Кристофър Паолини
Ерагон (58)

Сенките се сгъстяват

Сапфира събуди Ерагон, като го побутна с масивната си глава. Той измърмори и се надигна. В пещерата беше тъмно, а навън блещукаше Исидар Митрим, осветен от множество фенери.

На входа на пещерата стоеше едно джудже и нетърпеливо потриваше длани.

— Трябва да дойдеш, Аргетлам! Голяма опасност, Аджихад те призовава. Няма време!

— Какво става?

— Тръгвай! Чаркна брага! Бързо!

Ерагон препаса Зар’рок и грабна лъка и колчана си.

„Дотук със спокойния сън“.

Сапфира приклекна, за да се покачи на нея, и излетя от леговището.

Орик ги очакваше с напрегнато изражение пред вратите на Тронхайм.

— Хайде, другите ни чакат.

Докато отиваха към покоите на Аджихад, младежът се опита да задава въпроси, но и Орик не беше съвсем наясно какво става.

Двама войници им отвориха широките врати на кабинета. Аджихад стоеше зад бюрото си и разглеждаше една карта. Аря и един жилав мъж също бяха вътре.

— Ерагон, тъкмо навреме. Запознай се с моя заместник Йормундур. — Аджихад изчака двамата да се поздравят и продължи. — Събрах ви петимата, защото сме изправени пред голяма опасност. Преди половин час от един тунел под Тронхайм се появи ранено джудже. Въпреки че беше в много лошо състояние, то успя да ни съобщи, че насам приближава ургалска армия. Ще са тук след по-малко от ден.

Орик и Йормундур заговориха едновременно, но чернокожият мъж го спря с думите:

— Тихо! Това не е всичко. Ургалите не идват по земя, а под нея. Навлезли са в тунелите и ще ни ударят отдолу.

— А джуджетата защо не са разбрали по-рано? И как ургалите са намерили тунелите? — попита Ерагон.

— Под планините има стотици тунели, които са ненаселени — обясни Орик. — Малко джуджета навлизат в тях, така че е цяло чудо, че получихме предупреждение навреме.

Ерагон се наведе над картата, която изобразяваше южната част на Алагезия, но за разлика от неговата показваше по-подробно планините. Аджихад показа с пръст едно място близо до границата със Сурда.

— Според джуджето те са навлезли оттук.

— Ортиад! — възкликна Орик. — Това е едно старо селище, което е било изоставено след построяването на Тронхайм. Никой не живее там от векове.

— Вероятно някои тунели са се срутили. Предполагам, че сегашното име на Ортиад е Итро Зада. Към това място се е била насочила колоната, която е преследвала Ерагон. Оттам могат да прекосят целите планини и да унищожат и Варден, и джуджетата.

— Знаем ли колко са ургалите? — попита Йормундур. — Има ли с тях войници? Не можем да изготвим стратегия без тези данни.

— За жалост нямам представа. Ако Галбаторикс е изпратил и войниците си, шансовете ни са малки, но ако са само ургалите, може да победим. Орин и елфите няма да успеят да изпратят помощ навреме, но все пак проводих пратеници да ги предупредят. Говорих с Хротгар и решихме какво ще правим. Единствената ни надежда е да ограничим ургалите в трите главни тунела и да ги пресрещнем във Фардън Дур, за да не залеят Тронхайм. Ерагон, Аря, искам да помогнете при срутването на страничните тунели. Две групи джуджета вече се занимават с това. Ерагон, ти ще помогнеш на групата отвън, а Аря на другата — под Тронхайм.

— Защо направо не срутим всички тунели? — попита Ерагон.

— Защото — отговори Орик — това ще принуди ургалите да разчистват пътя и е възможно да завият в посока, в която не искаме да отиват. Например може да нападнат други джуджешки градове, на които няма да сме в състояние да помогнем.

— Има и друга причина — намеси се Аджихад. — Хротгар каза, че ако всички тунели се срутят, има опасност градът да пропадне.

— Значи няма да се бием в Тронхайм? — попита Йормундур. — Казваш да ги пресрещнем навън, във Фардън Дур.

— Точно така. Не можем да отбраняваме целия град. Твърде голям е, затова ще запечатаме проходите, които водят към него. Това ще принуди ургалите да излязат в кратера, където ще има място да разгърнем армиите си. Не можем да си позволим продължителна битка, защото ургалите ще проникнат в Тронхайм и ще ни заклещят.

— Ами семействата ни, какво ще стане с тях?

— Наредил съм да евакуират всички жени и деца в околните долини. Ако претърпим поражение, ще се насочат към Сурда. Това е всичко, което може да се стори с оглед на обстоятелствата.

— Господарю, Насуада с тях ли е? — попита облекчено Йормундур.

— Да, въпреки че не й беше приятно. Ургалите ще пристигнат след няколко часа. Знаем, че са многобройни, но трябва да удържим Фардън Дур. Ако загубим, това ще означава гибел за джуджетата и Варден и вероятно поражение за елфите и Сурда. Нямаме право да губим битката. Сега тръгвайте и се заемайте със задачите си!

Излязоха от кабинета и се разделиха. Йормундур тръгна към казармите, Аря и Орик — към подземията, а Ерагон и Сапфира — към вратите на Тронхайм. Въпреки ранния час градът беше буден. Хората тичаха, предаваха съобщения и пренасяха провизии.

Ерагон беше убивал и преди, но никога не бе участвал в мащабна битка. Знаеше, че може да се справи с няколко ургала, но в общото меле всичко беше възможно.

Излязоха от Тронхайм и се огледаха за джуджетата, на които трябваше да помагат.

— Може би са от другата страна на града — предположи Сапфира.

Ерагон се съгласи и я прегърна през врата. Тя заобиколи и се приземи леко сред група джуджета, които копаеха с кирки.

— Под нас на около два метра има тунел. Всяка помощ е добре дошла — каза водачът им.

— Мръднете се и ще видя какво мога да направя — предложи Ерагон.

Той знаеше, че може да срути прохода наведнъж, но това щеше да му струва твърде много енергия и реши първо да приложи натиск върху слабите места. Внимателно започна да проверява за пукнатини в скалата и да ги разширява. Скоро се дочу силно изпращяване, но на пръв поглед нямаше резултати. Ерагон продължи упорито и след няколко минути земята потъна, запушвайки тунела. Зарадваните джуджета се заеха с довършителната работа, а младежът продължи към следващия проход. В продължение на няколко часа с помощта на Сапфира успя да срути още половин дузина тунели. Скоро се смрачи съвсем и това затрудни работата му. Ерагон се спря и огледа наоколо с интерес.

Огромна върволица жени и деца напускаше Тронхайм. Всички носеха на ръце провизии, дрехи и лични вещи. Малка групичка воини, предимно старци и младежи, съпровождаше бегълците.

През това време Варден и джуджетата заемаха позиции, като разделиха армията на три батальона. Войниците носеха знамето на Варден — бял дракон, стискащ роза, над меч на лилаво поле.

Мъжете бяха мълчаливи. Повечето бяха въоръжени с меч и щит, но имаше и няколко редици пиконосци. В тила пък бяха разположени стрелците. Джуджетата бяха в пълно бойно снаряжение. В едната си ръка държаха брадва или кирка, а в другата — кръгъл щит с емблемата на рода им. Краката им също бяха покрити с броня, а повечето имаха железни шлемове. Една малка фигурка се отдели от близкия батальон и се насочи към Ерагон и Сапфира.

— Аджихад каза да се присъединиш към армията — съобщи Орик. — Няма повече тунели за срутване. Но първо елате да хапнете.

Придвижиха се до една палатка, в която имаше хляб, вода и сушено месо. Менюто беше бедно, но с оглед на обстоятелствата — напълно задоволително. Докато Ерагон и Сапфира се хранеха, Орик изчезна нанякъде и се върна след малко с няколко тежки брони.

— Какво е това? — попита Ерагон. Бронята беше дебела два сантиметра и много тежка. Определено беше неподходяща за човек, а и имаше твърде много части.

— Дар от Хротгар — отвърна Орик доволно. — Стояла е толкова дълго в съкровищницата, че я бяхме забравили. Изкована е много отдавна, преди падането на Ездачите.

— Но какво е това?

— Броня за дракон, разбира се! Нали не смяташ, че драконите влизат в бой без защита? Сапфира е все още малка и тази вероятно ще й стане.

— Какво мислиш? — попита Ерагон.

— Дай да я пробваме.

След известни усилия да й я сложат, Ерагон и Орик отстъпиха, за да видят резултата. Целият врат на Сапфира беше покрит с триъгълни железни парчета, а стомахът и гърдите й — с дебели стоманени плочи. Краката и гърбът й също бяха добре защитени, но крилата бяха голи.

— Това ще ме забави, но пък ще ме предпази от стрелите. Как изглеждам?

— Доста внушително.

— Донесох нещо и за тебе, макар че не беше лесно да се намери подходящ размер — каза Орик. — Рядко правим доспехи за хора, но това ще свърши работа.

Ерагон облече плетената ризница с качулка, която му стигна почти до коленете. Сложи си наколенки и масивен шлем с позлатена украса. Накрая Орик му подаде широк щит с рисунка на дъб.

— Благодаря ти за тези дарове, Хротгар е много щедър — младежът знаеше, че броните струват цяло състояние.

— Ще благодариш, когато ти спасят живота.

Войниците около тях започнаха да маршируват. Батальоните заемаха позиции в различните краища на Фардън Дур.

— Предполагам, че трябва да тръгнем с тях — заяви Ерагон и те последваха войската почти до стените на кратера. Младежът попита за ургалите, но Орик знаеше само че са изпратени съгледвачи, които да предупредят за приближаването на врага.

Батальонът спря пред един от тунелите.

„Сигурно това е един от изходите, откъдето ще се появят ургалите“.

Мястото бе осветено от множество фенери. Над тунела горяха огньове и имаше няколко казана с вряща смола. Това беше ужасен начин да убиеш някого, дори ургал.

По земята бяха забити остри колове, които представляваха сериозна преграда. Ерагон и Сапфира се включиха в една група, която копаеше ров зад коловете. Докато работеха, Орик отиде да помогне в изграждането на барикади за стрелците.

— Всички хора и джуджета са на бойното поле — съобщи той, когато се завърна. — Тронхайм е запечатан. Хротгар командва левия батальон, а Аджихад — десния.

— А кой е начело на този?

— Йормундур.

— Виж — каза Сапфира и побутна Ерагон. Младежът посегна към Зар’рок, когато забеляза Муртаг, яхнал Торнак, да носи в ръце любимия си двуръчен меч.

Орик изруга и скочи на крака, но Муртаг го спря с думите:

— Всичко е наред, Аджихад ме освободи.

— И защо?

— Според него това е възможност да докажа добрите си намерения. Явно не смята, че мога да навредя.

Ерагон кимна доволно. Муртаг беше отличен боец и на него можеше да се разчита в битката.

— Откъде да знаем, че не лъжеш? — попита Орик.

— Защото аз казвам така — обяви един твърд глас. Аджихад се приближи към тях, приготвен за сражение. Той хвана Ерагон за рамото и го дръпна встрани от другите.

— Чудесно, Орик те е облякъл.

— Да… нещо задава ли се по тунелите?

— Още не. Един от Близнаците остана в Тронхайм. Той ще наблюдава битката от леговището и ще предава информацията чрез брат си. Знам, че ти също можеш да говориш със съзнанието си. Искам да осведомяваш Близнаците за всяко странно нещо, което видиш. Те ще ти предават моите заповеди. Разбра ли?

Мисълта да бъде свързан с Близнаците не допадна на Ерагон, но той кимна.

— Ти не си пехотинец, нито конник и никога не съм командвал такъв като тебе. Мисля, че със Сапфира ще сте в по-голяма безопасност на земята. Във въздуха ще бъдете много лесна мишена за стрелците. От нейния гръб ли мислиш да се биеш?

— Не съм сигурен. — Ерагон никога не се бе сражавал от кон, нито пък от дракон. — Ако съм на Сапфира, ще бъда твърде високо, освен ако не се бия с Кул.

— Опасявам се, че ще има предостатъчно Кул — каза Аджихад. — Единственият съвет, който мога да ти дам, е да избягваш ненужните рискове. Варден не може да си позволи да те изгуби.

Ерагон се върна при Муртаг и Орик и подпря щита си на земята. Скоро слънцето залезе и Фардън Дур потъна в мрак. Младежът се обърна и замръзна. На стотина метра от него стоеше Аря и държеше лъка си в ръка.

— И ти ли ще се биеш? — попита Ерагон.

— Правя това, което трябва.

— Но тук е твърде опасно!

— Не се притеснявай за мене, човеко. Елфите тренират и мъжете, и жените си. Аз не съм някоя от вашите безпомощни съпруги, които побягват при първата опасност. Не забравяй, че бях избрана за пазител на яйцето на Сапфира. Аз съм много по-силен магьосник от всеки тук. Ако се появи Сянката, само аз бих могла да я победя. Освен това имам сметки за уреждане с нея.

Ерагон сведе глава примирено, защото знаеше, че е права.

— Тогава се пази — отвърна той и добави на древния език — виол помнуриа илиан, „заради мен“.

Аря извърна поглед и поглади с пръсти лъка си.

— Моята съдба е да бъда тук. Дългът трябва да се изплати.

Младежът се върна при Сапфира.

— Какво каза? — попита го Муртаг.

— Нищо.

Защитниците потънаха в собствените си мисли и наоколо настана тишина, докато часовете се нижеха. Ерагон непрекъснато проверяваше каишките на бронята си и хвърляше погледи към Аря. Орик постоянно точеше секирата си с един брус, който издаваше неприятен звук, а Муртаг гледаше мълчаливо в далечината.

От време на време се появяваха вестоносци, които предизвикваха вълнение сред войниците, но всеки път се оказваше фалшива тревога. Мъжете започнаха да се изнервят. Най-лошото бе, че нямаше никакъв вятър. Въздухът беше застоял и тежък. С напредването на нощта Ерагон седна на земята, докато се взираше с натежали клепачи в мрака.

— Късно е. По-добре да поспим малко. Ако има нужда, другите ще ни събудят — заяви Орик.

Муртаг измърмори нещо, но Ерагон се сви до Сапфира и задряма. Последното нещо, което видя, беше бдящата над тях Аря. Сънищата му бяха объркани и неприятни, пълни с рогати чудовища. Непрекъснато чуваше глас, който го питаше: „Готов ли си?“, но не можеше да отговори. Нечие докосване по ръката го изтръгна от неспокойната дрямка и Ерагон се изправи с готовност.