Кристофър Паолини
Ерагон (26)

Стар приятел

Магазинът за билки имаше голяма табела и го откриха лесно. Пред вратата стоеше ниска къдрокоса жена. В едната си ръка тя държеше жаба, а с другата записваше нещо. Ерагон предположи, че това е билкарката Анджела. От двете страни на магазина имаше къщи.

— Коя ли е на Джеод?

— Ей сега ще разберем — отвърна Бром и се обърна учтиво към жената: — Можете ли да ми кажете в коя къща живее Джеод?

— Мога — отвърна тя и продължи да си пише.

— А ще ни кажете ли?

— Да — тя млъкна, но перото й продължи да се движи бързо. Жабата в ръката й ги изгледа с големите си очи. Ерагон беше на път да се развика, когато Анджела вдигна поглед. — Разбира се, че ще ви кажа. Просто трябва да попитате. Първият ви въпрос беше дали мога да ви кажа, а вторият дали бих го направила. Но всъщност вие така и не ми зададохте правилния въпрос.

— Тогава нека го направя както трябва — отвърна Бром с усмивка. — Коя е къщата на Джеод? И защо държите тази жаба?

— Това е друго нещо. Джеод живее в дясната къща. А що се отнася до жабата, това всъщност е крастава жаба. Опитвам се да докажа, че крастави жаби не съществуват — има само обикновени жаби.

— Как така не съществуват, като държите една в ръката си? — намеси се Ерагон. — Пък и каква е ползата от това?

Жената поклати глава и разтърси къдравите си кичури.

— Не, не, ти не разбираш. Ако докажа, че крастави жаби не съществуват, тогава това в ръката ми ще е обикновена жаба. В такъв случай жабите няма да вършат злини — да отравят, да убиват, да карат зъбите на хората да падат, въобще — да причиняват беди. Вещиците няма да правят черните си магии, защото наоколо няма да има крастави жаби.

— Ясно — каза Бром. — Звучи интересно и бих искал да чуя още, но точно сега трябва да се срещнем с Джеод.

— Разбира се — отвърна тя и продължи да пише.

— Тя е луда! — възкликна Ерагон, щом се отдалечиха от магазина.

— Възможно е. Но човек никога не знае. Може да открие нещо полезно, така че не й се подигравай. Кой знае, краставите жаби може наистина да не съществуват.

— Да бе, а моите обувки са от злато.

Двамата спряха пред врата с мраморни стъпала и Бром почука три пъти. Никой не отговори.

— Може да сме се объркали, дай да пробваме другата — предложи Ерагон.

Бром не му обърна внимание и почука по-силно.

Отново никой не му отговори. Ерагон се обърна с нетърпение и чу, че някой се приближава до вратата. На прага застана бледа млада жена със светлоруса коса. Очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала, но гласът й беше спокоен.

— Какво обичате?

— Тук ли живее Джеод? — попита Бром учтиво.

— Да, аз съм негова съпруга. Очаква ли ви?

— Не, но бихме искали да поговорим с него.

— Зает е.

— Идваме отдалеч. Много е важно да поговорим с него.

— Зает е — намръщи се жената.

Бром се ядоса, но гласът му остана спокоен.

— Щом е толкова зает, ще му предадете ли съобщение? — Устните на жената се свиха, обаче тя кимна. — Кажете му, че един приятел от Гил’еад го търси.

— Добре — отвърна тя и затвори вратата.

— Не беше много учтива — обади се Ерагон.

— Спести ми мнението си — прекъсна го Бром. — И не казвай нищо. Само аз ще говоря.

Внезапно вратата се отвори и един висок мъж излетя от къщата. Беше облечен в скъпи дрехи, а на слепоочието му се виждаше дълбок белег.

При вида на двамата спътници изражението му се вкамени и той се спря на прага. Няколко пъти отвори и затвори уста като риба, изхвърлена на брега.

— Бром?…

Старецът сложи пръст на устните си и стисна ръката на мъжа.

— Радвам се да те видя, Джеод! Щастлив съм, че помниш името ми, но предпочитам да не го произнасяш. Няма да е добре, ако се разбере, че съм в града.

— Мислех, че си мъртъв — прошепна все още шокираният Джеод. — Какво стана? Защо не се обади по-рано?

— Ще ти обясня всичко. Имаш ли някое място, където да поговорим спокойно?

Джеод се поколеба за момент, въртейки очи между Ерагон и Бром.

— Тук не може да говорим. Ако ме изчакате малко обаче, ще ви заведа на подходящо място.

— Чудесно.

„Надявам се, че ще успея да науча нещо за миналото на Бром“.

Когато Джеод се върна, на кръста му висеше рапира. Беше облечен с широк везан жакет и носеше шапка с перо. Бром изгледа премяната му с насмешка, но търговецът не му обърна внимание.

Тримата закрачиха през Теирм, като си пробиваха път към цитаделата. Ерагон вървеше отзад и водеше конете.

— Ристарт, господарят на Теирм, нареди всички търговци да поддържат кантори в замъка. Глупаво е, но нямаме избор. Поне стените са дебели и няма опасност да ни подслушат.

Те преминаха през главната порта на замъка и влязоха във вътрешния двор.

— Можеш да завържеш конете тук. Никой няма да ги притеснява — заяви Джеод и се насочи към една малка странична врата.

Ерагон завърза Кадок и Снежноплам и последва спътниците си през тесния коридор, който се осветяваше от няколко факли на стената. Помещението беше хладно и влажно и това накара момчето да потръпне.

Джеод измъкна една факла от поставката й и ги поведе надолу по коридора към една дебела дървена врата. Отключи и ги покани в тясна стая, чийто под беше застлан с меча кожа, а по стените имаше рафтове с подвързани книги.

Търговецът натрупа няколко цепеници в камината и ги подпали с факлата.

— Е, старче, дължиш ми обяснение.

— На кого викаш старец? — засмя се Бром. — Последния път, когато се срещнахме, в косата ти почти нямаше бели косми, а я се виж сега.

— А ти изглеждаш както преди двайсет години. Времето очевидно те е запазило като един опърничав старец, за да показва на младите поколения в какво не бива да се превръщат. Но стига с глупостите! Започвай историята. В това поне те бива.

Ерагон наостри нетърпеливо уши с надеждата, че спътникът му ще изтърве някоя подробност от миналото си.

Бром се настани в един стол и извади лулата си, след което бавно издуха едно зелено кръгче дим към камината.

— Спомняш ли си с какво се занимавахме в Гил’еад?

— Разбира се — отвърна Джеод. — Подобно нещо трудно се забравя.

— Когато се оказахме разделени, не можах да те открия. В разгара на събитията попаднах в една малка стая. В нея нямаше нищо необичайно, само сандъци и кутии, но ей така, от любопитство, реших да я огледам. Съдбата ми се усмихна и открих онова, което търсехме. — Лицето на Джеод придоби шокирано изражение при тези думи. — Когато то се оказа в ръцете ми, нямаше време да те чакам. Можеше да ме разкрият и всичко да пропадне. Побягнах към града и отидох… — Бром се поколеба и погледна към Ерагон. — … отидох при нашите познати. Те го прибраха на сигурно място и ми обещаха, че ще ми поверят грижите за този, който го получи. Трябваше да се скрия някъде, докато не стане време да се ползват от услугите ми. Никой не трябваше да знае, че съм жив, дори ти. Затова заминах на север и се укрих в Карвахол.

Ерагон стисна зъби, ядосан, че Бром продължава да пази в тайна подробностите от миналото си.

— Значи нашите… приятели знаят, че си жив и здрав? — рече Джеод намръщено.

— Да.

— Предполагам, че така е било най-правилно, макар че ми се иска да ми бяха казали — въздъхна търговецът. — Карвахол не е ли далеч на север, от другата страна на Гръбнака?

Бром кимна. Джеод насочи вниманието си към Ерагон и го огледа внимателно.

— Предполагам, че вече си се захванал с твоята задача.

— Не е толкова просто — поклати глава Бром. — То беше откраднато преди известно време или поне така мисля. Не бях получавал вести от нашите приятели, предполагам, че пратениците им са били затруднени. Затова реших да проверя лично какво става. Оказа се, че Ерагон пътува в същата посока. Така че засега сме двамата.

— Но щом не си получавал вести, откъде тогава знаеш, че е било…

— Чичото на Ерагон беше убит от Ра’зак — прекъсна го Бром. — Опожариха дома на момчето в стремежа си да го заловят. Трябва да им отмъстим и имаме нужда от помощ, за да открием следите им.

— Разбирам — кимна Джеод. — Но защо идвате тук? Нямам представа къде се крият, а и не се сещам за някой, който може да ви каже.

Бром се изправи и извади манерката.

— Тук има масло от Сеитр, от опасния вид. Съществата го носеха, но явно са го изгубили при преследването. Трябва да се доберем до пристанищния архив на Теирм и да проследим имперските покупки. Така ще установим къде е леговището им.

Джеод се замисли с намръщено лице, след което посочи към рафтовете с книги.

— Виждате ли това? Тук са само моите търговски документи. А вие трябва да преровите многократно повече. Може да отнеме месеци. А освен това има и друг, по-голям проблем. Документите, които търсите, се намират в този замък, но само Бранд, администраторът на Ристарт, има право да ги преглежда. На нас, обикновените търговци, не ни е разрешено, за да не фалшифицираме данни и да не лъжем Империята с данъците.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето. Сега се нуждаем от няколко дни за почивка.

— Не се притеснявай — усмихна се Джеод. — Можете да се настаните в къщата ми. Какви имена използвате в града?

— Аз съм Нийл — каза Бром, — а момчето е Еван.

— Ерагон — произнесе замислено Джеод. — Имаш много рядко име. Малцина са кръщавани на първия Ездач. Всъщност съм чел само за трима души, които са се наричали така.

Ерагон се учуди, че Джеод знае произхода на името му, но Бром го откъсна от тези мисли.

— Ще отидеш ли да провериш дали конете са наред? Май не завързах Снежноплам достатъчно добре.

„Те искат да скрият нещо от мене. В момента, в който изляза, ще започнат да говорят за това“.

Ерагон се изправи и излезе от стаята, затръшвайки силно вратата. Снежноплам не беше помръднал. Младежът почеса коня по врата и се облегна на стената.

„Не е честно. Само ако можех да чуя какво си говорят“.

Внезапно скочи на крака. Сети се, че веднъж Бром беше споменал думи, с които можеше да подобри слуха си.

„Не съм сигурен, но мисля, че ще свърши работа. Щом мога да се справям с огъня, трябва да мога и това“.

Той се концентрира, започна да събира енергията си и когато се почувства готов, изрече думите. Единственото, което чу, беше някакво леко шептене. Разочарован, Ерагон се облегна назад, ала внезапно трепна от думите на Джеод:

— … и оттогава се занимавам с това вече осем години.

Огледа се внимателно, но около него нямаше никого, с изключение на неколцина стражи по стената. Той се усмихна и затвори очи.

— Никога не съм си представял, че ще станеш търговец — каза Бром. — След всичкото време, прекарано с книгите. А и как само откри онзи таен проход! Какво те накара да се заемеш с търговия и да изоставиш учението?

— След Гил’еад не ми се занимаваше със стоене в мрачни стаички и четене на прашни свитъци. Реших да помогна на Аджихад доколкото мога, но въобще не ставам за воин. Баща ми беше търговец, ако си спомняш. Той ми помогна да започна. Но всъщност истинската ми цел е да прехвърлям стоки в Сурда.

— Чух, че нещата не вървят добре напоследък — каза Бром.

— Така е. Нито една от доставките ми не е пристигнала и запасите в Тронхайм са на привършване. Изглежда, че Империята е надушила кой снабдява Тронхайм. Но пък атаките не са дело на войници. Не знам. Може би Галбаторикс изпраща наемници да ни тормозят.

— Разбрах, че си загубил кораб.

— Последният, който притежавах — отвърна Джеод горчиво. — Целият екипаж беше от предани и доверени мъже. Съмнявам се, че ще ги видя отново. Сега трябва да пращам кервани, а знам, че и те няма да пристигнат, независимо колко охрана наемам. Другата възможност е да помоля някой чужд кораб, но едва ли хората ще искат да рискуват.

— Колко търговци ти помагаха?

— О, доста народ, и то по цялото крайбрежие. Всички страдат от същите неприятности. Знам какво си мислиш. Аз самият също се притеснявам, че може да има предател с толкова знания. Смятам, че трябва да отидеш в Тронхайм…

— И да заведа Ерагон там? — прекъсна го Бром. — Те ще го разкъсат на парчета. Това е възможно най-лошото място, на което може да попадне, поне за момента. Може би след няколко месеца или година. Представяш ли си как ще реагират джуджетата? Всички ще искат да му повлияят, особено Исланзади. Момчето и Сапфира няма да са в безопасност там, поне докато не стигне до туата ду оротрим.

„Джуджета! Къде е това Тронхайм? И защо е казал на Джеод за Сапфира? Не биваше да го прави, без да ме пита!“

— Все пак мисля, че там имат нужда от твоята мъдрост.

— Мъдрост — изсумтя Бром. — Аз съм, как беше, само един своенравен старец.

— Не всички мислят така.

— Нямам нужда да доказвам каквото и да било. Не, Аджихад ще трябва да се справя сам. Това, с което съм се захванал, е много по-важно. Но възможността наоколо да има предател повдига сериозни въпроси. Дали пък Империята не е узнала по този начин откъде да намери… — гласът му постепенно заглъхна.

— А аз се чудя защо никой не ми каза за това.

— Може да са опитали. Но ако има предател… — Бром направи пауза. — Трябва да изпратя вест до Аджихад. Имаш ли някой доверен човек?

— Мисля, че да — отвърна Джеод. — Зависи докъде трябва да отиде.

— Не знам. Бях в изолация твърде дълго време. Повечето от контактите ми сигурно не съществуват. Можеш ли да го пратиш до този, който приема пратките ти?

— Да, но ще бъде рисковано.

— А какво не е в днешно време? Кога може да тръгне?

— На сутринта. Ще го изпратя в Гил’еад. Така ще е по-бързо. Но как ще убеди Аджихад, че съобщението идва от тебе?

— Ето. Дай му моя пръстен. Кажи му, че ако го загуби, лично ще го разкъсам. Подарък ми е от кралицата.

— Много си мил — пошегува се Джеод.

Бром изръмжа и помълча известно време.

— По-добре да тръгваме. Притеснявам се, когато Ерагон остане сам. Момчето има вроден талант да се забърква в неприятности.

— Нима това те учудва?

— Ни най-малко.

Ерагон чу, че столовете се отместват и се изправи.

— Какво става? — измърмори той на себе си.

„Джеод и другите търговци имат затруднения, защото помагат на противници на Империята. Бром е намерил нещо в Гил’еад и се скрива в Карвахол. Какво може да е толкова важно, че да остави дори най-добрите си приятели да го мислят за мъртъв? Спомена някаква кралица, а в познатите кралства няма кралици. И какви са тези джуджета, за които твърдеше, че отдавна били изчезнали под земята?“

Той искаше отговори! Но нямаше да рискува мисията си и да се скара с Бром. Щеше да изчака, докато напуснат Теирм и тогава да настоява старецът да разкрие тайните си. Ерагон още обмисляше, когато вратата се отвори.

— Конете добре ли са? — попита Бром.

— Нищо им няма.

Тримата напуснаха замъка и се насочиха отново към центъра на града.

— Е, Джеод, значи най-накрая се ожени — намигна закачливо Бром. — При това си взел красива млада жена. Поздравления.

Джеод не изглеждаше много щастлив от този коментар. Той сви рамене и погледна към улицата.

— Не съм сигурен, че поздравите са уместни. Хелън не е особено щастлива.

— Защо? Какво иска?

— Обичайното. Дом, щастливи деца, храна на трапезата и добра компания. Проблемът е, че тя произхожда от богато семейство и баща й инвестира доста в моята търговия. Ако продължавам с тези загуби, няма да останат пари, за да поддържаме сегашния си начин на живот — въздъхна Джеод и продължи. — Но моите неприятности не са ваша грижа. Добрият домакин не трябва да притеснява гостите със собствените си проблеми. Докато сте под моя покрив, единствената ви тревога ще бъде да не преядете.

— Благодарим ти — каза Бром. — Оценяваме това гостоприемство. Пътуването ни беше дълго и уморително. Да знаеш някой евтин магазин наблизо? Дрехите ми са станали на парцали от ездата.

— Разбира се. Нали това ми е работата. — Търговецът започна да говори за цени и стоки, докато не стигнаха до къщата му. — Ще имате ли нещо против да хапнем навън?

— Както кажеш, приятелю.

— Благодаря. Но по-добре оставете конете в моята конюшня.

Бром и Ерагон послушаха съвета му и го последваха към една голяма кръчма. За разлика от „Зеленият кестен“ тази беше чиста, шумна и претъпкана с хора. Поръчаха си пълнено прасе сукалче и Ерагон се наслади на зеленчуците от плънката. През по-голямата част от пътуването бяха яли само дивеч и месото му беше омръзнало.

Бром и Джеод си разказваха истории, а младежът ги слушаше с удоволствие. Беше му топло, имаше предостатъчно храна, а отнякъде долиташе жизнерадостна мелодия.

Когато излязоха от таверната, вече се свечеряваше.

— Вие се прибирайте, аз искам да проверя нещо — каза Ерагон, който искаше да види дали Сапфира си е намерила добро скривалище.

— Внимавай и не се бави много — отвърна Бром.

— Чакай — намеси се Джеод. — Извън града ли ще излизаш? Гледай да се прибереш, преди да се стъмни. Стражите затварят вратата и няма да те пуснат, ако закъснееш.

— Няма, обещавам.

Младежът се обърна и закрачи към крепостната стена. Щом се озова извън Теирм, пое дълбока глътка свеж въздух.

— Сапфира! Къде си?

Тя го насочи встрани от пътя, към една стръмна скала, заобиколена с дървета. Видя, че главата й се подава от върха и помаха с ръка.

— Как да стигна до горе?

— Ами намери някое по-широко място и аз ще сляза да те взема.

— Не, няма нужда. Ще се покатеря.

— Доста е опасно.

— Прекалено много се тревожиш. Остави ме да се позабавлявам.

Ерагон свали ръкавиците си и започна да се катери. Имаше достатъчно удобни места за качване и скоро вече беше над дърветата. Той спря на средата на скалата да си поеме дъх. Когато силата му се възвърна, протегна ръка, но се оказа, че не може да достигне до удобна издатина. Огледа се за някаква пукнатина или ръб, за които да се хване, но нямаше.

— Май ще имам нужда от малко помощ.

— Сам си си виновен.

— Да, знам. Ще ми помогнеш ли или не?

— Ако не бях наблизо, щеше да загазиш.

— Не е нужно да ми го натякваш.

— Прав си. Как така обикновен дракон ще казва на мъж като тебе какво да прави! Всички трябва да се възхищаваме на безпогрешния начин, по който намери единствения задънен път. Ако беше започнал на няколко метра встрани в която и да е посока, вече щеше да си се изкачил.

— Добре де! Сгреших. Сега ще ми помогнеш ли?

Тя изтегли глава назад и се скри от погледа му.

— Сапфира! Сапфира! Върни се!

С шумен плясък на крила драконът се спусна от скалата и увисна във въздуха. Сапфира се снижи и сграбчи с нокти ризата на Ерагон, след което го издигна внимателно до върха.

— Глупчо.

Младежът се огледа наоколо. Мястото предлагаше чудесна гледка към морето, а същевременно беше достатъчно уединено, за да не се притесняват, че някой ще ги види.

— Може ли да се вярва на приятеля на Бром?

— Не знам. — Ерагон набързо й разказа събитията от деня. — Имам чувството, че сме замесени в неща, които не разбираме. Понякога се чудя доколко изобщо сме наясно какво движи хората около нас. Изглежда, всички имат тайни.

— Винаги е било така. Не обръщай внимание на тези неща. Вглеждай се в природата на хората около тебе. Бром е добър. Той не иска да ни навреди. Няма нужда да се притесняваме от неговите планове.

— Надявам се.

— Проследяването на Ра’зак чрез документи е интересна идея. Дали няма някоя магия, с която да се видят тези книги, без да сте в помещението?

— Не знам. Трябва да се комбинират думата за виждане с тази за разстояние, или може би светлина и разстояние. Доста трудно изглежда, но ще попитам Бром.

— Така ще е най-добре.

— Може да се наложи да поостанем тук известно време.

— И както винаги, аз ще трябва да чакам навън.

— И на мене ми е неприятно. Съвсем скоро отново ще се отправим на път.

— Надявам се наистина да е скоро.

Ерагон се усмихна и я прегърна, но забеляза, че дневната светлина си отива.

— Трябва да тръгвам, че ще затворят портата. Ще се видим утре вечер.

— Ела, ще те смъкна до долу.

Ерагон се покатери на люспестия й гръб и се присви, докато се спуснаха от скалата и кацнаха на една полянка наблизо. Той се сбогува и тръгна тичешком към Теирм. Стигна до портата тъкмо когато стражите се приготвяха да я затворят.

— Още малко и щеше да спиш навън — обади се един от войниците.

— Няма да се повтори — увери го Ерагон и спря, за да си поеме дъх, след което тръгна към дома на Джеод.

Един дебеличък слуга му отвори вратата, без да каже дума. Каменните стени бяха покрити с гоблени. Върху дървения под имаше скъпи килими, а от тавана висяха три златни полилея.

— Насам, сър. Вашият приятел е в кабинета.

Двамата преминаха през няколко помещения и се озоваха в една стая, пълна с книги. В камината гореше огън, а около едно овално бюро се бяха разположили Бром и Джеод и си говореха весело.

— А, ето те и тебе. Почнахме да се тревожим. Как мина разходката?

„Интересно, защо ли е в толкова добро настроение? Както е тръгнал, направо ще ме попита как е Сапфира“.

— Добре, макар че пазачите без малко щяха да ме оставят навън. А и не ми беше лесно да се ориентирам в града, докато стигна дотук.

— Ако беше видял Драс-Леона, Гил’еад или Куаста, нямаше да се впечатляваш от Теирм — засмя се Джеод. — Но на мене лично тук повече ми харесва. Освен когато вали.

Ерагон се обърна към Бром:

— Имаш ли представа колко дълго ще останем тук?

— Трудно е да се каже. Зависи кога ще успеем да се доберем до архива и колко време ще ни отнеме да го преровим. Работата е доста и всички трябва да помагаме. Утре ще се срещна с Бранд и ще видя дали ще ми осигури достъп до документите.

— Май няма да съм от голяма полза — размърда се неспокойно Ерагон.

— Защо не? Ще има достатъчно работа и за тебе.

Ерагон сведе глава и промълви:

— Не мога да чета.

— Нима Гароу не те е научил?

— Ама той знаеше ли? — възкликна Ерагон.

— Разбира се — изсумтя Бром. — Горделив глупак! Къде му е бил умът? Ако бях разбрал по-рано, аз щях да те науча. Той вероятно е решил, че това е ненужен лукс. Неприятна новина, която ще промени плановете ми. Ще се наложи първо да те научим да четеш. Това едва ли ще отнеме много време, ако си достатъчно старателен.

Ерагон се намръщи. Уроците на Бром бяха тежки и напрегнати.

„Интересно, колко ли неща мога да уча едновременно?“

— Предполагам, че така ще е най-добре.

— Четенето ще ти хареса. Можеш да научиш много неща от книгите и свитъците — каза Джеод и посочи стената. — Тези книги са мои приятели. Те ме карат да плача или да се смея. Показват ми смисъла на живота.

— Звучи интересно — призна младежът.

— Завинаги ще си останеш книжовник, а? — засмя се Бром.

— Вече не — сви рамене Джеод. — По-скоро съм се превърнал в библиофил.

— В какво? — попита Ерагон.

— Човек, който обича книгите — обясни търговецът и продължи да си говори с Бром.

Ерагон се обърна и започна да разглежда рафтовете. Една красива книга, чиято подвързия беше обкована със злато, привлече вниманието му и той я извади с любопитство. Книгата бе обвита с черна кожа и покрита със странни руни. Младежът прокара пръсти по корицата и отгърна наслуки. Буквите бяха отпечатани с избеляващо червено мастило.

Ерагон отнесе находката си при Бром.

— Какво е това?

Старецът погледна страницата и повдигна учудено вежди.

— Джеод, разширил си колекцията си. Откъде я намери? Не съм виждал тази книга от години.

— А, да. Домиа абр Вирда. Един човек се появи преди няколко години и се опита да я продаде на мой приятел. За щастие бях наблизо и успях да спася книгата, както и живота му. Човечецът нямаше представа за какво става въпрос.

— Странно, че Ерагон избра точно тази книга — „Господството на съдбата“. От всички неща в тази къща това вероятно е най-ценното. Съдържа доста пълна история на Алагезия. Като се почне от времето, преди елфите да доплуват, и се стигне почти до наши дни. Когато беше написана, Империята я забрани и изгори автора на клада. Не знаех, че има оцелели копия. А на тази страница има откъс на древния език.

— И за какво става дума?

Бром се зачете за момент.

— Това е част от елфическа поема за войната срещу драконите. Откъсът описва крал Серантор, който повел войските си в битка. Елфите много обичат тази поема и я изпълняват често, макар че е много дълга. Правят го, за да се поучат от грешките си. Понякога пеят толкова красиво, че имаш чувството, че самите камъни ще заплачат.

Ерагон седна на един стол и се загледа в книгата.

„Невероятно е как човек, който е умрял отдавна, може да говори на хората чрез тези страници. Докато тази книга съществува, неговите идеи са живи. Интересно, дали пък вътре няма информация за Ра’зак?“

Докато Бром и Джеод говореха, Ерагон разглеждаше книгата. Така изминаха няколко часа и момчето започна да задрямва. Домакинът се съжали, забелязвайки неговото изтощение, стана и им пожела лека нощ.

— Икономът ще ви покаже стаите.

— Ако имате нужда от нещо, дръпнете звънеца до леглото — обясни им слугата, докато ги водеше към стаите на втория етаж.

Бром си избра вратата отдясно, но Ерагон го спря.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се, давай.

Младежът влезе в стаята и затвори вратата.

— Имаме една идея със Сапфира. Може ли…

Бром го прекъсна и дръпна завесите на прозореца.

— Когато говориш за такива неща, гледай да си сигурен, че наоколо няма никой.

— Извинявай. Та така, възможно ли е да се призове образ на нещо, което не виждаш?

Старецът приседна на ръба на леглото.

— Това, за което питаш, се нарича гадаене. Възможно е и е доста полезно, но си има недостатъци. Можеш да наблюдаваш само хора, места и предмети, които вече си виждал. Например можеш да видиш Ра’зак, но не и къде се намират. Има и други проблеми. Ако искаш да видиш някоя страница на дадена книга, може да успееш само ако книгата е отворена на тази страница.

— А защо не може да наблюдаваш неща, които не си виждал? — попита Ерагон. — Даже и с тези недостатъци, гадаенето можеше да се окаже много полезно.

— Защото, за да гадаеш, трябва да знаеш какво ще търсиш и къде да насочиш енергията си. Дори да са ти описали някого добре, едва ли ще успееш. Това отговаря ли на въпроса ти?

— А как се прави? Като призовеш образа във въздуха?

— Не точно. Това е по-трудно, отколкото ако използваш водна повърхност или огледало. Някои Ездачи са обикаляли целия континент, за да видят колкото се може повече места. Така по-късно в случай на нужда са можели да следят събитията.

— Може ли да пробвам? — попита Ерагон.

— Не сега. Изморен си, а гадаенето изисква доста енергия. Ще ти кажа необходимите думи, но трябва да ми обещаеш да не опитваш тази вечер. Даже ти препоръчвам да изчакаш, докато напуснем Теирм. Все още имаш да учиш.

— Обещавам — усмихна се Ерагон.

— Добре. — Бром се наведе и прошепна думите в ухото на Ерагон: — Драумр копа.

— Предполагам, че като се махнем от града, може да погледна Роран. Искам да разбера как се справя. Страхувам се да не пострада.

— Не исках да те тревожа, но има и такава вероятност. Въпреки че Роран беше напуснал Карвахол, когато Ра’зак се появиха, те сигурно са узнали и за него. А сега, когато изтърваха тебе, кралят сигурно ги е заплашил. Нищо чудно, ако се върнат обратно, да разпитват братовчед ти. Това е въпрос на време.

— В такъв случай единственият вариант да го спасим е, като им привлечем вниманието, за да не преследват него.

— Не мислиш правилно — отвърна Бром. — Трябва да разбереш враговете си, за да ги победиш. Дори да се разкриеш, те пак ще преследват Роран. Сещаш ли се защо?

— Ами ако не ме открият скоро, сигурно ще се ядосат и ще го пленят, за да ме принудят да се предам. Ако това не помогне, ще го убият, за да ме разстроят. А ако се срещна с него и те узнаят, сигурно ще го измъчват, за да ме издаде.

— Правилно.

— Но какво да правим? Не мога да оставя да го убият ей така!

— Решението е много просто. Роран ще трябва да се оправя сам. Вероятно ще прозвучи безчувствено, но както сам каза, не бива да рискуваш да се срещаш с него. Може и да не си спомняш, но когато тръгвахме от Карвахол, ти обясних, че съм му оставил писмо. Така че едва ли ще е съвсем неподготвен. Ако има достатъчно акъл, вероятно ще е послушал съвета ми да се махне оттам.

— Това не ми харесва.

— Забравяш нещо важно.

— Какво?

— Все пак има нещо хубаво в цялата тази работа. Кралят не може да си позволи из страната да обикаля Ездач, който не е под негов контрол. Галбаторикс е единственият Ездач в момента (като изключим теб, разбира се), но той много би искал да има друг под своето командване. Преди да опита да убие тебе или Роран, първо ще ти предложи да му служиш. Лошото е, че ако те доближи достатъчно, за да ти направи такова предложение, няма начин да откажеш и да останеш жив.

— И какво му е хубавото на това?

— Това е най-добрата защита на Роран. Докато кралят не знае на чия страна си, няма да го убие и да рискува да те ядоса. Ра’зак убиха Гароу, но мисля, че това е било грешка от тяхна страна. Доколкото познавам Галбаторикс, той не би го одобрил, при положение че не може да извлече полза от него.

— А как бих могъл да отхвърля желанието на краля, когато ме заплаши със смърт?

Бром въздъхна и изми ръцете си в един съд, оставен в ъгъла.

— Галбаторикс ще иска да му служиш доброволно. Ако откажеш, ставаш нещо по-лошо от безполезен. Така че въпросът е дали ще си готов да умреш, когато се случи, защото това е единственият начин да му откажеш.

Двамата замълчаха за известно време. Накрая Бром наруши тишината:

— Въпросът е труден и не можеш да отговориш, докато не се озовеш в подобна ситуация. Мнозина са загинали за своята кауза. Много по-трудно е обаче да живееш и да страдаш за това, в което вярваш.