Кристофър Паолини
Ерагон (24)

Песен за из път

На следващия ден, докато яздеха по пътя, Ерагон попита стария разказвач:

— Как изглежда морето?

— Не си ли чувал описания и преди?

— Чувал съм, но ми се ще да знам как изглежда наистина.

Погледът на Бром стана някак отнесен, сякаш се вглеждаше в нещо скрито.

— Морето е съвкупност от чувства. То обича, мрази и тъгува. Не можеш да го опишеш с думи. Каквото и да кажеш за него, е малко. Нали си спомняш, че ти разказвах как елфите дошли през морето?

— Да.

— Въпреки че живеят далеч от крайбрежието, те все още са свързани с океана. Звукът на разбиващи се вълни, миризмата на соления въздух — тези неща им влияят и са станали причина за създаването на множество песни. Мога да ти изпея някоя, ако желаеш да чуеш.

— Искам — каза заинтересуваният Ерагон.

— Ще се опитам да я преведа, доколкото мога. Няма да е идеално, но поне ще схванеш за какво става дума. — Бром спря Снежноплам и затвори очи за момент.

О, течна изкусителко под лазурното небе,

твоят позлатен простор ме зове, ме зове.

Отплувал бих пак, ако не бе

елфската красавица да ме зове, да ме зове.

Тя обвърза сърцето ми с чисто бяла панделка,

никога да не я напусна, да забравя морето,

но аз винаги ще се разкъсвам

между дърветата и вълните.

Думите проехтяха в главата на Ерагон.

— Нататък има още от песента. Казва се Ду Силбена Датиа. Изрецитирах ти само един куплет. Разказва историята на двама влюбени — Акаллам и Нуада, които били разделени от копнежа по морето. Елфите я намират за много прочувствена.

— Красива е — отвърна Ерагон простичко.

Когато спряха да нощуват, на хоризонта се виждаха бледите очертания на Гръбнака.

Когато достигнаха до подножието на Гръбнака, те завиха на юг. Ерагон беше доволен, че е близо до планините. След три дена се натъкнаха на широк път, осеян с коловози от каруци.

— Това е главният път между столицата Уру’баен и Теирм — каза Бром. — Един от любимите маршрути на търговците. Трябва да внимаваме. Сега не е най-оживеното време, но със сигурност ще срещаме пътници.

Дните бързо изминаваха, докато те се спускаха на юг в търсене на прохода. Ерагон не можеше да се оплаче от скука. Той изучаваше древния език, упражняваше се в практикуване на магии или се грижеше за Сапфира. Скоро се научи да убива дивеч с магия и това им спестяваше време. Можеше да изстреля малък камък от дланта си непогрешимо. Резултатите от усилията му се готвеха на вечерния огън всеки ден. След вечеря двамата с Бром се дуелираха с мечове или се биеха с голи ръце.

Тежката работа скоро стопи излишната мазнина от тялото на Ерагон. Ръцете му станаха жилави, а под загорялата кожа започнаха да се оформят мускули.

Когато достигнаха до прохода, забелязаха река, която се спускаше надолу и пресичаше пътя.

— Това е Тоарк — обясни Бром. — Ще я следваме до морето.

— Как така? Нали извира от Гръбнака и тече в тази посока? Как ще се влее в океана?

Бром опипа пръстена си.

— В средата на планината се намира езерото Уодарк. От двата му края извират реки и двете се казват Тоарк. Сега виждаме източната. Тя завива на юг, преминава през равнините и се влива в езерото Леона. Другата се спуска към морето.

След два дни в Гръбнака те достигнаха до един скален ръб, откъдето се виждаше местността отвъд планините. Ерагон измърмори, когато видя, че ги очакват още много мили, преди да достигнат целта си.

— На север лежи Теирм. Някои казват, че там елфите за пръв път стъпили в Алагезия. Крепостта не е била превземана никога, а воините му не са губили битка — обясни Бром и смушка коня си.

Отне им почти цял ден да се спуснат през хълмовете и да се озоват от другата страна на Гръбнака. Без прикритието на планините Сапфира летеше много внимателно и използваше всяко хълмче.

След като напуснаха гористата местност, те забелязаха промяна. Земята беше покрита с мек мъх, в който краката им затъваха. По пътя имаше локви и не след дълго двамата пътници бяха опръскани с кал.

— Защо всичко е раззеленено? — попита Ерагон. — Тук няма ли зима?

— Има, но е много по-мека. От морето идват мъгли и влага и поддържат зеленината. На някои им харесва, но не е по моя вкус.

Вечерта те си направиха лагер на най-сухото място, което намериха, и седнаха да вечерят.

— Ще трябва да яздиш Кадок, докато не достигнем Теирм. Сигурно скоро ще срещнем други пътници и е добре да си с мене. Един старец, който пътува сам, ще предизвика подозрение. Ако сме двама, въпросите ще са по-малко. Освен това не искам, когато вляза в града, да срещна някого, който ме е видял сам, и да се чудя как да обяснявам присъствието ти.

— Нашите имена ли ще ползваме?

— Джеод няма защо да го лъжем. Той знае моето име и може да му се доверим. Но за всички останали аз ще бъда Нийл, а ти ще си моят племенник Еван. Ако се изтървем за имената, едва ли ще е толкова страшно, но предпочитам да внимаваме. Хората имат неприятния навик да запомнят неща, които не трябва.