ЮКАСЕК), създадена в Бостън за закупуването в Бразилия на съответните обработваеми площи, за отглеждането, прибирането и преработването на място на културата, била основана от аблациониста Ф. М. Хемърсмит, който надживял само с три месеца огромния успех на начинанието си. Умрял на петдесет години в кабинета си от инфаркт в резултат на прекомерна работа и всепоглъщащата мания да върши няколко неща наведнъж. Установено било, че в момента на смъртта си той пиел уиски, пушел пура и галейки младата си секретарка от кубински произход по гърдите, й диктувал писма. Самата секретарка потвърдила своето едновременно пасивно и активно участие в скоропостижната му кончина. Обсипвана с въпроси от журналистите, които искали да узнаят защо позволявала на шефа си подобни волности, тя отвърнала, че били съвсем невинни, тъй като Хемърсмит бил аблационист и освен това изпитвала към него, въпреки голямата разлика в годините, почти майчински чувства. „Защо да не оставя горкичкия да си поиграе?“, казала тя и сълзите й се стичали по бузите й и падали една по една върху пищната й гръд.

Ала едва погребан покойникът и вдовицата му Дора Магнъс Хемърсмит се озовала в положение, което заплашвало да унищожи цялата му империя. Правителство на левите сили, възползвайки се от моментната слабост на армия и полиция, взело властта в Бразилия и поискало от ЮКАСЕК преотстъпването на 51% от акциите, а още по-крайна фракция в него — национализирането на компанията. За Дора обстоятелствата се усложнявали още повече от факта, че ЦРУ, с намален до една пета от епидемията състав, не било в състояние да въздействува с обичайната си дискретност върху вътрешните работи на латиноамериканските страни.

Дора проявила изключителна енергичност. Отишла при президентката Сара Бедфорд, изложила й с пределна яснота колко тежки ще бъдат за здравеопазването и външната търговия на САЩ последиците от конфискуването на имуществото на компанията в Бразилия и успяла да получи от нея обещанието за енергична намеса. В столицата на Бразилия бил упражнен огромен натиск, натиск, който стигнал, както потвърди Анита, до заплахата от употреба на атомно оръжие.

Бразилия отстъпила. Малко по-късно станало известно, че екстремистката фракция в бразилското правителство, чиито закани за национализация накарали президентката да се намеси, била в действителност подкупена и ловко използвана от бразилските агенти на ЮКАСЕК. Президентката не само не се разсърдила на Дора Хемърсмит за тактическата й ловкост, а се отнесла с още по-голямо уважение към нея и когато държавният секретар по външните работи починал, тя я назначила на негово място. Дора веднага напуснала ЮКАСЕК и компанията оглавил аблациониста П. Ж. Бари, на когото всекидневно предавала заповедите си по телефона.

В устата на Анита тази история звучеше като success story[3], предъвкана до втръсване в толкова романи и филми. Мисля, че тя ми я разказа, за да ми докаже, че заемат ли се жените с големи дела, те по нищо не отстъпват на мъжете. Не бе необходимо да си прави такъв труд: аз вече бях напълно убеден.

Ако обаче в напредналите европейски страни ЮКАСЕК успяла да проникне и постепенно да увеличи вноса си, то в Латинска Америка и по принцип във всички недоразвити страни на планетата, в Африка и в Азия, тя срещнала сериозни затруднения да наложи стоката си на пазара. Колкото повече се отивало към слънцето, икономическата изостаналост и бедността, толкова повече мъжете държали на своята мъжественост и предпочитали по-скоро да умрат, отколкото да се простят с нея. Знаех от Анита — и те будеха у мен най-дълбоко отвращение — за невероятните, стигащи до пародия, усилия на Дора Магнъс Хемърсмит в двойствената й роля на официално и неофициално лице да наложи на тези нещастници с всички средства, включително и с недопустимия натиск на правителствено равнище, лекарството, което те считали за опозоряващо.

Опозоряващо е може би силно казано, но лично аз, ако ме изхвърлят от Блувил, ще откажа да го вземам. Не става въпрос за онази гордост на фалократа, за която така често обвиняват нашия пол. Не отричам, че фалосът все още се издига в култ, но само от невротизирани индивиди с подозрителна свръхмъжественост, именно защото е израз на болезнена самовлюбеност. От друга страна, нищо не може да извини доброволното премахване у мъжа на една функция, която извън биологическата си необходимост, е така органично потребна на жизнелюбието му, на творческия му заряд.

Аз казвам само една очевидна истина, но макар и очевидна, непризната от тези, които се стичали с хиляди, а в близко бъдеще — и с десетки хиляди в редовете на аблационистите, и които след церемония, напомняща кръщение, бивали допускани да пият заедно със събратята си каладиум сегинум. Те спокойно биха могли да си спестят тези ритуали, тъй като каладиум сегинум се продавал вече свободно в дрогериите. Оказва се обаче, че твърде малко мъже го изпивали сами. Новите привърженици намирали някакво оправдание в подсиления религиозен оттенък на посвещаването в аблационизма, а също така черпели и самочувствие от принадлежността си към толкова силна групировка, която играела все по-важна роля в икономиката на страната.

Направеното проучване от група психолози от Колумбийския университет под ръководството на проф. Хариет Стайнфелд показало, че подбудите на новите привърженици на аблационизма — набирани всички от средните социални прослойки — се основават повече на материалното обезпечаване и на издигането им в обществото, отколкото на страха от смъртта. И действително, твърде скоро на борсата на труда търсенето на тия, които съкратено наричали „А“-та (и които шегобийци сред пълноценните мъже кръстили „А“-та без) станало твърде голямо. За работодателя „А“-тата имали това голямо преимущество, че осигурявали стабилност в работната заетост и покорство в изпълнителската дейност. Нещо повече — с техническите си познания, които жените общо взето все още не притежавали, те се оказали особено ценни, за да запълнят празнините, причинени от епидемията. Така че изведнъж получили длъжности и заплати, за които доскоро изобщо не смеели да мечтаят.

От многобройните интервюта, включени от проф. Хариет Стайнфелд в проучването й най-показателното е може би това с мистър С. Б. Милс, инженер в Кливланд, щата Охайо. Милс посрещнал Хариет Стайнфелд в явно съвсем отскоро преобзаведена гостна. Разположил се в ново-новеничко кресло, преуспяващ и закръглен, той изглеждал самоуверен и в отлично разположение на духа.

— Повярвайте ми — засмял се леко, — не съжалявам за нищо. Първо, защото „А“-тата са нещо повече от един „Ротари клъб“[4]. Те никога не се изоставят един друг. Пълна солидарност! По-голяма дори, отколкото при евреите! И най-вече, като си помисля какъв бе животът ми преди, не мога да не се поздравя за решението си.

— Та толкова лоши ли са били, мистър Милс, условията ви на живот?

— Не. Бяха дори доста добри. Но за да ги постигна, животът ми се бе превърнал в ад. Бях затънал до гуша, непрекъснато изплащах вноски и фактури. Къщата на изплащане, трите коли — моята, на жена ми, и на голямата ми дъщеря, невероятно високите вноски за осигуровката ми за живот, двата цветни телевизора, и те купени на изплащане, новият дълбокозамразяващ хладилник, не знаех нищо друго, освен да плащам и да плащам. И естествено, за да изплащам всичко това, трябваше да работя! Работех буквално като луд! И на четиредесет и пет години — инфаркт. А за да се лекувам, пръснах цяло състояние и се оказах в още по-лошо положение.

— Значи сега се чувствувате по-щастлив?

— Изобщо не може да се прави сравнение. За мен това бе фантастичен скок напред. Заплатен съм несравнимо по-добре, а работя по-малко. Както виждате, поднових целия си дом и смятам скоро да купя четвърта кола и трети телевизор.

— И нищо ли не засенчва щастието ви?

— Не, нищо.

— Мистър Милс, бих искала да повдигна един малко деликатен въпрос. Вие сте на четиридесет и осем години, не сте стар и сте женен за много привлекателна жена…

— А, това ли — засмя се той пак леко, — това изобщо не ме тревожи.

— Ако не ви е неприятно, бих искала да ми обясните защо.

— Знаете ли, ще ви доверя нещо: преди да стана „А“, бях толкова преуморен, имах толкова много парични затруднения, а след инфаркта почти винаги се чувствувах зле, та не знам от колко време не се бях докосвал до жена си — може би две години. Така че, както виждате, няма голяма разлика.

В изследването си проф. Хариет Стайнфелд правеше известен коментар на интервюто, който в първия момент ми се стори далеч недоброжелателен. Тя отбелязваше, че още преди посвещаван ето си в аблационизма Милс, както и не малко други негови съотечественици, е разменил мъжествеността си срещу коли, телевизори и хладилници, тъй като допълнителната работа, налагана от подобни разходи, го е принуждавала да се труди до изтощение и да не бъде повече способен за любов. Така че, пишеше тя в заключение, ако Милс се е подложил без никакво колебание на кастрация, то е, защото вече е бил кастриран.

Казаното ми се стори доста силно, но когато видях в приложението, че преди да бъдат публикувани, и интервюто, и коментарът са били прочетени и одобрени от самия Милс и от другите интервюирани, и че на всичкото отгоре са предоставили на водещите анкетата свои снимки, без да държат на анонимност, разбрах, че те не се срамуват от положението си, напротив, считат го за повратен момент в преуспяването си.

Забелязах, че и в Блувил „А“-тата, които са много повече от ОМ, са закичили, всички без изключение, ревера си с кръгла зелена плочка, видна отдалеч, върху която се откроява позлатено „А“, изписано с готически шрифт. Първия път, когато видях значката, си помислих, правейки съответната аналогия, за невярната жена от „Алената буква“[5], осъдена да избродира в затвора върху роклята си „А“-то[6] на своето прелюбодеяние и която нарочно вмъкнала в бродерията толкова орнаменти и допълнителни мотиви, че я превърнала от знак на безчестие в почетен герб. С тази разлика, разбира се, че значката на аблационистите се посреща навсякъде добре, отваря всички врати на амбициозните и дори е станала вече емблема на известно морално благородство.

Бележки

[1] Самюел дьо Шамплен (1567–1635) — френски колонизатор. Основател на Квебек. Б. пр.

[2] Премахване по хирургически път на даден орган. Б. пр.

[3] (Англ.) историята на едно социално и обществено преуспяване, под формата на разказ, роман, филм и т.н. особено много разпространена в САЩ. Б. пр.

[4] Международна организация на преуспяващи интелектуалци и технократи. Б. пр.

[5] Роман от Натаниел Хоторн (1804–1864), американски писател-романтик. Б. пр.

[6] „А“, първата буква от „adultery“ (англ.) — прелюбодеяние. Б. пр.