Дейвид Брин
Брегът на вечността (77)

Ларк

Групата триумфално изплува от леденото езеро в пещерата. Бяха постигнали почти всичко, което искаха да направят. Но ги очакваше лоша новина.

Ларк изнемогваше от умора, докато го събличаха от водолазния екип и бършеха мокрото му тяло. Струваше му се някак странно, че се е върнал, сякаш от заминаването им бяха минали векове.

Напрегната тъга изпълваше гласа на човешкия капрал, който докладваше за случилото се в отсъствието на Ларк.

— Всичките ни сиви бяха поразени едновременно и започнаха да се давят в слуз. После се разболяха и двама млади сини. Пратихме ги горе при аптекар, но се говори, че там епидемията била още по ужасна. Може би нямаме много време.

Даникските жени все още бяха объркани от преживяването си — започнало с нахлуване на вода през херметичния шлюз, когато преградата най-после се беше пробила. След това идваше кошмарното припряно промъкване през тесния отвор преди тунелът да се затвори и да заключи телата им в течно време като бедните г’кеки на платото Дуден.

Квантово изместените образи в прохода едва не бяха обезсърчили Ларк. Вместо на женски фигури те приличаха на хаотично свързани телесни части, гърчещи се през тръба, която постоянно се местеше около тях. Дори за миг зърна една от жените с вътрешностите навън.

Но ето че сега бяха тук и стояха пред него. Като се бореха с гаденето, двете бегълки изпълниха своята част от сделката и незабавно се захванаха за работа с малката машина, която бяха донесли със себе си. В замяна на лекарството джиджойците щяха да помогнат и на други от екипажа да се измъкнат от пленения кораб и после да координират съвместни действия срещу джофурите — несъмнено нещо съвсем отчаяно, изискващо всички оскъдни познания и средства на двете групи, а също и огромна доза от късмета на Ифни.

Идеята за всичко това принадлежеше на Ларк… но въпреки това биологът смяташе, че шансовете им са също толкова големи, колкото и на заек да се промъкне невредим през бърлога на лигър.

— Симптомите? — попита първата жена. Косата й имаше странен червен оттенък, какъвто Ларк не бе виждал никога.

— Още ли не знаете какъв е вирусът? — попита Джени Шен.

— На борда на изследователската станция се пазеха различни видове патогенни микроорганизми — отвърна другата, величествена брюнетка, наглед по-възрастна от всички останали даники. Изглеждаше четирийсетинагодишна, което означаваше, че може да е дори на два века.

— Ако Ро-кенн наистина е пуснал някой от тях — продължи тя, — трябва да определим точно кой.

Макар и без рюк, Ларк с лекота долови фаталистичната неохота в гласа й. Като помагаше да се справят с епидемията, тя всъщност признаваше, че Ро-кенн се е опитал да извърши геноцид… и че корабът им винаги е носил средствата, необходими за такова престъпление. Може би също като Линг до този момент жената не бе имала представа за всичко това. Единствено пълната безпомощност трябва да беше принудила ротените да го разкрият на човешките си слуги и на джиджойските преждевремци.

Изражението на Ран показваше, че високият звезден воин не е съгласен с решението. И Ларк знаеше защо.

„Това надхвърля обикновения морал и престъпленията срещу галактическия закон. Нашите местни кхюини и хууни имат роднини в космоса. Ако се разчуе, те могат да поискат кръвно отмъщение от ротените. Земята също би могла да заведе дело, за да си върне даникското население, което ротените са крили в продължение на два века.“

Ран очевидно смяташе, че рискът е прекалено голям. Че корабът и екипажът е трябвало да се жертват, за да се запази тайната.

„Лош късмет, Ран — помисли си Ларк. — Очевидно твоите колеги предпочитат живота.“

Докато Линг описваше болестта, покосила пред очите й Утен, Ларк чу, че Ран нетърпеливо шепне на Джени Шен:

— Ако ще измъкваме другите, трябва да свършим работата докрай! Има да пренасяме оръжия и припаси. Трекската формула трябва да се изпълни на борда на кораба, за да направим траен проход…

Сержантката рязко го прекъсна:

— След като проверим лекарството, звездни човече. Иначе другарите ти и техните господари могат да си седят в собствените си лайна, докато Джиджо изстине.

„Цветисто“ — с мрачна усмивка си помисли Ларк.

Скоро вкараха в машината всички съществени факти.

— Много хууни проявяват признаци на нова болест — напомни Линг.

— Ще стигнем и до нея — отвърна червенокосата. — Това ще отнеме една-две минути.

Ларк следеше символите, които проблясваха по малкия екран. „Пак компютри“ — тъжно си каза той. Разбира се, това устройство беше много по-малко от големия процесор, който използваха край платото Дуден. Това „дигитално познание“ можеше да бъде заглушено от геологичната активност в района, както и от петдесетте метра плътна скала.

Но можеше ли да е сигурен?

Устройството издаде висок звън.

— Синтезът е завършен — съобщи по-възрастната жена и вдигна малка прозрачна стъкленица със зеленикава течност. — Това са само две-три дози, но би трябвало да са достатъчно, за да проверим лекарството. Можем да произведем повече на борда на кораба. А това означава, че ще се нуждаем от постоянен тунел през преградата, разбира се.

Очевидно смяташе, че сега даниките държат всичко в свои ръце. Стиснала епруветката с три пръста, тя продължи:

— Може би сега е моментът да обсъдим въпроса как всяка от страните ни ще помогне на другата, вие с хора, а ние ще осигурим…

Гласът й секна, защото Линг изтръгна стъкленицата от ръката й, завъртя се, даде я на Джени Шен и каза:

— Тичай.

Джени отпраши с два възбудени нура, които лаеха по петите й.

 

 

Завръщането при пленения кораб трябваше да почака до разсъмване. Дори добре настроен рюк не можеше да усилва несъществуваща светлина.

Линг искаше двете спасени даникски жени да продължат да произвеждат лекарства срещу всеки от патогените, изброени в малката библиотека, в случай че се разпространят и други епидемии, но Ларк отхвърли идеята. След трагедията при Дуден всички компютри го изнервяха и искаше този тук да работи колкото се може по-малко. Нека ротените произведат още количества ваксина в кораба си и да ги вземат заедно с други провизии, ако и когато бъде направен нов тунел, каза биологът. Линг като че ли бе готова да спори, но после стисна устни и сви рамене. Взела един от фенерите, тя се оттегли в ъгъла на пещерата, далеч от Ран и бившите си колеги.

Ларк отдели известно време, за да напише доклад до върховните мъдреци, с който молеше за още бутилки трокски разтвор и описваше предварителните очертания на коалиция между Шестте раси и бившите им врагове. Не че хранеше много вяра в такъв съюз.

„Те обещават оръжия и друга помощ — написа биологът. — Но аз настоявам за предпазливост. Фхуун-дау описва ротените като галактянски «дребни престъпници». Освен това трябва да имаме предвид сравнителната лекота, с която бяха победени. Ето защо би трябвало да предпочетем всяка изгодна сделка, която може да се сключи с джофурите, без, разбира се, да им позволяваме да извършат масово убийство. Бунтът трябва да се смята за последно средство.“

Мъдреците можеха да намерят препоръките му за странни, тъй като съюзът с ротените бе станал възможен благодарение на собствения му план. Но Ларк не откриваше противоречия. Отключването на врата не означава, че трябва да влезеш вътре. Той просто вярваше в проверката на възможностите.

После нямаше какво друго да прави, освен да чака и да се надява, че лекарите бързо ще пратят добри новини. Дори не можеха да запалят огън във влажната пещера.

— Студено е — отбеляза Линг, когато Ларк мина покрай нея. Той търсеше място да постеле спалния си чувал… не толкова близо, че да го сметне за натрапник, но все пак достатъчно, в случай че го повика.

„Това покана ли беше? Или обвинение?“

Последното му се струваше по-вероятно. Линг може би щеше да е по-добре, ако бе останала при топлотата на модерната техника, за да се грее на блясъка на вярата си в месии.

— Да — измърмори той. — Студено е.

Бе му трудно да се приближи повече. Не можеше да очаква нищо друго, освен отблъскване. Месеци наред връзката помежду им се основаваше на общата им игра, напрегната битка на интелект, отчасти разпит, отчасти съревнование… с мигове на напрегнато полуеротично флиртуване. Накрая беше спечелил той, но не благодарение на собствените си способности. Греховете на нейните ротенски богове му бяха дали оръжие, което му оставяше една-единствена възможност — да разбие всичките й представи. Оттогава двамата заедно се бяха мъчили да постигнат общи цели без каквито и да било лични разговори.

В резултат Ларк я бе привлякъл за съюзник на Джиджо, само за да загуби онова, което се беше родило помежду им.

И не се чувстваше победител.

— Разбирам защо те наричат еретик — наруши неловкото мълчание Линг.

Или от срамежливост, или от неувереност, Ларк не бе поглеждал право към нея. Сега видя, че в скута й е отворена книга, осветявана от бледия лъч на фенера. Беше томът по джиджойска биология, написан от него и Утен. Трудът на неговия живот.

— Аз… опитвах се да не смесвам това с научната работа — отвърна Ларк.

— Смяташ ли, че е възможно? Използваш класификация, противоречаща на начина, по който галактянската наука е дефинирала и категоризирала видовете в продължение на милиард години.

Той разбираше какво прави Линг и това го радваше. Взаимната им страст към биологията представляваше неутрална територия, където нямаше защо да се намесват въпросите за вината и срама. Той се приближи и седна на един камък.

— Мислех си, че говориш за моята джиджойска ерес. Преди участвах в едно движение… — той потръпна, спомнил си за своя приятел Харуллен, — което целеше да убеди Шестте раси да сложат край на незаконната ни колония… с доброволни средства.

Тя кимна.

— Високоетична позиция според галактянските стандарти. Макар и нелека за органични същества, които са програмирани за секс и размножаване.

Ларк усети, че се изчервява.

— Е, това вече не зависи от нас — отвърна той. — Даже да победим вирусите на Ро-кенн, джофурите могат да ни унищожат, ако поискат. Или пък да ни предадат на институтите и тогава ще настъпи Съдният ден, описан в Свещените свитъци. След последните няколко месеца това навярно ще е истинско облекчение. Поне така винаги сме си представяли края.

— И все пак народът ти се е надявал, че това няма да се случи, докато не изкупите греха си. Да, зная, че това е вашата джиджойска ортодоксална вяра. Но говорех за научна ерес — за начина, по който двамата с Утен сте организирали животинските типове в труда си — по видове, род и така нататък. Използвате старата класификационна система от предконтактната земянитска таксономия.

Той кимна.

— Наистина имаме няколко книги, обясняващи галактянската категоризация. Но повечето от томовете ни идват от архивите на Земята. Когато е излитал „Убежище“, малко човешки биолози са били преминали на галактянската систематология.

— Никога не съм виждала такава класификация да се използва в истинска екосистема — отбеляза Линг. — Аргументацията ви е сериозна.

— Ами, в нашия случай просто се налагаше. Опитваме се да разберем миналото и настоящето на Джиджо, като го изучаваме период по период. За да открием доказателства, единственото, с което разполагаме, са общите особености на живите животни… и на фосилите, които изкопаваме. Това може да се сравни с картирането на историята на даден континент чрез изучаване на скалните му пластове. В голямата си част земянитската наука отпреди контакта е тъкмо такава. Все едно да събираш доказателствата за престъпление дълго след като трупът е изстинал. Галактяните никога не са имали нужда от тези методи на интерполиране. През еоните те просто са наблюдавали и записвали издигането и спадането на планините и разклоняването на видовете. Или сами са създавали нови видове с генно инженерство и ъплифтиране.

Линг замислено кимна.

— Учили са ни да презираме вълконската наука. Предполагам, че това се е отразило на начина, по който се отнасях към теб, когато… е, ти знаеш.

Ако това беше извинение, Ларк с радост го прие.

— Доколкото си спомням, и аз не бях съвсем честен с теб.

Тя сухо се засмя.

— Вярно, не беше.

Отново настана мълчание. Ларк понечи да продължи разговора за биология, но внезапно осъзна, че тъкмо това не бива да прави. Онова, което по-рано запълваше неловката тишина, сега само щеше да утвърди чисто колегиалния характер на отношенията им. Той несръчно промени темата.

— Какъв… — Ларк преглътна. — Аз имам брат и сестра. Може вече да съм го споменавал. Ти имаш ли семейство… там…

Остави въпроса висящ и за миг се уплаши, че е засегнал прекалено болезнена и лична тема. Но облекченото й изражение показваше, че Линг също иска да продължи.

— Имах малък брат, още бебе — отвърна тя. — И обща дъщеря, чиито горни родители бяха много мили. Всички те ужасно ми липсват.

През следващата мидура Ларк объркано слуша за сложния даникски начин на живот в далечния анклав Пория. И остави Линг да излее тъгата си — нали сега нейните освободени другари й бяха чужди и нищо вече нямаше да е същото.

По-късно изглеждаше съвсем естествено да опъне спалния си чувал до нейния. Разделени от пластове дрехи и пухест торг, телата им споделяха топлината си, без да се докосват. И все пак в сърцето си Ларк усещаше чудно спокойствие.

„Тя не ме мрази.“

Това бе добро начало.

 

 

Отначало второто гмуркане като че ли вървеше по-бързо. Сега вече знаеха пътя, макар че неколцина човешки доброволци трябваше да заместят болните сини кхюини.

Последните новини за болестта бяха окуражителни. Ваксината, изглежда, беше помогнала на първите няколко жертви. Нещо повече, треките също можеха да я синтезират. И все пак още бе твърде рано да се радват. Дори в случай на пълно излекуване имаше проблеми с разпространението на лекарството. Дали щеше да стигне до всички отдалечени общности преди да загинат цели села на кхюини и хууни?

Когато стигнаха при ротенския кораб, откриха, че в херметичния шлюз вече ги чакат членове на екипажа с водолазна екипировка — трима човеци и един ротен — с няколко малки сандъка припаси. Те стояха неподвижни като восъчни фигури, докато Ларк и Линг обучаваха новите си помощници на странното изкуство, което бяха усвоили предния ден. После дойде време да започнат с пробиването на нов тунел през златистата темпорална материя.

Отново изпълниха процедурата със завъртанията, за да позволят на онези вътре да подготвят портала. След това доброволците се приближиха с мулковите консервиращи балони, които бяха изкорубени и превърнати в бутилки за специалния разтворител. За пореден път трябваше да ги вкарат в преградата, без да гледат към никого. Първите няколко опита не дадоха резултат… докато Джени хвана един от новите помощници любопитно да надзърта. Въпреки съпротивата на водата тя го зашлеви толкова силно, че звукът се разнесе като остро плющене.

Накрая успяха. Шест от балоните бяха вкарани на различно разстояние в преградата. Също като предния ден, Ларк използва „отварачката за консерви“, за да включи древната буюрска машина, която на свой ред издърпа восъчната запушалка и предизвика верижна реакция, отворила пролука в плътния материал. Той отстъпи назад, отново хипнотизиран от разпространяващата се червена пяна и постепенно разширяващата се кухина.

Внезапно някой го потупа по рамото.

Беше Джени, младата сержантка от опълчението, която настойчиво го подканяше да погледне към восъчната й плочка.

„КЪДЕ Е РАН?“

Ларк премигна и сви рамене. Високият даникски водач бе наблизо само допреди миг. Лицето на Джени изразяваше тревога. Биологът написа на собствената си дъска:

„ДВАМАТА С ЛИНГ ЩЕ ПОТЪРСИМ НА СЕВЕР.

ПРАТИ ДРУГИ НА ЮГ И ИЗТОК.

ТИ ОСТАНИ.“

Джени неохотно се съгласи. Работата на Ларк почти беше свършена. Ако тунелът се отвореше според очакванията, през него щеше да се измъкне нова група бегълци и сержантката трябваше да ги отведе в пещерите.

Линг кимна и двамата бързо заплуваха на север. С общи сили трябваше да успеят да надвият Ран, ако окажеше съпротива. Всъщност къде би могъл да иде едрият мъж? Нямаше голям избор.

Но Ларк въпреки това се тревожеше. Ран можеше да стигне до брега на езерото и да избяга. Беше в състояние да причини много вреди, или още по-лошо, да бъде заловен и разпитан от джофурите. Той бе як, но колко дълго щеше да издържи на галактянските методи на разпит?

Линг го хвана за ръката и посочи нагоре към повърхността. Там се виждаха чифт плавници.

„Какво прави горе?“ — зачуди се биологът, докато се издигаха след избягалия даник. Когато се приближиха, двамата видяха, че Ран всъщност е стигнал на повърхността! Главата и раменете му бяха извън водата. „Да не би да иска да види джофурския кораб? На всички ни се иска, но никой не посмя.“

Докато плуваха нагоре, Ларк внезапно различи сянката на гигантския съд. За първи път получаваше представа за приблизително сферичната му форма и невероятните размери на корпуса му, напълно препречил Поляната на Събора и образувал това езеро. Израснал близо до язовир, младият мъдрец имаше усет за налягането на всичката тази вода. Когато корабът се издигнеше, за да се върне сред звездите, щеше да последва ужасно наводнение.

Тръбата в устата му тревожно се размърда. Трекският въздушен пръстен се съпротивляваше на издигането, като съскаше и пулсираше, за да се приспособи към променящото се налягане. Но Ларк повече се страхуваше, че джофурите могат да забележат Ран.

„Ако имаме късмет, с тези гущерови ципи той ще прилича на плаващи останки… на каквито ще се превърне, когато свърша с него?“ — Усещаше, че гневът му все повече се разгаря. Протегна ръка, за да сграбчи Ран за глезена.

Кракът стреснато потръпна… после отчаяно зарита и се откъсна от ръката му.

Линг го хвана за ръката и за втори път му посочи.

Пред Ран имаше някакъв предмет — ротенски миникомпютър! Той натискаше копчетата и в същото време се държеше на повърхността.

„Копеле!“ Ларк се оттласна нагоре и се опита да му изтръгне устройството, без вече да се интересува дали ще го видят. Ран със същия успех би могъл да размахва прожектор и да бие барабан.

Щом биологът изплува над водата, звездният пилот замахна с юмрук към него — несъмнено опитен удар, ако бяха на сушата. Тук във водата обаче Ран загуби равновесие и ударът попадна в ухото на Ларк.

Линг изплува зад бившия си колега и обви ръце около шията му. Ларк се възползва от това, заби крака в гърдите на Ран и задърпа, докато изтръгна компютъра от ръцете му.

Уви, това не беше достатъчно, за да сложи край на опасността. Екранът все още светеше.

— Как се изключва това проклетото нещо? — извика на Линг той.

Тя обаче бе заета — Ран се мъчеше да я удари и да я отхвърли от себе си. Ларк разбираше, че даникът трябва да бъде обезвреден, при това бързо. Той вдигна компютъра колкото можеше по-високо — и силно го блъсна в главата на пилота.

Без опора ударът не беше толкова силен, колкото се надяваше, но отвлече вниманието на Ран от Линг.

Вторият опит постигна по-добър резултат. Даникът простена и се отпусна във водата.

За съжаление, разтърсването не повреди здравото устройство, което продължаваше да сияе дори след като Ларк нанесе с него последен, трети удар.

Ран се носеше по повърхността с широко разперени ръце. Дишаше плитко, но шумно през трекския си пръстен. Линг заплува към Ларк и го прегърна през рамо за опора, после протегна ръка и изключи компютъра.

„Така е по-добре… макар да се говори, че галактяните можели да засичат дигитално познание дори когато машината е изключена.“

Ларк затвори капака, пусна устройството във водата и хвана Линг.

И изведнъж върху тях падна сянка и тялото й замръзна в прегръдките му.

Внезапно стана ужасно студено.

Двамата разтреперани погледнаха нагоре.