Робер Мерл
Добре охранявани мъже (4)

Четвърта глава

В лазарета в замъка — голяма суматоха. Доктор Рилке, когото ОМ наричат доктор Хайд заради маймунската му грозота, отсъствува, медицинският помощник — също. Те и двамата са „А“-та и в момента са някъде из страната на гости на семействата си. Появяването на Пуси, носена от Джеспърсън и от мен, хвърля управителя мистър Бароу в недоумение, дори бих казал, в страх.

Той е едър, широкоплещест мъж, но нито високият му ръст, нито внушителните му рамене излъчват сила. Отпуснат е, с голям корем. Лицето му е мазно, очите — изпъкнали, ръцете — меки. Коленете му, не знам защо, се превиват на всяка крачка и той сякаш отскача от пода. Черепът му, лишен и от най-малката следа от окосмяване, лъщи от пот. Най-лошото обаче е, че външността си той съвсем не дължи, сигурен съм в това, на аблационисткото си приобщаване, защото съм виждал в кабинета му снимка на младия мистър Бароу, притиснал до гърдите си навит на руло диплом от университета: още тогава е бил това, което е сега.

Но не бива да се заблуждаваме: мистър Бароу пращи от отблъскващи добродетели. Той е добър управител, ревностен бюрократ. Раболепието му спрямо Хилда Хелсингфорт ме смайва. Винаги имам чувството, че ще се простре в краката й като килимче, когато й говори по телефона. Ала зад лепкавото угодничество се крие нечовешка или по-скоро античовешка твърдост. Мек робот. Но с вътрешности на метал.

За мен, едва прекрачил прага на лазарета, положението е ясно. Тъй като доктор Рилке го няма, тъй като най-близкият град е на двеста километра, а лакътят трябва да бъде наместен, ще го сторя аз с помощта на мисис Бароу, която ще направи предварително няколко снимки. Известно ми е, че в същност тя е рентгеновата лаборантка на доктор Рилке.

Но какви ги разправям! И дума не може да става да се положи Пуси на операционната маса! Ще трябва да се задоволи с обикновен стол! Без да й се окаже и най-малката помощ! А през това време мистър и мисис Бароу са се дръпнали настрани и спорят тихо и разгорещено, спор, който мистър Бароу прекъсва, за да каже без никакви заобикалки на Джеспърсън, че присъствието му повече не е необходимо. Той пребледнява от гняв и веднага излиза, без да отрони дума, като затръшва вратата.

Аз също се ядосвам и казвам сухо:

— И аз мога да си отида и да оставя болната с изкълчен лакът: положение, за което вие ще носите цялата отговорност.

— Доктор Мартинели — отвръща мистър Бароу, като обръща към мен мекия си търбух и ме оглежда с изпъкналите си очи, — би трябвало да разберете, че вашата намеса ни изправя пред деликатен административен проблем, имайки пред вид особения ви статут в Блувил.

И гласът му е особен, мазен, но с лека заплаха: сачми, търкалящи се в маслена баня.

— Искате да кажете, че като съм ОМ, не мога да лекувам хората?

— Точно така! — възкликва той. — Точно това искам да кажа!

— Трябва да призная, че не ви разбирам.

— Но то е толкова просто — заявява той. — Според сключения с нас договор вие сте научен работник, а не лекар.

— Но това е спешен случай! А моят дълг като лекар е да окажа помощ на всеки болен. Договор или не, за мен е напълно недопустимо да се остави девойката на някакъв стол, без никой да се погрижи за нея.

— Доктор Мартинели, не е само договорът. А както току-що ви казах и особения ви статут… Ако обичате, имайте няколко минути търпение и ми дайте възможност да реша въпрос, който засяга само мен.

Всичко това е изречено високомерно, със смазваща любезност. Мистър Бароу повтори „особеният ви статут“ с презрителна гримаса, сякаш е порок за един мъж да е запазил нормалното функциониране на половите си органи. Обръща ми гръб и продължава спора си с мисис Бароу.

Няма какво да се заблуждавам: обект съм на най-дълбоко презрение. И то от кого! Поглеждам Пуси, много е бледа, лицето й се сгърчва от болка и в момента, в който погледът ми се спира върху нея, тя затваря очи. Благодаря. Благодаря и на мисис Бароу, която, откакто съм влязъл с Пуси, не ме е погледнала нито веднъж, макар и да се пререкавах с мъжа й. Отдръпвам се от това трио от луди, усамотявам се, отивам до прозореца. Разтърсен съм от пристъп на безмълвна ярост, чието безсилие напълно отчитам.

В същото време надавам ухо. Полугласният спор на семейство Бароу продължава. Доколкото разбирам, мистър Бароу е на мнение да пренесе Пуси в града, а мисис Бароу е за непосредствена намеса, била и тя чрез недостойни ръце. Струва ми се, че ще се наложи тя. Доказателство, че влиянието на съпругата си остава голямо, дори и върху един „А“. Мистър Бароу вдига телефонната слушалка и само по коленопреклонния му тон разбирам, че говори с Хилда Хелсингфорт. Ясно си го представям прострял се ничком, подпрян от мекия си търбух, да ближе пръстите на краката на господарката си.

— Можете да действувате, доктор Мартинели — заявява ми важно той, като поставя слушалката на мястото й.

Този плужек непрекъснато ще ме изумява. Чудя се как минава така бързо от сервилното лигавене към арогантността.

Обръщам се и сухо подхвърлям:

— При условие да ми помага мисис Бароу.

— Разбира се, докторе — обажда се тя, изпреварвайки решението на мъжа си, и пак без да ме погледне.

Казвам й да съблече Пуси. А през това време аз й изувам ботушите. Когато посягам към десния крак, тя извиква. Оглеждам го внимателно: леко навяхване. Оставям я за малко да си измия ръцете, а мисис Бароу разпаря десния ръкав на униформата й. За което й са необходими няколко минути. Докато си изтривам ръцете и се връщам към операционната маса, забелязвам как опитно пипа мисис Бароу. Тя изобщо много ми харесва. Една жена, която благополучно се приближава към зрелостта на четиридесетте си години. По-скоро дребна, но добре закръглена, тя е яка, твърдо стъпила на земята и със здраво поставена на силните й рамене кръгла главица. Късо подстригани черни коси, силни челюсти, за да дъвче добре, и живи искрящи очи. От нея се излъчват здраве, уравновесеност и чувство за реалност, които вдъхват доверие. Още от пръв поглед съм убеден, че има сърце на столетничка, добро храносмилане, че редовно излиза на езда, че не взема лекарства за сън и че няма проблеми с яйчниците си. Готов съм да се обзаложа, че комплексите, неврозите и страховете са й нещо непознато и че крачи в живота, вършейки своето дело, весела, действена, алтруистична, край това мазно бюрократично чудовище, което, кой знае, може би и обича.

Под униформата си Пуси носи вълнена фланелка, изрязана около врата, чиито ръкави не могат да се запретнат. Помагам на мисис Бароу да я свали. Показват се гърди, които не се нуждаят от сутиен, и докато мисис Бароу бута към нас рентгеновия апарат, аз се наслаждавам с безизразно лице и строго сведен поглед.

Усещам, че някой стои зад мен. Обръщам се — мистър Бароу и тогава изпитвам нещо абсурдно: ревност.

— Мистър Бароу, ще си позволя да отбележа, че нищо не ви упълномощава да присъствувате на медицински преглед.

— Аз съм тук въз основа на нарежданията, които ми са дадени — отговаря той, приел думите ми само от гледна точка на правилника и оспорвайки ги от същата позиция.

Вдигам рамене и грубо подмятам:

— В същност това няма особено значение.

Изречено е, за да бъде злъчно, но злъчността не достига до мистър Бароу:

— Напротив, има много голямо значение — отговаря той тъпо, докато, както ми се стори, по устните на мисис Бароу пробягва бегла усмивка.

Рентгеновите снимки напълно ме успокояват. Няма нито счупени, нито изтръгнати кости. Обикновено задно изкълчване: раменната кост дори не е напълно излязла от ставната ямка. Намествам я. И тогава в бърза последователност стават три неща: Пуси изпищява и едва не припада. Мистър Бароу излиза от лазарета, защото го търсят по външния телефон. А мисис Бароу, застанала насреща ми, вдига глава, поглежда ме право в очите и ми се усмихва.

Не бих искал погрешно да се изтълкуват и този поглед, и тази усмивка. Те не са предизвикателни, макар и да съдържат оня съвсем не незначителен еротичен заряд, който почти невинно се предава между жената и мъжа в обществените им контакти, но без задна мисъл — или по-точно без мисълта, останала на заден план, да прояви желание да мине напред и да се избистри в оформено намерение. И така, мисис Бароу ме гледа и ми се усмихва, да речем, дружески, спонтанно и съучастнически. И аз, преливащ от признателност пред такъв неочакван подарък, веднага отвръщам с бликащи от нежност поглед и усмивка, за които тя ми благодари, като припърхва с мигли и отвръща глава.

Всичко това трае не повече от половин секунда. Когато Пуси отваря очи, вече е свършено. Мисис Бароу отново се е превърнала в камък, а Пуси — в дърво, защото няма да получа от нея нито отговор, нито благодарност, нито поглед, пожелавайки й на тръгване, след като масажирах и превързах глезена й, скорошно оздравяване. Вярно, Пуси може би все пак си е дала сметка, че аз съм причината да падне.

Когато слизам по стъпалата на замъка и си мисля за усмивката на мисис Бароу, имам желание, като Крисчън^[1] в „Пътешествието на поклонника“ „да подскоча лекичко три пъти, за да дам воля на радостта си“.

В затворения кръг на ОМ в Блувил аз естествено съм поддържал досега нормални взаимоотношения със съпругите на колегите ми. Ала това не ми попречи да почувствувам в каква степен моето иначе високо професионално положение се оказва ниско от обществена гледна точка. Днес се измъкнах от гетото. Само че нищо няма да се промени, то бе мимолетен светлик. Нямам ни най-малкото намерение, а нямам и ни най-малкия шанс да хвърля мост между нас двамата с мисис Бароу. Но нейното нелегално послание е за мен неоценимо съкровище и аз винаги ще си спомням за него с много обич. В един само поглед преоткрих старото съпричастие между двата пола, което беше за мен една от всекидневните радости на живота.

И преди всичко сега по-добре разбирам положението в Блувил. По отношение на ОМ съществува една „граница“. Тя е тиранично наложена отвън, но не е вътрешно приета. Лъжа е, и то каква, че всички жени ни мразят!

 

 

Радостта ми е краткотрайна. Няколко минути по-късно Дейв сериозно ме разтревожва.

Прибирам се доста късно и намирам бараката ни потънала в мрак, включително и стаята на Дейв. Запалвам лампата, но не виждам върху малката му работна маса бележката, с която обикновено ми съобщава къде е отишъл. Безпокоя се, макар и да знам, че е глупаво. В това оградено с бодлива тел място с един-единствен вход, контролиран чрез наблюдателната кула, бягствата са изключени. Обаждам се по телефона в плувния басейн в замъка. Отговарят ми, че е излязъл преди час. Нямам телефонна връзка с бараките на другите ОМ и решавам да тръгна да го търся от врата на врата.

На края го намирам: в кухнята на Мъч, и то в нейно отсъствие, защото току-що я видях у Пиърсови. Седнал на червен пластмасов стол, чете и дори не вдига глава, когато влизам.

— Какво правиш тук? — питам го аз. — Навсякъде те търся.

Не ме и поглежда. Нежното му триъгълно личице е надвесено над книгата и дългите черни и извити мигли на сведените му очи хвърлят сянка върху страните му.

— Добре съм си тук — отвръща той студено, безизразно.

— Но ти си тук у Мъч, а нея я няма.

— Какво от това! — възразява ми. — На Мъч не й пука. И на мен също.

Не ми харесва този тон. Сякаш говори не Дейв, а някой друг, чужд човек. Сядам срещу него.

— Сигурно си се притеснил да чакаш толкова дълго. Но една от милиционерките падна от коня, изкълчи си лакътя и нали доктор Рилке отсъствува, трябваше аз да го наместя.

Не трепва. Преди малко не ме забелязваше. Сега не ме и чува.

— Слушаш ли ме, Дейв?

— Слушам — заявява той с ледена безочливост и прилежно обръща страницата.

Веднага ми става ясно, че не е прочел нито ред.

— Обяснявам ти, че съм закъснял не по своя воля.

— Разбрах — отвръща ми със същия тон.

Решавам, че ще е добре да обясня обяснението си.

— Не можеше да се чака, изкълчен лакът веднага трябва да се намести. На връщане от разходката отидохме с Джеспърсън направо в лазарета.

— Знам — изрича той. — Стин мина край басейна да ми каже.

— Е, в такъв случай, щом знаеш, престани да ми се сърдиш.

— Не се сърдя — отговаря той с ледено достойнство.

— Сърдиш се. Даже не ме поглеждаш. Да не мислиш, че е приятно да говориш все едно на дърво.

— Аз съм дърво — казва той, без да вдигне очи.

Набляга нападателно на „съм“ и рязко обръща с пръст друга страница. Мълчание. Не знам какво да правя. И друг път е имал такива пристъпи на враждебност към мен, но никога не са били нито толкова силни, нито толкова дълготрайни. С наближаването на пубертета сякаш всичките му реакции се изострят. На всичкото отгоре много ми е трудно да запазя самообладание. В гърлото ми е заседнала буца и сто пъти прехвърлям наум вечните, неразрешими въпроси на възпитанието: не съм ли прекалено добър баща? Не би ли трябвало да изградя у Дейв един по-авторитарен и от там вдъхващ по-голяма сигурност „образ на бащата“? Не знам. Не вярвам много на такива категорични психологии.

Изправям се, като се насилвам да изглеждам спокоен.

— Хайде, Дейв, да се прибираме.

— Много съм си добре тук — отвръща той, без да мръдне, с вперени в книгата очи.

Какво трябва да направя? Да повиша тон? Да го плесна? Да го метна на рамо като чувал? Изхитрявам се:

— Какво четеш?

Той отбелязва страницата и пак без да ме погледне, затваря книгата и ми я подава.

— А, да — казвам аз, — „Хъкълбери Фин“. Стар познайник.

Възхищавам му се как умее да подбира четивата си. Но и се разтревожвам, защото книгата в същност е историята на едно пренебрегнато момче, което избягва от дома си.

От Блувил, вярно, не се бяга.

Връщам му книгата и питам:

— Докъде си стигнал?

Но той не се хваща на уловката на един уж литературен разговор. Отвръща с половин уста:

— Още съм в началото.

И веднага забива нос в страницата, преструвайки се, че чете, пребледнял, студен и решителен.

— Хайде, Дейв, не ме карай да чакам.

Мълчание.

— Дейв?

Повиших тон. Той повдига вежди и хладно отвръща:

— Казах вече, много добре съм си тук.

Мълчание. Изричам с равен глас:

— Ще те чакам в столовата.

Никакъв отговор. Затварям вратата след себе си, но преди да си тръгна, тихо се промъквам в банята, отварям малката аптечка и като преглеждам съдържанието й — прощавай, Мъч, — отмъквам за всеки случай една опаковка приспивателно.

Отивам право у Пиърсови, защото знам, че ще намеря Мъч у тях. Пиърс е в моята лаборатория. Той е добър научен работник, нищо повече, затова пък мисис Пиърс е удивителна личност. Макар и без образование, тя има остър като бръснач ум. Външно е висока, слаба, със заострен нос, със заострена брадичка, току да се допрат, от там и ястребовият й профил. Лъжлива физика: тя е добър човек и нейни жертви не са хората, а събитията. Вечно дебнеща, все да рови и да чопли с човка по всички ъгли, тя вижда, чува и научава за един ден десет пъти повече неща от един обикновен човек. Отначало бяхме склонни да оспорваме умозаключенията или интуицията на Джоан Пиърс, но всеки изминат ден потвърждаваше правотата им и на края скептицизмът ни отстъпи.

Мисис Пиърс мъкне навсякъде със себе си обемиста черна кожена чанта, пълна, странна работа, със собственоръчно направени куклички и сред кукличките — голям бинокъл. Неведнъж, тъкмо в разгара на разговора, тя се промъква на пръсти до прозореца и вдигнала далекогледа, внимателно оглежда наоколо.

Мисис Пиърс няма нужда от оптически стъкла, за да прозре в бъдещето или да вижда през стените. Дарбата й на пророчица се допълва от дарбата й на ясновидка. Тъй като тя ме предупреди още от началото, че Анита все по-рядко ще идва да ме вижда в Блувил и предсказанието й, уви, се оказа вярно, склонен съм да й вярвам, когато описва Хилда Хелсингфорт, която никой не е виждал досега, като, цитирам, много висока и много хубава. Чертите на лицето й били класически, приличала на каменна статуя. „И все пак у нея има нещо сбъркано, но и аз не знам какво.“

Джеспърсън й измисли прякора „вещицата“. Много по-скромна, тя говори за интуиция. Но „магьосничество“ или „интуиция“ са все думи. Аз бих казал, че при мисис Пиърс става по-скоро въпрос за толкова тънка наблюдателност — и въз основа на нея — за толкова бързо и точно мислене, че дори тя осъзнава само крайния резултат. А огромната работа по събирането, анализирането и синтезирането на фактите отчасти й се изплъзва, защото по всяка вероятност тя е единствената й истинска наслада в живота.

Когато идва да ми отвори, заостреното й като птича човка лице надниква в очите ми и тя ми казва през смях:

— Горкият ми Ралф, виждам, че все още сте разтревожен заради Дейв. А не е чак толкова сериозно. Търсите Мъч, нали? — додава тя и сграбчвайки ме за ръката като граблива птица, пръстите на ръцете й също са много заострени — ме завлича в стаята, в която спи синът й Джони и която през деня й служи за всекидневна, тъй като подвижното легло се прибира в стената.

Мъч седи на масата с разтворен учебник. Под гъстите й бели коси, прибрани в нисък кок, кръглото й и набръчкано лице буди приятното усещане за омиротвореност. И наистина, Мъч е толкова спокойна в поведение и в думи, колкото Стин е невъздържан. Сядам срещу нея и й предавам разговора си с Дейв. Разказът ми, изглежда, не интересува Джоан Пиърс, защото след няколко минути тя става, отива до един от прозорците, който гледа към бараката на милиционерките, и дълго наблюдава през бинокъла какво става там.

Мъч има едно рядко качество: умее да слуша. Тя напредва крачка по крачка в това, което й доверявате. А когато не разбира, пита. След като й разказах всичко, тя ми се усмихва и ми казва със своя си немски акцент, който, не знам защо, някак ме окуражава:

— Първо, Ралф, престанете да се самообвинявате. Не сте вие виновен, че жена ви е умряла. (Отбелязвам, за кой ли път, че нито Джоан, нито Мъч считат Анита действително за моя жена.) С Дейв вие правите всичко, което е по силите ви.

— Ралф е прекалено нежен, там е работата — обажда се мисис Пиърс полуиронично, полусъчувствено. И го казва, без да се обръща и без да престава да наблюдава бараката на милиционерките. Доказателство, че ушите й могат да вършат едно, а очите й — друго.

— Не, Джоан — възкликва Мъч, — не казвайте такова нещо! Човек никога не е достатъчно нежен! Едно дете има направо неограничени възможности за емоционални възприятия. То поглъща обичта! И все е ненаситно!

— Как си обяснявате, че Дейв ме отблъсква, както например тази вечер?

— Това е нормално, Ралф.

— Нормално ли?

— Да. Достатъчно е само да вникнете в детското мислене; Дейв е загубил майка си. Той ужасно се бои да не загуби и вас. Затова е така привързан към вас. Когато отивате на езда, да не мислите, че се забавлява на басейна? Ни най-малко: той ви чака. И закъснеете ли, обезумява от страх. Затова и като разбрах, че сте отишъл в замъка заради Пуси, пратих Стин да го предупреди (и тя казва „Стин“ като другите).

— Благодаря, Мъч. Дейв ми каза.

— Уви, оказа се безполезно. Положението беше вече неудържимо.

— Какво искате да кажете?

— Че Дейв не можеше да надмогне състоянието на панически страх, в което бе изпаднал заради отсъствието ви.

— В такъв случай би трябвало да изпита облекчение, като ме видя.

— Според вашата логика на възрастен — поклаща тя глава. — У детето страхът продължава със същата сила. Рефлексът на задръжка е много слаб. И тогава става следното: Дейв се отвръща от вас. Отвръща се толкова по-рязко, колкото повече е привързан към вас. Скъсва връзката.

Поглеждам я.

— Другояче казано, той скъсва с мен, за да не трябва да ме загуби.

— Именно. Това е поведение на отчаянието.

— Потресаващо е — промълвявам аз.

— Съвсем не — обажда се мисис Пиърс, без да се обръща, с все още вдигнат пред очите бинокъл. — Прекалено много се тревожите, Ралф. Не е чак толкова сериозно. А и във всичко туй има малко игра. Дейв знае добре, че скъсването не е окончателно. Той се стреми преди всичко да ви накаже.

— И да постави обичта ви на изпитание — добавя Мъч.

Замислям се и колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че те са прави. Поглеждам ги. Или по-точно поглеждам лицето на Мъч и гърба на мисис Пиърс. Изпълнен съм с благодарност, но същевременно и съм малко зашеметен от прекалено голямата доза женска мъдрост, която трябва да погълна.

— Е, и сега? — питам все пак леко напрегнат.

— Сега — казва Мъч — ще отида да взема Дейв, ще го доведа в столовата и заредим ли подносите, ще седнем на вашата маса.

Ставам от стола.

— Благодаря за всичко, Мъч. И моля да ме извините, че взех това от вашата аптечка.

Но нали не казвам какво е то, мисис Пиърс, подтиквана от ненаситното си любопитство, сваля бинокъла от ястребовите си очи, изоставя наблюдателния си пост и заподскача към нас. Но се разсмива, щом зърва опаковката.

— Не само Дейв нервничи!

— Смятате, че страховете ми са прекалени.

— Ами, разбира се! — отвръща тя.

Намесва се и Мъч:

— Вие страдате от болестта на Блувил, Ралф. Живеете в постоянен страх. Дейв — също. Какво би си помислило едно дете като него, когато вижда, че нито „А“-та-та, нито „самотните жени“ благоволяват да го погледнат? Но чак да се убие, не. На Дейв, разбира се, не е чужда мисълта за смъртта — неговата, вашата — но няма да се убие. Категорично не. Успокойте се. Пропъдете подобни мисли!

— Мислете си за приятни неща — додава мисис Пиърс. — За милиционерките например. Сред тях има хубави момичета.

Тя закачливо се разсмива. Мъч — също. Двете се споглеждат, после поглеждат мен, насмешливо и с обич. И пред техния смях, и под техните погледи изведнъж си помислям, че сигурно приличам на Шарло от „Треска за злато“, комичен и затрогващ.

Но нали съм неблагодарник, сбогувам се малко троснато. Станал съм свръхчувствителен, може би заради ниския си ръст, но така или иначе мразя да ми се подиграват, дори и да е съвсем по приятелски. Уважавам много и двете, ала понякога ме дразнят. Винаги така самоуверени. Едната със своята мълниеносна интуиция, никога нищо не обяснява, а другата пък прекалено много обяснява. И най-вече знам за какво или по-точно за кого ще говорят сега, какво ще кажат и как ще ме окайват, че съм изоставен. Знам какво да мисля за продължителните отсъствия на Анита, за редките й писма, но не обичам да я укоряват, нито мен да съжаляват.

Джеки и Пуси са приели по всяка вероятност подсказаната им от Стин сделка и са премълчали или най-малкото са омаловажили произшествието, защото нито един от нас, дори Джеспърсън не получи от мистър Бароу съобщение за глоба под формата на удръжка от заплатата. И в неделя следобед разходката протича както обикновено, с това изключение, че Пуси е заместена от висока брюнетка, непохватна и ъгловата и не по-малко леденостудена. Странно обаче, че Пуси ми липсва, тя, която не ми е отправяла ни един поглед, ни най-леката усмивка. Но каквото и да правеше, доставяше ми поне едно нещо: удоволствието да я гледам.

Когато навлизаме в планината, аз се обръщам, задържам Шушка на място, за да дочакам гвардейската охрана, и щом Джеки се приближава достатъчно, питам я съвсем непринудено как е Пуси. Тя е така изумена от дързостта ми, чувствува се така неудобно от мълчаливото споразумение, сключено помежду ни, и е така смутена от изненадващия факт, че съм се погрижил за другарката й, че ми отговаря:

— Пуси ще бъде на работа другата седмица.

Догонвам Джес и Стин и тогава Джес започва да пее. Измислихме го, за да заглушаваме подслушвателя на гвардейската охрана. Предавам разговора си с Джеки на Стин, но той вдига рамене, разтърсва белите си коси и промърморва: Какво по дяволите ви засяга това момиче? На което аз възразявам: В края на краищата тя е моя пациентка. Хвърля ми накриво доста язвителен поглед. Но все пак е доволен. Сега, казва той, ще бъдат принудени да приемат диалога.

И действително, следващата неделя, още щом се озоваваме в гората, забавяме ход, за да ни настигне гвардейската охрана, Стин застава пред Пуси, поглежда я в очите и я запитва с обвинителен тон:

— Когато се прицелихте в доктор Джеспърсън, наистина ли смятахте да стреляте?

Тя силно се изчервява и виква с разтреперан глас:

— Не се целех в него! Щях да стрелям във въздуха! За това, което стана, е виновен доктор Мартинели, той накара Шушка да се втурне върху моя кон.

— Как можех да отгатна — заявявам аз сухо, — че нямаше да застреляте Джеспърсън? Вие винаги се отнасяте с толкова голяма омраза към нас.

В погледа й се изписва смущение, но тя не го отвръща от моя.

— Омраза у нас няма — опитва се тя да се защити. — Подчиняваме се на нарежданията.

— Стига приказки! — виква Джеки.

— Защото нарежданията ви забраняват и да ни говорите ли? — смервам я аз гневно. — Тогава какво представляваме ние във вашите очи? Чудовища? Парии? Престъпници?

Тя е обезоръжена от неочакваната атака и аз се възползвам, за да се обърна към Пуси:

— Имате нахалството да казвате, че у вас няма омраза, а дори не ми благодарихте за грижите, които положих за вас.

— Няма все пак да ви благодаря, че ме съборихте от коня, я!

— Нямах такива намерения, знаете го много добре. И забравяте, че ако не бях настоял да се погрижа за вас, мистър Бароу щеше да ви изпрати в града! Двеста километра с кола! Три часа път! Длъжки щяха да ви се сторят тия часове!

— Добре де, благодаря — ядно казва Пуси, но без да отвръща очи и тъй като ме дарява с погледа си, аз го задържам цяла секунда с моя.

— Ще престанете ли най-после! — крясва Джеки. — Моля ви да прекратите този разговор!

Обръщаме конете и скоро установяваме необходимото разстояние между нас. Изпитвам окрилящото чувство, че съм спечелил победа, но чувството, задушено в зародиш от Стин, не трае дълго. Той прави знак на Джес да запее и върху мен се изсипва порой от упреци, изсъскани шепнешком, на един английски с все по-отчайващ немски акцент.

— Ралф, да ти кажа направо. Ти си толкова смахнат, лекомислен и безотговорен, колкото и Джес. И туй не са празни приказки. Какво в същност става между теб и това момиче? Уж я ругаеш, а пък се лигавиш с нея. И тя, глупачката, ти отвръща със същото. Диалог, да, всеки път, когато е възможно. Но не такава каша! Докъде ще стигнеш така? До най-големите неприятности, а и ние заедно с теб. Помисли за Дейв, ако не мислиш за нас! Във всеки случай да ти е ясно, направиш ли го втори път, уловя ли отново само един поглед от ония, дето хвърляш на момичето, край, зарязвам разходките, излизайте сами!

Отговарям разярен:

— Стин, злоупотребяваш с авторитета си на по-възрастен. Това не ти дава никакво право над мен. Нямам нужда от татенце да ми казва какво да правя.

Той замълчава, Джес престава да пее. А аз съм изненадан от неочакваното си гневно избухване. И разтревожен. Според мен има нещо ненормално в подобна реакция. Признак за невроза или за начало на невроза. О, знам — неприятностите с Дейв, обезценяването ми като личност в обществото, принудителното ми целомъдрие, продължителното мълчание на Анита. Добре. Но не вярвам, поне що се отнася до мен, в добродетелите на психоанализата. Затова пък вярвам в терапията на поведението. Смятам, че като поправям постъпките си, ще мога в известна степен да смекча несправедливите лишения, които ме измъчват.

Правя с ръка знак на Джес, това означава, че трябва отново да заглуши думите ми. Този път не пее, а декламира „Пътя, по който не тръгнах“ от Робърт Лий Фрост, нещо, което в очите или по-скоро в ушите на „гвардейската охрана“ може да прозвучи като вероломна ирония.

Обръщам се към Стин и му казвам със съвършено спокоен глас:

— Преди малко не си дадох сметка, че се лигавя с момичето. Но ти си прав. Глупаво е. Ще престана.

Той повдига вежди и ми хвърля проницателен поглед през набръчканите си клепачи. Нищо не продумва, ни думичка дори, но знам точно какво си мисли: мило момче, изоставено от жена си и т.н. Овладявам раздразнението си, навеждам се, потупвам Шушка по плешката, после дръпвам юздите и подвиквам: „Хайде, Шушка, в галоп!“ Докосвам хълбоците й с ботушите, тя се откъсва от земята, аз се откъсвам заедно с нея и двамата заедно се втурваме към най-ограничения възможен хоризонт. Но поне, докато се движи под мен и вятърът свири в ушите ми, аз се чувствувам свободен.

На следващия ден получавам кратко писъмце от Анита, щяла непременно да дойде следващата събота, този път било сигурно. Не вярвам. Смачквам ядосано писмото и го пъхвам в джоба си. Спомням си обаче за моята терапия и веднага внимателно го изваждам, оглеждам го, сгъвам го и спокойно го слагам в портфейла си. Но нещо никак не върви. В гърлото ми е заседнала буца, дланите ми са потни, краката ми треперят: Анита няма да дойде, знам го. А пред мен е една безкрайна седмица, през която трябва да чакам съобщението й, че няма да дойде.

От шест месеца насам изследванията ми тъпчат на едно място. Бих искал да се върна назад и да обясня защо. Суровина имаме в изобилие, носят ни мозъци колкото искаме, не ни липсват опитни животни, оборудването е разкошно. Бедата идва от персонала. Не че хората са неспособни, нито несъзнателни или са малко на брой. Разграничени са от мен и помежду си са разделени от кастови въпроси. В лабораторията работим трима ОМ: Пиърс, Смит и аз. Около дванадесет „А“-та и пет жени. От технологична гледна точка жените са на най-ниското стъпало. Но от обществена — в Блувил, те са на върха, по-високо от „А“-тата, по-високо от мен.

Несправедливо е и в двата случая. Поне две от тях заслужават нещо повече от ограничените знания, с които ги е принудила да се задоволят мизогинията на нашата култура. Но не мога, от друга страна, да приема антимъжкия расизъм, на който съм обект. В крайна сметка положението се оказва непоносимо. Приличам на чернокож лейтенант, който командува взвод от бели войници. Подчиняват ми се и ме презират.

Една научна лаборатория е преди всичко колектив и за да върви работата в колектива, нещо трябва да свързва членовете му, да има поне малко човешка топлота между тях. А при нас не е така. При тези условия аз самият не съм добър ръководител и не мога да бъда. Лесно е да се разбере причината.

Най-блестящият, най-богатият на идеи и с най-голям творчески заряд от сътрудниците ми е Грейбъл. Здрав мъж, който с лекота преваля петдесетте. Той е висок, слаб, привидно скован, но с гъвкаво тяло, с олисяла глава и с продълговатия череп на математик, с черни, малки и вечно дебнещи проницателни очи, с дълъг източен прав нос, с тънки устни и заострена брадичка. С една дума, дълго и заострено като нож лице.

При нормални условия със своя опит, ум и способности доктор Грейбъл би трябвало да бъде първият ми помощник и да стои далеч над Пиърс, далеч над Смит, добри работници, вярно, но най-малкото, което може да се каже за тях, е, че не преливат от идеи. В същност аз още с идването си в Блувил имах намерение веднага да повиша Грейбъл, но не се реших и добре съм сторил.

Грейбъл е „А“. Отбелязвам мимоходом, че твърдението, според което един скопец трябва задължително да затлъстее, е невярно както за мъжете, така и за конете. Искам да оспоря и друго твърдение: пасивността на скопеца. Макар и сперматогенезата да е прекъсната завинаги у Грейбъл, той си остава агресивна личност. Освен това, като „А“ той е дълбоко пропит от кастовите си привилегии, демонстративно носи, дори и върху бялата си престилка, зеленото кръгче със златната буква и ми напомня по хиляди дребни поводи нискостоящото ми положение. Стигнах също до убеждението, че ме шпионира. Затова го изолирах в ограничена и второстепенна дейност, стремейки се да издигна непроницаема преграда между него и истинското състояние на изследванията. Наложих и на Пиърс, и на Смит да пазят пълня тайна. Не излизам никога от кабинета си, без да заключа и да взема ключа със себе си. А от известно време вечер отнасям у дома и малкия бележник, в който редовно записвам с мой условен шифър постигнатото — ако сме постигнали нещо — в работата ни.

Подобно недоверие, напрежение, преструвки сред хората в една лаборатория е очевидно много лошо. Жалко, че не мога да впрегна такъв блестящ ум като Грейбъл в по-творческа задача. Още по-печалното е, че не мога открито да обсъдя с всичките си сътрудници проблемите, които се поставят пред нас. Така че разделението на персонала на три касти и скандалното ми нискостоящо положение направиха от мен лош ръководител: груб, несправедлив, потаен. Тъкмо обратното на това, което съм, и на това, което бяха поверяваните ми досега отделения.

На пръв поглед всичко в лабораторията изглежда нормално. Говорим помежду си вежливо, дадените от мен нареждания се изпълняват, работата върви или поне привидно върви. Но и от едната, и от другата страна прикрита злонамереност разяжда като червей възложената ни задача.

Грейбъл, който като талантлива и силна личност има голям авторитет сред „А“-тата, дори и сред жените и то до такава степен, че те забравят за привилегиите си и му говорят като на равен, този същият Грейбъл ме мрази. Така и двамата попаднахме в убийствената мелница на враждата. Първо: той ме презира и ме дебне. Второ: аз му нямам доверие и го държа на второстепенна длъжност. Трето: стигам до убеждението, че пише рапорти срещу мен. Четвърто: едва понасям присъствието му и когато имам нещо да му казвам, предавам му го чрез Пиърс. Пето: Грейбъл започва подмолно да действува за моето уволнение сред „А“-тата, жените и пред управителя.

Пиърс и Смит вече се оплакват, че редовно им развалят мозъчните срези. Смятам, че се лъжат. Но подозренията им са симптоматични за общото състояние на духа, което цари в лабораторията. Аз от своя страна дебна всички пропуски или грешки, които допускат „А“-тата и жените и си водя най-точно счетоводство.

Не ми е в характера да постъпвам по този начин. Принуден съм, така да се каже.

Три месеца след пристигането ми в Блувил и за да бъда точен, на 26 януари, кризата вече е назряла: получавам от замъка следното писмо:

Доктор Мартинели,

Отношението ви към женските сътрудници и „А“-тата в лабораторията ви не ме удовлетворява. Моля да го промените.

ХИЛДА ХЕЛСИНГФОРТ

Тези редове, които ме хвърлят в ужас, ме лишават от всякаква възможност за оправдание. Както ми е известно от първото писмо, което ми изпрати Хилда Хелсингфорт, забранено ни е да й пишем или да молим да бъдем приети. Така че отивам при мистър Бароу. Посреща ме с презрителна вежливост. Да, представили са му писмено оплакване срещу мен. Прочел го и го предал. Отказва да ми каже от кого е оплакването, а за самото оплакване отказва да каже каквото и да е. Обръщам му внимание, че като не мога да говоря нито с мисис Хелсингфорт, нито с него, аз се оказвам в невъзможност да се защитя, та дори и да разбера в какво ме обвиняват. Той вдига безпомощно ръце. Не можел нищо да направи, вътрешните въпроси на лабораториите не го засягали. По време на разговора мистър Бароу е мек, лепкав и неумолим като октопод.

От този ден нататък ставам двойно по-предпазлив в лабораторията, отнасям се към жените и „А“-тата с безупречна учтивост и обезвредявам Грейбъл, без да се злепоставя. Между другото тогава започвам да водя и счетоводството, за което споменах по-горе.

На 15 март, когато смятам, че почти съм неутрализирал Грейбъл, получавам втора бележка от замъка:

Доктор Мартинели,

Вие не сте взел пред вид препоръките ми от 26 януари и поведението ви спрямо женските сътрудници и „А“-тата във вашата лаборатория остава същото или само повърхностно е променено. Моля ви за втори път да поправите държанието си.

ХИЛДА ХЕЛСИНГФОРТ

Поразен съм, но преодолял първото смайване, разбирам, че повече не мога да остана пасивен. Написвам до мистър Бароу рапорт срещу работещите в лабораторията ми. Срамувам се да го призная: този рапорт е върхът на несправедливостта. Аз, разбира се, не лъжа: всички факти, с които се обосновавам, са верни. Но така, както ги представям, вън от всякаква реална перспектива и лишени от съответния контекст, те водят до изводи, които са явно беззаконие. Уличават Грейбъл — най-добрия ми научен работник. Аз мога да го упрекна само в едно, но тъкмо това не бива да посочвам: Грейбъл иска моето място. Той е напълно способен да се справи и с помощта на „А“-тата и жените всячески се опитва да ме отстрани.

Предавам лично рапорта си на управителя. Когато мазният мистър Бароу разбира за какво става дума, рязко трепва и ме оглежда с отвращение, примесено и с известен ужас. Не знаел, казва той, дали има право да приеме от мен съобщение от подобен род, а още по-малко дали трябва да го предаде. Отвръщам му, че дилемата засяга само него и си тръгвам, оставяйки го сразен от моята „арогантност“. Така по-късно ще окачестви поведението ми.

Хилда Хелсингфорт все пак е получила рапорта ми, защото след осем дни мистър Бароу ми предава следното писмо:

Доктор Мартинели,

Вие се оплаквате от вашите сътрудници и вашите сътрудници се оплакват от вас. Създало се е явно много лошо положение, което несъмнено обяснява малкия напредък в досегашната ви научна работа.

ХИЛДА ХЕЛСИНГФОРТ

Писмото ми бе предадено в столовата, на вечеря и аз го отворих едва след като Дейв си легна. Почувствувах как кръвта се отдръпва от главата ми. Трябваше да седна. Краката ми неспирно трепереха и аз засрамен ги гледах как треперят.

Успях след известно време да се изправя, отидох в кухнята и обърнах пълна чаша уиски. Но понеже откакто съм в Блувил, пия само по няколко глътки, всичкият този алкохол, вместо да ме ободри, ме зашемети. Седях неподвижен в някакво мъртвешко вцепенение и напразно се опитвах да събера мислите си. Тогава отново изпитах онова специфично за Блувил усещане за абсолютна непонятност и неумолима жестокост. Но този път ме бе обзела не неясна тревога, а истинска паника. Току-що прочетеното писмо можеше да се тълкува само по един начин: то ме подготвяше да получа в близките седмици заповедта си за уволнение. Значи, бях осъден на смърт. Дейв също, макар и с малка отсрочка.

Изведнъж усетих как ми се повдига и почувствувах в устата си далечния привкус на агонията. Едва успях да изтичам до тоалетната. Повърнах всичко, и уискито, и вечерята. Когато се изправих, видях лицето си в огледалото. Каква ти бледост! Кожата ми беше синкавозелена. В същия миг разбрах смисъла на израза: „Да те е страх до посиняване“ и колкото и да е странно, започнах да се смея.

От този момент нататък се почувствувах по-добре.

Преди да си легна, взех силна доза приспивателно и заспах като труп, а на сутринта, когато се събудих, разбрах, че не мога да продължа да живея все с ужаса, който изпитах предната вечер. Имаше нещо налудничаво в това положение и приемех ли го, щях да загубя равновесието си. За няколко секунди всичко бе решено. Щях да си подам оставката.

Предавах се несъмнено сам в ръцете на смъртта, но предпочитах по своя воля да тръгна към нея, отколкото неусетно да ме тикат натам. И щом взех решението си, и щом се простих с последната си надежда — не по-рано — смелостта ми се възвърна.

Веднага написах заявлението за оставки и го предадох на мистър Бароу след закуска. За нещастие, той не го прочете пред мен. Искаше ми се да видя как ще реагира.

За следващата стъпка, която си бях наумил, просто изгарях от нетърпение. Отидох в лабораторията, повиках доктор Грейбъл, затворих се с него в кабинета си и без да му спестявам нищо, излях целия си гняв, най-сладкия гняв в живота ми. В продължение на половин час го обсипвах с упреци, ако не и с обиди. Той се опита да възрази, дори намекна, че тази сцена ще ми струва службата. Но аз веднага го прекъснах, тържествуващо му съобщих за оставката си и отново го удавих в обвинения, без да му дам възможност и дума да каже. Той ме гледаше пребледнял, безмълвен. Това, което обаче най-много ме изненада, защото беше напълно неочаквано, е, че прочетох в очите му известна дружелюбност, дори уважение.