Дейвид Брин
Брегът на вечността (64)

Алвин

И така, ние наблюдавахме далечни събития през вълшебното око на фувнтусите, когато камерата внезапно започна да се разтърсва и се озовахме пред ухиленото лице на гигантски нур! Невероятно уголемен, какъвто може би го вижда блатната мишка в мига преди да се превърне в негов обяд.

Хуфу реагира с остро изсъскване. Ноктите й се забиха в рамото ми.

Вихрещият се глас, нашият домакин, изглеждаше също толкова изненадан, колкото и ние. Въртящата се холограма се изви като шия на объркан урс и закима, сякаш се консултираше с някой, който не се виждаше. Долових шепот, който можеше да е на припрян англически или галседем.

После се чу галшест със силен акцент. Нашият домакин се обръщаше към странния нур.

— Братко — бързо рече той. — Моля те, престани.

И странният нур престана и завъртя глава, за да изгледа робота от едната страна до другата.

Наистина, ние, хууните, използваме нури като помощници на нашите кораби и те научават много думи и прости команди. Но това е на Склона, където получават за награда ферментирали топки и сладки умбли. Как беше възможно нур, живеещ на изток от Ръбатата планина, да научи галшест?

Като промени височината и интонацията, гласът отново опита, едва доловимо за хуунския ми слух.

— Братко, ще ни проговориш ли, в името на Шегаджията?

Ние с Хък се спогледахме удивено. Какво се опитваше да постигне гласът?

И тогава си спомних едно от онези полусъзнателни видения от момента, в който злощастната „Ууфонска мечта“ бе погълната от зейналата паст на подводния кораб на фувнтусите. Аз и моите приятели бяхме захвърлени върху метален под и скоро през мъглата от болка видях да се появяват шестоноги чудовища — смачкваха под краката си уредите ни, размахваха фенери и надаваха възклицания на език, който не разбирах. Покритите с броня същества ми се сториха жестоки, когато застреляха бедния малък Зиз, петопръстенния трек. После помислих, че са полудели при вида на Хуфу. Спомням си, че превиха металните си крака и коленичиха пред моя любимец, като бръмчаха и пропукваха, сякаш се опитваха да го накарат да говори.

А сега пак същото! Може би гласът се надяваше да уговори див нур да освободи дистанционно контролирания робот? Хък ми намигна с две от очите си знак, означаващ развеселено презрение. Звездни богове или не, нашите домакини, изглежда, бяха пълни глупаци да очакват разбиране от страна на нур.

Така че бяхме страшно изненадани — дори повече от Клещовръх и Ур-ронн, — когато фигурата на екрана щракна с челюсти и съсредоточено се намръщи. После се разнесе скърцащо писукане… отговарящо на същия неофициален език.

— В им’то на Ш’гадж’та… кой с’ти, п’дяв’те?

Дръпнах се рязко и заздравяващият ми гръбнак болезнено пропука. Изтътнах умбла на удивление. Хък въздъхна, а зрителната лента на Клещовръх се завъртя по-бързо и от развълнуваната холограма. Само Хуфу, изглежда, не осъзнаваше нищо. Тя самодоволно се облизваше, сякаш не беше чула нищо.

— Какво правите бе, лайна такива! — виеше Хък. И четирите й очи възбудено се въртяха, което показваше, че по-скоро е бясна, отколкото уплашена. От двете й страни я придружаваха два огромни шестоноги фувнтуса, които я носеха за колелата.

Макар и неохотно ние, останалите, проявихме повече покорство. Клещовръх трябваше да навежда червената си хитинова коруба, за да минава през някои от вратите, докато следваше две от дребните амфибии, връщащи ни в кораба, който ни бе довел в това подводно убежище. Навела ниско глава в поза на пълно униние, Ур-ронн се тътреше зад него.

Аз подскачах с патериците си зад Хък, като внимавах да съм извън обсега на тласкателния й крак, който риташе стените на коридора.

— Нали ни обеща да ни обясниш всичко! — извика тя. — Каза, че ще можем да задаваме въпроси на Библиотеката!

Нито фувнтусите, нито амфибиите й отвръщаха, но в ушите ми още звучеше вихрещият се глас.

— Не можем повече да държим четири деца при условия, които ви излагат на риск — бе казал той. — Това място може отново да бъде бомбардирано, при това с още по-голяма ярост. А и вече знаете прекалено много, за да сте в безопасност.

— Какво толкова знаем? — озадачено попита Клещовръх. — Че нурите могат да говорят-орят-орят ли?

Холограмата утвърдително кимна.

— И други неща. Не можем да ви държим тук, нито да ви върнем вкъщи, както възнамерявахме отначало, тъй като това може да се окаже фатално и за самите вас, и за семействата ви. Ето защо решихме да ви пратим на друго място. Място, споменато в дневниците ви, където можете да останете нужното време.

— Почакай! — настоя Хък. — Обзалагам се, че ти дори не си главният. Сигурно си само компютърно… нещо. Искам да разговарям с някой друг! Дай да видим шефа ти!

Кълна се, че въртящият се мотив изглеждаше едновременно изненадан и развеселен.

— Какви проницателни млади хора! След като се срещнахме с вас четиримата, трябваше да коригираме много свои предположения. Тъй като съм програмиран да намирам противоречията за приятни, нека ви благодаря за преживяването. Искрено ви желая всичко добро.

Забелязах, че гласът изобщо не отговори на въпроса на Хък.

„Типичен възрастен“ — помислих си. Независимо дали са хуунски родители или чуждоземски устройства… те са принципно еднакви.

 

 

Когато излязохме от коридора и се върнахме в лабиринта от проходи, водещи към подводницата, Хък се успокои. Фувнтусите я пуснаха на пода и тя тръгна заедно с нас. Продължаваше да мърмори забележки за физиологията, навиците и родителите на фувнтусите, но по самодоволно усукалите й се очни стълбчета виждах, че позира.

Очевидно смяташе, че е постигнала нещо коварно и хитро.

 

 

На борда на подводницата получихме нова стая с илюминатор. Явно фувнтусите не се страхуваха, че можем да запомним околността. Отначало това ме разтревожи.

„Дали няма да ни затворят в някоя друга възстановена развалина под друга купчина отпадъци в някой далечен каньон на Бунището? В такъв случай кой ще дойде да ни вземе, ако ги унищожат?“

Гласът беше споменал, че ще ни пратят на „сигурно“ място. Може да ви се струва странно, но не се бях чувствал в безопасност, откакто напуснахме сушата при Крайната скала. Какво искаше да каже гласът с това, че щели да ни отведат на място, където и без друго сме „искали да идем“?

Подводницата бавно се плъзна през изхода на тунела — явно импровизиран проход, построен от корпусите на древни звездни кораби, свързани с пръти и греди. Ур-ронн каза, че това отговаряло на вече известното ни — че фувнтусите са пристигнали на Джиджо наскоро и че навярно са бегълци като предците ни, но с една голяма разлика.

„Те се надяват да си тръгнат.“

Завиждах им. Не за очевидната опасност, в която се намираха, преследвани от смъртни врагове, а за възможността, която имаха. Да си тръгнат. Да отлетят към звездите, дори пътят да водеше към сигурна гибел. Наивен ли бях да смятам, че свободата оправдава всичко? Да си помисля, че ако мога, бих си сменил мястото с тях?

Може би тази мисъл хвърли семената за по-късното ми прозрение. За момента, в който внезапно всичко дойде на мястото си. Но дотогава имаше още време.

Преди подводницата да излезе от тунела зърнахме фигури, които се движеха в мрака сред дълги сенки, протягащи се от местещи се източници на силна светлина. Отначало ослепителният блясък и пълният мрак ни пречеха да различим много неща. После Клещовръх разпозна фигурите.

Това бяха фувнтуси, големите шестоноги създания, чиято походка изглеждаше толкова тромава вътре. Сега за първи път ги виждахме да плуват, да се оттласкват с механичните си крака или да ги използват като сръчни работни ръце. Разширението в задния край на телата им сега придобиваше смисъл — това бе голяма перка, която изящно ги носеше из тъмните води.

Вече бяхме решили, че може би не са чисто механични същества. Ур-ронн смяташе, че носят тежката метална коруба като броня и че истинските създания са вътре.

„Сигурно защото нямат крака“ — помислих си аз. Разбирах също, че стоманените черупки крият самоличността им. Но ако бяха родени да плуват в морето, защо продължаваха да носят корубите си и навън?

Забелязахме ярки блясъци — подводно запояване и рязане. „Ремонт — казах си аз. — Бой ли са водили преди да кацнат на Джиджо?“ Представих си образи от космическите опери, които господин Хайнц не одобряваше — той държеше да разширяваме вкусовете си с Кийтс и Башо. Копнеех да се приближим и да видим бойните рани… но после подводницата навлезе в някакъв тесен проход и фувнтуският кораб изчезна.

Скоро изплувахме в чернотата на Бунището. През стъкления диск сякаш проникна вледеняващ студ и ние отстъпихме назад… особено след като прожекторите бяха изключени и външният свят опустя. Виждаха се само случайни синкави сияния на морски създания, опитващи се да привлекат партньор.

Легнах на металния под, за да дам отдих на гърба си. Усещах ритъма на двигателите, които вибрираха под мен. Напомняше ми за тътнещата песен на някакъв богоподобен хуун, който никога не спира, за да си поеме дъх. Напълних гръклянната си торбичка и започнах да умблирам в синхрон. Хууните мислят най-добре на фона на постоянна мелодия.

Имах да мисля за много неща.

Накрая на приятелите ми им дотегна да зяпат черната пустота навън и всички се събраха около малката Хуфу и започнаха да се опитват да я накарат да говори. Клещовръх настоя да се присъединя към тях и да подобря настроението й с моряшки умбли, но аз отказах. Познавах я от съвсем мъничка и нямаше как да ме е заблуждавала през цялото време. Във всеки случай, бях забелязал разлика в онзи странен нур на брега, онзи, който беше разговарял с вихрещия се глас на галшест. Хуфу никога не бе имала такъв блясък в очите…

… макар че като се замислих — да, бях сигурен, че съм виждал този поглед и преди — само у няколко нура, излежавали се по кейовете на Ууфон или скачали по мачтите на корабите. Странни и животни, малко по-сдържани от обикновеното. Мълчаливи като събратята си, те все пак изглеждаха някак по-будни. По-преценяващи. По-развеселени от цялата оживена дейност на Шестте раси.

Никога не им бях обръщал много внимание, тъй като дяволитият характер е типичен за всички нури. Но сега може би знаех какво ги е правило различни.

Въпреки че често ги свързват с хууните, нурите не са дошли на Джиджо заедно с нас така, както шимите, лорниците и зукирите са пристигнали заедно с човешките, кхюинските и г’кекските преждевремци. Когато сме се появили и сме започнали да строим първите си горди салове, те вече били тук. Винаги сме смятали, че са местни животни, появили се или по естествен път, или биологично променени и оставени от буюрите като закачка, отправена към следващите наематели на планетата. Макар че са ни от полза, ние, хууните, не се заблуждаваме, че са наши.

Накрая Хък се отказа и остави Клещовръх и Ур-ронн да продължават да увещават нашия отегчен талисман. Моята г’кекска приятелка се приближи до мен и известно време тихо почиваше. Но не успя да ме заблуди нито за кидура.

— Е, казвай — попитах я. — Какво си отмъкнала?

— Какво те кара да смяташ, че съм взела нещо? — престори се на невинна тя.

— Хр-ррм. Какво ще кажеш за фалшивия начин, по който беснееше в убежището? А щом излязохме от коридора, внезапно се укроти и изражението ти стана, все едно че си откраднала скъпоценностите на короната изпод носа на стария Ришельо.

Хък потръпна и рефлективно усука очните си стълбчета. После се подсмихна.

— Е, тук ме хвана, Д’Артанян. Добре де. Виж какво взех.

С усилие се надигнах. Хък се приближи още повече до мен. Спиците й бръмчаха от възбуда.

— Използвах тласкателните си крака. Постоянно ритах с тях по стената и успях да отмъкна едно от тези неща.

Подобната й на пипало ръка се разтвори и видях тясна правоъгълна ивица от нещо, което приличаше на дебела хартия. Пресегнах се да я взема.

— Внимавай, лепкава е от едната страна. Мисля, че в една книга се споменаваше за „лепенка“. Малко я посмачках, когато я откъснах от стената. Страхувам се, че не е останал ясен отпечатък, но ако се вгледаш внимателно…

Взрях се в ивицата — едно от покритията, които бяхме видели по стените винаги на една и съща височина отляво на всяка врата. Те със сигурност скриваха обозначения на някакъв неизвестен език.

— Не ме забеляза, когато я откъснах, нали? — попита Хък. — И не си видял какво пише отдолу?

— Хр-р. Иска ми се да бях.

— Е, няма значение. Просто адски внимателно се вгледай от тази страна. Какво виждаш?

Нямах острия поглед на Хък, но хууните също имат добро зрение. Втренчих се в нещо, което ми приличаше на заоблени очертания с празно пространство и остро завиване от дясната страна.

— Символ ли е?

— Точно така. А сега ми кажи — на коя азбука?

Съсредоточих се. Кръговете бяха основна съставна част в повечето стандартни галактянски кодове. Но точно тази фигура ми се струваше характерна само за една азбука.

— Ще ти кажа какво е първото ми впечатление, макар че може и да греша.

— Казвай.

— Хр-рм… прилича ми на англическа буква. И по-точно на буквата „О“.

Хък изпусна през устния си отвор доволна въздишка. И четирите й очни стълбчета се разлюляха, сякаш раздвижени от весел вятър.

— И моето впечатление е такова.

 

 

Скупчихме се до илюминатора, понеже корпусът започна да скърца и да се разтърсва, което говореше за рязка промяна в налягането. Скоро външният свят започна да изсветлява и разбрахме, че подводницата приближава целта си. През плитките води зад стъклото струяха слънчеви лъчи. И на четиримата малко ни се зави свят — от промяната на налягането, предполагам. Клещовръх надаваше съскащи викове, радостен, че се е завърнал в познат свят, където щеше да си е у дома. (Макар и без удобствата на клановото си гнездо.) Скоро водата се отдръпна от прозореца и видяхме сушата.

Наклонени обелиски и бетонни скелети, събрани на огромни групи по брега.

„Буюрски руини — помислих си. — Това трябва да са шубраците на юг от Цепнатината, където някои градове са били оставени само на разрушителното въздействие на вълните и вятъра. Гласът сигурно е прочел дневника ми и е научил, че искаме да дойдем тук. Щом се налага да бъдем поставени под карантина, това е най-подходящото място.“

Преди да се качим на „Ууфонска мечта“ Хък бе мечтала за тези древни обекти. Сега тя подскачаше на колелата си, изгаряща от нетърпение да слезе на брега и да започне да чете стенните надписи, които, както казваха, изобилствали на това място.

В стаята влезе една от шестоногите амфибии и ни даде знак бързо да я последваме. Несъмнено фувнтусите искаха да ни свалят на брега преди да бъдат забелязани от враговете си. Хък тръгна след Клещовръх. Ур-ронн ме погледна и разтърси дългата си шия в урско свиване на рамене. Поне тя сигурно мечтаеше да избяга от цялата тази вода и влага. Районът пред нас изглеждаше приятно сух.

Но не би.

Този път се разбунтувах аз.

— Не! — Здраво стъпих на пода и гръклянната ми торбичка изкънтя: — Никъде не мърдам!

Приятелите ми се обърнаха и ме зяпнаха — и сигурно видяха хуунския ми инат в положението на крайниците ми и в начина, по който стисках патериците. Амфибията се развълнува и стъписано записука.

— Няма да слезем! — настоях аз.

— Алвин, всичко е наред-ред — измърмори Клещовръх. — Те обещаха да ни оставят много храна, а и аз мога да ловувам по брега…

Поклатих глава.

— Няма да позволим да ни захвърлят заради собствената ни тъпа безопасност като безпомощни хлапетии. Надалеч оттам, където се случват истинските неща. Важните неща!

— За какво говориш? — попита Хък. Амфибията напразно продължаваше да маха с четирите си ръце. Накрая се появиха два големи фувнтуса. Облечените им в метал дълги хоризонтални тела висяха между шест стоманени крака. Но аз отказах да се подчиня. Посочих най-близкия, който ме гледаше с огромните си черни изцъклени очи, разположени от двете страни на заострената му глава.

— Свържете се с вихрещия се глас и му кажете. Кажете му, че можем да ви помогнем. Но ако ни оставите на този бряг, няма да имате никаква полза. По този начин няма да ни запушите устата, защото по най-бързия начин ще намерим обратния път до вкъщи. Ще се насочим към Цепнатината и ще сигнализираме на приятелите си. И ще им кажем истината за вас!

— Каква истина, Алвин? — прошепна Ур-ронн.

Издадох дълбока умбла, за да подчертая думите си.

— Че знаем кои са.