Дейвид Брин
Брегът на вечността (115)

Лестър Камбъл

Гората изригваше в пламъци около Лестър. Отделни ракети падаха обратно върху тайната площадка и възпламеняваха високите бамбукови стволове. Ослепителен блясък на юг показваше мястото, където беше паднал разбитият космически кораб. И все пак мъдрецът оставаше на поляната, откъдето наблюдаваше огненото небе заедно с г’кекската си помощничка.

— Пожарите ни обграждат — докладва пристигналият урски капрал. — Трябва да избягаш, мъдрец Камбъл!

Но Лестър стоеше като хипнотизиран и се взираше в разярените небеса. Гласът му бе задавен и сух.

— Не мога да виждам! Някоя от ракетите успя ли да я взриви? Или още летят към нея?

Вдигнала нагоре и четирите си очни стълбчета, младата му г’кекска помощничка отговори:

— Много я улучиха, о, мъдрецо. Няколко десетки са още във въздуха. Планът ти успя. Сега вече няма какво да правим. Време е да вървим.

Лестър неохотно се остави да го отведат от поляната по предварително определения маршрут за оттегляне през бамбука.

Скоро обаче откриха, че пътят е препречен от огнени езици. Мъдрецът и спътниците му трябваше да се върнат покрай работните лагери, чиито покрития от мъглоплат горяха, запалени след последователното избухване на цистерните с трекско тесто… заедно с някои от самите треки. Виждаха се други фигури, бягащи сред валма дим, докато трудът на дълги месеци, прекарани в изграждане на таен промишлен център, потъваше в кипящия въртоп.

— Няма накъде да вървим — въздъхна урсът.

— Тогава се спасявайте. Заповядвам ви!

Лестър го побутна по хълбока и продължи да повтаря заповедта, докато капралът изпъшка и се хвърли към мястото, където пламъците не изглеждаха толкова силни. Само урс можеше да оцелее след преминаване през огнения проход. Камбъл знаеше, че няма смисъл да се опитва.

Сам с помощничката си, той се сви по средата на поляната, хванал се за едно от треперещите й колела.

— Всичко е наред — каза й той. — Направихме онова, за което тръгнахме. Всяко нещо си има край. Сега всичко зависи от Ифни.