Кристофър Паолини
Ерагон (29)

Крадци в замъка

Ерагон се събуди по залез-слънце. Оранжевочервените лъчи проникваха в стаята и падаха на леглото, като затопляха приятно гърба му. Време беше!

Той преметна лъка и колчана си на рамо, но реши да остави Зар’рок. Мечът само щеше да го бави, а и още не беше привикнал да си служи с него. Ако се наложеше да се сбие с някого, щеше да разчита на стрели и магия. Изчака нервно, докато светлината съвсем избледнее, и почука на стаята на Бром.

Джеод ги очакваше навън, облечен в черни дрехи. На кръста му висеше изящна рапира. Бром погледна рапирата и отбеляза:

— Тоя готварски шиш е твърде тънък за истински бой. Какво ще правиш, ако срещу тебе излезе някой с двуръчен меч или боздуган?

— Помисли малко. Стражите не носят боздугани. Освен това този „готварски шиш“ е много по-бърз от двуръчния меч.

— Животът си е твой — сви рамене Бром.

Тримата тръгнаха по улицата към замъка, като се стараеха да избягват патрулите. Докато минаваха покрай магазина на Анджела, Ерагон зърна някаква сянка на покрива и усети, че дланта го сърби. Погледна отново нагоре, но не видя никого.

Бром ги поведе към външната стена на Теирм. Високите кули на замъка накараха Ерагон да потръпне. Помисли си, че не би му харесало да го затворят тук. Джеод излезе напред и се приближи до портите, като се стараеше да изглежда спокоен. Той почука и се отдръпна назад.

Едно малко прозорче се отвори и оттам се подаде лицето на стража. Ерагон усети силна миризма на ром в дъха му.

— К’во?

— Трябва да влезем вътре — отвърна Джеод.

— Че за к’во? — попита войникът и ги огледа по-внимателно.

— Момчето е забравило нещо важно в кантората ми. Трябва да го прибере незабавно.

Ерагон сведе глава и си придаде вид на засрамен. Стражът се намръщи, нетърпелив да се завърне към бутилката си.

— Хубуу. Само го ошамарете и от мене.

— Разбира се — побърза да го увери Джеод.

Пазачът отвори по-малката вратичка в портата и ги пусна да влязат, а Бром му подаде няколко монети. Мъжът благодари и се отдалечи с клатушкане. Щом се скри от погледа им, Ерагон извади лъка си от калъфа. Джеод махна с ръка и бързо ги поведе към главната постройка. Стигнаха до стаята с архива безпрепятствено. Бром сложи ръка на бравата и измърмори няколко думи, които младежът не позна. Вратата се отвори с леко скърцане. Старецът грабна една факла от стената и тримата се вмъкнаха вътре, притваряйки я зад себе си.

Тясната стая беше пълна с рафтове, на които лежаха натрупани свитъци. На отсрещната стена се виждаше малък прозорец с метални решетки. Джеод се промъкна покрай рафтовете и спря в дъното на стаята.

— Ето тук. Това са документите от последните пет години. Датата е отбелязана с малък восъчен печат в ъгъла.

— Сега какво ще правим? — попита Ерагон, доволен, че са стигнали дотук, без да ги разкрият.

— Ще започнем от върха и ще слизаме надолу — отвърна Джеод. — Някои свитъци са само за данъците. Те не ни трябват. Търсете такива, в които се споменава масло от Сеитр. Каквото откриете, го записвайте на този лист, за да може после да сравним информацията.

Бром грабна един наръч свитъци и ги разстла на пода. След това седна, избра си един и се зачете. Ерагон последва примера му, но се настани така, че да може да наблюдава вратата. Четенето се оказа доста трудно, тъй като ръкописните букви бяха по-трудни от печатните книги на Джеод.

Въпреки че отхвърляха някои от документите веднага, работата беше доста тежка и напредваха бавно, защото записваха всяка пратка на масло, която откриеха.

Навън беше тихо. Само от време на време се дочуваха стъпките на патрулите. Внезапно космите по тила на Ерагон настръхнаха. Той се опита да продължи работата, но чувството остана. Младежът погледна нагоре и се стъписа. Едно малко момче пълзеше по перваза на прозореца. Очите му бяха леко дръпнати, а около рошавата му коса беше увит венец от растения.

— Имате ли нужда от помощ?

Ерагон се ококори. Гласът звучеше като гласа на Солембум.

— Ти ли си?

— Аз ли съм?

— Ако не ме лъжат очите, наистина си ти.

Момчето се усмихна и показа острите си зъби.

— Външният ми вид не променя моята същност. Все пак съм котколак.

— Какво правиш тук?

— Зависи какво правите тук вие. Ако четете тези свитъци просто така, то за моето идване няма причина. Но ако правите нещо незаконно и искате да се измъкнете, мога да ви предупредя, че пазачът, когото подкупихте, току-що разказа за вас на смяната си. Така че в момента ви търсят.

— Благодаря ти, че ми каза.

— Казах ли ти? Вярно, че ти казах. Ами тогава вземи се възползвай от това.

Момчето се изправи и отметна коса.

— Чакай. Какво означаваше онова за дървото и хранилището, което спомена вчера.

— Това, което ти казах.

Ерагон искаше да зададе още въпроси, но котколакът изчезна от прозореца.

— Войниците ни търсят.

— Откъде знаеш? — попита Бром.

— Чувам ги. Току-що смениха онзи на портата и научиха за нас. Трябва да се махаме. Вероятно вече са открили, че кантората на Джеод е празна.

— Сигурен ли си?

— Да! — отвърна Ерагон нетърпеливо. — Скоро ще ни намерят.

— Няма значение. Първо трябва да свършим с това — заяви Бром и взе друг документ.

През следващите няколко минути те прегледаха останалите свитъци. Щом свършиха, старецът ги върна на рафтовете, Джеод прибра записките, а Ерагон взе факлата.

Тримата излязоха и затвориха, но в този момент в коридора се разнесоха стъпките на войниците.

— По дяволите! Забравих да заключа — изсъска Бром и постави ръка на бравата. Ключалката щракна в момента, когато се появиха трима въоръжени стражи.

— Хей! Махнете се оттам! — извика единият и пристъпи напред. — Защо се опитвате да влезете в архива?

— Опасявам се, че сбъркахме пътя — отвърна Джеод с напрегнат глас.

Войникът го изгледа с подозрение и се обърна към подчинените си.

— Проверете стаята.

— Заключена е, сър.

Водачът потърка брадичката си.

— Хм. Не знам какво сте намислили, но щом вратата е заключена, сте свободни да си вървите. Хайде, ще ви изпроводим.

Войниците ги обградиха и се насочиха към портата.

„Не мога да повярвам, те ни помагат да се измъкнем!“

— Хайде, махайте се! Ако имате работа тук, елате на сутринта.

— Разбира се — отвърна Джеод.

Ерагон усещаше злобните погледи на стражите, докато излизаха от замъка. Щом портите се затвориха, на лицето му разцъфна широка усмивка и той подскочи доволно.

— Изчакай да се върнем в къщата. Тогава ще празнуваме — сряза го Бром.

Тримата забързаха по обратния път и скоро бяха в кабинета на Джеод.

— Направихме го! — възкликна Ерагон.

— Да, но сега трябва да видим дали си струваше усилията — отвърна Бром.

Търговецът измъкна една широка карта на Алагезия и я разстла върху бюрото.

Западната част на картата бе заета от океана. По крайбрежието се простираше дългата верига на Гръбнака. В центъра беше разположена пустинята Хадарак, а източният край беше празен. Някъде в тази пустош се криеше общността Варден. На юг се намираше Сурда — малка държава, която се беше отделила при рухването на Ездачите. Ерагон беше чувал слухове, че Сурда тайно подкрепя Варден.

До източната граница на Сурда лежаха планините Беор. Младежът бе чувал много истории, включително, че са десетина пъти по-високи от Гръбнака, но не им вярваше. На изток от планините картата беше празна.

По крайбрежието на Сурда имаше пет острова: Ниа, Парлим, Уден, Илиум и Бийрланд. Ниа беше просто една скала, но на най-широкия — Бийрланд, имаше градче. По на север, близо до Теирм, се намираше скалистият Шарктуут. В горния край на картата имаше още един остров във формата на разперена ръка. Ерагон го познаваше и без да поглежда. Вроенгард, домът на Ездачите. Някога славно място, а сега опустошен и безлюден. В центъра му се намираше изоставеният град Дору Ареаба.

Карвахол беше една малка точица в края на долината Паланкар. На запад от него, отвъд равнините, се простираше легендарната гора Ду Велденварден. Както и при планините Беор, източният край на гората не беше отбелязан. Част от покрайнините на Ду Велденварден бяха населени, но сърцевината й оставаше загадъчна и неизследвана. Гората беше по-дива от Гръбнака и малцина се осмеляваха да навлязат в нея.

Ерагон потръпна, когато видя Уру’баен в центъра на Империята. Крал Галбаторикс управляваше оттам, заедно с черния си дракон Шруйкан. Младежът постави пръст на столицата.

— Ра’зак сигурно имат база тук.

— Дано това да не е единственото им убежище — отвърна Бром. — В противен случай няма да можем да се доберем до тях.

Джеод извади листа със записките и се разположи удобно.

— От това, което виждам, през последните пет години е имало доставки до всеки по-голям град. На пръв поглед може всичките да са поръчвани от богати търговци. Трябва да стесним малко търсенето.

— Мисля, че можем да изключим някои от градовете. Ра’зак трябва да пътуват до всяко кътче на Империята, а съм сигурен, че кралят не ги оставя без работа. Така че вероятно са на някой важен кръстопът, откъдето лесно достигат до всяко място. Градът трябва да е достатъчно голям, за да не будят подозрение и да има развита търговия, така че да успяват да задоволяват необичайните си нужди, като специална храна за летящите им коне например.

— Това, което казваш, е разумно — кимна Джеод. — Така можем да изключим повечето северни градове. Единствените достатъчно големи са Теирм, Гил’еад и Сеунон. Със сигурност знаем, че не са в Теирм. Сеунон е твърде изолиран. Остава Гил’еад.

— Може и да са там — каза Бром. — Би било забавно съвпадение.

— Да, наистина — съгласи се Джеод.

— Ами южните градове? — попита Ерагон.

— Така. Имаме Уру’баен, но ми се струва малко вероятно. Ако някой в столицата умре от маслото, съдиите лесно ще установят откъде е дошла пратката и кой я е купил. Остават доста градове, но кой ли от тях ни трябва?

— Ами виж, маслото не се доставя до всички. В бележките се споменават само Куаста, Драс-Леона, Ароус и Белатона. Може да изключим Куаста, защото е на крайбрежието. Ароус е изолиран също като Сеунон. Остават Белатона и Драс-Леона, които са доста близо. Ако питате мене, по-скоро са в Драс-Леона, защото е по-голям и по-добре разположен.

— А и оттам минава половината търговия на Империята — отвърна Джеод. — Добро място за скривалище.

— Значи Драс-Леона — каза Бром и приседна. — Какво има в записките?

Джеод погледна пергамента.

— Ето го. В началото на годината са изпратени три доставки масло през период от две седмици от един и същи търговец. Същото се е случило и предните две години. Съмнявам се, че някой бижутер би похарчил толкова пари.

— Ами Гил’еад? — попита Бром.

— Там са получили Сеитр само два пъти през последните години. Освен това мисля, че забравяме нещо — Хелгринд.

— А, да. Портите на смъртта — кимна Бром. — Отдавна не се бях сещал за тях. Прав си. Драс-Леона е най-подходящото място и трябва да проверим там.

Ерагон седеше мълчаливо, разкъсван от противоречиви чувства, и не попита какво е Хелгринд.

„Мислех, че ще се радвам, когато възобновим лова. Вместо това се чувствам така, сякаш стоя на ръба на бездна. Драс-Леона! Беше толкова отдавна…“

Джеод бавно нави картата и я подаде на Бром.

— Ще имаш нужда от нея. Пътуването ви едва сега започва и ще минете през мрачни места. Никак не ми се иска да тръгнете без мене. Сърцето ми копнее да дойда с вас, но тялото ми напомня, че вече не съм млад и имам отговорности.

— Знам — отвърна Бром. — Освен това ти вече си устроил живота си тук. Време е следващото поколение да поеме нещата. Ти свърши твоята работа. Радвай се.

— Ами ти? Къде свършва твоят път?

— Не знам. Но имам още много работа — засмя се Бром и запали лулата си. — Време е да си лягаме.

Преди да заспи, Ерагон се свърза със Сапфира и я уведоми за нощните им приключения.