Дейвид Брин
Брегът на вечността (11)

Рети

Яростният вятър на полета изсушаваше влагата в разплаканите й очи и й спестяваше срама от сълзите, които се стичаха по лицето й. И все пак Рети можеше да плаче от гняв при мисълта за загубените надежди. Легнала по очи върху твърдата метална плоча, вкопчила се в ръбовете й с ръце и крака, тя усещаше силния вятър като клони, които закачаха косата й и я шибаха по лицето, понякога до кръв.

Но иначе просто се бореше за живота си.

 

 

Предполагаше се, че чуждоземната машина под нея трябва да е неин верен слуга! Но проклетото нещо не искаше да намали скоростта на паническото си отстъпление, дори след като всички опасности отдавна бяха останали назад. Ако Рети паднеше, в най-добрия случай щяха да й трябват дни, за да се довлече обратно до родното си село, където само преди по-малко от мидура й бяха устроили кратка, но ужасна засада.

Мислите й бушуваха. Плановете й се провалиха само за няколко удара на сърцето — и всичко това по вина на Дуер!

Тя чу младия ловец да стене, хванат от метални ръце под машината. Но докато повреденият боен робот безразсъдно продължаваше да бяга, Рети не обръщаше внимание на мъките на Дуер, навлечени му от самия него с изминаването на целия път до тези гадни Сиви хълмове от спокойния му дом край морето — Склона, — където шест разумни раси живееха на много по-високо равнище на безпросветна мизерия, отколкото собственият й роден клан от окаяни диваци. Защо им беше на склонярите да се влачат на две хиляди левги, за да стигнат до тази ужасна пустош?

Какво се бяха надявали да постигнат Дуер и неговите приятели? Да победят жестоките роднини на Рети ли?

Можеше да прави със смрадливия й клан каквото си иска, изобщо не й пукаше! А също и с бандата на урските преждевремци, които Кун бе победил с огън от разузнавателния си кораб. Да, можеше. Само че не можеше ли тихо да изчака в гората, докато Рети и Кун си свършат работата и отлетят? Защо му трябваше да припира и да напада робота й?

„Сто на сто го направи от злоба. Сигурно не е можел да понесе мисълта, че съм единствената местна, която има възможност да се чупи от тая дупка.“

В душата си обаче Рети разбираше, че не е така. Сърцето на Дуер не беше такова.

„Мойто пък е.“

Когато ловецът отново простена, тя ядосано измърмори:

— Ако не успея да се измъкна от тази каша, дето я забърка, ще съжаляваш още повече, Дуер!

Толкова за славното й завръщане у дома.

Отначало й се бе струвало забавно да се завърне, да се спусне от осеяното с облаци небе със сребърната стрела на Кун и гордо да се изправи пред удивените погледи на дрипавите си братовчеди, тормозили я цели четиринайсет ужасни години. Какъв по-подходящ връх на отчаяната й игра отпреди няколко месеца, когато най-после беше намерила смелост да избяга от цялата тази мръсотия и бедност, за да се отправи сама в търсене на легендарния Склон, който дедите й бяха напуснали заради „свободния“ живот на диви преждевремци.

Далеч от досадните правила на мъдреците за това какви животни можеш да убиваш. Далеч от отегчителните закони колко бебета можеш да имаш. Далеч от необходимостта да търпиш съседи с четири крака или такива, които се търкалят на бръмчащи колела.

Рети изсумтя от презрение към основателите на племето си.

„Далеч от книги и медицина. Живот на диви зверове!“

Беше й писнало и избяга, за да намери нещо по-добро или да умре.

Пътуването, което насмалко щеше да завърши фатално, почна през ледени потоци и сухи пустини. Най-тежкото й премеждие бе през планинския проход, водещ към Склона, когато преследваше загадъчната метална птица и попадна в паяжината на мулк-паяка. Паяжина, превърнала се в страшен капан — пипалата на паяка се затвориха около нея и от тях закапаха златисти капчици, ужасно съхраняващи…

Връхлетя я неканен спомен — Дуер, който с блестящо мачете си пробиваше път през смъртоносния гъсталак и после я скри с тялото си от пламналата паяжина.

Спомни си пъстрата птица, озарена от пожара, коварно убита от робот, идентичен с нейния „слуга“. Онзи, който сега я отнасяше Ифни знае къде.

 

 

Един завой присви стомаха й и едва не я изхвърли от робота.

— Идиот! — изкрещя тя. — Никой вече не стреля по теб! Имаше само няколко склоняри и всичките бяха далеч. Вече нищо на Джиджо не може да те хване!

Но обезумялата машина се носеше напред върху възглавница от невероятна божествена сила.

Можеше ли машината да усети презрението й? На Дуер и двама-трима негови приятели, въоръжени с примитивни стрелящи пръчки, им бяха трябвали само няколко дури, за да обезвредят и отблъснат така наречения боен бот, макар и на известна цена.

„Ифни, каква каша! — Тя се загледа в саждивата дупка, останала от откъснатата по време на изненадващото нападение на Дуер антена. — Какво ще кажа на Кун?“

Положението й на почетна звездна богиня вече беше разклатено. Разгневеният пилот можеше просто да я изостави сред тези хълмове, където бе отраснала, сред диваците, които мразеше.

„Няма да се върна в племето закле се Рети. — По-добре да ида при дивите глейвъри и да ровя буболечки в Отровната равнина.“

Всичко беше по вина на Дуер, разбира се. Не можеше да понася стоновете на този млад глупак.

„Насочваме се на юг, накъдето отлетя Кун. Роботът сигурно бърза да докладва лично, след като вече не може да говори от разстояние.“

И понеже бе виждала колко вещ е Кун в мъченията, Рети осъзна, че се надява раната на крака на Дуер отново да се отвори. Смъртта от загуба на кръв щеше да е много по-безболезнена.

 

 

Машината прекоси Сивите хълмове и се спусна към осеяната с дървета прерия. Потоците се сливаха в река, която бавно се извиваше към тропиците.

Пътуването стана по-спокойно и Рети рискува отново да седне. Но роботът не пое по очевидно най-краткия път над водата, а следваше всеки завой и понякога прелиташе покрай покритите с тръстика плитчини.

Районът изглеждаше приятен. Подходящ за отглеждане на стада или земеделие, ако знаеш как да го правиш и не се страхуваш, че ще те заловят.

Това й напомни за всички чудеса, които беше видяла на Склона, след като едва се спаси от мулк-паяка. Народът там владееше всевъзможни хитри изкуства, които липсваха на нейното племе. И все пак, въпреки фантастичните им вятърни мелници и градини, метални сечива и хартиени книги, когато стигна на Поляната на събора, склонярите й се сториха смаяни и уплашени.

Онова, което толкова бе объркало Шестте раси, беше неотдавнашното пристигане на звезден кораб, сложил край на продължилата две хилядолетия изолация.

Космонавтите й се бяха сторили прекрасни. Кораб, собственост на невидими ротенски господари, но управляван от човеци, толкова красиви и знаещи, че Рети би дала всичко, за да е като тях. А не обречена дивачка с обезобразено лице, водеща мизерно съществувание на забранен свят.

В нея се беше събудила дръзка амбиция… и тя я бе осъществила със смелост и кураж! Рети опозна онези надменни мъже и жени — Линг, Беш, Кун и Ран — и се постави на услугите им. И когато я помолиха, с радост отведе яростния Кун в стария лагер на племето си и само за четвърт ден се отрече от предишното си геройско пътуване, като дъвчеше галактянски вкусотии, загледана през прозореца на кораба към пустошта под тях.

Мръсните й братовчеди си платиха за годините на тормоз — и смаяно я гледаха, преобразена от парцаливо гаменче в Рети, звездната богиня.

Само този триумф да можеше да продължи!

 

 

Дуер я повика и тя сепнато се върна в действителността.

Надникна през ръба и видя обруленото му от вятъра лице, буйната черна коса, спечена от засъхнала пот. Единият крачол на панталона му от еленова кожа бе подгизнал под набързо направената превръзка, макар че кръвотечението очевидно беше спряло. Хванат в здравите пипала на робота, Дуер стискаше лъка си, сякаш това бе последното нещо, с което би се разделил. Рети почти не можеше да повярва, че някога е смятала това примитивно оръжие за достатъчно ценно, за да го открадне.

— Какво искаш? — попита тя.

Младият ловец я погледна и изхърка:

— Вода!

— Дори да имам — измърмори тя, — защо трябва да я деля с теб?

Шумолене на кръста й. От торбичката на колана й се подаде тясна глава. Проблеснаха три тъмни очи — две с клепачи и едно без зеница, многофасетно, досущ като скъпоценен камък.

— жена не лъже тоз! жена има водна бутилка! аз усеща горчив неин мирис.

При тази неканена намеса на миниатюрния си „съпруг“ Рети въздъхна.

— Останала ми е само половинка. Никой не каза, че ще пътуваме дълго!

Малкият урски мъжкар неодобрително изсъска:

— жена поделя я с тоз, иначе лош късмет идва! Не намира безопасна дупка за личинки или ларви!

Рети едва не възрази, че бракът й с „аз“ не е действителен. Двамата никога нямаше да имат „личинки“. Но урсът изглеждаше категоричен в намерението си да играе ролята на нейна джобна съвест.

„Изобщо не трябваше да му разказвам как Дуер ме спаси от мулк-паяка. А твърдят, че мъжките урси били тъпи. Какъв късмет да се омъжа за гений!“

— Уф… добре де!

Бутилката, чуждоземно чудо, тежеше колкото водата в нея.

— Недей я разлива — предупреди ловеца тя и отпусна червеното въже. Той жадно я хвана.

— Не бе, глупако! Запушалката не се издърпва като тапа. Завърти я, докато не се отвори. Така е добре. Леле, че невеж склоняр!

Рети не спомена за това, че идеята за въртяща се запушалка беше озадачила и самата нея, когато Кун и другите временно я бяха приели сред даниките. Разбира се, това бе преди да стане толкова образована.

Рети нервно го наблюдаваше как пие.

— Не хаби нито капчица. И да не си посмял да я изпиеш цялата! Чуваш ли ме? Стига, Дуер. Стига вече!

Но той не обръщаше внимание на протестите й и продължаваше да пие въпреки ругатните й. После, когато изпразни бутилката, й се усмихна с напуканите си устни.

Прекалено смаяна, за да реагира, Рети разбра — тя би направила абсолютно същото.

„Да — отвърна вътрешният й глас. — Но не го очаквах от него.“

Гневът й се изпари, когато Дуер се изви, наведе се и присвил очи заради вятъра, хвана въжето в едната си ръка, а бутилката в другата, сякаш очакваше нещо да се случи. Летящата машина прехвърли един нисък хълм, издигна се над някакви трънливи шубраци, после се спусна от другата страна, избягвайки клоните на няколко дървета. Рети здраво се държеше, „аз“ се гушеше в безопасност в торбичката й. Когато подскачането свърши, тя отново надникна надолу… и се дръпна, сепната от две черни мънистени очи!

Пак този проклет нур! Онзи, който Дуер наричаше Калнокракия. Тъмното гъвкаво създание на няколко пъти се опита да се изкатери от мястото си между тялото на ловеца и пролуката в корпуса на робота. Но на Рети не й харесваше как Калнокракия се облизва към „аз“ и показва острите си като игли зъби. Сега нурът стоеше върху гръдния кош на Дуер и опипваше с предни лапки за следващия си опит.

— Чупи се! — замахна към ухилената тясна муцуна тя. — Искам да виждам какво прави Дуер.

Нурът с въздишка се върна на мястото си под едната страна на робота.

Вниманието й привлече син проблясък и Дуер хвърли бутилката долу. Тя се пльосна в плитката вода, остави зад себе си пенлива бразда, а после младият мъж я изтегли обратно.

„И аз трябваше да се сетя! Ако бях достатъчно близо, за да го направя.“

Дуер беше загубил кръв, затова не можеше да не го остави да пие и да пълни шишето още няколко пъти преди да й го върне.

„Да. Не мога. А и той ще ми го върне пълно.“

Хрумна й тревожна мисъл.

„Ти му вярваш. А той е враг. Докара цял куп неприятности на теб и на даниките. Но ти би му доверила живота си.“

Рети не изпитваше подобно доверие в Кун, този обожаващ ротените звезден воин.

Дуер за последен път напълни бутилката и я вдигна нагоре.

— Благодаря, Рети…

Лицето й се изчерви — усещане, което не й харесваше.

— Няма нищо. Просто ми хвърли въжето.

Не успя да го хване дори след пет-шест опита. „Какво ще стане, ако не мога да си взема шишето?“

Нурът се размърда, захапа въжето, после се покатери по гърдите на Дуер и се плъзна към ръката на Рети. „Е — помисли си тя, — щом иска да е от полза…“

Протегна ръка надолу, нурът подскочи и се изкатери с нокти по нея като по лиана. Рети ахна, но преди да успее да реагира, Калнокракия вече бе горе и самодоволно се хилеше.

Малкият „аз“ изскимтя, скри глава в торбичката и затвори ципа.

Рети видя, че по ръкава й се просмукват кървави петна, и гневно замахна, за да блъсне нура долу. Но Калнокракия с лекота отскочи, после чаровно се ухили, приближи се с нисък гърлен звук и й подаде бутилката в двете си сръчни предни лапки.

С тежка въздишка Рети я взе и остави нура да се настани отгоре — в отсрещния край, по-далеч от „аз“.

— Очевидно не мога да се избавя от нито един от вас, нали? — попита тя.

Калнокракия изцвъртя. Отдолу Дуер се засмя — иронично и уморено.