Кристофър Паолини
Ерагон (51)

На лов за отговори

— Насам — заговори плешивият мъж и мина през една врата, влачейки Муртаг със себе си. Воините го последваха, като държаха оръжието си, насочено към Ерагон. Конете бяха отведени в друг тунел.

Младежът се обърна, за да види дали Аря още е на гърба на Сапфира.

„Трябва да й дадат противоотровата!“ — помисли ядосано той. Знаеше, че Скилна Браг продължава да разяжда плътта на жената елф.

Ерагон побърза след плешивия по един тесен коридор, който правеше резки завои. Една врата се отвори и те влязоха в стая, която беше достатъчно голяма, за да може и Сапфира да се движи спокойно в нея. Стените и подът бяха направени от полиран бял мрамор и блестяха на светлината на малка лампа.

— Имаме нужда от лечител… — каза Ерагон, но не можа да продължи, защото плешивият го прекъсна.

— Не говори! Ще трябва да изчакаш, докато преминеш изпитанието. — Мъжът предаде Муртаг на един от воините и плесна леко с ръце. — Пусни си оръжията.

Не му се искаше да се разделя със Зар’рок, но бавно пусна червената ножница на земята и остави лъка и колчана си до нея.

— Сега отстъпи от дракона и ела до мене, бавно. — Ерагон пристъпи напред. — Спри там! Сега свали защитите около съзнанието си, защото ще прегледам спомените ти. Ако се опиташ да скриеш нещо, ще го открия със сила и може да полудееш. Ако не го направиш, спътникът ти ще бъде убит.

— Защо?

— За да сме сигурни, че не си човек на Галбаторикс, и за да разберем защо навън има огромна ургалска армия. Никой не може да влезе във Фардън Дур, без да е изпитан.

— Няма време. Трябва ни лечител!

— Тишина! Докато не преминеш изпитанието, няма да получиш нищо.

— Но тя умира! — изкрещя Ерагон. Положението беше сериозно, но нямаше да направи нищо, преди да се погрижат за нея.

— Ще трябва да почака! Никой няма да напусне тази стая, докато не се уверим кой си. Освен ако не искаш…

— Еграз Карн, да не си сляп? — скочи джуджето, което беше спасило Ерагон. — Не виждаш ли, че на дракона лежи елф? Трябва да й помогнем, ако е в опасност. Аджихад и кралят ще ни убият, ако тя умре по наша вина!

Очите на мъжа се присвиха от гняв, но след секунда сякаш се успокои.

— Разбира се, Орик, не искаме това да се случи. Свалете я от дракона. И по-бързичко!

Двама мъже се приближиха предпазливо до Сапфира и смъкнаха Аря. Единият възкликна, щом се загледа в лицето й:

— Това е Аря, пазителката на яйцето!

— Какво? — възкликнаха едновременно джуджето Орик и плешивият, който с леден глас се обърна към младежа: — Ще трябва да обясняваш много неща!

Ерагон събра цялата си решителност, за да пренебрегне злобния му поглед, и каза:

— Отровена е със Скилна Браг. Трябва да й дадете нектар от тунивор.

— Добре, отнесете я при лечителите и я охранявайте, докато приключа с изпитанията. След това ще ви дам нови заповеди. — Войниците кимнаха и изнесоха Аря от стаята. Вниманието на плешивия отново се върна към Ерагон. — Стига сме се бавили, загубихме твърде много време. Приготви се за изпитанието.

Младежът не искаше този човек да прониква в съзнанието му, но знаеше, че съпротивата е безсмислена. Погледът на Муртаг бе насочен към него.

— Готов съм.

— Чудесно, тогава…

— Внимавай да не го нараниш, Еграз Карн — обади се Орик, — иначе кралят ще те накаже.

Мъжът го изгледа ядосано и се обърна към Ерагон с усмивка.

— Само ако се съпротивлява. — Той наведе глава и изрече няколко думи.

Ерагон едва си пое дъх, когато плешивият си проби път в съзнанието му. Изпитваше извънредно силна болка. Атаката беше много мощна и той автоматично започна да издига защити.

— Недей! — включа се Сапфира. — Излагаш Муртаг на риск.

Младежът стисна зъби и свали щитовете си. Плешивият излъчваше разочарование. Силата на съзнанието му изглеждаше странно объркана.

— Той иска да се съпротивлявам! — Ерагон извика, когато го заля нова вълна от болка. Сапфира се опита да го защити, но не можа да я потисне напълно. Тя го посъветва:

— Дай му това, което иска, но прикрий останалото. Аз ще ти помогна. Силата му не е пречка за мене. Вече заглушавам нашия разговор и той не може да ни чуе.

— Тогава защо боли толкова?

— Болката идва от тебе.

Ерагон се намръщи, докато чуждото съзнание си пробиваше път в неговото. Чувстваше го като пирон в черепа си. Плешивият започна грубо да преглежда спомените от детството.

— Няма нужда от тези. Разкарай го оттам!

— Не мога. Мога да скрия някои неща, но само преди да е стигнал до тях. Помисли бързо какво искаш да покрием!

Ерагон се съсредоточи, въпреки силната болка. Скри повечето от разговорите си с Бром, както и думите на древния език, които знаеше. Спомените за пътуването остави почти непроменени, но прикри предсказанието на Анджела и разговора със Солембум. Освен това реши да не издава смъртта на Бром и произхода на Муртаг. Сапфира възрази:

— Варден имат право да знаят кого подслоняват. Особено ако е син на един от клетвопрестъпниците.

— Направи го. Няма да го издам. Не и на този човек.

— Но те ще разберат така или иначе.

— Просто го скрий.

След като се погрижи да не издаде най-важните неща, на Ерагон му оставаше само да изчака плешивият да приключи с проверката. Чувстваше се, като че ли му изтръгват ноктите с клещи. Зъбите му бяха стиснати, а от челото му се лееше пот.

Плешивият преглеждаше спомените му внимателно, като лоза, която си проправя път към слънцето. Обръщаше внимание на много неща, които младежът смяташе за незначителни. Посвети много време в проучване на срещите с Ра’зак и Сянката. След като прегледа всичките приключения, мъжът започна да се изтегля от съзнанието му.

Ерагон потрепери и рухна на пода. Няколко здрави ръце го повдигнаха и го подпряха на мраморната стена.

— Ти прекали! — извика Орик. — Момчето не беше достатъчно силно за такова нещо.

— Ще оживее. Приключих с него.

— Какво откри?

Последва тишина.

— Може ли да му имаме доверие?

— Той… не е ваш враг.

Из стаята се разнесоха облекчени въздишки. Ерагон отвори очи и бавно се надигна.

— Полека — каза Орик и му помогна да се изправи. Младежът стъпи на крака и изгледа с омраза плешивия, а зад него Сапфира изръмжа сърдито.

Мъжът не им обърна внимание и се насочи към Муртаг.

— Твой ред е.

Муртаг се напрегна и поклати глава. Войникът, който го пазеше, поряза леко врата му.

— Не.

— Няма да ти дадем убежище, ако не се съгласиш.

— Вече обявихте, че Ерагон не ви е враг, и не можете да ме заплашите, че ще го убиете. Така че няма да ме принудите да отворя съзнанието си.

— Ами животът ти? — Плешивият повдигна това, което би било веждата му, стига да имаше такава. — Можем да те убием.

— Както искате — отвърна Муртаг с желязно спокойствие.

— Нямаш избор! — извика мъжът и се приближи до него. Муртаг сви юмруци и се изпъна, борейки се с всичка сила. Плешивият стисна зъби гневно и поднови атаката си.

Ерагон гледаше намръщено, защото разбираше каква тежка битка се води.

— Не можеш ли да му помогнеш?

— Не. Ще трябва сам да се справи.

— Илф карнз ородум — измърмори Орик и пристъпи напред. — Достатъчно! — Той сграбчи китката на плешивия и го откъсна от Муртаг със забележителна за малкия си ръст сила.

— Как се осмеляваш! — изкрещя мъжът гневно. — Оспорваш водачеството ми, отвори вратите без разрешение, а сега и това! Няма да търпя такива обиди. Да не мислиш, че твоят крал ще те пази постоянно?

— Щеше да ги оставиш да умрат! Ако бяхме изчакали още малко, ургалите щяха да ги убият. — Джуджето посочи едва дишащия Муртаг. — Нямаме право да го измъчваме само за да получим сведения. Аджихад няма да го позволи. Не и след като вече изпита Ездача и разбра, че е приятел. Те ни доведоха Аря.

— Нима ще му позволиш да влезе, без да е проверен? Толкова ли си глупав, че да рискуваш? — очите на плешивия горяха от гняв. Той изглеждаше готов да разкъса джуджето.

— Може ли да използва магия?

— Това е…

— Питах може ли да използва магия! — изръмжа Орик и гласът му отекна в стаята. Лицето на плешивия изведнъж стана безизразно.

— Не.

— Тогава от какво се боиш? Не може да избяга и да ни стори зло. Особено ако си толкова могъщ, колкото претендираш. Попитай Аджихад какво да правим с него.

Мъжът погледна към Орик, след това към тавана и накрая затвори очи. Устните му се размърдаха беззвучно. За няколко минути остана в този транс, зает с мълчаливо общуване.

Когато отвори очи, се завъртя към воините, без да обръща внимание на джуджето.

— Да тръгваме! — след това се обърна към Ерагон: — Понеже не успях да завърша изпита си, ти и твоят приятел ще останете тук през нощта. Ако се опита да избяга, ще го убият. — С тези думи той излезе от стаята.

— Благодаря ти — прошепна младежът на Орик.

— Ще се погрижа да ви донесат храна — изсумтя джуджето и излезе, клатейки глава. Вратата се затвори и се чу звук от спускане на резе.

Ерагон седна. Чувстваше се уморен от преследването и последвалите го събития. Сапфира се настани до него с думите:

— Трябва да внимаваме. Изглежда, тук имаме не по-малко врагове, отколкото в Империята.

Той кимна. Беше твърде уморен, за да отговори. Муртаг се огледа с празен поглед и притисна ръкава си към раната на врата, за да спре кървенето.

— Добре ли си? — попита Ерагон. — Можа ли да научи нещо от тебе?

— Не.

— Как успя да го отблъснеш? Той беше много силен.

— Имам… добро обучение — в гласа му се долавяше горчива нотка.

— Аз също не им казах кой си.

Муртаг изглеждаше облекчен и кимна леко.

— Благодаря ти.

— Те явно не те познаха.

— Да.

— И все още твърдиш, че си син на Морзан?

— Да.

Ерагон отвори уста, но млъкна, щом усети една топла капка, която падна на ръката му. От крилото на Сапфира течеше кръв.

— Забравих, че си ранена! По-добре да те излекувам.

— Внимавай. Лесно е да допуснеш грешка, когато си уморен.

— Знам.

Сапфира разпери крила и се излегна на пода. Ерагон внимателно прокара ръце по тънките мембрани и затвори всички дупки от стрели. За щастие всичките й рани — дори на муцуната й — бяха плитки и лесни за лекуване. След като свърши, младежът се отпусна, дишайки тежко. Можеше да усети туптенето на голямото сърце на Сапфира.

— Дано да донесат скоро храната — обади се Муртаг.

Ерагон потръпна от глад и изтощение. Липсваше му познатата тежест на Зар’рок.

— Защо си тук?

— Моля?

— Ако наистина си син на Морзан, Галбаторикс не би те оставил да обикаляш свободно из Алагезия. Как успя да намериш Ра’зак? Защо не съм чувал някой от клетвопрестъпниците да е имал деца? И какво правиш тук?

— Дълго е за разправяне.

— Не бързаме за никъде.

— Твърде късно е, за да говорим.

— Утре може да нямаме достатъчно време.

Муртаг обви краката си с ръце и подпря брадичка на колене.

— Не е… не искам да спирам, така че се настани удобно, защото разказът ми ще е доста дълъг.

Ерагон се облегна на Сапфира и кимна.

— Доколкото знам, аз съм единственото дете на клетвопрестъпник. Може да е имало и други, но те криеха тайните си по обясними причини. Родителите ми са се запознали в някакво малко селце, докато баща ми пътувал по кралска заповед. Той успял да очарова майка ми, така че тя тръгнала с него. Пътували заедно известно време и тя се влюбила дълбоко. Морзан бил доволен, защото това му предоставяло множество начини да я измъчва и защото разбирал ползата от слуга, който няма да го предаде. Когато се върнал в двора, той я взел със себе си и започнал да я кара да пренася тайни съобщения и да шпионира. Дори я научил на няколко заклинания. Защитил я възможно най-добре от останалите — не от любов, а защото при удобен случай те щели да я използват срещу него. Изкарали така три години, после майка ми забременяла.

Муртаг спря за момент и нави с пръст един кичур от косата си.

— Баща ми е бил, ако не друго, поне достатъчно хитър. Знаел е, че бременността ще постави в опасност него и майка ми, както и мене. Затова я преместил от двореца в замъка си и я защитил със сигурни заклинания. Така за раждането не разбрал никой, освен Галбаторикс. Кралят знаел всички тайни на клетвопрестъпниците и се забавлявал с техните заговори и вътрешни борби. Понякога дори помагал на едни или други, но никога не издал моето съществуване…

След като родила, майка ми ме оставила на една дойка и се завърнала в двореца. Морзан й позволяваше да ме посещава от време на време, но иначе бяхме разделени. Когато бях на три години, той ми остави белега. Сигурно по този начин са щели да ме отглеждат, ако Морзан не беше потеглил в преследване на яйцето на Сапфира. Щом заминал, майка ми изчезнала. Никой не знаел къде е отишла и защо. Кралят се опитал да я потърси, но хората му не могли да я намерят — явно Морзан я бил обучил добре…

Когато съм се родил, само петима от тринайсетте клетвопрестъпници били още живи. Когато баща ми потеглил, били останали само трима, а накрая, при схватката с Бром, той бил последният. Останалите загинали при различни обстоятелства, най-вече след атаки на Варден. Чувал съм, че кралят бил много разярен от тези загуби. Когато разбрала, че Морзан е мъртъв, майка ми се върна при мене. За съжаление здравето й беше много влошено и след няколко месеца тя почина.

— Какво стана след това?

— Пораснах — сви рамене Муртаг. — Кралят ме взе в двореца и се погрижи за възпитанието ми.

— Тогава защо се махна?

— По-скоро избягах. Когато навърших осемнайсет години, Галбаторикс ме покани на вечеря в покоите си. Бях много изненадан, тъй като винаги съм се държал настрани от придворните. Дотогава не ми се беше случвало да говоря насаме с краля. Приех предложението, защото бе неразумно да откажа. По време на вечерята той непрекъснато ме гледаше, сякаш искаше да види дали не крия нещо. Няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но Галбаторикс мълчеше…

Когато се нахранихме, той най-сетне почна да говори. Ти не си чувал гласа му и не можеш да си представиш как звучи. Никога не съм срещал по-убедителен и същевременно по-плашещ човек. Разказваше ми виденията си за Империята. Щяло да има красиви градове, пълни с артисти, музиканти и философи. Ургалите щели да бъдат унищожени и Империята щяла да обхване целия континент. Навсякъде щяло да има мир и благоденствие, и най-важното — Ездачите щели да се възродят. Когато спря, аз го попитах как ще се появят нови Ездачи, щом няма вече яйца. Галбаторикс ме изгледа замислено и ме попита дали аз, синът на неговия приятел, ще му служа предано, за да изгради този рай на земята. Въпреки че знаех миналото му, предложението беше твърде изкушаващо, за да откажа. Кралят ме освободи доволен и добави, че ще ме призове, когато има нужда…

Изминаха няколко месеца, докато ме извика. Отново се срещнахме насаме, но този път той не беше любезен и чаровен. Варден бяха разбили три армии на юг и Галбаторикс бе ужасно ядосан. Нареди ми да взема един отряд и да унищожа Кантос, където уж се криели бунтовниците. Попитах го как да разбера дали хората са виновни и той ми се разкрещя. Ругаеше и обясняваше, че щял да смаже всички, които му се противопоставят. Тонът му беше много по-различен от преди и аз осъзнах, че управлява само чрез груба сила и се води от настроенията си. В този момент реших да избягам от Уру’баен…

Когато срещата свърши, заедно с верния ми слуга Торнак се приготвихме за бягство. Тръгнахме още същата нощ, но кралят някак си беше узнал и попаднахме на засада. Избихме войниците… но Торнак загина. Бях много натъжен и се подслоних в имението на един приятел. Внимателно пресявах всеки слух, за да разгадая следващия ход на Галбаторикс. Тогава дочух, че изпраща Ра’зак със задача да заловят или убият някого, и реших да ги проследя, за да се уверя дали наистина се е появил дракон. И така попаднах на тебе… Нямам повече тайни.

— Не знам дали казва истината — обади се Сапфира.

— Но защо му е да ни лъже?

— Може би е луд.

— Съмнявам се.

Ерагон прокара пръст по люспите на Сапфира.

— При това положение защо не се присъедини към Варден? Те щяха да са подозрителни в началото, но щом докажеше, че могат да разчитат на тебе, сигурно щяха да те приемат. Те не са ли твои съюзници? Нали се борите срещу кралската власт?

— Нима трябва да ти обяснявам толкова подробно? Не искам Галбаторикс да разбере къде съм, а той неизбежно ще узнае, ако се съюзя с враговете му. Има и друго — тези бунтовници се опитват да унищожат Империята… а аз не искам това да се случи. Ще настане разкол и безредие. Кралят наистина е жесток, но редът и законността са нещо, без което не може. А пък да спечеля уважението на Варден? Ха! Като ме разкрият, ще се държат с мене, сякаш съм престъпник. Освен това ще се отнасят с недоверие и към тебе, защото сме пътували заедно!

— Прав е — обади се Сапфира.

Ерагон не й обърна внимание.

— Не може да е толкова лошо. Сигурно ще… — Думите му бяха прекъснати от един човек, който донесе две купички, малко хляб и парче сурово месо, след което отново затвори вратата.

— Най-сетне! — възкликна Муртаг и подаде месото на Сапфира. След това разчупи хляба на две, даде половината на Ерагон и се отдръпна в ъгъла с купичката си. Когато се нахраниха, той легна на пода. — Мисля да поспя.

— Лека нощ — отвърна Ерагон, сгуши се до Сапфира и сложи ръцете си под главата. Едно от крилата й се разпери над него като синя палатка, която го обгърна в мрак.

— Лека нощ, малкия.

Ерагон се усмихна и след секунди вече спеше.