Кристофър Паолини
Ерагон (38)

Заветът на Ездача

— Събуди се, Ерагон! Имам нужда от помощ. Нещо не е наред.

Ерагон се опита да не обръща внимание на гласа и продължи съня си.

— Ставай!

— Остави ме.

— Ерагон!

Младежът скочи на крака, посягайки за лъка си. Сапфира се беше надвесила над Бром, който се търкаляше по пода. Лицето му бе изкривено в гримаса.

— Помогни ми — извика Ерагон на Муртаг и сграбчи ръцете на стареца, — ще се нарани.

Двамата задържаха Бром, докато конвулсиите спряха, и го пренесоха обратно в постелята му. Челото на Бром беше толкова горещо, че топлината се усещаше от няколко сантиметра.

— Дай ми вода и парцал! — извика Ерагон.

Младежът бавно започна да попива потта на стареца и се опита да го охлади. Извън пещерата слънцето грееше ярко.

— Колко време спахме?

— Доста. Аз седях на пост и наблюдавах Бром. Той беше добре допреди няколко минути. Събудих ви, щом започна да се мята.

Ерагон се протегна и усети болка в ребрата си. Една ръка сграбчи рамото му. Бром отвори очи и срещна погледа на младежа.

— Ти! — изхриптя старецът. — Дай ми манерката!

— Бром! Не бива да пиеш вино, само ще си влошиш положението.

— Донеси я, момче. Просто я донеси.

— Ей сега ще се върна. Дръж се! — младежът се втурна към дисагите и започна трескаво да ги претърсва. — Не мога да я намеря!

— Ето, вземи моята — намеси се Муртаг и му подаде кожен мях.

Ерагон го сграбчи и се върна при стареца.

— Донесох ти вино.

— Добре… Сега измий дясната ми ръка.

— Какво?

— Без въпроси. Нямаме време. — Объркан, Ерагон отпуши меха и поля ръката на Бром. — Още! — Младежът започна да търка и отми кафявата боя от дланта на стареца. Спря и отвори уста от учудване. Бром също имаше Гедвей игнасия.

— Ти си Ездач?

— Бях, едно време. Но вече не съм. Когато бях по-млад от тебе… бях избран да вляза в редиците на Ездачите. Сприятелих се с Морзан, докато тренирахме. Тогава още не беше станал клетвопрестъпник. Но след това ни предаде на Галбаторикс. В битката при Дору Ареаба, на остров Вроенгард, убиха дракона ми. Казваше се Сапфира…

— Защо не ми каза по-рано?

Бром се засмя.

— Защото нямаше нужда — той замълча. Дишането му беше тежко и накъсано. — Стар съм вече. Ужасно стар. Въпреки че драконът ми загина, живях много по-дълго от нормалните хора. Не знаеш какво е да достигнеш моята възраст и да осъзнаеш, че не си спомняш много. Толкова време тъгувах по моята Сапфира и мразех Галбаторикс за онова, което ми стори… Не позволявай това да се случи с тебе! Пази Сапфира с цената на живота си, защото без нея не си струва да съществуваш.

— Защо говориш така? Нищо няма да й се случи.

Бром обърна глава на една страна.

— Сигурно бълнувам — погледът му пробяга по Муртаг и се върна на Ерагон. — Няма да издържа още дълго. Раната е… сериозна. Изцежда силите ми. Не мога да се боря с нея. Ще приемеш ли моята благословия?

— Всичко ще бъде наред — каза Ерагон, а в очите му напираха сълзи. — Не е нужно да правиш това.

— Такъв е животът… Ще приемеш ли благословията ми? — Младежът сведе глава и кимна. Бром положи длан на челото му. — Тогава ти я давам. Нека идващите години ти донесат само щастие — той махна на Ерагон да се наведе и бавно му прошепна седем думи на древния език, след което му обясни за какво служат. — Това е всичко, на което мога да те науча… Ползвай ги само при голяма опасност. А сега започва най-дългото пътуване.

Хлипащият Ерагон задържа ръката му. Бдението му продължи много дълго, като той не го прекъсна дори за момент — нито за да яде, нито за да пие. Докато часовете отминаваха, лицето на Бром пребледняваше все повече. Ерагон само седеше и наблюдаваше безпомощно.

Когато се свечери и сенките се удължиха, Бром внезапно застина. Младежът извика Муртаг, но не можаха да сторят нищо. В пещерата настъпи тежка тишина. Старецът погледна Ерагон и издаде последен дъх. Това беше краят на Бром, разказвача на истории.

Сапфира вдигна глава и изскимтя тъжно. По бузите на Ерагон потекоха сълзи, обзе го чувство на непреодолима загуба.

— Трябва да го погребем.

— Може да ни видят — предупреди Муртаг.

— Не ме интересува!

Муртаг се поколеба, но вдигна Бром и го понесе заедно с меча и жезъла му.

— Там горе — каза Ерагон с хриплив глас, като посочи върха на каменистия хълм.

— Не можем да копаем гроб в камъка.

— Аз мога.

Ерагон се покатери на върха, без да обръща внимание на болката в ребрата, и огледа скалата.

— Мой стенр! — изрече той.

Камъкът се разцепи, отдръпна се като вода и прие формата на гроб.

Те поставиха Бром вътре заедно с оръжията му. Ерагон отстъпи, покри гроба чрез магия и започна да оформя камъка като скулптура. Накрая написа с руни:

Тук лежи Бром,

Драконов ездач.

Той ми беше като баща.

Нека се слави името му навеки.

След това сведе глава скръбно. Стоя така, докато не се спусна мрак.

През нощта отново сънува затворената жена.

Нещо не беше наред с нея. Дишането й бе непостоянно и тя трепереше от студ или болка. Единственото нещо, което се виждаше на бледата светлина, беше ръката й, която висеше от ръба на нара. Между пръстите й се стичаше тъмна течност. Ерагон знаеше, че това е кръв.