Кристофър Паолини
Ерагон (21)

Магията е просто нещо

— Как мислиш, защо бяха останали тези два ургала в Язуак? — попита Ерагон, щом се отправиха на път на следващата сутрин. — Не виждам логична причина.

— Може би те са дезертирали от основната група, за да плячкосат селото. По-странното е, че подобен брой ургали са се събирали само два-три пъти в историята и винаги са предизвиквали големи неприятности. Явно се задават лоши времена.

— Дали Ра’зак имат нещо общо?

— Не знам. Най-доброто, което можем да направим, е да се отдалечим от Язуак колкото се може по-бързо. Поне се движим в правилната посока.

— Все пак ще ни трябват провизии. Има ли наблизо други селища?

— Не — поклати глава Бром, — но Сапфира може да ходи на лов, така че ще караме само на месо. Горичките покрай реката, макар да са малки, гъмжат от животни. Реката е единственият воден източник наоколо, така че всички животни от равнините идват на водопой. Няма да умрем от глад.

Ерагон замълча, доволен от отговора на Бром. Над тях прелитаха ята птици. Местността беше шумна, изпълнена с живот и енергия.

— Как успя да те рани ургалът? Нещата се развиха доста бързо и не можах да видя.

— Лош късмет. Видя, че не може да се справи с мене, и изрита Снежноплам. Глупавият кон отстъпи, изгубих равновесие и ургалът ме порна — Бром потърка брадичката си. — Предполагам, че още се чудиш за магията. Фактът, че си я открил, вече е сериозен проблем. Въпреки че малцина го знаят, всички Ездачи са използвали магия. Пазели са способностите си в тайна дори и в най-добрите си времена, понеже това им е давало предимство над враговете. Мнозина смятат, че кралят си служи с магия, защото е магьосник или заклинател. Но всъщност той има тази дарба, понеже е Ездач.

— Каква е разликата? Това, че използвах магия, не ме ли прави заклинател?

— Ни най-малко! Заклинателят, както и Сянката, призовават духове, които се подчиняват на волята им. Това е съвсем различно от твоите умения. Магьосникът пък няма нужда от духове и дракони. Със сигурност не си и като вещиците и шаманите, които използват различни отвари и чародейства. Но да се върнем на основния проблем. Младите Ездачи като тебе са били подлагани на строг режим, за да закалят тялото и духа си. Обучението е продължавало месеци, дори години, докато не се убедят, че Ездачът е достатъчно отговорен, за да ползва магия. Дотогава на младоците не се обяснявало какви са пълните им заложби. Ако някой откриел магията случайно, го отделяли от другите и го обучавали самостоятелно. Това се случвало много рядко… — той наклони глава към Ерагон. — … но пък те не са били подлагани на такива изпитания като тебе.

— И как тогава са ги тренирали? Не ми е ясно как е възможно да обучиш някого да си служи с магия. Ако се беше опитал да ми обясниш подобно нещо преди два-три дена, нямаше да разбера за какво говориш.

— Карали са учениците да се занимават с разни неприятни безсмислени дейности, например да пълнят пробити съдове с вода. След време те се ядосвали достатъчно, че да използват магия. В повечето случаи това действало. Впрочем имай предвид, че ако един ден се сблъскаш с някого, обучен по старите правила, ще имаш сериозни неприятности. Да речем — с краля или пък с елфите. Те ще те убият с лекота.

— Какво да правя в такъв случай?

— Няма време да те обуча достатъчно подробно, но можем да наваксаме, докато пътуваме. Знам някои техники, които ще ти позволят да се контролираш, но няма да усвоиш цялото майсторство на Ездачите за една седмица. Ще се учиш в движение. Няма да е лесно, но си струва. Трябва да ти кажа, че никой Ездач на твоята възраст не е използвал магия както ти срещу ургалите.

— Благодаря — усмихна се доволно Ерагон. — Този древен език има ли си име?

— Да, но никой не го знае — засмя се Бром. — Това е дума с невъобразима мощ, с която би могъл да контролираш целия език и тези, които го ползват. Хората отдавна се мъчат да я научат, но никой не е успявал досега.

— Все още не разбирам как работи магията. Как точно си послужих с нея?

— Не ти ли стана ясно? — учуди се Бром.

— Не.

Бром си пое дъх и започна да обяснява:

— За да работиш с магия, вътре в себе си трябва да имаш сила, каквато в наши дни се среща доста рядко. Също така е необходимо да можеш да призоваваш тази сила, когато пожелаеш. Щом я призовеш, трябва да я използваш или да я пуснеш да отшуми. Ако искаш да извършиш нещо, си длъжен да го опишеш на древния език. Например ако не беше казал брисингр вчера, нищо нямаше да се получи.

— Това означава, че съм ограничен от знанията си за древния език?

— Точно така, освен това на него не можеш да произнасяш лъжи.

— Това е невъзможно — поклати глава Ерагон. — Хората винаги лъжат. Едва ли някакви звуци ще ги спрат.

Бром поклати глава и се обърна към близките дървета.

— Фетрблака, ека веохната нейат хейна оно. Блака еом иет лам.

Една птичка излетя от клоните и кацна на ръката му. След няколко секунди той произнесе друга дума и птичката отлетя.

— Как го направи? — попита възхитен Ерагон.

— Обещах й, че няма да я нараня. Може и да не е разбрала точното значение на думите, но основният смисъл й стана ясен. Птицата се довери, защото, както всички животни, знае, че тези, които говорят на древния език, са длъжни да спазят думата си.

— А елфите на същия език ли говорят?

— Да.

— Значи те никога не лъжат?

— Не точно — призна Бром. — Те твърдят, че не лъжат, и до голяма степен е вярно, но са станали майстори в това да казват едно, а да имат предвид друго. Никога няма да узнаеш дали си ги разбрал правилно и какви са истинските им намерения. Понякога те казват само част от истината и премълчават останалото. Трябва да си много опитен и начетен, за да разбереш тяхната култура.

— Ами личните имена на този език? Дават ли власт над човека?

— Дават — очите на Бром заблестяха. — Тези, които говорят на езика, имат две имена. Първото е за всекидневна употреба и няма значение. Второто е тяхното истинско име и го споделят само с най-близките. Имало е времена, когато никой не е криел истинското си име, но те вече са отминали. Ако някой разбере истинското ти име, получава власт над тебе. Все едно да му повериш живота си. Всички имат скрити имена, но само малцина си ги знаят.

— Как научаваш истинското си име? — попита Ерагон.

— Елфите инстинктивно знаят своите по рождение. Но хората нямат тази дарба. Хората Ездачи обикновено се подлагали на изпитание, за да го научат, или търсели елф, склонен да им го каже, но елфите рядко споделяли такива сведения.

— Иска ми се да зная моето.

— Внимавай — сви вежди Бром. — Знанието може да е ужасно тежко. Да узнаеш какво представляваш, без никакви илюзии, може да те докара до лудост. Мнозина са се опитвали да забравят имената си. Но името, освен да дава власт на другите, може да ти даде власт над самия себе си, ако истината не те пречупи.

— Сигурна съм, че няма — обади се Сапфира.

— Все пак ми се иска да знаех моето — заяви Ерагон.

— Не се предаваш лесно. Това е добре, защото само упоритите научават истинската си същност, но за това не мога да ти помогна. Ще се наложи да го потърсиш сам. — Бром помръдна ранената си ръка и направи гримаса.

— Защо не пробваме да ти излекуваме ръката с магия?

— Няма конкретна причина. Аз не съм се замислял, защото силата ми не стига. Ти може и да успееш с правилната дума, но не искам да се изтощаваш.

— Така обаче ще ти спестя много неприятности и болка — започна да спори Ерагон.

— Ще го преживея. Да използваш магия за лекуване на рана ще ти отнеме толкова енергия, колкото ако зарасне сама. Не искам да си уморен през следващите няколко дни. Още ти е рано за подобна задача.

— Щом мога да излекувам ръката ти, дали ще успея да възкреся някого?

Въпросът изненада Бром, но той успя да отговори бързо.

— Помниш ли какво ти казах за магиите, които биха те убили? Тази е една от тях. На Ездачите е било забранено да опитват, за тяхна собствена безопасност. Отвъд живота има бездна и магията не може да я прекоси. Ако се пресегнеш към нея, силата ти ще изтече и душата ти ще потъне в мрака. Ездачи, магьосници, заклинатели — всички са се проваляли пред тази задача. Придържай се към възможните неща — рани, синини, може би счупени кости, но в никакъв случай възкресения.

— Това е по-сложно, отколкото си го представях — намръщи се Ерагон.

— Именно. Ако не осъзнаваш какво правиш, ще опиташ нещо невъзможно и ще умреш. — Бром се наведе от седлото и сграбчи няколко камъчета от пътя. След това напрегна сили, изправи се, хареса си едно камъче и пусна останалите. — Виждаш ли този кремък?

— Да.

— Вземи го.

Ерагон го хвана и го огледа. Камъчето беше черно, гладко и не по-голямо от върха на палеца му. По пътя имаше безброй такива.

— С това ще тренираш.

— Не разбирам — отвърна обърканият младеж.

— Ясно е, че не разбираш. Точно затова аз те уча, а не ти — мене. Стига си плямпал, че няма да стигнем доникъде. Искам да повдигнеш това камъче от дланта си и да го държиш във въздуха, колкото се може по-дълго. Думите, които ще ползваш, са „стенр рейса“. Повтори ги.

— Стенр рейса.

— Чудесно. Сега опитай.

Ерагон се съсредоточи върху камъчето, претърсвайки съзнанието си за следа от вчерашната енергия. Но колкото и да се напъваше, не можа да изпълни задачата.

„Как, да му се не види, трябва да го направя?“

Накрая се отказа и скръсти ръце.

— Невъзможно е.

— Не! Аз ще кажа кое е невъзможно. Не се предавай толкова лесно. Опитай пак.

Младежът се намръщи и затвори очи, прогонвайки всички мисли, които го разсейваха. Той пое дъх и започна да опипва най-отдалечените кътчета на съзнанието си, за да открие силата. Натъкваше се непрекъснато на мисли и спомени, но накрая откри нещо различно. Едно място, което едновременно беше част от него, но и от нещо друго. Развълнуван, той се опита да преодолее преградата. Почувства някаква съпротива, но знаеше, че силата лежи от другата страна на тази бариера. Опита се да я пробие, но не успя. Накрая Ерагон се хвърли с всичка сила срещу бариерата и усети, че тя поддава. Съзнанието му се изпълни със светлина.

— Стенр рейса.

Камъчето се вдигна във въздуха над светещата му длан. Той се опита да го задържи, но силата се отдръпна внезапно и се прибра обратно зад бариерата. Камъчето падна в ръката му, а дланта му си върна нормалния цвят. Младежът се почувства уморен, но се усмихна на успеха.

— Не беше зле като за първи опит — каза Бром.

— А защо ръката ми свети? Станала е като фенер.

— Не е ясно — призна Бром. — Ездачите винаги са предпочитали да канализират енергията си през ръката, на която е знакът Гедвей игнасия. Предполагам, че можеш да ползваш и другата си ръка, но ще ти е по-трудно. Ще ти купя ръкавици в следващия град, стига да не е опустошен. Ти прикриваш белега си добре, но не искам някой да го зърне случайно. Освен това блясъкът може да те издаде на враговете.

— Ти имаш ли такъв белег?

— Не. Само Ездачите ги имат. Трябва да знаеш, че магията се влияе от разстоянието, също като стрелата и копието. Ако се опиташ да повдигнеш нещо, което се намира на миля оттук, ще ти е по-трудно, отколкото ако е наблизо. Така че когато видиш врагове да идват към тебе, изчакай ги да се приближат, преди да използваш магия. А сега — обратно на работа! Пробвай пак да вдигнеш камъка.

— Пак? — възкликна Ерагон, мислейки за това колко усилия беше положил първия път.

— Да. И този път гледай да си по-бърз.

Те продължиха с упражненията през останалата част от деня. Когато Ерагон спря, беше уморен и изнервен. Бе започнал да мрази камъчето и всичко, свързано с него. Искаше да го хвърли, но Бром го спря.

— Недей! Прибери го.

Младежът го изгледа гневно, но пусна камъчето в джоба си.

— Все още не сме свършили — предупреди го Бром, — така че не се отпускай. Този малък храст се нарича делоис.

Последва дълга лекция за наименованията на различни неща — от късата пръчица, наречена вьондр, до най-ярката звезда — Ейдейл.

Вечерта двамата се дуелираха около огъня. Въпреки че Бром се биеше с лявата ръка, уменията му не бяха намалени.

Заниманията на Ерагон протичаха по строг график. През деня младежът учеше думи на древния език и тренираше с камъчето, а вечер се биеше с Бром. В началото не беше приятно, но скоро Ерагон почувства промяна. Камъчето вече не го затрудняваше. Той овладя първите упражнения и започна да се занимава с по-трудни. Същевременно запасът му от думи непрекъснато растеше.

Доби повече самочувствие и при дуелите с мечове. Беше придобил повече бързина и нападаше светкавично като змия. Ударите му ставаха все по-мощни и вече не трепереше при парирането. Схватките бяха по-продължителни, тъй като се научи да отблъсква Бром. Вечер, когато си лягаха, не само Ерагон имаше синини.

Сапфира продължаваше да расте, но с по-бавно темпо. Дългите й полети и периодичното ловуване я държаха във форма. Вече беше по-висока от конете и доста по-едра. Заради големината и бляскавите люспи тя ставаше и все по-забележима. Бром и Ерагон се притесняваха за това, но не можаха да я убедят да държи люспите си мръсни.

Те продължаваха на юг в преследване на Ра’зак. Ерагон се ядосваше, че колкото и да бързаха двамата с Бром, съществата винаги имаха няколко дни преднина пред тях. Понякога му идеше да се откаже, но в такива моменти попадаше на някоя следа и възвръщаше надеждата си.

По бреговете на Нинор нямаше населени места и тримата спътници се придвижваха необезпокоявани от никого. Най-накрая те наближиха Дарет — първото селце след Язуак.

В нощта преди да го достигнат, Ерагон сънува неприятен сън.

Той видя Гароу и Роран вкъщи: двамата седяха в разрушената кухня. Те го помолиха да им помогне да я построят наново, но младежът поклати глава.

„По следите на твоите убийци съм“ — прошепна той на чичо си.

Гароу го погледна с учудване.

„Че аз не съм умрял“.

„Не мога да ти помогна“ — отвърна Ерагон и заплака.

„Тогава умри!“

Гароу се превърна в Ра’зак и го нападна с ръмжене.

Ерагон се събуди, разтреперан, и погледна звездите, а в главата си чу нежния глас на Сапфира:

— Всичко ще бъде наред, малкия.