Кристофър Паолини
Ерагон (3)

Долината Паланкар

Следващата сутрин беше доста хладна въпреки яркото слънце. По бреговете на потоците се виждаше лед, а локвите бяха напълно замръзнали. Ерагон закуси набързо и се върна в долчинката, за да огледа обгорялата поляна на дневна светлина, но не откри нищо ново и се отправи към къщи.

Пътеката бе неравна и криволичеща, тъй като беше отъпкана от диви животни, но въпреки всичките си недостатъци бе най-бързият път към долината.

Гръбнака беше една от малкото местности, до които кралската власт не достигаше. Все още се разказваха истории за това как половината армия на крал Галбаторикс изчезнала по време на един поход в планините. Сякаш някаква прокоба тегнеше над това място. Въпреки че дърветата растяха нависоко и небето обикновено бе ясно, малко хора престояваха в Гръбнака повече от няколко дни, без да им се случи нещастие. Ерагон бе един от тези малцина късметлии. Не че притежаваше някакъв специален дар, просто разчиташе на интуиция и бързи рефлекси. От години кръстосваше планините и все още беше предпазлив. Всеки път, когато самочувствието му се вдигнеше, се случваше нещо непредвидено, което объркваше представите на младежа — като внезапната поява на камъка.

Ерагон се движеше с добро темпо и левгите^[1] постепенно се стопяваха. До вечерта достигна ръба на една стръмна клисура. Под него река Анора се спускаше към долината Паланкар. Подхранвана от безброй планински поточета, реката се пенеше в коритото си с глухо бучене.

Момчето си направи бивак в един гъсталак до клисурата и успя да поспи малко, след като луната изгря.

През следващите ден и половина стана още по-хладно. Ерагон пътуваше бързо и без неприятности с дивите животни. Малко след обяд той дочу грохота на водопада Игуалда. Пътеката го изведе до ръба на малко плато, където реката се разширяваше и с рев пропадаше надолу.

Под него като на разгъната карта се виждаше долината Паланкар. Долната част на водопада, около половин миля по-ниско, бележеше северния край на долината. По-нататък се виждаха кафявите къщи на Карвахол. От тази височина фермите изглеждаха не по-големи от нокътя на Ерагон. Земята около тях бе суха и песъчлива, осеяна с туфи изсъхнала трева, които се люлееха от вятъра. Река Анора прекосяваше долината от север на юг, а сребърните й води отразяваха слънчевите лъчи. Още по-нататък реката преминаваше покрай селцето Теринсфорд и връх Утгард, след което завиваше отново на север и се насочваше към морето.

Ерагон си почина малко и започна продължителното слизане. Когато се добра до долната част на водопада, вече се свечеряваше. Светлините на Карвахол трептяха в здрача. Карвахол и Теринсфорд бяха единствените селища в долината, обградена от стръмни планини. Никакви пътници не посещаваха тези места, с изключение на няколко търговци и ловци.

Къщите в селото бяха дървени, със сламен или дъсчен покрив. От комините се носеше дим и придаваше на въздуха мирис на изгоряла дървесина. Повечето постройки разполагаха с широки веранди, на които се събираха жителите. Ерагон чуваше весели мъжки гласове, от време на време сгълчавани от някой женски.

Младежът се отправи между къщите към магазина на касапина, от чийто комин се носеше черен пушек.

Ерагон отвори вратата и влезе в просторна стая, добре осветена от каменно огнище. В далечния й край се простираше широк тезгях. Помещението беше безупречно чисто, сякаш собственикът му прекарваше целия си ден в това да премахва и най-малката мръсотия. Зад тезгяха стоеше касапинът Слоун — дребен мъж, с памучна риза и престилка, по която личаха кървави петна. На колана му висеше впечатляващ набор от ножове и сатъри. Лицето му бе белязано от шарка, а черните му очи гледаха подозрително. Мъжът лъскаше тезгяха с протрит парцал.

— Брей, могъщият ловец се завърна при простосмъртните. Какво уби този път?

— Нищо — отвърна Ерагон. Слоун отдавна не му харесваше. Касапинът се отнасяше към него с неприязън без някаква видима причина. Мъжът беше овдовял рано и единственият човек, който означаваше нещо за него, бе дъщеря му Катрина.

— Поразен съм — каза Слоун с престорено учудване, след което се обърна към стената, за да почисти нещо. — Затова ли си тук?

— Да — призна Ерагон с неудоволствие.

— В такъв случай, да ти видя паричките. — Касапинът се обърна и забарабани с пръсти по тезгяха. — Хайде де. Имаш ли пари или не?

— Нямам пари, но…

— Нямаш ли? — прекъсна го мъжът. — И как очакваш да си купиш месо! Нима другите търговци ти дават продукти на вересия? Да не очакваш да ти дам месото без пари? Освен това вече е късно и затварям. Ела утре, като намериш с какво да платиш.

Ерагон се втренчи в него.

— Не мога да чакам до утре, Слоун. Намерих нещо, с което да ти платя.

Младежът извади камъка и го постави внимателно на тезгяха, където той заблещука, отразявайки светлината на огъня.

— По-вероятно си го откраднал — измърмори Слоун и се наведе напред с интерес.

Ерагон пренебрегна коментара му и запита:

— Ще стигне ли?

Слоун вдигна камъка и внимателно прецени тежестта му. Прокара ръцете си по безупречната му повърхност, проследявайки белите линии, след което го постави обратно на тезгяха.

— Красив е, но колко струва всъщност?

— Не знам — призна Ерагон, — но с тази перфектна изработка сигурно е доста ценен.

— Очевидно — отвърна Слоун с престорено търпение. — Но все пак колко струва? При положение че не знаеш, ти предлагам да намериш някой търговец, на когото да го продадеш, или да приемеш моето предложение: три крони.

— Това е пладнешки обир! Със сигурност е поне десет пъти по-скъп — възмути се Ерагон. С три крони можеше да си купи месо колкото за една седмица.

Слоун сви рамене.

— Ако не ти харесва предложението ми, можеш да изчакаш, докато пристигне керванът. А сега мисля да затварям.

Керванът се състоеше от група пътуващи търговци и артисти, които посещаваха Карвахол всяка есен и пролет. Те купуваха изделията, произвеждани от местните жители, и им продаваха стоки, каквито липсваха в долината.

Ерагон обаче не искаше да чака тяхното пристигане. Семейството му имаше нужда от месото в момента.

— Добре, приемам.

— Чудесно, ще ти приготвя месото. Не че ми е работа, но къде намери този камък?

— Преди две нощи в Гръбнака…

— Махай се! — извика Слоун и избута камъка настрани. Премести се гневно в другия край на тезгяха и започна да почиства един нож.

— Защо? — попита Ерагон и придърпа камъка към себе си, сякаш да го предпази от гнева на касапина.

— Няма да се занимавам с нещата, които носиш от онези проклети планини. Пробутай магическия си камък на някой друг.

Ръката на Слоун се подхлъзна и той се поряза, но очевидно не забеляза, защото продължи да търка ножа, цапайки го със собствената си кръв.

— Значи няма да търгуваш с мене?

— Точно така! Освен ако не си платиш с монети! — Касапинът изръмжа и пристъпи напред, стискайки ножа. — Махай се, преди да съм те изхвърлил!

Вратата на помещението се отвори с трясък. Ерагон се завъртя в очакване на още неприятности. В стаята влезе Хорст, изключително силен мъж. Зад него с решително изражение вървеше шестнайсетгодишната дъщеря на Слоун — Катрина. Ерагон се изненада, тъй като тя обикновено избягваше да се замесва в караниците на баща си. Касапинът ги изгледа разтревожено и започна да обвинява момчето:

— Той е виновен…

— Тихо — изръмжа Хорст и изпука с кокалчетата на пръстите си.

Той беше ковачът на Карвахол и това си личеше по фигурата му и по широката кожена престилка. Ръкавите на разкопчаната му риза бяха запретнати до лактите. Лицето му бе покрито с рошава черна брада.

— Слоун, какви ги вършиш?

Касапинът изгледа злобно Ерагон и процеди:

— Този… младеж се появи и почна да ме тормози. Помолих го да си тръгне, но той не пожела. Не реагира и когато го заплаших!

— Вярно ли е това? — попита ковачът.

— Не! — възкликна Ерагон. — Поисках малко месо, предложих този камък в отплата и той прие. Когато му казах, че го нося от Гръбнака, Слоун отказа дори да го докосне. Какво значение има къде съм го намерил?

Хорст изгледа камъка с любопитство и отново насочи вниманието си към касапина.

— Защо не искаш да търгуваш с момчето? И аз не обичам Гръбнака, но щом смяташ, че това не е достатъчно ценно, аз ще платя.

Слоун се замисли за момент, след което облиза устни и отвърна:

— Това си е моят магазин и ще правя каквото си искам.

Катрина пристъпи напред и тръсна кестенявата си коса.

— Татко, Ерагон иска да си плати. Дай му месото и ела да вечеряме.

Слоун сви вежди.

— Прибирай се вкъщи. Това не те засяга. Казах, прибирай се!

Катрина се смръщи, но излезе от стаята. Ерагон гледаше с раздразнение, обаче не посмя да се намеси. Хорст потърка брадичката си и заговори с по-мек тон:

— Добре де, аз ще ти платя. Ерагон, колко щеше да вземеш?

— Ами колкото се може повече.

Хорст извади една кесия и отброи няколко монети.

— Дай ми от най-хубавите плешки. Напълни раницата на момчето. — Касапинът изглеждаше сериозно разколебан. — Не е добра идея да откажеш и на мене.

Слоун ги изгледа злобно и влезе в задната стаичка, като мърмореше под носа си. След няколко минути се върна с пакетираното месо. Той взе парите на Хорст с безизразно лице и отново започна да почиства ножа си, сякаш в стаята нямаше никого.

Ковачът прибра месото и излезе навън, следван от Ерагон, който носеше раницата си и камъка. След задушната атмосфера на магазина хладният нощен въздух действаше освежаващо.

— Благодаря ти, Хорст. Чичо Гароу ще бъде доволен.

Хорст се засмя тихо:

— Няма нужда да ми благодариш. Отдавна исках да направя нещо такова. Слоун е кавгаджия и от време на време е добре да го стряскам. Катрина ви чула да се карате и дойде да ме извика. Добре че се намесих, инак вероятно щяхте да се сдърпате още по-жестоко. За съжаление следващия път сигурно ще откаже да те обслужи, дори и да имаш пари.

— Не разбирам защо избухна така. Никога не сме били приятели, но досега поне не отказваше да търгува. А и никога не съм го виждал да се отнася с Катрина по този начин — каза Ерагон и отвори раницата си.

Хорст сви рамене.

— Питай чичо си. Той знае повече от мене по този въпрос.

Момчето прибра месото в раницата си и му подаде камъка.

— Добре, значи имам още една причина да побързам да се прибера. Ето, това е за тебе.

Ковачът поклати глава.

— Няма нужда, задръж си странния камък. Албрийч възнамерява да замине за Фейнстър напролет и ще ми трябва помощник. Ако искаш да ми се отплатиш, може да поработиш при мене през свободното си време.

Ерагон кимна доволно. Хорст имаше двама синове — Албрийч и Балдор, които му помагаха. Предложението да заеме мястото на единия бе доста щедро.

— Благодаря! Ще се радвам да работя при тебе.

Момчето беше доволно, че има начин да се отплати. Чичо му нямаше да приеме никакви прояви на благотворителност. Ерагон се приготви да тръгне, но се сети за още нещо:

— Роран ме помоли да предам съобщение на Катрина, но тъй като явно няма да успея, ще го направиш ли вместо мене?

— Разбира се.

— Кажи й, че той ще дойде в града, щом пристигне керванът, и тогава ще се видят.

— Това ли е?

— Не… предай й също, че тя е най-красивото момиче, което той е виждал, и мисли само за нея.

Хорст се усмихна и намигна на Ерагон.

— Сериозна работа, а?

— Да, господине — ухили се и младежът. — Предай й също и моите благодарности. Радвам се, че се опълчи на баща си и застана на моя страна. Дано само да не си навлече неприятности, защото Роран ще ми се ядоса.

— Не се тревожи. Слоун не знае, че тя ме е извикала, така че едва ли ще има проблеми. Не искаш ли да вечеряш с нас, преди да тръгнеш?

— Съжалявам, но няма да мога. Гароу ме очаква — заяви Ерагон и завърза раницата си, след което я метна на гръб и се отправи към пътя, вдигайки ръка за поздрав.

Месото беше тежко, но младежът нямаше търпение да се прибере и поддържаше бързо темпо. Селището и уютните му светлини останаха назад. Луната се подаваше над планинските върхове и осветяваше долината.

Не след дълго Ерагон изостави пътя, който продължаваше на юг, и пое по една тясна пътека, водеща към малък хълм, обграден от брястова горичка. Изкачи се по хълма и видя блещукащата светлина на дома си.

Къщата имаше дъсчен покрив и тухлен комин. Над белите стени висяха стрехи, които хвърляха сенки по земята. Едната част на верандата бе пълна с нацепени дърва за огрев, а в другата бяха струпани земеделски сечива.

Когато се бяха нанесли тук, след смъртта на Мариан, жената на Гароу, бяха заварили постройката отдавна изоставена. Тя се намираше на около десет мили^[2] от Карвахол, по-далеч от всяка друга. Според хората това беше опасно, тъй като семейството не можеше да разчита на помощ от съседи, но чичо му не искаше и да чуе.

На стотина крачки от къщата, в грубо скована плевня, живееха два коня, крава и няколко пилета. Понякога отглеждаха и прасе, но тази година не можеха да си го позволят. В края на нивите им тънка ивица дървета бележеше коритото на река Анора.

Ерагон забеляза светлината зад прозореца в момента, в който стъпи на верандата.

— Чичо, аз съм, Ерагон. Отвори ми.

Резето се отмести, вратата се отвори и на прага застана Гароу. Дрехите му висяха като на закачалка. Лицето му беше бледо и изпито, а погледът — напрегнат. Изглеждаше като човек, когото са мумифицирали, а после са установили, че е жив.

— Роран спи — отвърна той на питащия поглед на младежа.

Един фенер, поставен върху стара дървена маса, осветяваше стаята. По стената, на груби гвоздеи, бяха окачени домакински съдове. Подът беше от дъски, излъскани в течение на годините.

Ерагон свали раницата си и извади месото.

— Какво е това? Купувал ли си го? Откъде взе пари? — запита чичо му, щом видя пакетите.

Младежът си пое дъх, преди да отговори.

— Хорст го купи.

— Оставил си го да плати? Казвал съм ти и преди, че няма да се моля за храна. Ако не можем да се оправяме, ще се преместим в града. Преди да се усетим, ще почнат да ни пращат стари дрехи и да ни питат ще изкараме ли зимата.

Лицето на Гароу беше пребледняло от гняв.

— Не съм го приел даром. Хорст предложи да отработя дълга си през пролетта. Ще му трябва помощник, понеже Албрийч заминава.

— И кога ще намериш време да работиш? Нима ще зарежеш задълженията си тук? — попита Гароу, като се стараеше да не повишава тон.

Ерагон окачи лъка и колчана си на куките зад вратата.

— Не знам. Но пък намерих нещо, от което може да изкараме пари.

Той извади камъка и го постави на масата. Гароу се наведе напред и се намръщи още повече.

— В Гръбнака ли го намери?

— Да — отвърна младежът и обясни какво се бе случило. — Отгоре на всичко изгубих най-добрата си стрела. Скоро ще ми се наложи да правя нови.

— Как беше времето? — попита чичо му и обви ръце около камъка, сякаш се страхуваше да не изчезне.

— Студено. Не валеше сняг, но водата замръзваше всяка нощ.

Гароу изглеждаше разтревожен от онова, което научи.

— Утре ще се наложи да помогнеш на Роран да ожъне ечемика. Ако успеем да оберем и тиквите, няма да се тревожим за зимата. — Той подаде камъка на Ерагон. — Ето, прибери го. Когато дойде керванът, ще видим колко струва. Добре ще е да го продадем. Колкото по-малко се замесваме с магии, толкова по-добре… Защо се наложи Хорст да плаща за месото?

Ерагон бързо обясни за избухването на Слоун.

— Не разбирам защо се ядоса така.

Гароу сви рамене.

— Жена му, Измира, почина край водопада Игуалда около година преди да пристигнеш тук. Оттогава изпитва силна неприязън към Гръбнака. Но това не е причина да откаже да търгува. Може би нарочно се е заяждал.

Ерагон се прозина и каза:

— Хубаво е да се прибереш вкъщи.

Гароу се усмихна и кимна. Младежът се довлече до стаята си, постави камъка под леглото и се просна на дюшека. У дома. За първи път, откакто беше потеглил на лов, той се отпусна и заспа спокойно.