Руби Диксън
Огънят в целувката му (9)

Глава 9

Саша

Преминах покрай избелелите редове на списанията към хартиените книги на щанда. Ръцете ми минаха понякога лъскавите корици, докосвайки изображенията на очарователни двойки на интригуващи пейзажи. Любовни истории. Боже, толкова отдавна не бях чела някоя, а тук имаше десетки. Сграбчих една, развълнувана, след това друга и ги сложих в количката. Няколко от книгите бяха нападнати от мишки и плъхове, но повечето бяха непокътнати, така че започнах да ги слагам в количката, спирайки само за да прочета анотацията с чиста радост. О, романс с шотландец. Обичах тези. Имаше още една с шейх и милиардер.

В този момент можеха да бъдат и приказки, но не ме интересуваше. Обичах ги. Нямах търпение да се изгубя в страниците им за няколко часа.

Дакх взе една, помириса я — изглежда миришеше всичко, — и облиза страницата. Чух звука на късаща се хартия.

Извиках и я изтръгнах от ръцете му.

— Не! Дакх! Не ги късай! Това са истории!

Дакх изглеждаше изненадан от реакцията ми.

Прегърнах книгата — скъпоценна, скъпоценна книга — и се намръщих към него.

— Трябва да си внимателен с книгите. Не можеш да късаш страниците, историята се прекъсва. — Показах му книгата и как внимателно да разгръща страниците. — Виждаш ли? По този начин.

Той я взе и разгърна една страница от ляво на дясно, гледайки ме. Изглеждаше трудно с ноктите му, но се опитваше. И това е нещо.

Кимнах му с одобрение и добавих книга в количката.

— Ще вземем нещо за четене. — Щях да ги махна по-късно, в случай че се нуждаехме от провизии, но ако можех да взема книги, исках да го направя. Да ги видя ме накара да осъзная колко много ми бе липсвало четенето. Обичах добрата история, а от толкова дълго не бях видяла такава. Преди четях през цялото време. А на този рафт имаше толкова много любовни романи, които ме зашеметиха. Взех друг, обърнах го и прочетох текста на гърба му, галейки с ръка корицата. Милиардери. Изглеждаше един вид глупаво да чета за такива в момента, но ще го направя. Просто исках хубава, романтична история, която да ме погълне за няколко часа. Добавих и тази в количката, след това взех друга с яркосиня корица.

Бях толкова очарована от книгите, че ми отне един момент да осъзная, че Дакх души въздуха с намръщено изражение. Погледнах го, след което го подуших и аз — някаква ужасна миризма. Той се огледа и се запъти надолу по пътеката, търсейки източника.

— Нещо не е наред ли? — извиках.

— Дакх — отговори.

— Вярно. Все забравям, че не можеш да ми отговориш — спрях да докосвам книгата в ръцете си и я сложих при останалите неща и се обърнах в другата посока. Когато го направих, видях нещо да се движи между два въртящи се рафта с дрехи.

И приличаше на човек. Жена.

Хмм.

— Ще проверя в тази посока, Дакх — викнах му, бутайки количката напред, сякаш не е голяма работа. Все едно не бях видяла да минава жена. — И ще огледам за още книги.

Той изсумтя нещо, потвърждавайки думите ми. Съмнявам се, че ги е разбрал, но не се помръдна, все още душеше въздуха в края на коридора, сякаш го притесняваше.

Бутах количката си надолу по главната пътека на магазина, близо до облите стойки за дрехи. Не се страхувах — човекът, когото видях, приличаше на жена, и ако се криеше тук сама, трябваше да има добра причина. Освен ако не е с някого, разбира се, но се чувствах странно безстрашна. Може би защото бях с дракон и можеше да изпече всеки, който ни заплашваше.

Рафтовете изглеждаха достатъчно невинни. Погледнах облеклото вътре. Бяха нощници — грозни такива, — и се престорих, че ги оглеждам, пипайки с пръсти едната.

— Видях те — прошепнах. — Коя си ти?

Две от нощниците се отместиха и едно лице застана пред мен. Беше жена, някъде на моята възраст. Не беше толкова слаба или мръсна като повечето от Форт Далас и черната й гъста коса беше прибрана в две чисти, блестящи плитки. Носеше риза, която бях видяла на един от рафтовете по-рано. Не я познавах и се чудех колко време е била тук.

Тя огледа коридора с книгите, където оставих Дакх, след това мен.

— Това е домът ми — каза ми, повдигайки брадичка с предизвикателен жест. — Искам ти и гаджето ти да си тръгнете.

Гаджето ми? Само ако знаеше какъв беше наистина.

— Страхувам се, че не мога да му кажа какво да прави. Тук има много неща, които можеш да използваш. Обещавам, че няма да вземем много.

Тя сви рамене и се изправи.

— Вземете каквото искате. Има много дрехи.

Е, това беше по-лесно, отколкото очаквах. Усмихнах й се.

— Оценявам го. Аз съм Саша. От Форт Далас съм. Ти… — Поколебах се, опитвайки се да намеря най-добрия начин, по който да попитам. Номадите не се приемаха много добре във Форта. Бяха склонни да са отшелници, убийци или крадци, които бяха изритани от фортовете си и бяха взели беззаконието на пътя със себе си. — От близък Форт ли си? — Попитах учтиво, въпреки че знаех отговора.

Жената поклати глава.

— Идвам от запад. Има Форт наблизо?

— Е, не толкова близо. Ако следваш магистралата, ще минеш през руините на Стария Далас, там е фортът. Но също има и много дракони. — Огледах се наоколо. — Сама ли си тук?

Тя настръхна, изглеждаше нервна.

— Има ли значение?

— О! Не, просто бях любопитна. — Отново й се усмихнах приятелски, защото можех да се видя в очите й. Тя бе млада, сама и уплашена. Кой не е бил на нейно място? — Просто съм шокирана, че това място не е било нападнато, това е всичко.

— Номадите идват от време на време, но се уверявам, че не остават дълго. — Звучеше по-твърда, отколкото изглеждаше, когато го каза. — Не твърде често, обаче — магистралата е задръстена от счупени коли и не пропуска твърде много пътници.

Имаше право. Спомних си линиите на колите там. Не се сблъскваш с много коли или мотоциклети, защото не се намираше бензин. Пътниците, които се движеха с колелета, вероятно щяха да се придвижат толкова далеч. Никой от Форт Далас не минаваше през портите. Е, на теория. Всъщност градът имаше сносно количество проучващи, но това беше тайна.

— Никога не съм била толкова далеч. Има ли наоколо други магазини?

Жената сви рамене.

— Ако има, не съм ги видяла. — Главата й се наклони и ме огледа с любопитство. — Аз съм Ема, между другото. Ема Аройо. Как стигна дотук, без да бъдеш изядена от дракон?

— Какво? — Бях леко нервна от въпроса, защото Дакх беше на малко разстояние от тук.

— Ловят жени — каза равно Ема. — Видях го с очите си. Видях как дракон отвори една сграда, само за да вземе една жена от вътре. Видях един да отвлича жена от номадски лагер. Оставят едни, а други — бум. Хващат ги с ноктите си.

Втренчих се в нея с широко отворени очи. Описанието й попадаше твърде близо до истината.

— Те… вървят след жени?

Тя докосна носа си.

— Имам теория. Могат да ни подушат. Затова съм в безопасност тук. Покривам мириса си.

О, това ли бе подушил Дакх? Бях изненадана от нея — и леко впечатлена от изобретателността й.

— В такъв случай защо си сама тук?

Изражението й се изглади.

— Невинаги съм била сама. — Ема поклати глава и се плъзна от мястото си под стойката, за да застане до мен. Изпълваше ризата и дънките си достатъчно, за да разбера, че ядеше добре, кожата й беше чиста, черната й коса сияеше и завидях на чертите й. Също така забелязах, че носеше няколко ножа, прикрепени към крака й, както и колан с още ножове. Освен това се показа и пистолет на кръста й.

И отново знаех, че трябва да съм притеснена от вида й, но се чувствах сякаш Дакх се беше погрижил. Забавно как работеше това. Тъмничарят ми нямаше да позволи да ми се случи нещо, така че за пръв път от много време… бях безстрашна.

Странно осъзнаване.

— Ако питаш как така съм в безопасност, това е урина от елен — каза ми Ема.

— Какво? — Не съм сигурна дали чух правилно.

— Урина от елен. — Издърпа бутилка от джоба си и пръсна във въздуха. Моментално вонята, която бяхме усетили на влизане, насити въздуха и се отдръпнах, кашляйки. Ема изглеждаше удовлетворена от реакцията ми. — Искаш да знаеш как съм в безопасност? Ето как.

— К-как, по дяволите, си взела това?

— Продават я в отдела за спортни стоки. Познавах ловец, когато Разрива за пръв път се появи. Каза ми, че я използва, за да прикрива миризмата си от драконите. Очевидно са с много остро обоняние. Каза, че използва миризмата, за да бъде в безопасност. Знам, че вони. Свикваш след време. — Сви рамене. — Не му повярвах, обаче, докато приятелката ми Антония беше взета, а аз не. Единствената разлика, която имаше помежду ни, беше, че тогава имах буркан с урина в раницата си и тя му е замирисала — поклати глава. — След това гледах постоянно да се снабдявам с нея. Аз… — Очите й се разшириха и се втренчи в нещо зад мен.

Погледнах над рамото си. Дакх беше там и… е, не изглеждаше щастлив. Челюстта му е стегната, юмруците свити и очите му от дълбок кехлибар се променяха към подозрително черен цвят.

— Ъм, Ема? Знам, че това е твоето място, но може би искаш да си тръгнеш — прошепнах й. — Не е безопасно…

Ема издърпа оръжието си с треперещи ръце и го насочи към Дакх.

— К-какво мамка му, е той?

Ахнах, замръзвайки на място при вида на оръжието.

— Просто мъж…

— Глупости! Погледни очите му! — Тя премигна, взирайки се. — И рога. Какво, по дяволите?

Ниско ръмжене се разнесе от Дакх. Едновременно бях разочарована и разтревожена. Исках да си поговоря с жената по-дълго, но изглежда, че нямаше как да стане.

— Свали оръжието, Ема — казах ниско. — Не искаш да го простреляш.

— Мамка му не искам! — Ръцете й трепереха, което ме правеше нервна. — Какво е той?

— Дракон — казах бързо, преди Ема да започне да стреля. — Но не е от лошите! Обещавам — може би лъжех за това, но освен това и не исках Дакх да бъде прострелян. — Мога да обясня.

— Но… как… — Погледът й се местеше между него и мен. — Как може да бъде човек, ако е дракон?

— И аз се питам напоследък как е възможно това — казах й, поглеждайки Дакх с предпазлив поглед. Ръмженето му се усилваше и определено не звучеше приятелски. — Мисля, че засега ще трябва да се махнеш, става ли? Върни се, когато си тръгнем. Не е безопасно за теб. Той е наистина властен.

— Но…

Дакх удари с ръка. По-бързо от светлината изби оръжието на Ема и то се плъзна по пода. Лицето й побеля и с нестабилна крачка отстъпи.

О, Боже. Не можех да го оставя да я убие.

— Ще го разсея. Бягай, докато го правя.

Вниманието на Ема се раздвои между нас отново, след което кимна, треперейки.

— Дакх — казах с най-сладкия си глас. Сложих ръка на раменете му. — Обърни ми внимание, може ли?

Но очите му бяха убийствено черни и можех да видя дима, който започна да излиза от ноздрите му, въпреки че е в човешка форма. Това не бе добре. Трябваше да измисля нещо или Ема умираше. Спомен за червен дракон и откъснатия му врат мина през мен и преглътнах трудно.

Чакай. Ема каза миризма. Драконите се привличаха от аромата. А Дакх винаги миришеше косата ми.

О, Боже. Той тръгна напред, ноктите му се повдигнаха, дори когато Ема пристъпваше назад, издърпвайки нож от колана си. Нямаше повече време за мислене. Вдигнах роклята си, плъзнах ръка в бикините си и потърках, след това побягнах напред, държейки ръката си вдигната.

— Искаш миризма? Ето.

Дакх спря по средата на крачката си. Обърна се към мен, златното започна да изпъстря черното. Ръмженето му се промени и веднага се покрих с пот.

Зад нас Ема отстъпваше, бягайки между рафтовете с дрехи и изчезна във вътрешността на магазина.

— Точно така — прошепнах, наполовина изненадана, че това проработи толкова добре, и леко разтревожена, че се получи. — Харесваш миризмата, нали? Предполагам, че харесваш моята.

Той пристъпи към мен и хвана китката ми. Докосването му беше изненадващо нежно за заплашителен дракон-мъж на ръба да атакува непознат. Затегна хватката си и вдигна ръката ми до носа си и вдиша дълбоко. След това облиза пръстите ми, грапавостта на езика му се разпространи по кожата ми.

Потреперих. Бях разкъсана между това да съм ужасена… и леко възбудена. Никога не бях имала контрол в сексуална ситуация преди и сега ми се струваше забранено и вълнуващо.

Дакх облиза пръстите ми с чувствени, дълги движения на езика си, след това го направи и на дланта ми. Когато най-накрая свърши, очите му бяха златни. Взря се в мен, а ноздрите му се разшириха, подушвайки въздуха.

— Са-ча.

— Точно така — прошепнах.

Придърпа ме близо до себе си и зарови носа си в косата ми, дишайки дълбоко. Бях пълна с противоречиви емоции, докато го правеше — страхувах се леко от свирепостта му, но също и бях привлечена от нея, което ме караше да се чудя дали нямаше нещо сбъркано в главата ми. Държеше ме в плен. Не трябваше да го харесвам повече, отколкото харесвах Тейт.

Но си помислих за начина, по който облиза дланта ми, и отново потреперих, защото това бе най-неприличното, интензивно и странно сладко нещо, което някога бях преживявала.

— Ема си отиде — прошепнах му. — Сега сме само аз и ти, разбираш ли?

— Са-ча. — Изръмжа, притискайки ме по-силно. Раненото ми бедро ме заболя и трепна, чудейки се внезапно дали не бях отхапала по-голяма хапка, с която да не мога да се справя.

Защото напрегнатият му поглед не се отместваше и се притесних, че щеше да се наложи да разменя секс срещу безопасността си.

Точно както го правех с Тейт.

Мисълта ме изпълни със себеомраза.