Кристофър Паолини
Ерагон (56)

Залата на планинския крал

Когато се завърна в леговището, Ерагон откри, че го очаква едно джудже.

— Аргетлам — каза то с твърд изговор. — Добре. Буден. Кнурла Орик чака тебе. — Пратеникът се поклони и тръгна.

Сапфира изскочи от пещерата, стиснала Зар’рок с нокти.

— Това за какво е?

— Вземи го. Ти си Ездач и трябва да носиш достоен меч. Зар’рок може да има кървава история, но не бива да влияе на действията ти. Създай му нова легенда и го носи достойно.

— Сигурна ли си? Спомни си какво каза Аджихад.

— Ако искаш да запазиш независимостта си, не трябва да се съобразяваш непрекъснато с всички.

— Както кажеш.

Той се покатери на гърба на Сапфира и излетя от Тронхайм. Фардън Дур беше осветен и стените му се виждаха ясно. Докато се спускаха с бавни спирали към основата на града, младежът разказа за срещата си с Анджела.

Пред портите ги очакваше нетърпеливият Орик.

— Хротгар, моят крал, желае да се види с вас. Трябва да побързаме.

Ерагон последва джуджето в Тронхайм. Сапфира вървеше зад тях, без да обръща внимание на хорските погледи.

— Къде ще се срещнем с Хротгар?

— В тронната зала под града. Това ще е частна аудиенция, като знак на доверие. Няма нужда да се обръщате към краля по специален начин, но покажете уважение. Хротгар е мъдър и предвидлив, затова мислете, преди да говорите.

Когато влязоха в централното помещение, Орик ги поведе по едно от двете спускащи се стълбища. След стотина крачки се озоваха пред две гранитни врати. Върху тях беше изобразена корона.

Седем джуджета стояха на пост отпред. Те носеха излъскани кирки и колани, украсени със скъпоценни камъни. Когато Орик, Ерагон и Сапфира се приближиха, стражите удариха пода с дръжките на оръжията си. Вратите бавно се отвориха навън.

Тронната зала всъщност бе истинска пещера със сталактити и сталагмити, дълга колкото изстрел с лък. Подът беше гладък и полиран. В далечния край имаше черен трон с неподвижна фигура на него.

— Кралят ви очаква — поклони се Орик.

Ерагон и Сапфира бавно продължиха напред. Вратите се затвориха зад тях и те останаха насаме с владетеля.

Стъпките им отекваха в залата, докато напредваха към трона. Между сталактитите и сталагмитите имаше големи статуи. Всяка представляваше джуджешки крал, седнал на престол. Имената им бяха изписани в основата.

Ерагон и Сапфира вървяха мълчаливо между двете редици отдавна мъртви крале. Минаха покрай четирийсетина статуи и още много ниши, които чакаха да бъдат запълнени.

Върху трон от грубо обработен черен мрамор неподвижно седеше Хротгар. От него се излъчваше сила, напомняща за отдавнашни времена, когато джуджетата са владели Алагезия още преди да се появят елфите и драконите. На главата на краля вместо корона имаше златен шлем, украсен със скъпоценни камъни. Изражението му бе сурово и угрижено. Той носеше ризница, а в краката му лежеше чук с емблемата на рода на Орик.

Ерагон се приведе и коленичи. Кралят го изгледа и се размърда, сякаш се будеше от дрямка.

— Изправи се, Ездачо. Не е нужно да коленичиш пред мене.

Погледите им се срещнаха.

— Аз кнурл дейми ланок. „Внимавай, камъкът се променя“. Това е стара наша поговорка. А в днешно време камъкът се променя много бързо. Не можах да се срещна с тебе по-рано, защото трябваше да се разбера с родовете. Мнозина искаха да ти откажа подслон и да те изгоня от Фардън Дур. Не ми беше лесно да ги разубедя.

— Благодаря ти. Не предполагах, че моето идване ще предизвика толкова неприятности.

Кралят прие благодарностите му и вдигна костеливата си ръка.

— Виж, Ездачо Ерагон, предците ми седят на каменните си тронове. Четирийсет и един са те, а аз съм четирийсет и вторият. Когато умра, и аз ще се присъединя към тях. Първата статуя е на нашия праотец Корган, който е изковал този чук, Волунд. От осем хилядолетия джуджетата живеят под Фардън Дур. Ние сме костите на тази земя, по-стари от крехките елфи и свирепите дракони.

Хротгар се наведе напред и продължи да говори с дълбок глас.

— Аз съм стар, човеко, дори по нашите мерки. Толкова стар, че съм виждал Ездачите в най-славните им дни. Говорил съм с водача им, Враел, който ме почете в тази зала. Малцина си спомнят ония времена. Помня как Ездачите се намесваха в работите ни, но и как бяха изковали мир, в който бе възможно да отидеш от Тронхайм до Нарда. И ето ти стоиш пред мене в опит да възродиш традициите. Кажи ми искрено: защо дойде във Фардън Дур? Знам защо си избягал от Империята, но какво ще правиш сега?

— Като начало просто искаме да се възстановим със Сапфира. Не сме тук, за да създаваме неприятности. Само търсим убежище. Аджихад може да ни прати при елфите, но дотогава бихме желали да останем тук.

— Значи само желанието за безопасност ви доведе? Ще останете ли да живеете тук, като забравите за враждата с Империята?

Ерагон поклати глава.

— Щом си научил миналото ми, тогава знаеш, че имам достатъчно причини да се сражавам с Галбаторикс. Нещо повече… искам да помагам на тези, които още не са се изплъзнали от него. Имам необходимите способности и трябва да го направя.

Кралят изглеждаше доволен от отговора.

— Драконе, а ти какво ще кажеш? Защо дойде тук?

Сапфира изръмжа.

— Кажи му, че жадувам за кръвта на враговете ни и очаквам деня, в който ще потеглим на бой. Няма да има никаква пощада за предателя Галбаторикс. Той ме е държал почти сто години и все още има двама от моя род, които искам да освободя. Кажи му, че сме готови да се нагърбим с това.

Ерагон се намръщи, но предаде думите й. Хротгар сви устни в подобие на усмивка.

— Виждам, че драконите не са се променили през вековете. — Той почука с пръсти по трона. — Знаете ли защо е направен толкова твърд и ъгловат? За да не може никой да седи удобно на него. Няма да съжалявам, когато моето време отмине. А на тебе, Ерагон, какво ти напомня за твоите задължения? Ще заемеш ли мястото на Галбаторикс като управник?

— Не ламтя за корона или титла. Това, че съм Ездач, е достатъчна отговорност. Не, няма да взема трона в Уру’баен… освен ако няма друг желаещ и способен кандидат.

— Със сигурност ще си по-добър от Галбаторикс, но никоя държава не трябва да има владетел, който не заслужава трона. Времето на Ездачите вече отмина. Те никога няма да се възродят отново — дори да се излюпят и останалите яйца. Виждам, че носиш вражески меч. Казаха ми, че си пътувал със сина на един от клетвопрестъпниците. Това оръжие не ми се нрави — той протегна ръка. — Бих искал да го разгледам.

Ерагон извади Зар’рок и му го подаде с дръжката напред. Хротгар взе меча и прокара опитен поглед по червеното острие.

— Майсторска изработка. Елфите рядко правят мечове, предпочитат лъкове и копия, но когато се захванат, резултатите са несравними. Това острие е злокобно, не бих искал да го виждам във владенията си. Но щом желаеш, носи го. Може би ще промениш лошата му слава. — Той върна меча и Ерагон го прибра. — Надявам се, че племенникът ми ти оказва необходимата помощ?

— Кой?

— Орик, синът на най-малката ми сестра. Той служеше при Аджихад като знак на моята подкрепа към Варден, но изглежда, че отново е при мене. Радвам се, че си го защитил с думите си.

— Не бих могъл да имам по-добър водач.

— Добре — отвърна доволно кралят. — За съжаление не мога да говоря с тебе още дълго. Съветниците ми ме очакват. Но запомни, ако искаш подкрепата на джуджетата, първо трябва да се докажеш, и то не с думи, а с дела.

— Разбирам.

— Можете да си вървите.

Ерагон се обърна и излезе от залата, последван от Сапфира. Орик ги очакваше с напрегнато изражение на лицето.

— Добре ли мина всичко?

— Така мисля. Кралят ти е много предпазлив.

— Иначе нямаше да оцелее толкова дълго.

— Не бих искала Хротгар да ни е враг.

— И аз също. Усетих, че те гледа с неодобрение, въпреки че не каза нищо.

— Разбира се, че няма да каже. Особено след като ми стига до коляното.

— Вчерашната ти благословия разбуни Варден като кошер — каза Орик. — Провъзгласиха детето, което Сапфира докосна, за бъдещ герой и му дадоха най-доброто жилище. Всички говорят за това чудо. Майките обмислят как да те накарат да благословиш и техните деца.

— Какво да правя? — притесни се Ерагон.

— Не можеш да върнеш времето назад. Гледай да не се набиваш на очи, доколкото е възможно. Никой няма да посмее да те безпокои в леговището.

Все още не му се прибираше в бърлогата. Беше рано и искаше да разгледа Тронхайм заедно със Сапфира. Вече нямаше нужда да се движат разделени. От друга страна, тя щеше да привлече ненужно внимание.

— Сапфира, какво ще правим сега?

— Аз се връщам в леговището. Имам среща. Ти се поразходи, ако искаш.

— Добре, но с кого ще се срещаш?

Сапфира само примигна и изчезна по един от главните тунели. Младежът съобщи на Орик за плановете й и добави:

— А аз искам да закуся и после да разгледам Тронхайм. Ще издържа изпитанието утре, все още не съм си отпочинал.

— В такъв случай може би ще искаш да посетиш нашата библиотека? Тя е много древна и съдържа изключително ценни произведения. Можеш да прочетеш историята на Алагезия — истинската, а не променената от Галбаторикс.

Ерагон си спомни как Бром го учеше да чете. Отдавна не беше виждал книга.

— Да, ще ми е интересно.

— Много добре.

След като се нахраниха, Орик го поведе през плетеницата от коридори към библиотеката. Помещението напомняше на гора с дългите си колони, които се извисяваха към тавана. Между колоните имаше мраморни рафтове, пълни с книги. На земята бяха поставени малки мраморни пейки и масички.

— Това е истинското богатство на нашия народ — каза Орик. — Тук са описани делата на кралете — от древни времена чак до наши дни. Също така има много песни и поеми. Намират се и доста човешки книги, но почти няма елфически. Елфите пазят тайните си ревниво.

— Колко дълго мога да остана?

— Колкото искаш. Ако имаш някакви въпроси, ела при мене.

Ерагон започна да се разхожда между рафтовете, разглеждайки по-интересните заглавия и корици. Джуджетата използваха същата руническа писменост като хората. Четенето се оказа донякъде трудно, тъй като беше зарязал упражненията преди доста време. Все пак си избра поемите на Дондар, десетия крал, и се зачете.

Докато прелистваше страниците, дочу стъпки зад близките колони. Звукът го притесни, но после се досети, че едва ли е единственият, който посещава библиотеката. Все пак остави книгата и стана. Беше преживял твърде много засади, затова се доверяваше на вътрешното си чувство. Отново дочу стъпките, този път от две различни места. Опита се да си спомни къде седеше Орик и се отправи към него, но се натъкна на Близнаците.

Мъжете стояха един до друг и го гледаха с насмешлив поглед. Двамата се поклониха, но жестът им беше по-скоро подигравателен и презрителен.

— Търсихме те — каза единият. Гласът му наподобяваше този на Ра’зак.

— За какво? — попита Ерагон и незабавно се свърза със Сапфира.

— Търсим те, откакто се видяхме с Аджихад. Искаме… да се извиним — в думите им се долавяше насмешка. — Дойдохме, за да ти засвидетелстваме уважение.

Ерагон се разгневи, когато те се поклониха отново.

— Внимавай!

Не можеше да си позволи открит сблъсък в този момент. Хрумна му една идея и той се усмихна.

— Не, аз трябва да ви изкажа уважението си. Без вашето одобрение нямаше да вляза във Фардън Дур — отвърна Ерагон и се поклони възможно най-пренебрежително.

— За нас е чест, че някой толкова важен… ни забелязва. Ще сме твои длъжници за тези любезни думи.

— Ще си спомня това, когато се нуждая от помощ.

— Преиграваш! Не казвай нищо, за което ще съжаляваш. Те ще запомнят всяка дума, която може да се използва срещу тебе.

— Достатъчно ми е трудно и без наставленията ти.

Близнаците се приближиха и заговориха с по-приятен тон:

— Търсим те и по друга причина, Ездачо. Ние и останалите магьосници в Тронхайм създадохме група. Наричаме се Ду Врангр Гата, или…

— „Търсещите пътя“, знам — прекъсна ги Ерагон.

— Знанията ти за древния език са впечатляващи. Бихме искали да се присъединиш към нас. Смятам, че можем да ти помогнем.

— Как?

— Ние двамата сме много опитни. Бихме могли да те напътстваме, да те научим на нови думи и заклинания. Ще сме много радостни, ако ти помогнем да извървиш славния си път. Не искаме отплата, освен да споделиш с нас част от своите знания.

Ерагон се намръщи, като разбра каква е целта им.

— Да не мислите, че съм малоумен? Няма да ви позволя да узнаете думите, на които Бром ме е учил. Сигурно страшно сте се ядосали, когато не можахте да ги откраднете от съзнанието ми.

Близнаците спряха да се усмихват.

— Внимавай, момче! Ние ще изпитваме магическите ти умения. Знаеш, че е нужно съвсем малко разсейване на вниманието, за да загине някой. Ти може и да си Ездач, но ние все още сме по-силни от тебе.

— Ще размисля над предложението ви.

— Тогава ще очакваме отговора ти. Гледай да избереш правилния.

— Няма да се присъединя към Ду Врангр Гата, без значение какво ще кажат.

— Трябва да говориш с Анджела. Може би тя ще дойде утре с тебе и ще им попречи да те наранят.

— Добра идея.

Ерагон намери Орик, който седеше на една пейка и остреше секирата си.

— Искам да се върна в леговището.

Джуджето прибра оръжието си и го изпрати до вратите на града, където чакаше Сапфира. Младежът не обърна внимание на хората наоколо, метна се на гърба й и двамата излетяха.

— Трябва бързо да решим как да се справим. Не можем да оставим Близнаците да те заплашват.

— Знам, но се надявам да избегна неприятностите. Те ще се окажат опасни противници.

— И какво ще правиш. Ще се съюзиш ли с тях?

— Не… Ще им кажа утре, че няма да се присъединя към групичката им.

Ерагон остави Сапфира в пещерата и излезе. Искаше да види Анджела, но не си спомняше пътя до нейното жилище. Помота се по изоставените коридори с надеждата, че ще го открие. След известно време се умори и реши да се върне в леговището. Когато наближи, дочу някакъв глас.

— Сапфира, кой е там?

— Една жена… Ще й отвлека вниманието, докато дойдеш.

Орик бе казал, че никой няма да ги безпокои. Кой ли беше нежеланият натрапник? Младежът разхлаби меча си и влезе в леговището.

В центъра на помещението стоеше една жена и наблюдаваше с любопитство Сапфира, която бе подала глава от пещерата. Жената изглеждаше малко по-голяма от Ерагон, а кожата й беше черна като на Аджихад. Носеше виненочервена дреха и кама в кожена кания на кръста си.

Младежът се спря и зачака да го забележи, а в това време момичето учтиво се поклони на Сапфира.

— Моля те, кажи ми къде да намеря Ездача Ерагон.

— Тук съм.

Тя се извъртя и посегна за камата. Имаше леко дръпнати очи, сочни устни и кръгли бузи.

— Аз съм Насуада — каза тя и отново се поклони.

— Очевидно знаеш кой съм аз. Какво те води насам?

— Изпраща ме баща ми, Аджихад. Искаш ли да чуеш съобщението му?

Водачът на Варден определено не приличаше на семеен човек. Ерагон се зачуди каква ли е била майката на Насуада, за да го заплени.

— Да, искам.

— Той се радва, че се чувстваш добре, но те предупреждава да се въздържаш от действия като вчерашното. Освен това те моли да побързаш с изпитанията, защото иска да знае способностите ти, преди да се свърже с елфите.

— Нима се изкачи чак дотук само да ми кажеш това?

— Използвах подемниците, с които прекарват провизии. Можехме да предадем съобщението със сигнали, но исках да се запознаем.

— Ще поседнеш ли?

— Не — засмя се Насуада. — Очакват ме другаде. Баща ми каза, че можеш да посетиш Муртаг, ако желаеш. Запознах се и с него. Той би искал да поговорите. Изглеждаше самотен и тъжен. Непременно иди при него.

— Ами Аря? Тя по-добре ли е? Искам да я видя.

— Аря се възстановява бързо, но само баща ми, Хротгар и лечителите имат достъп до нея. Сега трябва да тръгвам. Искаш ли да предам нещо на Аджихад?

— Не, освен желанието ми да видя Аря. И благодарности за гостоприемството му.

— Разбрах. Довиждане, Ездачо Ерагон. Надявам се да се срещнем скоро — тя се поклони и излезе от леговището.

— Трябва да има някаква причина, щом тя се е качила дотук, със или без подемник — отбеляза Ерагон.

— Да.

Ерагон се качи до пещерата и откри, че Солембум седи до Сапфира. Младежът поклати глава и се засмя.

— Сапфира, с него ли искаше да се срещнеш?

Нямаше нищо чудно. И двете същества бяха магически, с подобни характери.

— Солембум, случайно да знаеш къде е Анджела? Не можах да я открия, а се нуждая от съвета й.

— Тя е някъде из Тронхайм.

— Кога ще се върне?

— Скоро.

— Колко скоро? Трябва ми днес.

— Не чак толкова.

Котколакът отказа да говори повече, въпреки настойчивите въпроси на Ерагон. Младежът се излегна и започна да си играе с пръстена на Бром.

„Утре ще трябва да посетя Муртаг.“