Робер Мерл
Добре охранявани мъже (8)

Осма глава

Анита ме напуща в четвъртък в шест часа сутринта, докато още спя. Два часа по-късно, при втората сирена, аз съм в лабораторията. И там се случва нещо, което предусещам, че е важно, но още не мога да преценя колко е сериозно. Намирам на бюрото си следната бележка:

Внимавайте: Тази сутрин между 7,25 и 7,30 часа са проверили или променили подслушвателя ви. Изгорете написаното.

Таралежа

Бележката е написана с главни печатни букви, ала от пръв поглед познавам кой е авторът. „Таралеж“, така наричам Буридж, когато се караме. А стаята на Буридж в бараката на самотните жени е точно срещу моята. Тази сутрин се приготвих по-рано от обикновено и излязох от къщи в 7,20. Бях изпреварил малко обичайното си разписание, затова запомних часа. Още при излизането ми някой веднага се е обадил на техника — или на техничката — от службата за подслушване. Буридж е проследила от прозореца как е дошъл техникът, как е влязъл в стаята ми и колко време е останал там — полезно наблюдение, за да се прецени какво е могъл да направи. Твърде малко по всяка вероятност, тъй като е било само за пет минути. Но трябва внимателно да проверя, нали тъкмо това ми подсказват да сторя. А колкото до ключа от жилището ми: при чистачките има втори ключ.

Ако бележката е наистина от Буридж, установявам нещо, което, като размислям малко, съвсем не ме учудва. Буридж има ключ от кабинета ми в лабораторията. След като дойде няколко минути по-късно от мен в столовата, сигурно е излязла по-рано, написала е писъмцето, оставила го е на бюрото ми и отново е заключила вратата.

Озадачава ме друго: защо ще ми пише, докато може да ми го каже. Заради подслушвателя в кабинета ми ли? Тя никога не е показвала, че се бои от него. Когато иска да се скараме, ни най-малко не прикрива личната нотка, която е наложила в отношенията ни. Ако Буридж — да предположим, че наистина е тя — е поела риска, за да ме предупреди, то рискът е малък. Във всеки случай само няколко минути делят идването й в лабораторията от моето появяване и тя е могла да наблюдава от кабинета си моята врата, за да е сигурна, че трети човек няма трети ключ — една малко вероятна хипотеза.

Остава да разбера подбудите й: защото Буридж, която се държи в лабораторията като доверено лице на властта в Блувил, предава началниците си, за да ме предупреди?

Най-лесният, най-романтичният и най-изтърканият отговор е, че ме обича. Но не съм толкова самонадеян глупак, та да го допусна. Че Буридж изпитва по-особен интерес към мен, знам. Но този интерес да бъде толкова голям, че заради него да извърши предателство спрямо своя лагер, убеден съм, че не е възможно. Не е такъв човек. Съвсем не. Интуицията ми подсказва, макар и да не знам как да я обоснова, че Буридж е напълно предана на направения от нея избор.

Тогава да не е клопка предупреждението? Но защо ще ми прави клопка Буридж? След онова голямо обяснение и преди всичко благодарение на нея колективът се сплоти, работата в лабораторията върви, изследванията ни напредват. А между Буридж и мен има нещо повече от физическото съзвучие, за което вече споменах… Съществуват здравите връзки, родени в труда.

Първата ми мисъл е да я повикам, да й покажа бележката и да й поискам обяснения. Но се отказвам. Трябва да проверя две неща.

Когато на обяд излизам от лабораторията, отивам в къщи, заключвам се в стаята си, дръпвам завесите, заставам на колене до леглото и без да докосвам нищо, оглеждам съвсем отблизо тази част от дървения перваз на пода, която винаги отмествам, за да изключа подслушвателното устройство. Сега тя е запечатана с найлонов конец, прихванат от другата страна за неподвижната част на летвата. Бих могъл, разбира се, хитро да се измъкна от уловката и да залепя отново конеца, след като изкарам подвижното трупче. Но може би под първата уловка се крие втора! А и вече съм почти напълно сигурен, че отсега нататък всички посещения в дома ми ще бъдат засичани по време и съвсем не желая да превърна подозренията на мистър Бароу в сигурност.

Във всеки случай едно нещо е потвърдено: авторът на бележката е казал истината — човек от службата за подслушване действително е влизал в стаята ми.

Никога следобедът не ми се е виждал толкова дълъг, колкото този път, в очакване на срещата вечерта, за която помолих в столовата Джоан Пиърс. Ето ме и мен. Тя е очарована. Връхлита, сякаш съм й плячка. Готви се да ме зачопли злъчно, с човка и с нокти и да изрови от главата ми всички сведения за Анита и целия оня свят, затворен вътре в мен, може би и без да го съзнавам! Но само с един жест я възпирам. И без да пророня дума, й подавам полученото тази сутрин предупреждение. За нея то е напълно анонимно, никога не съм й говорил за Таралежа. Прочита го и веднага след това, все тъй мълчаливо, аз й давам една служебна бележка, подписана от Буридж, която взех от лабораторията. Наред с многобройните си заложби, насочени всички към жадно опознаване на ближните си, Джоан Пиърс владее и графологията. Тя се нахвърля върху двата листа и ги поглъща с очи.

— Разбира се, че е един и същи човек — заявява тя припряно. — Не се е дори опитал да подправи почерка си. Само е използвал главни печатни букви. Но и тук няма никакво подправяне, защото главните му букви и в ръкопис са печатни. Погледнете „В“-то във „Внимавайте“ в писмото и „В“-то в служебната бележка: „На вниманието на доктор Мартинели“. „В“-то е едно и също и е много типично. Издава енергичност и динамика. Но седнете, Ралф — додава тя. — И защо „Таралежа“?

Казвам й. Тя се разсмива закачливо, заплашва ме с пръст, ала не последват никакви коментари. Обяснявам й и за поставената ми клопка с подслушвателя и я питам дали мога да имам доверие в Буридж.

— Напълно и изцяло — отвръща ми тя. И добавя, пронизвайки ме с острия си поглед: — Имате напредък, Ралф. Започвате най-после да се измъквате от пашкула на собственото ви „аз“. И ставате предпазлив.

Оставям без ответ забележката и произтичащите от нея предположения.

— Защо трябва да имам такова доверие в Буридж? — подхващам отново аз: — Само от един почерк ли изхождате, за да ми го кажете?

— Не.

„Не“-то е изречено бързо и решително. Но Джоан Пиърс няма да каже нищо повече. Веднага започва да ме разпитва. Поставям в скоби личните ми отношения с нощната ми посетителка, ала извън тях й казвам всичко за международното положение, както ми го е описала Анита. Тя ме слуша с трудно удържима възбуда: очите й искрят, дишането й се ускорява, ръцете й в скута ту се сплитат, ту се отпущат. Щом спирам, тя веднага ми задава въпрос. Гласът й е рязък, припрян, напрегнат. Докато говоря, тя непрекъснато и машинално свива пръсти, сякаш алчно трупа една по една информациите, които й съобщавам.

След като свършвам разказа си, тя се изправя много развълнувана и разхождайки едрото си слабо тяло из стаята, възкликва със сдържан плам:

— Чудесно! Потвърждават се всички откъслечни сведения, които ние сме събрали.

Прави ми впечатление това „ние“. Пиърс ме поглежда с крайчеца на окото, като продължава да крачи из стаята, и изненадва изненадата ми. Продължава мисълта си: „Да, това потвърждава всичко, което сме предполагали двамата с Реджиналд“ — забележка, която среща пълното ми неверие, защото ми е добре известно, че Джоан държи „горкия Реджиналд“, както тя му казва, настрани от нещата, които дълбоко я вълнуват. Това „ние“ не се отнася за семейство Пиърс, сигурен съм. Тя спира да крачи и ме поглежда:

— Един въпрос, Ралф.

— Всички въпроси, които пожелаете, но моля ви, престанете да вървите напред-назад като махало и не, Джоан, не — никакъв люлеещ се стол!

Пиърс леко се засмива и сяда на обикновен стол.

— Все така ли ви се завива свят, Ралф? Е добре, тъкмо исках да ви попитам как се чувствувате след заминаването на Анита?

— По-скоро добре.

— Как така „по-скоро добре“?

— Не отричам, че тогава в момента силно се разстроих. Но после се почувствувах освободен. И защо да не ви го кажа? Тази вечер изпитвам огромно облекчение само като си помисля, че повече няма да се налага да я чакам.

Мълчание. Малките й очички, блестящи и дебнещи, се впиват в мен.

— Още един въпрос, Ралф. Завинаги ли ви напусна Анита?

— Що се отнася до мен, да.

— Искате да кажете, че дори ако се върне след година, две…

— Не. Няма да я приема. Знаете ли, Джоан, тази сутрин разбрах едно нещо: аз не уважавам Анита.

Отново мълчание. Пиърс вперва острия си поглед в очите ми:

— Сърдите й се, защото ви жертвува заради кариерата си ли?

— А не! Това бих могъл да разбера. Друго осъждам у Анита — че продължава да служи на една тирания, чиято идеология дори не одобрява… Знам много добре как се оправдава пред себе си. Като остава при Бедфорд, тя се опитва да ограничи щетите. Но нали туй е вечното извинение на всички опортюнисти. В действителност Анита е дълбоко цинична по природа. Тя сега отрича цялата си жизнена философия. И защо? Заради един посланически пост.

Пиърс се изправя на стола, поставила ръце върху коленете си, и ме поглежда:

— Най-после! — възкликва тя. — Най-после!

Ръцете й сега пърхат над раменете.

— Най-после, Ралф, свалихте наочниците! Най-после виждате нещата такива, каквито са!

— Но самата вие, Джоан — вдигам аз учудено вежди, — досега винаги сте защищавали в споровете ни Анита!

— А как иначе! Нямаше да се карам с вас! Трябваше сам да откриете истината. И ето, че стана! Преодоляхте себе си. Откъснахте се от Анита. Беше ужасно петно върху името ви, позволете ми да ви го кажа. Но вие го изчистихте. Винаги съм имала доверие във вас, Ралф! — продължава тя с тържествуващ глас. — Винаги съм казвала, че рано или късно ще прогледнете. Браво, Ралф! Ние ще можем най-после да работим заедно с вас!

Мислено отново отбелязвам това „ние“. Отбелязвам и че този път Пиърс дори не си дава труд да го прикрие.

Навежда се към мен и припряно ми казва:

— Слушайте, Ралф, тук сте от двадесет минути. Което означава, че като включим подслушвателното устройство, ще трябва да говорим за това-онова още двадесет минути. Много са. А винаги съществува рискът някой да отбележи часа на идването ви и да го съобщи на службата за подслушване. Невъзможно е в такъв случай да не установят изключването на подслушвателя ми и да не го засекат.

И додава:

— Нямаме време, Ралф. Ще ви помоля за две неща: отсега нататък не предприемайте нищо, без да се съветвате с мен.

— Да не предприемам? Какво точно имате пред вид?

— Да изпратите например отказ до Федералната банка за сперма.

— Как! Вие знаете!

— Разбира се.

— Но аз нищо не съм ви казвал.

— Не е толкова чудно. Научих го от Мъч, а тя го разбрала от Стин.

Замълчаваме и двамата.

— Мъч принадлежи ли към хората, на които мога да се доверя?

Пиърс поклаща глава.

— Мъч лично е напълно достойна за доверие. За нещастие, Ралф, тя се злепостави и сега непрекъснато я следят.

— Злепоставила ли се е?

Пиърс се разсмива със своя кратък, остър смях, така наподобяващ крясък на чайка.

— Ралф, вие не сте създаден да живеете при диктатура! Спомняте ли си, когато ви попречих да влезете в спор с Рут Джетисън? А Мъч го стори.

— Да, спомням си. Мъч бе достойна за възхищение.

— Мъч бе достойна за възхищение, но попадна в клопка. Псевдопроповедта на Рут Джетисън беше чиста провокация. И целта, която преследваше, бе да предизвика противниците в Блувил да се разкрият.

Зяпвам от изумление. Направо съм стъписан. Досега разбрал ли съм изобщо нещо от живота в Блувил? Изглежда, съм правил само груби грешки: на преценка, на тълкуване, на поведение… Заявленията ми за оставка например — колко горд бях от тях! И смятах, че са смели постъпки!

— Защо съм постъпил лошо, като съм отговорил с отказ на Федералната банка за сперма? — питам най-после аз.

Пиърс ми отправя своята стремглава усмивка.

— Не сте постъпили лошо. Постъпили сте неразумно.

— Като ви слуша човек — отвръщам леко засегнат, — ще рече, че неразумността е основна черта на характера ми.

— Не е съвсем така. Вие сте даже доста разсъдлив.

Благодаря. Досега ме шиба, сега ме гали.

— Но…?

— Но сте много спонтанен.

— Това недостатък ли е?

— Тук е недостатък.

— И отказът ми е грешка, така ли?

— Не грешка сама по себе си, Ралф. А тактическа грешка. Не забравяйте, да се бориш значи да се разкриваш. Не бива да се борите за второстепенен въпрос, особено ако е по въпрос, който нямате никакъв шанс да спечелите.

Нали съм „доста разсъдлив“, разсъждавам. И виждам очевидната истина. Тя е права. В същност никога не съм вярвал, че Мълбъри ще приеме възраженията ми. И Стин не е вярвал, мога да се закълна. И двамата сме постъпили като деца. Изсилили сме се на темата „чест“. А това е безполезно! И глупаво!

Поглеждам я.

— Значи, от нас тримата единствен Джеспърсън е бил реалист?

Погледът на Пиърс се помрачава, устните се стисват, ръцете се свиват.

— О, Джеспърсън!

Повече не казва, но и така е казала предостатъчно. Приемам с изумление новото предупреждение.

— Извинете ме, Ралф — става тя от стола, — но времето напредва.

— Вие имахте две неща да ми кажете. А ми казахте само едното.

Тя ме поглежда с лека усмивка и аз си помислям: невероятно, сякаш чакам инструкции от нея. Да не би случайно и аз да принадлежа вече към „ние“?

— Когато искате да ми кажете нещо по-дълго, не идвайте тук, Ралф. Свържете се с Таралежа.

Възкликвам, невярващ на ушите си:

— С Буридж?

— Продължавайте да я наричате по прякор — само ние тримата го знаем.

— Но как таке, Джоан, нали и в моя кабинет е опасно, заради подслушването.

Тя ми се усмихва.

— Тази опасност, нека да ви кажа, никога не е съществувала.

 

 

В петък сутринта в 8 часа намирам на бюрото си отговора на доктор Мълбъри. Той е точно такъв, какъвто очаквах. Но в него има едно изненадващо уточнение, което би ме шокирало, ако все пак не бях успял да запазя и в Блувил поне мъничко от чувството си за хумор.

Драга доктор Мартинели,

Лесно ще разсея моралните скрупули, които изтъквате: екипът, определен за Блувил, е съставен от шофьор и от операторка. Вие ще се срещнете само с нея. Така че няма да има нито ръкоблудие, нито хомосексуализъм.

Надявам се, че няма да имате повече възражения срещу онова, което всеки гражданин би трябвало да счита за патриотичен дълг от първостепенна важност.

Очаквам с обратна поща няколко реда, потвърждаващи вашето съгласие.

Сърдечни поздрави и т.н.

Предполагам, че е по-добре да се приеме като шега, отколкото като унижение. На всичкото отгоре какво да си мисля за „операторката“, с която ще осъществя оная толкова интимна и толкова краткотрайна близост? Дали е медицинска сестра? Дали е обучена „на място“? Доброволка ли е за тази толкова деликатна задача? Или, тъкмо обратното, и нея са принудили да го върши в името на „патриотичен дълг от първостепенна важност“?

Повиквам в кабинета си Буридж, като знам предварително какво ще ме посъветва. Но искам да се възползвам от разговора, за да й задам някои и други въпросчета.

Ето я, отзовавайки се веднага на обаждането ми по вътрешния телефон, тя, която стои по-високо от мен в йерархията и то по две направления: по силата на статута на жените в новата ера и по силата на новите ни взаимоотношения в рамките на „ние“.

Тя, разбира се, с нищо не го показва. Застанала е пред мен приятно дребничка, закръглена, скромна, след като безшумно затваря зад себе си вратата и чака „инструкциите“ ми, взела под мишница за по-голяма правдоподобност някаква преписка. Давам й писмото на Мълбъри и докато го чете, с паднал над очите й кичур коси, който така бих искал да докосна, виждам я с други очи. Отбелязвам удължените й капковидни обици, които досега не бях забелязал. Въпреки махагоновочервените си коси, буйни като тия на Анита, Буридж не прилича на бившата ми съпруга. Погледът не е зелен, а син. Носът не е заострен, а заоблен. Заоблена е и брадичката й, ала твърда. Боя се, че досега съм обръщал прекалено много внимание на хубавите й черти, а не на изражението им. За първи път днес се опитвам да „видя“ Буридж в светлината на „ние“, без да се съобразявам с физическата й привлекателност. И това, което ме впечатлява в лицето й не е само интелигентността. В челото, в очертанията на костите под бузите, в линията на челюстта, в израза на очите, в извивката на устните — колкото и сочни и примамливи да са те — долавям неоспорима сила. Добре. Ще трябва най-после да превъзмогна предразсъдъците на нашата култура и занапред да свързвам представата за женственост с представата за сила.

— Фактът, че са предвидили операторка, доказва, че вече са се натъквали и при други ОМ на подобни възражения.

— Известно ли ви е възражението на Стин?

— Разбира се. Известен ми е и отговорът на Мълбъри. Стин го получи вчера. Ще ви го предам накратко: Драги доктор Стинмайер, според равините, с които се посъветвахме, вие се придържате буквално към глава XXXVIII на Стария завет, а пренебрегвате истинския й смисъл. Грехът на Онан се изразява в желаната стерилност. Докато операцията, замислена от нашите служби, увеличава многократно вашата плодовитост и тъй като сте женен, манипулацията може да бъде извършена от съпругата ви. Операторката само ще събере в епруветки семенната течност.

Мълчание. Струва ми се, че всичко това би могло да бъде казано с по-друг тон, та дори и, кой знае, с лека усмивка. В края на краищата абсурдността не е задължително кафкианска, тя може да бъде и комична. Защото, все пак да се съветваш с равините!… Но няма такова нещо, с преписката под мишница и със скръстени ръце Буридж ме гледа, без да ме вижда, и мускулче не мръдва по лицето й. Нейната студенина постепенно се предава и на мен и с въпросително повдигнати вежди подхвърлям:

— И сега?

— Сега, отговаряте с обратна поща „да“ на призива на родината.

Изрича го, без да трепне, без дори, както изглежда, да долови иронията в думите си.

— А Стин?

— Рита ще го посъветва да приеме.

— Рита?

— Така наричаме нашата обща приятелка.

Поглеждам я: значи окончателно съм включен в „ние“. И тази ли е причината, поради която се озовавам пред такъв леден блок? За да ми даде да разбера веднъж завинаги, че тя ме командва ли?

— Буридж, бих искал да ви задам няколко въпроса — обръщам се към нея след кратка пауза.

Тя поглежда часовника си и сухо отвръща:

— Разполагам с пет минути. После наистина трябва да поговорим за тази преписка.

— Ще бъда кратък: къде е монтиран магнетофонът на подслушвателя в кабинета ми?

— В моя кабинет.

Следва кратко мълчание, необходимо, за да се съвзема.

— Значи, можете да изтриете лентата?

— Ако искам и където искам.

— Втори въпрос: как става така, че Бароу и сие ви имат пълно доверие?

— Отдавна членувам в ДОЖ.

— Вие сте в ДОЖ! — сепвам се аз.

— Не сте ли предполагали?

— В същност да.

Замълчаваме и двамата, после подхвърлям:

— Може би съм глупак, но нищо не разбирам.

— Много просто: аз съм член на ДОЖ, но категорично отхвърлям антимъжкия сексуализъм, войната между половете и възбраната срещу семейната двойка.

— Но това е становището и на Анита!

Буридж смръщва вежди, от сините очи заискряват светкавици и тя ми отвръща с огромно презрение:

— Има голяма разлика. Аз се боря срещу Бедфорд, а бившата ви съпруга й служи.

— Да, знам. Разбрах го — обаждам се аз не веднага.

— Със закъснение.

Доста остра е Буридж!

— Така е. Както казва Рита, трудно се измъкнах от пашкула на собственото си „аз“.

Позволявам си леко да се изсмея, но не срещам ответ.

— За да бъде всичко ясно за вас, докторе — продължава тя, — бих искала да уточня още нещо: аз съм член на ДОЖ, но съм против ДОЖ, такова, каквото го вижда Бедфорд, и съм против Бедфорд като диктатор.

— И аз съм напълно съгласен, добре ви е известно.

— Много съм доволна — заявява тя студено. — Толкова по-лесно ще бъде занапред.

Замълчавам малко и я запитвам:

— Искате ли да ми разкажете за „ние“?

— Защо? Нашата цел ви е известна.

— Имах пред вид хората.

— В Блувил — отговаря тя рязко — ще работите само с Рита и с мен.

Поглеждам я внимателно. Това означава, че строго се спазва изолирането на отделните звена в нелегалното движение, за да не би унищожението на едно да доведе до унищожението на всички останали.

— От нас тримата вие ли сте ръководителят? — питам пак аз.

— Да. Но винаги вие имате право да изложите собственото си мнение.

Право само на теория, отсега го усещам.

— И още един въпрос. Буридж: да предположим, че Бедфорд бъде обезвредена. Каква е крайната цел на движението?

— Да възстановим предишното състояние на нещата, с изключение положението на жената.

— Защо такава скромна цел?

— За да се опираме на най-широкия възможен фронт.

— И той широк ли е?

— Разраства се с всеки изминат ден. Дори в Конгреса.

Ето какво би ми вдъхнало известна надежда. Значи, покорността на „вдовиците“ в Конгреса не е вече така безусловна! Но какво всъщност може да направи Конгресът? Да изправи президента на подсъдимата скамейка? Това, разбира се, вече е ставало в нашата история. Но от друга страна, щом президентът е диктатор, нима ще се остави да го съдят, без да използва сила срещу съдиите си?

— Имам още само минутка — подсеща ме Буридж.

Не ми дава дъх да си поема тази жена! И все с преписката под мишница, със студено, безизразно лице. Съвършената служителка, която ми диктува инструкциите си.

— Последен въпрос, Буридж: и занапред ли ще се държите така с мен?

— Да.

Прозирен поглед, неутрален тон, скромно държане.

— Значи повече никакви караници?

— Никакви.

Усмихвам се.

— Ще съжалявам за тях.

Никакъв отговор на усмивката ми.

— Значи никакви караници? — додавам малко неловко. — Защо?

Погледът й се променя, но от чувства, които не успявам да доловя.

— Караниците повече не са нужни, докторе, защото сега имам доверие във вас и мога открито да изразявам чувствата си.

— Чувствата ви към мен ли? — учудено вдигам вежди.

— Моля ви — срязва ме тя. — Без лицемерие. Не се преструвайте, че нищо не знаете.

Оставам чак без глас.

— Трябва ли да ги изразя още по-ясно? — пита тя нападателно.

Нямам никакво желание да отговарям, а и да имам, тя не ми дава възможност.

— Аз ви желая, докторе — заявява тя с най-леден тон. Смаян съм. Не казвам, че се изчервявам, но кажи-речи точно това става. И честна дума, колкото и невероятно да ми изглежда на самия мен, аз свеждам очи!

Буридж реагира по съвсем неочакван начин. Засмива се.

— Докторе — възкликва тя, — вие сте смешен! Може и да сте се измъкнал от пашкула на собственото си „аз“, но все още не сте се изтръгнал от пашкула на фалократството си! Признайте, че за вас е едва ли не шокиращо жената първа да се осмели да каже на мъжа, че го желае. Бихте искали да си запазите поне тази привилегия на мъжкия пол.

— Не, просто се стреснах. За пръв път ми е, разбирате ли! Но в края на краищата много е приятно да ти кажат такова нещо. Особено когато е взаимно.

От гняв сините очи на Буридж стават още по-сини и тя възкликва с убийствена ирония:

— А, значи и вие също ме желаете!

— Знаете го добре.

Последва отново смях, но този път той е по-скоро присмех.

— При вас, докторе, е много по-различно. Вие сте като жребец в оградено пасище. Желаете всички кобили, които са затворени заедно с вас! Мисис Бароу! Крофорд! Пуси! Мен!

Не може да се каже, че днес много щадят достойнството ми. За доктор Мълбъри съм бик в осеменителна станция, за Буридж — жребец в пасище. Ден на животинските сравнения, няма що!

А и аз няма да отричам фактите. Ясно е, че в Блувил всеки мой поглед е бил дебнат, улавян, претеглян; и „Рита“, и „Таралежа“ са ги обсъждали. Това е то цената на пуританските общества: в тях всички мислят само за секс.

— Когато си полигамен само в помислите си — подхвърлям аз, — можеш да си позволиш еклектизъм. Но все пак бих искал да отбележа нещо.

Край на подигравателния смях. Лицето на Буридж става сериозно и тя ме поглежда, поне привидно спокойно. Струва ми се обаче, като имам пред вид лекото, съвсем леко потрепване на обиците й, че предчувствува какво ще й кажа.

— Ако жребецът, както казвате, Буридж, може да излезе от ограденото пасище, знам какъв избор ще направи.

Тя ни най-малко не се сепва и студено ми отвръща:

— Празни приказки, измъкнати от арсенала на сексуалисткото прелъстяване!

— Съвсем не.

Мълчание. Оглежда ме с прозирните си очи, без да продума. После погледът й се променя. Чувствувам, че ми е повярвала, и че се вълнува. Но не за повече от секунда: лицето й замръзва отново и когато проговаря, изстрелва думите си една по една с изумяваща ме сила.

— Слушайте, докторе, и го запомнете веднъж завинаги. Докато сме тук заедно зад телената ограда на Блувил, между нас няма да има нищо. Чувате ли, нищо. Ни целувка, ни ръка, допряла се до ръка, ни докосване, ни поглед. За сега имаме работа да вършим, това е — завършва тя.

 

 

На трети юни сутринта Буридж избира няколко по-свободни минути, за да ми даде инструкциите си. Чула е двумесечния доклад за научната ни работа, които записах на магнетофонна лента и й я предадох. Счита, че е прекалено оптимистичен не сам по себе си, а от тактическа гледна точка. Би трябвало в предназначените за мистър Бароу отчети да посочвам много по-скромни резултати от действително постигнатите. Възразявам, че не съм единственият, който може да ги обобщи. Доктор Грейбъл също би могъл…

— Няма такава опасност, — прекъсва ме Буридж. — Доктор Грейбъл ще мълчи.

Поглеждам я. Да не би доктор Грейбъл да се числи към „ние“? Един „А“! Просто не е за вярване.

— Ако трябва основно да преработя отчета си — забелязвам аз, — бих искал поне да узная тактическите ви съображения.

— Не ни е известно как ще постъпи Хелсингфорт, когато ваксината бъде готова. Тя ще я изправи пред известни затруднения. Не може все пак да се каже, че ваксината отговаря напълно на линията, следвана от Бедфорд. Бихме искали да запазим известна преднина пред нея, за да не ни изненада с начинанията си.

Тогава си спомням какво ми довери Анита: когато си заминавала от Блувил, тя винаги вземала от мистър Бароу запечатан плик за Бедфорд с отчет за изследванията на Стин и на Джеспърсън. Никога за моите.

Казвам го на Буридж. Тя е силно изненадана. Изненадва я не толкова незаинтересоваността на Белия дом от моите изследвания — защото това би могло да се предположи, — колкото живият интерес, проявяван към „проектите“ на колегите ми.

Буридж поема дълбоко въздух.

— Докторе, трябва на всяка цена да разберете върху какво работи Стин.

Намръщвам се.

— Засягате доста деликатен въпрос. И Стин, и аз сме обещали да пазим тайна.

— На кого?

— На Хелсингфорт.

— Задължава ли ви обещанието? — презрително пита тя.

— Не, откакто влязох във вашите редици. Но на Стин не са му известни преследваните от вас цели. Няма да разбере любопитството ми. Ще му се стори може би и подозрително.

— Способен ли е, ако откаже да ви съобщи каквото и да е, да направи донос срещу вас?

— О, не! Подобна мисъл би го ужасила!

— Тогава действувайте, докторе, нямаме време за губене със скрупули.

Буридж, изглежда, наистина се старае да удържи думата си. През цялото време, докато ми говори, поддържа огромна дистанция между нас. В качеството си и на образцова служителка, и на политически ръководител. Имам усещането, че се обръщам към кукла-манекен във витрина зад дебело, много дебело стъкло. Само че един манекен не диша. А Буридж диша и то доста осезателно, ако се съди по закръглената й гръд. И друг, много добре познат признак: лекото потрепване на обиците й. Обиците ти, Буридж, минаха на моя страна. Предават те в ръцете ми. Е, „в ръцете ми“ е малко силно казано. Но все пак е приятно да усещаш как под пепелта на вулкана тлее скрит огън.

 

 

Стин, на когото още същия ден следобед определих среща у Пиърсови, веднага настръхва подозрително. Въпреки слънчевото време, вярно, с доста бледичко слънце, той не е свалил черното си старомодно пардесю (то е много дълго, съмнявам се дали не е още от Втората световна война), зеленикавата си продупчена тиролска шапка, от която стърчат дългите му бели коси, нито изплетения му от Мъч дебел червен вълнен шал и така го заварвам в стаята на Джони, където ни посреща Пиърс, седнал или по-скоро легнал в люлеещия се стол на Джоан, свирепо да се люшка и да ругае едновременно и грипа, който го мъчи, и безрезултатното ми лечение. Нахлупил ниско шапката, омотал се с шала чак до ушите, той прилича на голяма костенурка, подала едва-едва набръчканата си глава с малките си подозрителни очички и готова при най-малката тревога да се скрие в черупката си.

Аз, естествено, взимам всички възможни предпазни мерки. Преди да изложа молбата си, започвам с едно предразполагащо въведение по всички правила на изкуството. Не става въпрос за празно любопитство от моя страна. Още по-малко за любопитство от лични подбуди (Пиърс ми хвърля неспокоен поглед: смята, че казвам повече, отколкото трябва), но в края на краищата, когато живеем в условия като нашите („като в концентрационен лагер“ по собствените му думи) и ни е отнета свободата на информацията, всяко сведение, което е известно на един от нас и той може да го съобщи на другите, се превръща в нещо безкрайно ценно… и т.н.

Стин ме оставя да говоря, без да пророни дума, а малките му сини очи, дебнещи изпод набръчканите клепачи, хвърлят кратки и гневни погледи ту към Джоан Пиърс, ту към мен, ту отново се връщат към Джоан. Той бясно се люлее, от което се чувствувам още по-зле, и той го знае: известна му е моята идиосинкразия. Колкото повече говоря, толкова повече се снишава той под шапката и шала, свил врат между раменете, стегнал всяко мускулче на тялото си. Живите му очи, надзъртащи сред бръчките на клепачите, ме следят без ни най-малката искрица на благосклонност. Колкото по-далеч отивам, толкова повече се убеждавам, че крача към провал.

— Свърши ли? — пита той, като задържа люлеещия се стол.

— Да.

— Тогава слушай.

Но в същия миг започва да киха, изважда носната си кърпа и яростно разобличава между две кихавици лекарите: каста от невежи с големи претенции, които си позволяват да присаждат сърца, а не могат да ви изцерят дори от един грип.

Изсеква се още веднъж преднамерено шумно и презрително, позакашля се, избърсва устата си и подхваща цяла реч, с която подлага на унищожителна критика всичко у мен: етиката ми, самата ми същност, поведението ми, безразсъдството ми, моето, цитирам, „просташко и ненаситно либидо“, органичната ми непредпазливост, неспособността ми, която за сетен път показвам, да удържа обещание или да запазя тайна, с една дума „цялата ми непоправима безотговорност“.

Макар и да съм свикнал с подобна реторика и винаги да отдавам дължимото на хроничната раздразнителност на Стин и на вечните му комедии, мисля, че този път прекалява, особено пък в присъствието на Джоан — занемяла, толкова е изумена — и търся най-остри думи да му отговоря, когато, изправяйки се най-неочаквано от стола-люлка, и то с пъргавина, която с нищо не подсказваше ленивата му поза, той виква:

— Така че отговорът е не! Не! И не!

И след този отказ в кресчендо на последното „не“ той изведнъж ми се усмихва и демонстративно ми намигва, бързо се приближава до малката пишеща машина, на която Джоан тъкмо печата бележките на мъжа си, сяда пред нея, чуква прилежно няколко букви, става и без да ни погледне, без да се извини на Джоан, че й е похабил страницата, ни обръща гръб и излиза. Вратата се затръшва и го виждаме да минава под прозореца, ниско нахлупил шапката и увил червения шал чак до очите си.

Пиърс заподскача на дългите си кокили към машината, последвам я и аз.

— Джоан — казвам. — ако имате ножици, бихте ли… — и й правя знак да изреже написания от Стин ред. Тя мълчаливо изпълнява молбата ми. Смисълът на този ред й е съвсем непонятен — посочва се със съкращения един брей на месечно издание по биология — но аз няма нищо да й обясня, ще се съобразя с предпазливостта на Стин, макар да ми се струва прекалена. Може би е разбрал, че го следят много по-внимателно от другите, както твърди и Джоан Пиърс, заради спречкването между Мъч и Рут Джетисън. Очевидно няма вяра дори и на изключения подслушвател на Пиърсови.

Знам, че ще намеря въпросното месечно издание в научния отдел на библиотеката в замъка и за първи път днес следобед чакам с нетърпение края на работния ден, за да хукна натам.

За периодичните издания не се попълват фишове: преглеждат се в читалнята или се вземат за домашно ползване, като на мястото на съответния брой се оставя зелено картонче с името на читателя и датата на заемането. Аз, разбира се, предпочитам първата възможност, лесно намирам въпросния брой и прочитам посоченото изследване прав пред една от високите банки, без да си взимам никакви бележки. Така и предполагах: статията е написана от самия Стин преди две години. Съвсем кратка е: около десетина страници, но за мен, за нас — при сегашното положение в Блувил и в страната — тя е от огромна важност. След един първи бърз прочит я препрочитам по-бавно и много внимателно, за да не пропусна нещо, когато утре сутринта докладвам на Буридж.

След като излизам от библиотеката, ме докопва мистър Бароу. Думата „докопва“ впрочем не е най-подходящата. Тя предполага наличието на твърд и улавящ орган, нещо като ръка, нокти, щипка. А мистър Бароу изглежда лишен от подобни допълнения. С ръцете си не си служи — никога не ви докосва. Отпуснат и подпухнал, той ви всмуква като същинска вендуза. Обвива ви с умиления си поглед, с дебелите си меки устни, с провисналия си като хобот нос. Гласът му, едновременно мазен и с металически нотки, лепне по кожата ви като меласа. Едрият му, напълно плешив череп лъщи, сякаш е намазан с восък. И тъй мистър Бароу застава пред мен в коридора за столовата, непреодолим и пихтиест. Бих могъл все пак да се опитам да премина през тази медуза, но как ли ще изглеждам, като изляза от другата страна? Задържам крачка като пред огромна локва прегоряло масло в гараж. Мистър Бароу иска явно нещо да ми каже. И действително, щом спирам, ми казва направо, в свенлив и едва доловим шепот:

— Сигурно не сте забравили, доктор Мартинели, че тази вечер пристига екипът на доктор Мълбъри. Сметнах за разумно да го помоля да дойде по-късно от първоначално предвидения час, за да се осигури най-голяма дискретност при движението му из ранчото. По същите съображения реших и манипулацията да се извършва по домовете и вие да бъдете обслужен последен (ах, колко ми харесва този евфемизъм!) в девет часа. По това време, ако не ме лъже паметта (или по-точно подслушвателното устройство аз не съм му казал нищо такова), Дейв си е легнал. Старая се — додава той смутено — всичко да се извърши колкото се може по-благоприлично. И разчитам на вас (вече с авторитетен тон) да посрещнете добре екипа на доктор Мълбъри, който (тук вече си отпуща гласа) изпълнява много деликатна задача в патриотичен дух и заслужава уважение.

— Разбира се, мистър Бароу — отвръщам аз в най-добрия блувилски тон.

Той не добавя нищо повече. Казал е всичко, с всичките възможни отсенки на бюрократичния език, наложени от обстоятелствата. А и не е и необходимо да се сбогува с мен, а да ми даде път, което и прави в тесния коридор, прибирайки дебелия си корем, та нито една частица от тялото ми да не го докосне. Като минавам, аз също се отдръпвам. Не държа да го пукна по невнимание и да изсипе лепкавите си вътрешности на пода. Готово. Разминахме се. Отминавам облекчен. Но странно: само дето съм го слушал, чувствувам как целият лепна.