Дейвид Брин
Брегът на вечността (148)

Джилиън

Колкото и вълнуващо да беше отново да са в движение, Джилиън Баскин знаеше, че това не е същият онзи стар „Стрийкър“. Летеше прекалено мудно за изследователски кораб клас „Снарк“. Земята се отдалечаваше обезкуражително бавно в сравнение с някогашната им пъргавина. Двигателите на Суеси не бяха виновни. Причината се криеше в проклетата въглеродно-въглеродна обвивка, запечатваща корпуса на „Стрийкър“ под безчет тонове излишна тежест и задръстваща вероятностните фланци и гравитаторни радиатори, което им струваше ценно време за набиране на орбитална инерция. Минути на уязвимост.

Джилиън погледна дисплея с примамките. Роякът светли точици показваше, че от водата са излетели поне двайсет. В момента още десетки се издигаха от древните си гробове, като виеха от радост — или агония — от това нежелано масово възкресяване. В съответствие с предварителните планове групи от кораби се пръскаха в различни посоки, без да носят на борда си никакъв живот.

„Освен един.“

Джилиън си помисли за Рети, изолирала се на борда на една от тези светещи точки. Дали нямаше да е по-добре да я измъкнат от кораба й? Или да се опитат да овладеят управлението на компютъра и да го препрограмират, за да я изведе на брега?

Нис смяташе, че и двете възможности не са изпълними за краткото време, с което разполагаха. Така или иначе, Алвин и Хък бяха убедили Джилиън да не го прави.

— Знаем какво се опитвате да направите вие земянитите с този опит за бягство — беше казал младият г’кек.

— И въпреки това проявихте желание да дойдете с нас?

— Защо не? Рискувахме да се спуснем в Бунището с кух дънер. Всички преждевремци знаят, че животът е нещо, което просто си взел за малко на заем. Всеки трябва сам да реши как да го използва. Семействата и клановете ни зависят от вашия успех, доктор Баскин. Рети е избрала съдбата си. Оставете я да я последва.

Докато „Стрийкър“ постепенно ускоряваше, Джилиън се обърна към делфина, занимаващ се с пси-наблюдението.

— Съобщи ми, когато получиш каквото и да е от наблюдателя — нареди тя.

— Все още няма с-с-сигнал — отвърна финът. — Отдавна е време, ако питаш мен.

— Никой не те пита — отсече Джилиън.

Без да иска, тя погледна към джиджойската математичка Сара Куулън, чийто брат бе отлетял с един от балоните с пълното съзнание, че ако не го убие бурята, най-вероятно ще го направят джофурите. Сара плуваше сред рояк мехурчета и внимателно наблюдаваше екраните. Но зад визьора на дихателния й шлем се стичаха сълзи.

Нямаше смисъл да се измъчва от угризения. Джилиън се опита да мисли прагматично.

„Иска ми се само момчето да не е дало живота си за нищо. Ще трябва да решим…“

Джилиън погледна към монитора с примамките.

„… след секунди…“