Дейвид Брин
Брегът на вечността (142)

Сара

— Гравитационни с-с-сигнали!

Офицерът от „Стрийкър“ удари с опашка.

— Следи от движение! Големият излъчвател напуска стационарната си позиция. Джофурският боен кораб се движи на изток със скорост два мака^[1]. Височина десет километра.

Сара наблюдаваше как Джилиън Баскин ще приеме новината. Това беше според плана, но русокосата земянитка запази пълно спокойствие.

— Добре — отвърна тя. — Информирайте ме за всяка векторна промяна. Оператор на примамките, започнете програма номер четири. Придвижете останките бавно нагоре.

Пълната с вода зала изобщо не приличаше на „мостик“, поне на онези, за които Сара беше чела в древните книги — тук човеците можеха да влизат само с дихателни маски. Мястото бе предвидено за удобството на делфини. Това беше техен кораб — макар и под командването на жена.

Засърбя я носът, но когато вдигна ръка да се почеше, пръстите й се блъснаха в прозрачния шлем и Сара за стотен път се стресна. Съскащата течност гъделичкаше голите й ръце и крака. И все пак в мислите й нямаше място за раздразнение, страх или клаустрофобия. Това място бе прекалено странно, за да й позволи такива тривиални реакции.

Формата и големината на „Стрийкър“ все още бяха загадка за нея. Беше зърнала корпуса само веднъж — през илюминатора на „Хикахи“, докато подводницата бързаше към кораба — и бе видяла тъпонос цилиндър, подобен на гигантска туелкова гъсеница, чиято черна повърхност като че ли поглъщаше светлината, вместо да я отразява. Огромният херметичен шлюз почти пустееше, когато Каа и другите делфини се прехвърляха от „Хикахи“ с помощта на паякообразни екзокостюми и бързо се отправяха да заемат местата си. Освен от мостика, водата от по-голямата част от кораба беше изпомпана, за да сведат тежестта до минимум.

Стените трепереха от ритмичното вибриране на двигателите — далечни братовчеди на бащината й мелница или на тарекските параходи.

— Бойният кораб прелита над Ръбатата планина. Изчезва от поглед!

— Не се радвайте прекалено — напомни на екипажа Джилиън. — Все пак имат космически сателити. Планински рояк в система четири. Каа, изведи ни към източния край на групата.

— Слушам — отвърна пилотът. Той спокойно размахваше опашка и перки, без да проявява признаци на напрежение. — Суеси докладва, че двигателите работят както трябва. Гравитаторите са заредени и готови.

Сара погледна към редицата екрани, показващи други части от кораба. Отначало всеки дисплей й се струваше невероятно малък, но шлемът й регистрираше и най-слабите движения на очите й и увеличаваше всеки образ до триизмерна яснота. На повечето екрани се виждаха празни стаи с все още влажни стени. Но в машинното отделение кипеше оживена дейност. Тя разпозна Суеси по уникалния му вид — тяло от клиновидни плочи, завършващи с огледален купол, в който се намираше мозъкът му. Ръката, която все още беше човешка, сочеше някакъв панел и напомняше на неофинския оператор да направи някаква настройка.

Същата тази ръка бе прегръщала Емерсън след приставането на „Хикахи“ и трепереше, докато притискаше звездния мъж. Сара никога досега не беше виждала киборг и не знаеше дали за тях е нормално да плачат.

Емерсън и Прити също бяха долу и помагаха на Суеси със сръчните си ръце. Сара ги видя да се трудят в сенките заедно с Ур-ронн, младата урска ковачка. Всъщност сега, когато имаше работа, Емерсън изглеждаше малко по-бодър. В крайна сметка тези палуби и машини бяха изпълвали живота му години наред. И все пак от срещата на кейовете Сара не бе виждала обичайната му усмивка. Изглежда, той за първи път се срамуваше от недъга си.

„Наистина трябва да са в сериозно затруднение, че да се нуждаят от помощта на шимпанзе, урс и ням инвалид.“ Другите младежи от Ууфон също бяха заети. Изпълняваха задачи, грижеха се за стадото глейвъри и успокояваха създанията в непознатата обстановка.

„Навярно аз съм най-безполезна от всички. Само Яйцето знае какво правя тук.“

Виновен беше мъдрец Пурофски, чиито космически размисли я бяха накарали да тръгне заедно с отчаяните земянити. „Даже да е прав, какво мога да направя за буюрския план? Особено ако тази мисия е самоубий…“

Офицерът радист изцвъртя и вдигна мехурчета с перките си.

— Основният гравитационен източник намалява с-с-скорост! Джофурският кораб наближава позицията на подвижния наблюдател.

„Подвижен наблюдател — помисли си Сара. — Това трябва да е Дуер.“

Тя си го представи в балона, сам в безкрайното небе, заобиколен от яростта на природата и с огромно чудовище, насочващо се право към него.

„Пази си главата, братче. Започва се.“