Зоуи Чант
Алфа детектив (40)

Мария

В края на краищата Мария трябваше да прекара още една вечер в полицейското управление.

Ливай се беше обадил на „Вътрешни работи“ и на щатските полицаи, за да ги информира за ситуацията, за да разследват участието на лейтенанта в цялата работа. Мария се оказа права за кабинета на Лайл — имаше доста документи в него, за да бъдат арестувани всички замесени, включително Мойер.

Тя, Ливай и Дани трябваше да дадат показанията си за стотен път, а Мария беше прегледана и от парамедик заради китката си. Преди да приключат, беше станало четири часа сутринта.

Мария се обади на Лаура, когато получи достъп до мобилен телефон, и обясни ситуацията.

— Ти какво? — извика Лаура. Чу се шумолене, когато седна на леглото. — Мария, знам, че имаш комплекса на спасителя, но това отиде твърде далеч. Разбираш, че не трябва да правиш всичко сама, нали?

Мария погледна към Ливай, който говореше с човек от ВР.

— Мисля, че го разбрах.

— По-добре да си. Давам ти седмица, за да ти дам урок.

— Но… — Имаше толкова неща, които трябваше да направи!

— Но нищо. Лени може да се справи с PR-а и съм сигурна, че мога да отменя някои неща, за да се справя с всичко. Ти стой вкъщи. Разбрано?

— Разбрано — стихна Мария.

Най-накрая всички разпити свършиха и можеха да си тръгнат. Мария разбра, че не трябва да се връща в обезопасената квартира — можеше да си отиде вкъщи.

— Мога ли да те закарам някъде? — попита Ливай, заставайки до нея.

— Ще излезеш ли с мен, когато стигнем там? — попита, поглеждайки нагоре към него.

Той се усмихна. Наистина промени лицето му.

— Разбира се. Просто не искам да правя предположения.

— Предположѝ — каза му. — Да тръгваме.

Той я закара до дома й и влезе с нея в малкия й апартамент.

Щом влязоха, тя затвори вратата зад себе си и се облегна на нея с леко „уф“!

— Не мога да повярвам, че свърши. И не мога да повярвам, че все още е същият уикенд. Имам чувството, че са минали години.

Той кимна.

— Какво искаш? Душ, храна, дрямка? Мога да изтичам и да ти взема каквото харесваш.

— Душ — каза с дълга въздишка Мария. — И храна. Не ме интересува каква, само да е много.

— Моят тип жена — каза той с усмивка.

Целуна я на вратата на банята, сякаш не можеше да я остави за няколко минути, без да й каже „чао“. Тя уви ръце около него и му върна целувката.

Прекара дълго, дълго време под душа. Изми засъхналата кръв, изми косата си отново и осъзна, че това е третият път за двадесет и четири часа, в който си вземаше отчаян измий-всичко-сега душ и косата й нямаше да й благодари.

Не я интересуваше. Изми това имение от всяка част от тялото си.

Когато най-накрая излезе от душа, разбра с шок, поглеждайки часовника на микровълновата, че бяха минали само четиридесет и пет минути. В апартамента й миришеше невероятно.

— Какво е това? — попита, следвайки носа си до кухнята.

— Чудесно чувство за време имаш. — Ливай се извърна от печката, за да я целуне бързо. — Пържолата е почти готова.

Мария огледа кухнята, работещата печка и извадените на плота чинии.

— Знам, че нямах пържоли в хладилника си, когато тръгнах в петък сутринта.

— Не. — Ливай звучеше доста доволен от себе си. — Но има магазин за хранителни стоки на ъгъла. Видях го, когато влизахме, така че просто прибягах и взех някои неща.

— И тогава ми приготви гурме. — Без да има какво друго да направи, тя започна да подрежда чинии и чаши.

Ливай махна с ръка.

— Гурмето е надценено. Това е просто добра питателна храна. Обзалагам се, че ти трябва нещо такова след последните няколко дни.

— Правилно се обзалагаш. — Мария сложи две чинии. Имаше бутилка вино, което дишаше на плота. Опита се да си спомни последния път, когато имаше мъж за вечеря, която да включва вино.

Тогава се опита да си спомни последния път, когато беше с мъж за вечеря, която не беше ядена от картонени кутии с пластмасови клечки.

И двата пъти не се сети, затова реши, че някак си е успяла да надскочи и най-дивите си мечти.

Ливай приключи с пържолите и ги сложи в две чинии, като за гарнитура добави пресни зеленчуци, печени гъби и чеснов хляб.

— Чесън? — попита Мария, повдигайки вежди. По време на среща винаги внимаваше какво яде, защото знаеше как ще да мирише дъха й по-късно. И Ливай, с това невероятно силно чувство към миризмите…

Но той само се засмя, когато седнаха.

— Винаги съм мислел, че е добре, когато и двамата го ядат. Затова нека сключим договор: яж колкото си искаш чеснов хляб.

— Съгласна — каза Мария решително и вдигна вилицата си.

Всичко беше абсолютно вкусно.

— От доста дълго време не съм яла домашно сготвено ястие — каза тя, отрязвайки си друга хапка от топлата, богато подправена пържола. — Винаги работя дълго време и когато се прибера вкъщи, просто вземам нещо отвън или нещо замразено, за да мога да го ям бързо и в леглото.

— Винаги ли те пришпорва така сенаторът? — попита Ливай заинтересован.

Мария поклати унило глава.

— Винаги ми казва да се прибера. Аз съм тази, която продължава да мисли за още едно нещо, което може да направи, преди да си тръгне. — Прехапа устната си. — Предполагам, че никога не съм имала нещо, което да ме накара да искам да се прибера. Този апартамент е… — Размаха ръка, посочвайки спартански обзаведената кухня, мебелите от Крейгслист и голите стени. — Винаги съм се концентрирала върху работата си. И без някой, при когото да се прибера…

Ливай каза.

— Понякога се чувствам по същия начин. Мечките са… — Поколеба се. — Харесва ни да си направим леговище. Направих най-доброто от жилището си и ми харесва, но… все още е ергенско място. Винаги съм се чудил как ще изглежда, какво ще бъде, да го споделя с някого.

— Може би се движим твърде бързо, но… — Мария срещна погледа му. — Ще ми харесва да го споделям с теб.

Той се усмихна по начин, който освети лицето му.

— Мисля, че се движим с правилната скорост. На мен също ще ми хареса.