Кристофър Паолини
Ерагон (22)

Дарет

Дарет се намираше на брега на река Нинор. Селото бе малко и изглеждаше запуснато. Ерагон и Бром се приближиха предпазливо. Сапфира се беше скрила наблизо и в случай на нужда щеше да долети за секунди.

Те навлязоха в Дарет, пазейки тишина. Бром стискаше меча със здравата си ръка и оглеждаше внимателно околността. Ерагон държеше лъка си сведен, докато преминаваха покрай смълчаните къщи.

— Това не изглежда добре.

Сапфира не отговори, но младежът почувства нейната готовност да ги последва. Погледна към земята и се увери, че детските следи са още пресни.

„Но къде ли са изчезнали всички?“

Центърът на селището бе празен. Единственото движение беше предизвикано от вятъра, който вдигаше прашни вихрушки. Бром обърна Снежноплам назад.

— Да се махаме оттук. Това място не ми харесва.

Старецът смушка коня и потегли обратно, следван от Ерагон.

Преди да изминат и няколко метра, от една пресечка бяха избутани каруци, които им препречиха пътя. Едър мъж, с лък в ръцете и широк меч на кръста, скочи върху едната каруца. Ерагон вдигна своя лък и се прицели в непознатия.

— Спрете! Свалете оръжията! Обградени сте от шейсет стрелци. Ако мръднете, ще ви надупчат — изкрещя мъжът и по околните покриви започнаха да никнат фигури.

— Сапфира, не идвай! Твърде много са. Ако се появиш, ще те прострелят. Не се приближавай!

Тя го чу, но младежът не беше сигурен дали ще се подчини. Приготви се да използва магия.

„Трябва да спра стрелите, преди да улучат мене или Бром“.

— Какво искате? — попита Бром спокойно.

— Защо сте тук?

— Идваме за провизии и да чуем някоя клюка. Нищо повече. Отиваме при братовчед ми в Драс-Леона.

— Въоръжени сте до зъби.

— Вие също — отговори старецът. — Времената са опасни.

— Вярно е — мъжът ги огледа внимателно. — Не смятам, че ни мислите злото, но напоследък имахме няколко сблъсъка с ургали и с бандити, така че не мога да се доверя само на думите ви.

— Щом не ми вярваш, какво ще правим?

Мъжете по покривите не бяха помръднали. Ерагон се чудеше дали са дисциплинирани, или просто ги е страх. Надяваше се да е второто.

— Казахте, че искате провизии. Съгласни ли сте да останете тук, докато ви донесем това, което ви трябва, а после да платите и да се махнете незабавно?

— Да.

— Добре — мъжът свали лъка си и махна на един от стрелците, който се спусна на земята. — Кажете му от какво се нуждаете.

Бром изреди кратък списък на продуктите и добави:

— Ако ви се намират едни излишни ръкавици за племенника ми, ще взема и тях.

— Казвам се Тревор — заяви водачът. — По принцип бих дошъл да ви стисна ръката, но в сегашната ситуация предпочитам да не го правя. Откъде казахте, че сте?

— От север — отвърна Бром, — но не сме се задържали на някое място достатъчно дълго, че да го наречем дом. Заради ургалите ли вземате тези мерки?

— Да, а има и по-лоши неща. Носите ли някакви новини от други градове? Рядко дочуваме по нещо, а се носят слухове, че навсякъде се случват беди.

— Не ми се иска да съобщавам нещо толкова неприятно — намръщи се Бром. — Преди около седмица минахме през Язуак и открихме, че е опустошен. Всички селяни бяха изклани. Щяхме да се опитаме да ги погребем, но ни нападнаха два ургала.

Тревор отстъпи и погледна надолу със сълзи в очите.

— Проклятие, новината наистина е лоша. Чудно ми е как така два ургала са изклали всички жители. Аз познавах някои от хората там, не бяха лоши бойци.

— Имаше следи, че в града е вилняла цяла орда. Мисля, че тези, на които се натъкнахме, са били дезертьори.

— Колко голям е бил отрядът?

— Достатъчно голям, за да помете Язуак, но достатъчно малък, за да се движи незабелязано из страната. Между петдесет и сто според мен. Но и петдесет стигат, за да прегазят и вас. Не е зле да помислите за заминаване. Тези райони станаха твърде опасни за мирното население.

— Знам, но хората отказват да се преместят. Това е техният дом, както и моят, макар че съм тук само от две години, и те го ценят повече от живота си. Досега отблъснахме няколко нападения и жителите придобиха самочувствие. Но се боя, че някоя сутрин ще осъмнем с прерязани гърла.

Стрелецът се появи от една къща, носейки провизиите в ръце. Той ги остави до конете и Бром му плати.

— Защо те избраха да защитаваш Дарет?

— Бях в кралската армия няколко години — сви рамене Тревор.

Старецът слезе от коня и започна да прибира продуктите в дисагите си, след което подаде ръкавиците на Ерагон, който си ги сложи, внимавайки да не разкрие белега на дланта си. Кожата беше здрава, макар и поизносена.

— Е, както ви обещах, ние си тръгваме.

— Ще ни направите ли една услуга? Когато стигнете до Драс-Леона, съобщете на имперските войски за това, което се случва тук. Тревожно е, ако кралят не знае какво става. А още по-тревожно е, ако знае, но не прави нищо.

— Ще предадем съобщението ви. Дано да имате късмет и бъдете нащрек.

— Вие също.

Каруците бяха отместени и двамата напуснаха Дарет, яздейки по брега на Нинор. Ерагон отпрати мислите си към Сапфира.

— Идваме при тебе. Нещата се уредиха.

Вместо отговор, той усети проблясващ гняв.

Бром се почеса по брадата.

— Империята е в по-лошо състояние, отколкото си мислех. Когато търговците посетиха Карвахол, казаха, че навсякъде има неприятности, но не предполагах, че е толкова зле. Въпреки че гъмжи от ургали, не се е появил нито един войник, сякаш кралят не се интересува от събитията.

— Наистина е странно — съгласи се Ерагон.

— Използва ли някое от уменията си, докато бяхме в Дарет? — попита Бром, като се наведе да избегне един нисък клон.

— Нямаше нужда.

— Грешиш. Можеше да почувстваш намеренията на Тревор. Аз го направих, въпреки ограничените ми способности. Ако селяните възнамеряваха да ни убият, нямаше просто да седим и да си говорим, но усетих, че има шанс да се разберем, и се възползвах.

— Как можех да разбера какви са намеренията на Тревор? Нима мога да виждам мислите на хората?

— Хайде, сега можеш и сам да си отговориш на този въпрос. Възможно беше да усетиш мислите на Тревор по същия начин, както общуваш с Кадок и Сапфира. Умовете на хората не са по-различни от конските. Лесно е да се направи, но трябва да се действа внимателно и предпазливо. Съзнанието на човека е неговото последно убежище. Не бива да го насилваш, освен в критични обстоятелства. Ездачите са имали много строги правила по този въпрос и са били наказвани, ако ги нарушат.

— И ти можеш да го правиш, въпреки че не си Ездач?

— Както ти казах, всеки може да се научи, макар и с различна сила. Това не е точно магия, въпреки че магическите дарби са свързани с предаването на мисли. Способен си да общуваш с всяко живо същество. По цял ден можеш да слушаш мислите на някоя птица или да разбереш как се чувства земният червей по време на дъжд. Макар че специално на мене червеите не са ми много интересни. Предлагам ти да пробваш с котка, те имат по-необикновени характери.

Ерагон подръпна юздите на Кадок и се замисли над казаното от стареца.

— Но щом аз мога да проникна в главата на някого, то и другите могат да проникнат в моята. Как да разбера дали някой не го прави? Може ли да се спре подобно нещо?

„Откъде да знам дали Бром не чете мислите ми в момента?“

— Може, разбира се. Сапфира никога ли не те е блокирала?

— Случвало се е. Когато ме отнесе в Гръбнака, изобщо не успях да говоря с нея. Не че не ми обръщаше внимание, но мисля, че просто не ме чуваше. Сякаш около съзнанието й имаше стени, които не можех да пробия.

Бром пооправи бинта на ръката си за момент.

— Малцина са в състояние да кажат дали някой се опитва да проникне в съзнанието им и още по-малко могат да спрат подобно нещо. Това е въпрос на мислене и тренировки. Благодарение на твоите магически способности винаги ще можеш да усетиш дали някой се рови в главата ти. За да го блокираш, просто трябва да се съсредоточиш върху нещо. Например ако мислиш за тухлена стена, противникът ти ще открие само нея. Разбира се, за подобно нещо се изисква голяма концентрация. Ако се разсееш за миг, стената ще рухне и врагът ти ще узнае за твоите слабости.

— Как мога да се науча на това?

— Само чрез упорити тренировки. Представи си нещо и го задръж в ума си колкото се може повече. За това умение се иска доста майсторство.

— Не ми трябва майсторство, а безопасност.

„Ако се промъкна в съзнанието на някого, дали мога да променя мислите му? Всеки път, когато науча нещо ново за магията, се разтревожвам още повече“.

Щом приближиха Сапфира, тя се втурна към тях. Конете нервно отстъпиха назад. Тя погледна Ерагон и изсъска ядосано. Младежът се обърна към Бром; никога не я беше виждал толкова вбесена.

— Какъв е проблемът?

— Ти. Ти си проблемът.

Ерагон се намръщи и слезе от Кадок. Сапфира подкоси краката му с опашка и го притисна с ноктите си към земята.

— Какво правиш? — изкрещя младежът, неспособен да се измъкне от хватката. Бром наблюдаваше ставащото от гърба на Снежноплам.

Сапфира сведе глава към Ерагон и го погледна с големите си очи.

— Ти! Всеки път, когато те оставя, се забъркваш в неприятност. Държиш се като новоизлюпено, което си вре носа навсякъде. Какво ще стане, когато се натъкнеш на нещо опасно? Как ще оцелееш? Не мога да ти помагам, ако съм на няколко мили. Досега се криех, за да не ме видят, но вече край! Не и ако това може да ти коства живота.

— Разбирам защо си разтревожена, но съм по-стар от тебе и мога да се грижа за себе си. Ти си тази, която се нуждае от внимание.

Тя отвори уста и щракна със зъби.

— Наистина ли смяташ така? Утре ще яздиш мене, не този жалък елен, когото наричаш кон, в противен случай ще те нося в ноктите си. Ти Драконов ездач ли си или не? Не те ли е грижа за мене?

Ерагон знаеше, че е права, но се боеше да я язди отново. Последният полет беше доста болезнен.

— Какво става? — попита Бром.

— Иска да я яздя утре — призна неохотно Ерагон.

— Ами имаш си седло. Предполагам, че ако летите нависоко, няма да бъдете в опасност.

— Но ако те нападнат или се случи нещо лошо, няма да мога да ти помогна…

Сапфира го натисна по гърдите, спирайки думите му.

— Точно за това говоря, малкия.

Бром се подсмихна.

— Рискът си струва. Така или иначе трябва да се научиш да я яздиш. Ако летиш пред мене и оглеждаш земята, шансът да попадна в засада е минимален.

— Добре, ще го направя. Сега ме пусни.

— Дай ми думата си.

— Наистина ли е необходимо? Добре де. Давам ти дума, че утре ще летя с тебе. Доволна ли си?

— Ще очаквам с нетърпение.

Сапфира го пусна да стане и с един подскок се издигна във въздуха. Ерагон потръпна, докато я гледаше как кръжи наоколо. Той се върна с мърморене при Кадок и последва Бром.

Малко преди да залезе слънцето, те си направиха лагер и, както обикновено, се дуелираха, докато чакаха да стане вечерята. По средата на боя Ерагон замахна толкова силно, че пречупи и двете пръчки. Бром хвърли своята в огъня.

— С тези приключихме. Учиш се добре, но това е максимумът, който може да се постигне с дървета. Време е да използваш истинско острие. — Той извади Зар’рок и го подаде на Ерагон.

— Ама така ще се изпонарежем.

— Няма. Забравяш за магията. — Бром хвана своя меч и го обърна към огъня. Постави пръстите си от двете страни на острието и се съсредоточи.

— Геулот ду книфр!

Между пръстите му се появи малка червена искра и той ги прокара по дължината на оръжието. Щом отдели ръка от меча, искрата изчезна.

Бром замахна с меча към дланта си. Ерагон посегна да го спре, но беше твърде бавен. За негово учудване старецът показа, че не е наранен, и се усмихна.

— Как го направи? — попита Ерагон.

— Пробвай острието. — Младежът докосна оръжието и усети невидима повърхност. Бариерата беше съвсем тънка, но изглеждаше здрава. — Сега направи същото със Зар’рок.

Той каза на Ерагон думите и му обясни цялата процедура. Младежът не успя от първия път, но скоро и неговият меч беше обезопасен.

— Тези оръжия не режат, но не е изключено да си строшим някоя кост, а удар във врата може да се окаже фатален. Не ми се иска да се случи подобно нещо, затова не размахвай меча така диво, както правиш обикновено.

Ерагон кимна и нападна без предупреждение. От острието му излязоха искри, щом Бром парира атаката. След тренировките с пръчка мечът се струваше на Ерагон бавен и тежък. Понеже не беше свикнал да борави със Зар’рок, скоро получи силен удар в коляното.

Когато приключиха, и двамата имаха доста синини, но все пак старецът определено беше получил по-малко. Младежът се учуди, че мечът му не се е затъпил, въпреки сериозните удари.