Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les hommes protégés, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

Информация

Корекция
hammster (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Допълнителна корекция
thefly (2019 г.)

Издание:

Робер Мерл. Добре охранявани мъже

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №47

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от френски: Райна Стефанова

Рецензент: Георги Величков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 30.V.1983 г. Подписана за печат на 23.IX.1983 г.

Излязла от печат месец октомври 1983 г. Формат 32/70×100 Изд. №1685. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29. Изд. коли 18,78. УИК 18,02

Страници: 464. ЕКП 95366 21531 5637–252–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Robert Merle. Les hommes protégés

© Éditions Gallimard, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Преместване на анотацията от произведението към книгата.
  3. — Допълнителна корекция

Тринадесета глава

След решенията, които взехме снощи, заварвам тази сутрин доста голямо раздвижване на работното си място, но раздвижване дискретно; в лабораторията ние създадохме, така да се каже, втора лаборатория, чиито резултати не бива да се знаят от голямата лаборатория. Във всеки случай аз съм много зает и много разтревожен и едва в единадесет часа и четиридесет и пет минути мога да приема Буридж. По дълбоките кръгове под очите й виждам, че и тя не е спала добре. Казвам й да седне.

— Разполагаме с малко време — подхвърлям аз, като поглеждам часовника си. — Започвайте, Буридж, очаквам най-лошото.

— Имате ли нещо против, докторе, да седнете, вместо да нервничите край бюрото си.

— Но аз не нервнича — отвръщам сухо. — Вие сте нервна.

— Вие ме изнервяте. Седнете, моля ви!

— Това е нечувано! — остро казвам аз. — Виждам как много скоро в собствения си кабинет ще трябва да сядам и да ставам по команда.

— Докторе! — пламва Буридж.

Споглеждаме се, смутени от подобна детинщина. Добре започваме. Ако я караме така, докъде ли ще стигнем?

— Ето — казвам аз, като се насилвам да се усмихна. — Ще ви покажа, че съм изпълнен с добра воля.

Сядам, но тя, разбира се, не признава направената отстъпка! Вместо това замълчава и раздразнено поглежда как барабаня с пръсти по бюрото. Мушвам и двете си ръце в джобовете, отпускам се назад на стола, протягам крака и я поглеждам със стиснати устни. Твърдо съм решил да мълча.

— Смятате ли, че така ме улеснявате? — ядосано ме пита тя.

— Седнал съм, не барабаня с пръсти. Слушам ви. Какво искате повече?

— Да престанете да се държите арогантно.

— На вашите заповеди! — отвръщам по военному.

Изправям се на стола, изопвам рамене и се втренчвам право напред, със застинало лице и безизразни очи.

— Ралф — гласът й потреперва, — престанете да се правите на палячо.

Тъкмо да се заям за думата „палячо“, когато за щастие я поглеждам. Не вярвам на очите си. Готова е да се разплаче.

Понадигам се от стола и възкликвам със съвсем друг тон:

— Буридж!

— Не ставайте, Ралф! И преди всичко не ме докосвайте!

Как разбра, че щях да я прегърна? Сядам отново. В този миг, вплели поглед един в друг, аз разбирам цялата сила на връзката, която се е създала между нас. Възможно ли е да оставя Буридж, дори и за да избягам? Питам вече много по-внимателно:

— Нима е толкова трудно да се каже?

— Да. Доста.

Отбелязвам, че казвайки го, тя преглъща слюнката си.

— Искате ли да ви помогна?

— Да.

— За какво става въпрос?

— За Хелсингфорт.

— А! — възкликвам аз.

Колкото и невероятно да изглежда, бях забравил за тази дама. Поне като ясно изразена мисъл.

— Значи така — Хелсингфорт?

— „Ние“ е на мнение, че когато тя се върне, няма да е забравила намеренията си спрямо вас.

— Какви намерения?

— Знаете много добре.

Наистина знам. Макар да съм направил всичко, за да не си спомням.

— Е, и?

— „Ние“ смята, че трябва да се съгласите.

За миг се вкаменявам, после се изправям и тъй като не знам какво да правя с ръцете си, сграбчвам облегалката на стола и я стисвам с все сили.

— „Ние“ смята каквото му хрумне — започвам аз, давейки се от ярост. — А аз ще ви кажа само едно: няма да позволя на никого да сводничи с мен. Дори и на „ние“.

— Докторе, моля ви, седнете!

— И вие, Буридж, ми предавате тази препоръка!

— Позволете ми да ви обясня!

— Няма нищо за обясняване.

— Напротив… Това решение…

— Това „решение“! — имитирам я подигравателно аз.

— … бе взето след сериозно обсъждане. Потвърдено бе и чрез гласуване.

— Браво! И вие сигурно сте гласувала „за“?

— Да, Ралф — отвръща ми, устоявайки на погледа ми, — гласувах „за“.

Поглеждам я. Последните думи ме отрезвяват. Постепенно се успокоявам.

— Давате ли си сметка какво иска от мен „ние“: да се превърна в играчка в леглото на една луда! Или може би не знаете, че страда от параноя?

— „Ние“ го знае по-добре от вас — срязва ме тя. — „Ние“ задълбочено е проучило психологическия профил на Хелсингфорт. Съвсем точно знае как стоят нещата. Бедфорд й развърза ръцете по отношение на вас и Хелсингфорт… (поколебава се за миг и додава с гримаса на отвращение) ще задоволи всичките си прищевки. Тя преследва три цели — продължава Буридж, като с усилие влиза отново в обичайния методичен тон на всекидневните си съобщения — да ви унижи, като ви накара така да заплатите за подаваните оставки. Да ви направи своя играчка. Да ви използва по най-невероятен начин, за да измъчва Одри.

— Блестящ анализ! — казвам саркастично. — И вие искате да се съглася! Все пак не може да не знаете какво става с една играчка, на която са й се наситили.

Буридж ме поглежда право в очите и изрича, разчленявайки думите:

— Така или иначе Хелсингфорт ще ви счупи, и да се съгласите, и да не се съгласите.

— Тогава защо да се съгласявам?

Личността ми обаче не впечатлява Буридж. Спокойно ми отвръща:

— Не разбирате. Това е само въпрос на време. Според направеното изследване на характера на Хелсингфорт „ние“ е убедено, че ако откажете, тя веднага (набляга на думата) ще си отмъсти.

— Какво може да ми направи? Да ме уволни ли?

Буридж ме поглежда, поклащайки глава, и изрича сдържано:

— По-лошо. Много по-лошо.

Не е необходимо да ми казва повече. Вярвам й.

— Не виждам с какво ще променя положението — забелязвам кисело аз, — ако приема предложението на Хелсингфорт.

— Казах ви: ще печелите време.

— И каква е ползата? И след месец въпросът ще бъде поставен пак по същия начин.

— Един месец! Та ние да имаме един месец пред нас, би било просто чудесно!

— Защо?

— За да организираме бягството ви.

— Не съм Тарзан — казвам аз след кратка пауза, — но ми се струва, че не е много трудно да се избяга от Блувил. Канада е на една крачка.

— Не се заблуждавайте. Границата е строго охранявана. А при вас има и една допълнителна трудност.

— Каква трудност?

— Дейв.

— А, все пак сте помислили за Дейв! — възкликвам аз и сядам; и опирайки длани върху бюрото, се изправям назад.

— „Ние“ ви познава, Ралф.

— То несъмнено е проучило задълбочено психологическия ми профил — забелязвам саркастично.

— Във всеки случай — сухо отвръща Буридж — „ние“ знае какво може да иска от вас и какво не може.

Потрепвам при тези думи, макар и още да не съм осъзнал възможните последици. Ще ги премисля по-късно и то с недоумение: първо — шокът, после — проявеното разбиране. Логически би трябвало да бъде обратното.

— Много добре! — стисвам аз зъби. — Какъв такт! Каква деликатност!… „Ние“ знае какво може да иска от мен! Например да проституирам с Хелсингфорт!

Буридж се изчервява, гръдта й развълнувано се надига и тя изведнъж се ядосва:

— Стига вече, докторе! Престанете с този театър! Не става въпрос за проституиране! Хелсингфорт няма да ви дава пари, а и за вас не е чак толкова трагично да спите с жена, която намирате за хубава!

— Аз да я намирам за хубава!

— Казал сте го на Джеки!

Ужасно! Те си казват всичко! Всяка моя дума е запомнена, предадена, подредена със съответния етикет в отделно чекмедже, за да бъде използвана, когато потрябва.

— Но от това съвсем не следва, че…

— Ралф, вие сте ужасен лицемер. Не искате да спите с Хелсингфорт, защото се бунтува гордостта ви на фалократ. Иска ви се да запазите поне илюзията за инициатива от ваша страна! Засегната е мъжката ви гордост. Оскърбление за машизма[1] ви, нищо повече.

— Нещо бъркате с латинците — сухо забелязвам аз. — Машизъм е испанска дума…

— Все същото е! — изправя се тя и ядно разтърсва коси и обици. — Вие сте от тия латинци, дето винаги са разгонени! Същински котарак! Всяка котка е добра за вас! И бездомната котка като Бес. И тигрицата в клетката си. Все ви е едно, че може да има просто смешно несъответствие между вас и партньорката ви! Мислите си, че и такава планина като Хелсингфорт ще омаломощите със силата на фалоса си! Вие сте сексуалист, докторе! Закоравял сексуалист и никога няма да се промените!

Гледам я и мълча. Ах, Буридж, Буридж, пак тъпчем на едно и също място! Расисткото разобличаване на произхода ми, след като именно той те привлича, словесната агресивност, заместител на истинската прегръдка, и неизмеримата злонамереност (не, няма да я нарека женска злонамереност) на нападките ти. Не ми ли бе наложена Бес, „бездомната котка“ против волята ми, така категорично изразена в писмен вид? Остави ли ми Джеки „поне илюзията за инициатива от моя страна“? И ония двете пепелянки в луксозната им барака, нима доброволно съм се оплел в техните игри? А колкото до моята „сексуалистка гордост“, не, не вярвам в нея! Тя вече е само спомен! Нямам намерение никого да омаломощавам „със силата на своя фалос“. (Какъв израз само!) Понасям както мога положението си на ОМ. И имам чувството, че то скоро няма да се промени. А и да си призная, даже не се стремя да му видя края. Всичките ми амбиции се свеждат само до това да премина — жив и невредим — от изпълнения с омраза матриархат на Бедфорд към либералния матриархат на „ние“.

Ала защо да й казвам всичко това? Тя го знае не по-зле от мен. И на нея, и на мен винаги ни е ясно какво се крие зад думите ни. Предпочитам да поговорим за друго.

— Буридж — подхващам аз след кратка пауза и я поглеждам право в очите, — давате ли си сметка какво ще стане тук, когато замина с ваксината? Ще има разследване, разпити. И вас ще замесят.

— Не само мен — отвръща тя спокойно, но без да сяда. — И Пиърс, и Смит, и Грейбъл. Трудно ще бъде да не ни заподозрат в съучастничество.

— Вие бихте могли да не знаете, че в отчетите си до Бароу съм омаловажавал изследванията ни.

— И да не знам за вашите опити? Аз, която отговарям за кучетата?

Замислям се.

— Бих могъл, преди да избягам, да подготвя отчет и той да бъде съвсем достоверен, само ще изместя хронологическия ред на опитите. А вие да направите така, че да речем точно в деня на бягството ми да го предадете на Бароу. Той ще ви послужи за алиби. И на вас, и на всички останали.

— Да — поклаща тя глава, — добра идея!

После ме поглежда с неопределен израз и замълчава.

— Кога смята „ние“, че трябва да бягам? — питам аз след малко.

Лицето й се изопва:

— Колкото се може по-скоро.

Не знам какво да мисля в момента за този неин израз и тъй като продължаващото мълчание ме обърква, решавам да се измъкна с лека шега:

— Е, тогава скоро ще се отървете от един отвратителен котарак.

Явно обаче, сбъркал съм. Лицето й трепва, сякаш съм й ударил плесница. Пребледнява. И с изумление виждам как запърхват клепките й и очите й се наливат със сълзи. Обръща ми гръб и без да продума, тръгва някак вдървено към вратата.

— Буридж! — скачам аз.

Излиза. Но няма да затръшне вратата. Не, познавам добре своята Буридж. Като не може да обуздае чувствата си, владее поне нервите си. Вратата се затваря полека, безшумно. Както се обръща страница.

Оставам прав зад бюрото с празни ръце. Чувствувам се самотен.

Изтече почти седмица от бурната ми среща с Буридж на 9 юни. Това не означава, че престанахме да разговаряме, напротив. Така например още на следващия ден след бурята тя сухо ме помоли да й опиша с подробности посещението на Бес и Рикардо. Което и сторих, но се запитах дали такова любопитство от нейна страна не е мазохизъм. Оказа се, че не е; дълбокото внимание, с което ме изслуша, подробните въпроси, които после ми зададе, ме убедиха, че е целенасочено проучване и цялата информация, която измъкна от мен, ще бъде предадена на „ние“.

В петък, 12 юни, имаше претърсване в бараката на самотните жени и в събота сутринта намерих на бюрото си лаконична бележка от Бароу, в която ми съобщаваше, че лаборантката ми Крофорд е, цитирам, „заминала на стаж“. Желая ли, питаше Бароу, да й намерят заместничка.

В отговора си аз също се съобразявам с правилата на играта. Пиша, че съм изненадан от неочакваното й заминаване, протестирам, макар и умерено, че е станало така, съжалявам, че Крофорд не ме е предупредила и бих искал тя да се върне пак при нас. Но като се има пред вид колко много е напреднала нашата работа, не намирам за разумно да бъде заместена от друга.

И това по две причини, които, естествено, премълчавам. Първо, защото смятам, че лицемерно предложената „заместничка“ по всяка вероятност няма да се намери. Второ, защото ако се окаже все пак възможно да се намери, предпочитам да не включвам в колектива една непозната — в пълния смисъл на думата, — след като той така се е сплотил в общата работа. След заминаването на Крофорд шпионирането вероятно ще престане.

След като обличам отговора си до Бароу в съответната административна форма, която единствено му е достъпна, и тъй като вътрешният телефон не работи, отивам в кабинета на Буридж да й покажа писмото. Откакто бягството ми престана да бъде далечна вероятност, за да се превърне в план от първостепенно значение, Буридж, макар и все така енергична, помръкна по дух и по цвят. А тази сутрин забелязвам, леко изненадан, но и леко засегнат, наред със светналото й лице и радостния поглед и своеобразно оживление в цялото й същество. Горчиво си казвам, че жените са неразбираеми, ето, тя изглеждаше толкова жадна за моето присъствие, а вече е свикнала с мисълта за заминаването ми. Та, докато Буридж преглежда писмото с игрива усмивка (трябва все пак да имам пред вид, че заминаването на Крофорд няма да я потопи в меланхолия!), погледът ми обхожда спартанската стаичка, кажи-речи килер, и се спира точно над огнените й коси — на много пъстър стенен календар, който винаги е висял там. Но това, което забелязвам днес, ме изненадва. Датата 28 юни, неделя, е обградена с червено кръгче.

Буридж има очи навсякъде: на раменете, на гърба си, на тила си, на върха на главата си. И тъй както се е навела над писмото и оценява бюрократичните тънкости, улавя едновременно и изненадата, и погледа ми, обръща се и разбира. Веднага се изчервява (трудно е да го скрие с тази бяла прозрачна кожа!), издава смущението си с усилието, което прави, за да го прикрие, коментира припряно посланието ми до Бароу, говори много и много бързо и на края, без видима причина се изправя, в резултат на което, освен ако не е целяла именно това, ми закрива календара.

Като член от мъжки пол в „ние“ и следователно по-нискостоящ, аз се чувствувам задължен да проявявам известна сдържаност. Така че не задавам никакъв въпрос на Буридж. Но го задавам на себе си; какво толкова забележително трябва да стане на 28 юни, неделя, че тя грижливо да обгради с кръгче датата?

След един час отново се връщам в кабинета й, за да й поискам някаква справка. Но толкова съм погълнат от мислите си, че чак по средата на стаята вдигам очи и виждам, че я няма. Ще си отида. Отказвам се. Тук има някаква промяна. Шареният календар, единствената весела нотка в строгото помещение, е изчезнал. Не трябва обаче много да търся, за да го намеря: ей го, поставен върху бюрото. Приближавам се и се вглеждам: очертаното около 28-и кръгче е изтрито. А по-отблизо могат да се видят дори трошиците от гума и от хартия, и още по-отблизо — вдълбаното от острието на молива кръгче в календара.

Добре. И за това няма да задавам никакъв въпрос. Ще се опитам дори да не мисля повече за него. В края на краищата ще бъде още една малка загадка в присъщата за Блувил непонятност. Днес, между другото, е събота, денят, в който Хелсингфорт каза, че ще се върне. И докато отивам към столовата, тази мисъл ми пресича апетита.

Дейв ме е изпреварил и вече се е настанил на една маса с другарчетата си, до своята любимка Джоан Смит, у която отсъствието на ъгловатости е наистина забележително.

Докато търся свободна маса с подноса със скромния си обяд в ръце, за мое голямо учудване Мъч ми прави отдалеч знак да отида да седна при тях. Намирам местенце между нея и Стин, сякаш ми го е пазила. Необяснимата сръдня е свършила и отново се радвам на благоразположението й. Кръглото лице на Мъч, обградено от милите бели коси, прибрани покрай ушите в кок, излива потоци от нежност върху мен, дори Стин ми отправя няколко приятелски промърморвания, тъй както възмутено се оплаква от лошото време. Като го слуша човек, едва ли няма да повярва, че и температурата е расистка. Въпреки гъстите си бели коси, Стин стои с шапка на главата заради „течението“, уточнява той, а около врата си е увил вълнения шал, изплетен от жена му — нескопосно изплетен според мен, но преди всичко е важен контекстът. А контекстът особено днес ме затрогва. Завиждам на тази стара съпружеска двойка, чийто брак е непоклатим вече четиридесет години, но мисълта ми отлита към лошото и аз тъжно се питам какво ще стане с единия, когато другият умре, и дали ще може да продължи да живее след такова осакатяване един полуживот. И изведнъж аз ставам Стин и виждам Мъч положена, вдървена и бледа, на смъртното си ложе, а себе си — на колене пред нея, покрусен от загубата на една толкова добра, толкова грижовна съпруга. Картината така ме грабва, че усещам как в гърлото ми застава буца и подскачам, когато една пълничка и топла ръка — ръката на мъртвата! — се затваря над моята и нечий глас прошепва на ухото ми: „Хайде, хайде, Ралф, не правете такава физиономия, може би няма да позвънят днес!“

Не, тя не се заблуждава, аз заблуждавах сам себе си, като свързвах големия си страх със смъртта й. Поглеждам я. Въображението ми наистина е нелепо: прехвърлила шестдесетте, Мъч продължава да е в отлична физическа форма, със свежи страни и искрящи очи. Буцата, заседнала в гърлото ми, не е нейната смърт, а очакването да чуя гласа на Хелсингфорт в телефонната слушалка.

Усмихвам се на Мъч и веднага след това — на Стин, защото старецът е ревнив. Никак не му харесва, че „малкото му съкровище“, както я нарича на немски, постави ръка върху моята. Тя между другото веднага я отдръпна, а аз, след като се усмихнах, си мълча. Столовата сигурно е наблъскана с подслушватели. А колкото до забележката на Мъч, как бих могъл да я изтълкувам? Готов съм да се обзаложа, че не знае кой се обади по телефона миналата събота по време на обяда, нито че някой от „ние“ й е казал. Възможно е да е забелязала по израза на лицето ми, когато се върнах в залата, колко много ме е разтревожил разговорът и сама да си е направила съответните заключения. Но тогава защо беше голямата сръдня цяла седмица? И защо това сдобряване днес?

На излизане от столовата срещам в коридора мистър Бароу. Всичките ни срещи на това място не са случайно съвпадение. В кабинета си той има специално настроен телевизор, по чийто екран наблюдава вратата на столовата. Но така или иначе, ето че излиза от леговището си и безшумно се насочва към мен на дебелите си каучукови подметки.

Лепкавият, тлъстият, мазният… За Бароу много лесно може да се напише цяла криминална поема, да се направи филм на ужасите. Когато това огромно белезникаво „кръвно телце“ се запътва насреща ми, все имам чувството, че ще ме погълне като чуждо тяло. Тъй както идва към мен, поклащайки се върху пипалата си — а грамадното му безформено тяло запълва целия коридор — и мятайки от двете ми страни цитоплазмата си, питам се дали няма да ме обвие целия, да ме удави в маста си и да ме сдъвче. Но когато стига на около метър и половина от мен — на профилактично разстояние — се спира, сякаш се бои, ако се приближи повече, да не се зарази от бацила на мъжествеността. Между другото добре ми е известно колко много се бои от физически допир със себеподобните си, дори с истинските си себеподобни — „А“-тата. И когато се спира така — воднистите му очи, изпълнени с молба да не скъсявам разстоянието между нас и увисналата му гуша, натежала вече от витиевати фрази — аз го сравнявам не толкова с амеба, колкото с октопод. Не мога да понасям как изпъкналите му очи ме опипват със смукалата си, за да открият цепнатинка, през която да изпомпат мислите ми. Парализирам се. Имам усещането, че съм муха, оплетена в лепкави нишки.

— Доктор Мартинели — обръща се той към мен и ето, гласът му ме залива, потъвам в него като в меласа, — по телефона ми се обади Хелсингфорт, за да ми съобщи невъзможността, в която се намира (не се бои от завъртяни изречения) да дойде в събота и неделя в Блувил. Хелсингфорт — продължава той с онази псевдопредпазливост в изказа, която така добре съжителствува с надутия му стил — ми подсказа, че е твърде вероятно да не може да дойде и в края на следващата седмица, тъй като спешни задължения я задържат във Вашингтон, където трябва неколкократно да се срещне с държавната секретарка по Здравеопазването, образованието и социалните грижи (не казва ЗОСГ, не е в негов стил да съкращава, начинът му на изразяване е по-скоро обстоятелствен).

Мистър Бароу добавя с усмивка, от която гушата му затреперва като пихтия: помислих, че бихте искал да го знаете. После замълчава със съучастнически поглед. И докато все така ме смазва и отвсякъде обгражда с масата си, аз си давам сметка, че във важниченето му се крие раболепие, примесено с неприязън. Той се прекланя пред временния фаворит, но чака провала му.

— Благодаря, че ми го съобщихте, мистър Бароу — отвръщам аз. И веднага виждам, че трепва. Дори и за да благодариш си има съответния бюрократичен стил. Толкова кратък бях, че го обидих.

А надали някога едно „благодаря“ е било толкова искрено: спешните задължения на Хелсингфорт ми подаряват още осем, ако не и петнадесет дни. Тъкмо в такъв момент човек осезателно се докосва до стойността на всеки час, който отминава. Изпитах същото усещане преди две години, когато една операция, на която трябваше да се подложа, при това съвсем лека, се забави с три седмици: наслаждавах се на всеки ден от тази неочаквана отсрочка. Помислям си също, че отсъствието на Хелсингфорт ни дава възможност „да печелим време“, без опасност за мен и без унижения. Но и едното, и другото скоро ще ме споходят.

В неделя и аз отивам на езда заедно с Джес и Стин, малко за да се разтоваря след напрегнатата седмица в лабораторията и много повече, за да видя Джеки. Разочарование. Зървам я пред караулното помещение, елегантна и войнствена, как следи раздаването на пропуските от постовата и поемането на тримата ОМ от двете милиционерки на кон, на които ясно и кратко дава нарежданията си. С издадена брадичка, с килнато на една страна кепе и с ръце на кръста, тя се обръща към подчинените си със заповеднически тон. Не чувам какво казва, но отдалеч се възхищавам на фигурата й. И съм разочарован: няма да дойде, нали предава пълномощията си. А да речеш да хвърли поглед към мен, не. Никакъв, ни най-малък. Забравена е очевидно „почивката на воина“. Отхвърлена назад, сред толкова други е онази „горска нощ“. Ах, колко лекомислени са жените-военни! Чувствувам се като изоставено момиче.

С ваксината всичко върви както е предвидено, въпреки някои дребни лутания. Новият ни препарат, получен от по-стари срези, е изпробван с успех върху кучетата и на осемнадесети решавам, без да питам Буридж, да се ваксинирам. Изпитвам известни смущения, но съвсем леки и които с нищо не напомнят на бурната реакция у Грейбъл. На деветнадесети и Смит, и Пиърс се ваксинират. Буридж научава от Пиърс, че предния ден съм се превърнал в опитно свинче и здраво ме наругава. Аз се защищавам. Какво можехме да направим? Отново да ваксинираме Грейбъл ли? Какво ще покаже този опит, след като той е получил имунитет от първата ваксина? Грейбъл всъщност е вече вън от играта. Той дори не може да си инжектира вирус, за да провери евентуално действието на първата ваксина, защото се отказахме от препарата като много опасен. В действителност правя грешка, и то голяма грешка, че му го казвам, защото след три дни, на двадесет и втори, Пиърс ми съобщава, че по заповед на „ние“ той се е самозаразил, но без никакви усложнения. Това, че ми го казва той, а не Буридж е дяволски ловко. Защото не мога все пак да се карам с човек, който е рискувал живота си, за да изпробва втората ни ваксина.

Виквам обаче Буридж и много сериозно я скастрям. Но тя просто ме учудва: толкова е весела, поривиста. Отхвърля нападките ми най-безгрижно и все така преливаща от добро настроение, минава в контраатака.

— Докторе, вие имате много лош недостатък за един нелегален. По природа сте недисциплиниран. Не се съобразявате със заповедите, правите всичко рог la libre (както ви хрумне).

Изразът е иберийски и ме изкарва извън кожата ми, чудя се защо освен предполагаемите ми италиански недостатъци трябва да поемам и слабостите на Испания!

— Не биваше да ми казвате такова нещо — отвръщам засегнат. — Никога досега не съм отказвал да се подчиня на нарежданията на „ние“.

— Като изключим ваксината. А колкото до останалото — додава тя с вбесяваща усмивка, — какво неизчерпаемо търпение и убедителност трябваше да се проявят!

— Не очаквайте все пак от един учен да се подчинява, без да разбира!

Буридж разтърсва червените си коси.

— Оставете на мира тази ваша проклета наука! Става въпрос за борба, а не за научни изследвания. Не може винаги всичко да се обяснява. Би трябвало да го почувствувате. А вие искате да ви се оказват привилегии!

— Какви привилегии?

— Винаги да сте наясно с мотивите на всяка заповед. Ако всички бойци от една нелегална армия имаха същите изисквания като вас, борбата щеше да бъде невъзможна.

— Благодаря все пак — отвръщам аз нелюбезно. — че сте се показали толкова търпелива.

— Не ми благодарете, повече няма да бъде така. Отсега нататък ще ви предавам заповедите на „ние“ без никакви пояснения.

Поглеждам я със смесени чувства.

— Предполагам, че всичко това е само дълъг предговор към едно ново искане.

— Точно така.

Отправя ми полуразвеселен, полудързък поглед и ми казва:

— „Ние“ ви нарежда да си пуснете мустаци.

— Буридж!

Вдигам ужасен ръце и в същата секунда си помислям: ще каже, че е италиански жест. Отпущам ги върху бюрото, но за нещастие много силно, прекалено силно и счупвам плота. Пак разигравам театър, прочитам го в очите й.

— Не може да бъде!

— Напротив — отвръща тя. — Не допускате, че сама ще си го измисля нали? Или че ще си играя да ви погаждам номера. След като ми остава толкова малко време да се радвам на присъствието ви.

Казва го с такъв насмешлив тон, че ме заковава на стола и мигновено ме изпълва със съмнение и огорчение. Начаса забравям за глупавата история с мустаците. Мисля само за Буридж. Сигурно връзката между нас не е чак толкова здрава, колкото съм предполагал, та така лесно да приема раздялата ни.

Знаел съм го, разбира се, и преди, но откакто съм в Блувил, го разбирам по-добре. Човек похабява половината от живота си да очаква с надежда или със страх онова, което ще се случи на следващия ден. Припиран без отдих от събитие към събитие, той минава от едно очакване към друго и губи способността си да се радва на настоящето.

Често съм си мислил, че ако представата за бъдещето е точно локализирана в мозъка, неврохирургията би могла да измисли нещо, за да се оросява по-слабо тази част. Всекидневният ни страх би намалял, включително и най-големият страх — този от кончината ни.

Откакто съм в Блувил, аз буквално не правя нищо друго, освен да чакам: отговорите на оставките ми; в продължение на безкрайни седмици — идването на Анита; още от пристигането ми тук — успешния завършек на нашата работа; от три седмици насам — повторното обаждане по телефона на Хелсингфорт; и наред с всичко останало — деня на бягството.

Поне в това отношение инициативата да беше моя, вниманието ми щеше да е заето с подготовката. А то трябва да чакам, в неведение и бездействие, едно начинание, чиито най-малки подробности, включително и точната дата, ще бъдат уточнени от „ние“. Никога не е имало по-малко героичен и по-малко предприемчив беглец! Аз кажи-речи имам право на глас колкото и един пакет, който се готвят да прекарат нелегално. Единствената разлика — и то не в моя полза — е, че пакетът не може да изпитва страх.

Буридж ме обърква. Предава ми инструкциите относно ваксината, която трябва да изнеса, и това ме кара да мисля, че не е далеч денят на бягството. Но странно, колкото повече време минава и наближава решаващата дата, толкова по-весела става тя, сякаш всичко онова, което я чака в Блувил след изчезването ми — подозрения, разпити, а кой знае, може би и изтезания — ще бъде непрекъсната поредица от удоволствия. А и просто не мога да я позная: сериозната, предвидливата, отговорната Буридж, стълбът на лабораторията, практичният ум, чиято методичност толкова ценя, тази неуморна труженичка, която първа идва на работа и последна си отива, сякаш е отстъпила място на шестнадесетгодишно девойче, което по цял ден се смее, шегува се и пее (вярно, тихичко и без ни най-малко да пренебрегва задълженията си).

Нищо не мога да измъкна с въпросите си. Защо е толкова весела? Защото е доволна — отвръща ми, смеейки се тя, — че скоро ще се отърве от мен! И пак се разсмива и се захваща с мустаците ми. Тогава пък шегите й нямат край: приличал съм на авантюрист, на метек, на жиголо. Много съм напомнял на гангстерите във филмите от тридесетте години, от типа на Пол Муни или Джордж Рафт, или пък на кандидат за президент в някоя латиноамериканска държава, или просто на келнер в италиански ресторант. Моята сексапилност нараснала с 80% „и то във вулгарна насока, забележете, но знам, че тъкмо това ви харесва“’. А и тя, между другото, не е съвсем безразлична към нея. Трябва, когато тръгвам, да я целуна по устата. Така ще разбере какво е карало да потръпват жените през тридесетте години.

Друг нов и доста смущаващ момент: разправя ми колко доволна щяла да бъде, когато най-после замина, а се държи с мен така, както никога досега, освен веднъж: предизвикателно. Захапаният ми пръст дълго време остана единственото изключение в едно поведение на непреклонна сдържаност. Заедно с признанието тогава дойде и предупреждението: никакво допиране на ръка до ръка, никакво докосване, никакъв поглед.

Отдавна вече не е така. Още щом влезе в кабинета ми, Буридж вперва в мен разширени зеници и започва, тъй както ми говори за работа, нещо подобно на танц. Да не казвам как разтърсва грива, как свежда шия, как се извива. Ами гласът й! Гласът й, който става сипкав, приглушен, „омайващ“. Тя се върти около мен, души ме, смее се ниско, гръдно, сякаш гука. Случва й се дори да постави длан до моята върху бюрото и, без да иска, да допре ръка до моята ръка. Идва вчера с някакъв документ, застава зад гърба ми, оставя листа върху бюрото и уж случайно, увлечена в четенето, опира гръд до рамото ми. Толкова близо усещам дъха й, че имам чувството, че ей сега ще ми лепне една целувка по тила. Не, спирачката изглежда, задействува навреме. Но долавям промяната в дишането, нещо повече, усещам го по лопатката си. Определям диагнозата — краткотрайна тахикардия на еротична почва. Между другото, мога и на себе си да поставя веднага същата диагноза.

Описвам тези постъпки, но не твърдя, че ги разбирам. Не схващам връзката, ако изобщо има връзка, между моето заминаване и веселостта на Буридж или още по-изненадващото, между нейния любовен кипеж и нашата раздяла. От друга страна, неестественото й държане си има своето благотворно въздействие: занимава толкова много мислите ми, че ме разсейва от моите страхове. Забелязвам, че отскоро нощем мисля повече за Буридж, отколкото за телефонното обаждане на Хелсингфорт.

И все пак идва и неговият ред. Няма чудеса. В неделя, 28 юни, в 13 часа гласът на телефонистката гръмва в столовата и започва безконечното си повикване: доктор Мартинели, доктор Мартинели, доктор Мартинели… Мразя този силен, безплътен глас, който се стоварва отгоре ми като присъда, а в залата става тихо и всички погледи се насочват към мен. Поне така мисля, защото аз лично никого не поглеждам, само Дейв. Потупвам го по рамото и успявам да му се усмихна самоуверено, макар да ми липсва всякаква самоувереност. Отстоявам колкото мога ролята на героичен баща, която той ми е определил. Но щом се обръщам и понечвам да тръгна, изведнъж се чувствувам изоставен като християнин, хвърлен на лъвовете. Телефонистката продължава еднообразната си литания и безмилостно ще я продължава, докато не вдигна слушалката. Спомням си колко зловещо ми подействува същото позвъняване преди четири седмици. И този спомен, прибавен към сегашното ми усещане, ме смразява още повече. Криволича между масите в столовата с вперен напред поглед. Имам чувството, че съм преследван, но не като Каин от божието око, а още по-лошо — от собственото ми име. И усещането, че съм гонен, се засилва при всяко негово отекване…

Има нещо нечовешко в това безкрайно повтаряне и в безразличието на гласа. Видно е, че той е само един инструмент на съдбата и аз, и моята участ са му чужди. Нито омраза, нито обич, нито нетърпение. Само като произнася името ми и гласът ме потапя в пълна анонимност. Имам чувството, че по същия начин викат и умрелите, които чакат на опашка пред вратата на ада…

Доктор Мартинели… доктор Мартинели… доктор Мартинели… Високоговорителите поемат един след друг щафетата в коридора и звукът, отекващ от единия до другия край на тясното помещение, зазвучава тук почти със заплашителна сила. С облекчение забелязвам мистър Бароу, застанал на прага на кабинета си, да ми прави знак да побързам. Ускорявам крачка, стигам до него, той се отдръпва от вратата, но не достатъчно бързо: влизайки, аз закачвам с лакът шкембето му. Той надава лек, безполов вик, аз промърморвам някакво извинение и хвърлям бърз професионален поглед към корема му, сякаш съм очаквал да се пукне като абсцес.

Слушалката не е върху бюрото, а на вилката и се запитвам защо трябва Хелсингфорт обезателно лично да ме вика, вместо да предаде необходимото на управителя. Но тъй като тя не прави нищо непреднамерено и намеренията й са винаги злосторни, предполагам, че изпитва удоволствие да постресне мистър Бароу, като му покаже, че го пренебрегва.

Вземам слушалката и гласът на телефонистката слиза от високоговорителя, за да се озове в ухото ми.

— Доктор Мартинели?

— Да.

— Давам ви връзка.

Дълго мълчание. Зървам с крайчеца на окото как мистър Бароу, превит одве, с лъскавия череп напред, затваря вратата на кабинета си с подчертана дискретност.

— Доктор Мартинели? — прозвучава гласът на Хелсингфорт.

Двете думи отекват като стоварен юмрук върху бюрото. Едва съм отговорил „да“ и тя започва. Защо трябва този женски глас да бъде десет пъти по-силен, по-заповеднически, по-груб от гласа на най-закоравелия фалократ? Поглеждам часовника си: като се има пред вид колко е дълъг пътят, тя не ми оставя дори половин час да се приготвя.

 

 

Обезсърчителна езда с Шушка под еднообразно сиво небе и с Джеки зад нас, която за час и половина, от наблюдателната кула до луксозната барака на Хелсингфорт не благоволява да ми отправи ни дума, ни поглед, ни усмивка. От време на време се обръщам назад, на два пъти й задавам невинни въпроси. Тя отговаря едносрично, упорито вперила в гривата на скопеца си хубавите си сиви очи, които, бог знае защо, все ми се струват сини, може би заради гъстите черни клепки.

Отново изпитвам едно отдавна познато чувство, което сега се изостря още повече от страховете ми: не ми ли обръща внимание една жена, струва ми се, че ме изоставя. Не, не е тщеславие. Става въпрос за нещо съвсем друго, за невъзможността да се задоволи нуждата ми от обич. И това, което ме смущава още повече, когато се обръщам за последен път, преди да стигнем до поляната, е, че лицето й съвсем не е безизразно: едва уловими гънчици придърпват очите, достигат до веждите, свеждат надолу ъгълчетата на устните й. Най-после откривам истинското й състояние на духа: тя е разтревожена. А това, че телохранителят ми, въоръжен до зъби, е до такава степен лишен от самоувереност, не вдъхва смелост и на мен.

Стигаме до местоназначението.

— Оставете Шушка — ми казва Джеки, когато тъкмо се готвя да я разседлая. Отвежда скопеца си в другата преградка, връща се при мен, внимателно притваря вратичката и безразлично подхвърля:

— Струва ми се, че на Шушка й е паднала подкова. Бихте ли я подържали малко да погледна.

Хващам здраво юздите. Джеки се навежда, потупва кобилката по глезена, като й подвиква: „Дай, дай!“, повдига предното ляво копито, хвърля поглед на непокътнатата лъскава подкова и най-неочаквано, протягайки ръка, потупва и мен по лявото коляно, казвайки ми: „Хайде, хайде!“ Странно, този жест не ме окуражава, напротив. Тревогата ми още повече нараства от това, че Джеки е сметнала за необходимо да го стори.

Излизам от преградката. Трябва да измина около стотина метра по ливадата. Дъждовете са били добре дошли за тревата. Избуяла е, зелена и гъста, чак до кръста ми, от двете страни на тясната пътека, а пътеката, успяла да зарасне през отсъствието на Хелсингфорт, сега се зеленее до глезен. Сърцето лудо блъска, дланите ми се потят. И въпреки всичко невероятна е глупавата власт на дребните неудобства: ядосан си казвам, че ще си намокря краката.

Бележки

[1] Мъжественост (исп.). Б.пр.