Руби Диксън
Огънят в целувката му (45)

Глава 45

Дакх

Гарваните бяха моите спътници, докато правех кръгове в небето в безкрайно търсене на половинката си. Никога не бях осъзнавал колко е голям светът, колко много земя трябва да претърся.

Колко малка е една човешка женска.

От цяла вечност не бях чувствал мислите й и с всеки изминал момент отчаянието ми нарастваше и гарваните се умножаваха. Вече крещяха ужасяващи неща, окуражаваха ме да опожаря сградата, покрай която минавах, или да унищожа тази барикада. Превърни това дърво в пепел, това поле в прах.

Но полето бе пълно с цветя и знаех, че моята Саша ги обича, затова се приземих там и изчаках, надявайки се, че умът й ще се свърже с моя. Че някак си съм я пропуснал и тя е тук, чакайки ме. Че е в безопасност.

Че не е ранена или я боли.

Знаех, че не е мъртва. Слабата нишка на ума й бе там и трябва да я следвам колкото мога по-плътно, опитвайки се да я удебеля, да засиля връзката ни. Да чуя мислите й да се изливат в ума ми. Засега нямаше нищо.

Провалях я, осъзнах с безнадеждност. Провалях сладката си половинка, която трябваше да защитавам.

„САША“, извиках отново яростно. Вложих всичко, което бях, във вика на ума си и го изпратих като светкавица. „САША, ТУК СЪМ“.

Имаше само тишина. Дори гарваните не посмяха да проговорят.

Яростно се оттласнах от полето с цветя и се издигнах във въздуха. Нямаше да спра, докато умът ми не докосне нейния отново. Тя съществуваше. Просто трябваше да намеря къде е и да я спася.

И щях да получа голямо удоволствие от унищожаването на тези, които я бяха взели от мен.

Използвах дългите ленти от твърд бетон — Саша ги наричаше „магистрали“ — за ориентири. След като я следвах колкото дълго мога се обърнах и отидох в друга посока. Това продължи много дълго време, но останах близо до руините на Стария Далас. Тя бе тук. Някъде. Не исках да мисля какво ще се случи, ако този, който я е взел, я отведе по-далеч, докато аз спя, и да изгубя нишката на ума й напълно.

Няма да спя, докато не я намеря.

„САША“, извиках отново, докато се обръщах в друга посока, снижавайки се, за да проследя друга магистрала.

„Дакх?“

Мисълта бе слаба, но красива.

„ТУК“, извиках й, колкото силно мога. „ТУК СЪМ. КЪДЕ СИ?“ Кацнах на върха на върха на една сграда, за да мога да се концентрирам върху мислите й по-ясно. „Кажи ми къде си и ще дойда за теб!“

„Аз… не знам къде съм. Хората, които ме взеха, ме държат със завързани очи. В стар хотел съм, но има десетки такива в града, Дакх.“

Гарвани затрептяха в периферното ми зрение и гневът ми се разгоря. Мислеха да я задържат далеч от мен? От половинката й? От защитника й? Ще изгорят.

„Ще намеря коя сграда е“, заклех се. „Ще последвам мириса ти…“

„Покрили са ме с прикриващ аромат, Дакх. Все още не искат да ме намериш. Намислили са нещо. Не можеш да дойдеш за мен. Твърде опасно е.“

„Не ме интересува, че е опасно. Ти си моя, за да защитавам.“

„Дакх, не. Спри и ме чуй, става ли? Моля те.“

Въпреки че това бе най-трудното нещо, което някога съм правил, се принудих да спра, да й отделя внимание. Гарваните кръжаха наоколо, чакайки, но ги прогоних. Моята Саша бе най-важното нещо сега. Нищо друго няма значение.

„Говори и ми кажи защо не мога да дойда за теб.“

„Има нещо странно тук“, каза тя. „Ема е тук. Тейт също беше, но го убиха. Той е този, който им е казал къде да ме намерят.“

„Кой те взе? Кои хора? В кошера ли си?“ Краката ми се напрегнаха и бях готов да излетя отново.

„Не, не съм там. Не знам къде сме. На скрито място. Не искат да ме намериш. По-точно, искат, но не сега. Мисля, че подготвят капан, който още не е готов. Затова ме държат с вързани очи и маскират миризмата ми. Искат да чакат и искат от мен да те привлека.“

„Значи мога да ги унищожа?“ Вложих пламък в мислите си.

„Точно това е — мисля, че искат да те пленят. Имат друг дракон, когото държат, Дакх. И лидерът им? Мисля… мисля, че е Драконѝ. Името му е Азар и се представя за човек. Мирише като Драконѝ, кожата му е гореща, но звучи като другите хора, и не е луд. Толкова е странно…“

Ярост се надигна в мен. Издишах огромно количество пламък и близкото дърво се запали. Почувствала е кожата му?

„Докоснал те е? Той ще УМРЕ.“

„Не така, бейби. Обещавам. Моля те, моля те, слушай. Можеш да ме чуваш, нали? Концентрирай се върху гласа ми. Успокой се. Мисли за мен. Спокойно. Не можеш да загубиш ума си, бейби. Имам нужда да си фокусиран. Трябва и двамата да сме добре. Имам нужда да мога да разчитам на теб. Можеш ли да останеш спокоен заради мен?“

Изръмжах ниско. Всеки инстинкт, който имах, ми казваше, че трябва да отида и да спася половинката си. Че трябва да игнорирам думите й и да последвам аромата и ума й, докато я намеря. Можех да опожарявам всяка сграда от тук до океана. Ще я намеря. Достатъчно силен бях, за да победя всеки друг дракон.

Но в тона й имаше загрижена нотка, която ме предпази от това да тръгна. Наистина бе загрижена за мен.

„Разбира се, че съм разтревожена. Поставят ти капан. Ако нещо те нарани, ще бъда унищожена, Дакх. Ти си единственото нещо, което ме предпазва да не полудея.“

Надигащата й се паника ме накара да осъзная, че това, което казва, е истина. Имаха половинката ми. Взели са я умишлено, с цел да ме атакуват. Знаеха, че ще изгубя контрол, ако тя е в опасност, и разчитаха на това. Въпреки че противоречеше на всичко, което съм — и всичко, което гарваните гракаха в ума ми, — трябваше да слушам.

„Това е… трудно. Ще се опитам.“

Усетих облекчение в мислите й.

„Благодаря ти, бейби. Можеш да го направиш. Ако сме умни, можем да се измъкнем от това. Знам, че можем. Ема каза, че ще ми помогне.“ Умът й се изпълни с усещания — миризми, звуци, чувството от ръка, звукът на акцент — осъзнах, че трябва да принадлежат на този, който я е взел. Азар. Избирах от спомените й, отхвърляйки удоволствието, което почувствах, от смъртта на Тейт. Сега не е времето.

„Знаеш ли кой е той?“, попита тя. „Този Азар?“

Името ми бе непознато и тя нямаше лице, с което да го свърже. Гарваните не казаха нищо, но те никога не го правят. Не ми звучеше познато, но може би това не е неговото Драконѝ-име.

„Ще видя какво мога да открия. Дакх, знам, че е трудно, но трябва да стоиш далеч.“

„Моя Саша…“

„Не, слушай ме.“ Мислите й са твърди. „Можем да останем свързани така, но не искам да се приближаваш. Не и докато не разбера какво става.“

„Той ще те нарани“, изпратих й аз, мислите ми клокочеха от прикрит гняв. Само мисълта тя да е в опасност ме подлудяваше.

„Няма“, отговори ми твърдо. „Ако искаше да ме убие, вече щеше да го е направил. Имаха доста проблеми, за да се уверят, че съм тук и в безопасност. Хранят ме и ме оставят да отида до банята. Това означава, че искат нещо. Докато не разбера какво, искам да стоиш далеч.“

Ръмжене се заформи в гърлото ми.

„Липсваш ми, мой сладък огън. Тревожа се за теб.“

Можех да почувствам тъгата й.

„Знам, бейби. Също съм и уплашена. Но ще сме умни. Ако просто се щураме наоколо, няма да сме по-добри от всички дракони, които нападат Форт Далас, знаеш ли? Трябва да сме силни. Обичам те. Просто помни това.“

„Дори ако съм в главата ти?“

„Липсваш ми, когато не си. Дори когато те отпратих, го отричах.“ Почувствах как мислите й се изпълниха с мрачна, тъжна развеселеност. „Наистина го отричам сега.“

Имах чувството, че някой стиска сърцето ми.

„Ако са те наранили по някакъв начин…“

„Всичко ще е наред, Дакх. Обещавам.“ Мислите й бяха изпълнени с любов. „Стой, където си, и говори с мен, става ли? Просто говори. Прави ми компания. Не е толкова отчайващо, след като ме откри.“

Ноктите ми се забиха в бетона, но направих това, за което ме помоли.