Зоуи Чант
Алфа детектив (26)

Мария

Мария се почувства милион пъти по-добре, когато офицер Роско пристигна със сак за нея и тя наистина можеше да се облече.

Избра си дънки и пуловер и седна с лаптопа си. Нямаше да облече костюма, докато не се наложи. Отвори информацията, която намери преди няколко дни за ХПШ и я прегледа, пишейки си бележки и обяснения, които да помогнат и на други хора, не само на нея.

Визитната картичка на Ливай беше в чантата й и тя му изпрати имейл с файла, придружен от бележка, която поясняваше какво му праща.

Поколеба се, преди да натисне изпрати, мислейки си дали не трябва да добави нещо като извинение, че му се развика, или нещо лично, за да му покаже, че не му е ядосана. Но това беше официалният му полицейски имейл, така че вероятно нямаше да е много умно. Написа просто „Мария Ернандез“ и го изпрати.

Мразеше гадната ситуация, в която бяха вкарани. Мария винаги се опитваше да се гордее от постъпките си и почти никога не се страхуваше да казва на хората какво е направила и защо. Не се промъкваше така.

Това беше едно от нещата, които я привлякоха към Лаура — веднъж да се появи честен политик. Някой, който не само се бореше за правата на шифтърите, но и срещу корумпираните политици, които бяха нормалните тук. Някой, който наистина можеше да направи промяна.

Беше горда от работата на Лаура; гордееше се и с личния си живот. Може би беше необвързана и работеше твърде много, но никога, никога не излизаше с мъж, веднъж щом разбереше, че е от гадните. Всички мъже, които описа на Ливай, бяха безцеремонно изхвърлени много скоро след инцидентите. Не се срещаше със задници и не започваше връзка, от която се срамуваше.

Освен сега, очевидно.

Проблемът беше, че не го чувстваше като нещо, от което трябваше да се срамува. Да бъде с Ливай беше толкова… перфектно, толкова правилно и чудесно. Сякаш нещо в нея се беше наместило. Сякаш беше намерила вярното.

Срамът беше, че бе доста сигурна, че му се развика, защото отчасти беше разочарована, че е твърде добро, за да е истина. Защото, първо, цялото това нещо беше етичен и професионален кошмар. И второ, имаше го и фактът, че Ливай е шифтър и това означава, че някъде там той има половинка, истинска половинка. Много вероятно друг шифтър-мечка. Не обикновен човек, асистент на сенатор, към който имаше отговорност за момента.

Телефонът й звънна, стресвайки я. Непознат номер. Вдигна.

— Ало?

— Ако наистина си заинтересувана да научиш повече за шифтърската заплаха — каза гласът на другия край, — трябва да ми го докажеш.

Сърцето на Мария заби силно.

— Какво доказателство искаш?

— Ти реши. Помисли си за нещо убедително. — И затвори.

Мария се зазяпа в телефона. Нещо убедително? Какво да бъде? Е, този път, най-малкото знаеше какво да направи. Взе картичката на Ливай и набра номера му.