Дейвид Брин
Брегът на вечността (70)

Емерсън

Той се самообвинява. Мислите му са блуждали из далечни места и времена. Разсеян, Емерсън бавно реагира, когато Сара пада.

До този момент има напредък в усилията да подреди миналото си парче по парче. Трудна задача, тъй като част от мозъка му липсва — онази част, която някога му е осигурявала думи.

Здраво втълпени задръжки пречат на опитите да си спомни и го наказват за всяко усилие с ярост, която го кара да пухти и да се облива в пот. Но чудната гледка помага за малко. Пречупващи се цветове и полутечни пейзажи разтърсват някои от кътчетата, в които лежат оковани спомени.

Един от тях изскача на повърхността цял. Стар спомен от детството. Съседите им са имали едра германска овчарка, която е обичала да лови пчели.

Кучето дебнеше плячката си по изключително нетипичен начин — приклякваше и потръпваше като смешно тромава котка, преследвайки нищо неподозиращото насекомо из цветните лехи и високата трева. После се хвърляше напред и затваряше пчелата в мощните си челюсти.

Емерсън с удивено удоволствие зяпаше, докато бясното бръмчене отекваше зад оголените зъби на овчарката, последвано от миг, в който пчелата се отказваше да протестира и използваше жилото си. Кучето сумтеше, гримасничеше и кихаше. Но кратката болка не бе нищо в сравнение с очевидния му триумф. Ловът на пчели придаваше смисъл на кучешкия му живот.

Емерсън се чуди защо тази метафора толкова силно отеква в главата му. Той ли е кучето, надделял над болката, за да си възвръща спомен след спомен?

Или е пчелата?

Спомня си само отделни неща за надменните същества, ограбили ума му и после захвърлили тялото му на Джиджо. Но знае как са възприемали неговия вид — като насекоми.

Той си представя, че има остро жило и копнее за възможност да накара Старите да кихат. Мечтае да ги научи да намразят вкуса на пчелите.

Емерсън подрежда спечелените с мъка спомени. Огърлица с много повече празноти, отколкото перли. Най-лесно си връща фактите от детството, юношеството и годините на обучение в Земянитската изследователска служба…

Дори когато конният керван напуска земята с пронизителните цветове и започва да се изкачва по стръмна планинска пътека, той има други средства, които да използва — музиката, математиката и знаците с ръце, с помощта на които разменя с Прити простодушни шеги. През почивките скицникът му помага да изследва подсъзнанието си — той нахвърля нетърпеливи щрихи и криви, за да извлича спонтанни образи от мрачното време.

„Стрийкър…“

Корабът придобива форма, сякаш се рисува сам — прелестен цилиндър с роговидни израстъци, подредени във вериги по дължината му. Той го рисува под вода — заобиколен от носещи се водорасли — нещо несвойствено на космически кораб, но логично, когато изплуват други спомени.

„Китръп…“

Онзи ужасен свят, на който „Стрийкър“ пристигна да търси убежище след като едва избяга от изненадваща засада, научавайки, че стотици флоти воюват помежду си за правото да го заловят.

„Китръп.“ Планета с отровни океани… но удобно място за ремонт след като само шестима членове на екипажа имаха крака, на които да стоят. Останалите — умни, темпераментни делфини — се нуждаеха от вода, в която да работят. Освен това изглеждаше подходящо място, за да се скрият след катастрофата на…

„Моргран.“

Точка на прехвърляне. Най-безопасният от петнайсет други начина за пътуване от звезда на звезда. Просто се хвърляш към някоя под съответния ъгъл и разстояние и излизаш в някоя друга точка от обратната страна на звездното колело. Беше успял да го направи дори земянитският бавнокораб „Везарий“, макар и случайно, преди човечеството да разполага с технологиите на галактянската наука.

Мисълта за Моргран му напомня за Кийпиру, най-добрия пилот, когото е познавал. Той бе спасил „Стрийкър“ с дързост, смаяла организаторите на засадата, като го насочи обратно към въртопа, надалеч от бушуващата космическа битка…

… като другата битка, избухнала седмици по-късно над Китръп. Прекрасни блестящи флоти, съкровища на знатни кланове, унищожаващи за миг гордостта на много светове. Ръката на Емерсън лети, докато рисува експлодиращи дъги върху лист местна хартия. После се ядосва на неспособността си да изобрази кипящата ярост, която е наблюдавал със собствените си очи…

Когато групата отново яхва конете, Емерсън прибира рисунките си доволен, че рюкът скрива стичащите се по лицето му сълзи.

По-късно, когато стигат до димящ вулканичен кратер, той внезапно си спомня друг, направен от нагънато пространство… Плиткия куп… последния проучен от „Стрийкър“ обект преди да се отправят към Моргран — пусто място без нищо, което да си струва да се отбележи, твърдеше Галактическата библиотека.

Тогава какво прозрение или предчувствие беше подтикнало капитан Крейдейки да се отправи към такъв необещаващ обект?

Армадата изоставени кораби, които „Стрийкър“ откри там, бе причина за всичките му проблеми. Емерсън можеше да си представи безмълвните ковчези, огромни като луни, но почти прозрачни, сякаш не можеха да решат дали да ги има, или не.

Този спомен боли по различен начин. По него лежат следи от нокти, сякаш някаква външна сила подробно го е преглеждала — навярно в опит да разпознае съзвездията. Да проследи пътя на „Стрийкър“ до конкретна точка в пространството.

Емерсън смята, че навярно не е успяла. Съзвездията никога не са били негова специалност.

„Няма нужда да го правиш, Емерсън.“

Тези думи се разнасят от спомен, с много месеци по-късен от Моргран и Китръп, и той рязко вдига глава.

Обръща се към земята на трескавите багри, сега гледана отвисоко. После открива във вълнообразните блясъци нейното лице. Тревожно лице, обременено със стотици животи и жизненоважни тайни. Тя отново проговаря и думите й се носят цели, защото никога не ги е пазил в части от мозъка си, предназначени за обикновени разговори.

Защото всичко, което му е казвала, винаги му се е струвало като музика.

„Трябваш ни тук. Хайде да потърсим друг начин.“

Но друг начин нямаше. Дори саркастичният тимбримски компютър на Джилиън не успя да предложи такъв преди Емерсън да се качи на борда на отмъкнат тенанински изтребител и да направи отчаян залог.

Като се вглежда назад във времето, той се надява да види в очите на Джилиън същите чувства, които е изпитвала, изпращайки Том на опасна мисия.

Вижда тревога, дори нежност. Но не е същото.