Кристофър Паолини
Ерагон (7)

Чай за двама

Роран и Ерагон се разделиха в покрайнините на Карвахол. Потънал в мисли, Ерагон бавно се насочи към къщата на Бром. Той се спря на прага и вдигна ръка да почука.

— Какво искаш, момче?

Младежът се обърна. Зад него, подпрян на резбована тояга, стоеше Бром. Старецът беше облечен в кафява роба с качулка, като монах. Над бялата му брада стърчеше масивен орлов нос. Очите му се взираха към Ерагон изпод гъстите вежди и очакваха отговор.

— Трябва да науча някои неща. Роран отиде при ковача и имам свободно време. Ще ми отговориш ли на няколко въпроса?

Старецът изръмжа и отвори вратата. Ерагон забеляза на дясната му ръка златен пръстен, украсен със сапфир.

— Влизай, щом искаш да си говорим. Въпросите ти сигурно нямат край.

Вътре в къщата беше тъмно, а въздухът бе застоял.

— Момент да светна. — Старецът тръгна напред и изруга, понеже събори нещо на земята, но след секунди успя да запали една свещ.

Къщата бе пълна с купчини от книги, струпани около един масивен дървен стол с кожена тапицерия и пищна украса. Върху няколко по-малки стола бяха нахвърляни купища свитъци. По писалището имаше моливи и мастилници.

— Настанявай се, но внимателно. Книгите са много ценни.

Ерагон внимателно взе няколко свитъка от единия стол и ги сложи на пода, вдигайки облак прах, но успя да потисне желанието да кихне.

Бром се наведе над камината и запали огън.

— Чудесно! Няма нищо по-хубаво от това да седиш край огъня и да си говориш. — Той отметна качулката, откривайки сребристата си коса, сложи един чайник над пламъците и седна във високия стол.

— Кажи сега какво те интересува.

— Ами… — Ерагон се зачуди как да започне. — … непрекъснато чувам за Драконовите ездачи и техните подвизи. Почти всички искат те да се завърнат, но никога не съм чувал откъде са дошли, откъде са произлезли драконите и какво прави Ездачите толкова специални.

— Обширна тема. Ако трябва да ти разкажа цялата история, вероятно ще ни отнеме година. Ще се наложи да съкратя малко, но преди да започнем, ще запаля лулата си.

Ерагон търпеливо изчака Бром да натъпче тютюна в лулата. Старецът винаги му беше харесвал. Понякога бе малко груб, но не отказваше да разкаже някоя история. Веднъж, когато младежът го беше запитал откъде е дошъл, той бе отвърнал със смях: „От едно селце, подобно на Карвахол, но не толкова интересно“. Това беше разпалило любопитството на Ерагон и той бе задал същия въпрос на чичо си. Обаче единственото, което беше успял да научи от Гароу, бе, че Бром се появил преди около петнайсет години, но никой не знаеше откъде.

Старецът запали лулата си с огниво, дръпна няколко пъти и заговори:

— Така, няма да спираме повече, освен за чая. Сега за Ездачите — или Шур’тугал, както ги наричат елфите. Откъде да започна? Те са управлявали дълги години и по време на могъществото си са владели земи, двойно по-големи от Империята. За тях се разказват множество истории, но повечето са измислени. Ако повярваш на всичките, ще решиш, че Ездачите са били едва ли не малки богове. Много книжовници са посветили живота си на изучаването им, но едва ли някой е успял да разбере всичко. Но ние ще се придържаме към твоите въпроси: как са се появили Ездачите, защо са били толкова ценени и откъде са дошли драконите. Ще започнем с последното. Драконите нямат начало или ако имат, то се крие в самото сътворяване на Алагезия. Краят им ще настъпи с изчезването на света, защото те страдат, когато страда земята. Те, заедно с джуджетата, са истинските жители на този континент. Живели са, силни и горди, още преди да се появят другите. Светът им се променил, когато първите елфи пристигнали на сребърните си кораби…

— Откъде са се появили елфите? — прекъсна го Ерагон. — И защо ги наричат „прекрасния народ“? Наистина ли съществуват?

Бром се намръщи.

— Искаш ли да ти отговоря на първите въпроси? Няма да успея, ако непрекъснато ме питаш и за други неща.

— Съжалявам — отвърна Ерагон и сведе глава.

— Не, не съжаляваш — засмя се Бром и погледна към чайника. — За твое сведение, елфите не са измислица, а ги наричат „прекрасни“, защото са най-красивата и грациозна раса. Дошли са от място, наричано Алалеа, но само те знаят къде се намира.

— Така… — Старецът го изгледа изпод рунтавите си вежди, за да се увери, че няма да има повече прекъсвания. — Елфите били горда и магическа раса. В началото те гледали на драконите като на обикновени животни, което се оказало смъртоносна грешка. Един самонадеян млад елф проследил и убил дракон. Драконите се ядосали, издебнали и разкъсали елфа. За нещастие кръвопролитията не спрели. Драконите се обединили и нападнали целия народ. Елфите разбрали, че е станало недоразумение, и искали да сключат мир, но не могли да намерят начин да общуват с драконите, което довело до дълга и жестока война. Тя се водила пет години и вероятно щяла да продължи повече, но един елф на име Ерагон намерил драконово яйце. — Ерагон примигна изненадано. — Виждам, че не си запознат с произхода на името си.

— Не съм.

Чайникът изсвири.

„Защо ли са ме кръстили на някакъв елф?“

— Тогава цялата история ще ти се стори още по-интересна — каза Бром. Той откачи чайника, напълни две чаши с вряла вода и подаде едната на младежа. — Няма нужда да запарваш листата дълго. Пий го, преди да е станал твърде силен.

Ерагон отпи, но си изгори гърлото и се облегна назад. Бром остави своята чаша и продължи да пуши лулата си.

— Никой не знае защо яйцето било изоставено. Някои казват, че родителите били убити от елфите. Други смятат, че драконите нарочно го подхвърлили. Но това не е толкова важно. Ерагон прозрял ползата от това да отгледа приятелски дракон. Погрижил се тайно за него и го кръстил Бид’Даум, според древните обичаи. Когато Бид’Даум пораснал, двамата отишли при драконите и ги убедили да сключат мир с елфите. Двете раси се помирили и в знак на това била сформирана групата на Ездачите. В началото Ездачите служели само за връзка с драконите, но с течение на времето ползата от тях била осъзната и те получили по-голяма власт. По-късно се преместили на остров Вроенгард и построили свой град — Дору Ареаба. Преди бунта на Галбаторикс Ездачите били по-мощни от всеки крал на Алагезия. С това смятам, че отговорих на два от въпросите ти.

— Да — отвърна Ерагон отнесено. Това, че е кръстен на първия Ездач, изглеждаше невероятно съвпадение. — Какво значи Ерагон?

— Не знам — каза Бром. — Името е древно. Съмнявам се, че някой освен елфите си спомня, а едва ли скоро ще видиш елф. Но въпреки това си е хубаво име и трябва да се гордееш с него. Не всички носят толкова достойни имена.

Ерагон спря да мисли за това и се съсредоточи върху наученото от стареца. Нещо му липсваше.

— Не разбрах нещо. Къде сме били ние, когато са се появили Ездачите?

— Ние ли? — попита Бром, повдигайки вежда.

— Ами ние. — Ерагон махна с ръка неопределено. — Така де, хората.

Бром се засмя.

— Ние сме чужденци, също като елфите. Нашите предци се появили три века по-късно.

— Това е невъзможно — запротестира Ерагон. — Винаги сме живели в долината Паланкар.

— Само няколко поколения, но не преди това. Същото се отнася и за тебе. Въпреки че се смяташ за част от семейството на Гароу, баща ти не е оттук. Ако поразпиташ хората, ще откриеш и други, които са пристигнали по-късно. Долината е древна и невинаги ни е принадлежала.

Ерагон се намръщи и отпи от чая си. Все още беше твърде горещ. Смяташе, че неговият дом е тук, без значение какъв е бил произходът на баща му.

— Какво се е случило с джуджетата след края на Ездачите?

— Никой не знае. Те се били срещу Галбаторикс, но когато станало ясно, че ще победи, се оттеглили в планините си и никой не ги е виждал оттогава.

— Ами драконите? Всички ли са били избити?

— Колко дракона са оцелели след бунта на Галбаторикс — отвърна тъжно Бром, — е най-голямата мистерия. Той пощадил само онези, които минали на негова страна, но единствено обвързаните с клетвопрестъпниците дракони биха му помагали в неговата лудост. В момента, ако има други дракони освен Шруйкан, те са се скрили така, че Империята да не ги намери.

„Откъде ли се е появил моят дракон?“

— Ами ургалите били ли са тук, когато елфите са пристигнали?

— Не, и те са дошли през морето. Схватките с тях са били една от причините Ездачите да бъдат толкова ценени. Много може да се научи от тези събития, но за съжаление кралят е забранил обсъждането им.

— Да, чух твоята приказка предния път.

— Приказка! — изръмжа Бром и в очите му припламнаха огънчета. — Ако това е приказка, то слуховете за моята смърт са верни и ти говориш с дух. Уважавай миналото, защото не знаеш по какъв начин може да те засегне.

Ерагон изчака стареца да се успокои и се осмели да попита:

— Колко големи са били драконите?

— По-големи от къща. Дори и най-малките са имали размах на крилата от около сто стъпки. Те не спират да растат. Някои от най-древните са били като хълм.

Ерагон се разтревожи.

„Как ще скрия дракона след няколко години?“

Той се ядоса малко, но запази гласа си спокоен.

— А кога порастват?

— Ами… — отвърна Бром и потърка брадичката си — … те не могат да издишат огън, преди да навършат пет-шест месеца. Някъде по това време стават и за размножаване. Колкото по-възрастен е драконът, толкова по-дълго може да издиша пламък.

— Чух, че люспите им сияели като скъпоценни камъни.

Бром се наведе напред и изръмжа:

— Правилно си чул. Имало е във всякакви цветове, а освен това се говори, че група дракони са изглеждали като жива дъга, непрекъснато искряща и сменяща цвета си. Кой ти каза това?

Ерагон замръзна за секунда и излъга:

— Един търговец.

— Как се казваше? — попита Бром. Веждите му отново се смръщиха, а на челото му се появи голяма бръчка.

— Не знам. Беше в кръчмата на Морн, ама не разбрах как му е името.

— Жалко — измърмори старецът.

— Каза също, че Ездачите можели да чуят мислите на драконите си — обади се Ерагон, като се надяваше, че измисленият търговец ще го предпази от подозрения.

Бром присви очи и разпали лулата си, която беше загаснала.

— Объркал се е. Не съм чувал за такова нещо в нито една история. Каза ли друго?

— Не — сви рамене младежът. Бром ставаше твърде настойчив и той реши да изостави историята за търговеца. — Драконите дълго ли живеят?

Старецът не отговори веднага, а остана умислен, потропвайки с пръсти по дръжката на лулата.

— Извинявай, отплеснах се. Да, драконите живеят дълго. Може да се каже вечно, освен ако не загинат или ако Ездачите им не бъдат убити.

— Но щом драконът умира заедно с Ездача си, тогава вероятно живее само шестдесет-седемдесет години. В твоите истории се казваше, че Ездачите живеели стотици години. Това е невъзможно.

По лицето на Бром се появи усмивка:

— „Възможно“ е дума, която всеки разбира различно. Някой би казал, че е невъзможно да обикаляш из Гръбнака и да оцелееш, но ти го правиш често. Въпрос на гледна точка. Освен това забравяш, че драконите са магически същества. Те влияят на всичко живо край тях, особено на Ездачите. Ето например кралят. Повечето хора смятат, че дългият му живот е плод на магическите му умения, но той се дължи на драконите. Има и други, не толкова очевидни промени. Например човек Ездач ще установи, че ушите му леко се заострят — като на елф.

Ерагон едва се удържа да не посегне към ушите си.

„Какво ли още ще се промени? Този дракон не само се промъкна в главата ми, но променя и тялото“.

— Драконите умни ли са били?

— Ти не слушаш ли какво ти разказвам? Как според тебе елфите биха се договорили с глупави зверове? Драконите са били по-умни от тебе и мене.

— Но те са животни — настоя Ерагон.

— Те са животни, колкото ние с тебе. Хората хвалят подвизите на Ездачите, а забравят, че драконите са били нещо повече от средство за придвижване. Според тебе колко мъже ще се осмелят да нарушат мира, ако знаят, че скоро ще се появи огромен огнедишащ гущер, по-мъдър от който и да е крал?

— Ти виждал ли си дракон някога?

— Не — отвърна Бром, — изчезнали са доста преди моето време.

„А сега за името“.

— Опитвам се да си спомня името на един дракон. Чух за него, когато търговците бяха тук, но не мога да се сетя. Ще ми помогнеш ли?

Бром сви рамене и започна да изброява имена.

— Юра, Хирадор, Фундор, който се е бил с морското чудовище, Галзра, Бриам, Оен Могъщи, Гретием, Бероан, Росларб… — В самия край той измърмори още едно, което почти убягна на Ерагон. — … и Сапфира. Някое от тези ли е?

— Май че не — отвърна младежът. — Роран сигурно вече е приключил с Хорст. Трябва да тръгвам, макар че не ми се ще.

— Само това ли беше? Очаквах, че ще ти отговарям, докато той не дойде да те извлече насила. Нима нямаш въпроси за тактиката на Ездачите и въздушните битки? Свършихме ли?

— Засега — засмя се Ерагон. — Научих това, което исках, че и повече.

— Много добре. — Старецът стана и го изпрати до вратата. — Пази се и не забравяй да ми кажеш името на онзи търговец, ако се сетиш.

— Непременно. Благодаря ти.

Ерагон излезе навън и докато размишляваше над наученото, бавно се отдалечи от къщата.