Руби Диксън
Огънят в целувката му (16)

Глава 16

Саша

Прозях се, когато се събудих от дрямката си. Каквато и настинка да ме бе повалила вчера, беше минала, слава Богу. Чувствах се много по-добре днес. По-малко ме болеше, бях по-малко уморена и отново гладна. Взех от останалите бисквити и ги изядох, докато се изправях, оглеждайки се за моя дракон. Магазинът бе тих, което означаваше, че в момента бях сама. Трябва да е отишъл на лов.

Странно колко самотно се почувствах от осъзнаването на това. Трябваше да съм по-отчаяна, отколкото си мислех. След като заточиха Клаудия и Ейми тръгна да търси сестра си, се почувствах изоставена и самотна. Мразех чувството, повече от това. Не че се нуждаех от хора, които да ме хранят и да се грижат за мен, но… исках да знача нещо за някого. Може би затова се чувствах емоционално привлечена от дракона, въпреки че той трябваше да е врагът. Когато беше наоколо, действаше така, сякаш аз бях единственото нещо в света му. Беше… хубаво.

Разбира се, сега, когато вече правихме секс, той отлетя и ме остави сама, и започнах да се чудя дали това означава, че бе с единия крак през прага.

Не трябваше да ме грижа за това. Наистина. Но можеше и да е просто една отметка в дългия списък на изоставящите Саша. След време започваш да се чудиш какво толкова ужасно има в теб, което кара всички останали да те напуснат. Чувството не беше никак приятно.

Облякох нов чифт бикини, сутиен, друга рокля и сандали. След като имах на разположение цял магазин, пълен с дрехи, не планирах да нося нещо два пъти. Оправих малкото си легло като въздъхнах от щастие, докато вземах книгите си. Вчера беше толкова хубаво. Четох и ядох закуски в леглото, все едно нямах никакви грижи. Кога беше последният път, когато имах на разположение цял ден за мързелуване и отпускане, докато някой друг се грижи за мен? Дакх се държеше с мен като с принцеса, галеше косата и кожата ми, докато четох, само защото искаше да е до мен.

Иска ми се… да не желаеше секс. Като се изключи това беше приятна компания.

Разбира се, ако не искаше секс, нямаше да ме отвлече, така че предполагам нямаше смисъл от това мърморене. Почистих и издърпах книга с кръстословици, поглеждайки към входа на магазина. Все още няма Дакх. Хм. Обикновено ловуваше и се връщаше толкова бързо. Мисля, че беше така, защото не обичаше да ме оставя сама.

Ами ако… ами ако не се върнеше?

Преглътнах силно при мисълта. Ами ако не си струвам главоболието? Поклатих глава, за да премахна тези негативни мисли. Ема нямаше да каже нищо, ако бъде изоставена. Нито Клаудия, като се замисля. И двете можеха да работят усилено, за да оцелеят и да сритват задници без проблем. Трябваше да приличам повече на тях.

Ема. Натиснах с химикала листа на кръстословицата, мислейки за самотната жена. Не се беше върнала, въпреки факта, че минаха дни. Мислех — надявах се, — че най-малкото щеше да остане и да види дали ще напуснем мястото. Нямаше да имам нищо против да имам възможност да си говоря с друг човек.

Особено ако Дакх ме бе изоставил. Но не исках да мисля за това.

Може би Ема още беше тук? Изправих се и се разходих из магазина, търсейки главната пътека. Намерих я, след това и хартия, седнах на пода и написах бележка.

Ема,

Аз съм Саша, тази, която превзе магазина ти. Все още съм тук с дракона, но обещавам, той няма да те нарани. Наистина е мил и е добър към мен, но ще разбера, ако те е страх. Ако искаш да се срещнем да поговорим, или ако имаш нужда от припаси и те е страх да дойдеш, дай ми знак, за да разбера от какво се нуждаеш, става ли? Ще добавя още хартия и допълнителен химикал в този плик. Моля те, пиши ми, ако видиш това.

Твой приятел:

Саша

Сложих писмото и консумативите в голям плик, запечатах го и написах огромно „ЕМА“ на лицевата част и се насочих към входа на магазина. Щях да го залепя на прозореца и да се надявам, че ще го види.

Разбира се, в момента, в който приключих със залепването на плика на вратата, чух тежкото пляскане на драконови криле и погледнах нагоре. Сърцето ми биеше силно, докато не видях дракона да прави познати кръгове и да се накланя в небето, което ме накара да мисля за Дакх. Гръмотевица изгърмя над нас, а небето изглеждаше зловещо тъмно. Бях леко обезпокоена, дали Дакх щеше да може да лети в това лошо време? Или драконите не ги бъркаше дали има светкавици? Останах близо до предните врати, прегръщайки ранената си ръка и гледайки го как се приземява. Исках да го попитам дали всичко е наред, но, разбира се, не можех. Той не говореше английски.

В момента, в който лапата му докосна земята, се превърна в човек и се приближи към мен с много зъбата усмивка. Изглеждаше доста удовлетворен от себе си и не можах да задържа отговора си, започнах също да се усмихвам. Докато се приближаваше ми предложи ръката си.

— Какво има? — попитах и посочих небето, точно когато гръмотевица изгърмя отново. — Ще вали.

Тъкмо щях да сложа ръката си в неговата, но Дакх веднага смени формата си, и тогава бях сграбчена от дракон и летях през бурното небе. Преглътнах вика си от нещастие и сграбчих ноктите му. Не отново. Толкова бях уморена да бъда влачена наоколо като парче месо. И се надявах да се върнем в магазина и това да не е последният път, когато го виждам, защото не бях подготвена. Принудих се да избутам лошите мисли и да стискам ноктите на Дакх. В крайна сметка нямах контрол над случващото се. Най-добре беше да се държа и да видя къде ме води.

Дъждът започна да се излива за минути и по времето, когато Дакх се приземи, бях мокра до кости и треперех.

— Какво, по дяволите? — казах му, когато ме освободи, и залитнах напред. Избутах мократа си коса от лицето, а сладката ми рокля беше мокра и прилепваше към тялото ми като влажно одеяло. — Защо сме тук?

Дакх отново се превърна в човек и изскимтях, когато ме взе в ръцете си, дръпвайки ме към себе си. Прехвърлих здравата си ръка над врата му, озадачена. Какво ставаше? Защо ме носеше в човешката си форма? Защо бяхме навън под дъжда?

Къде, по дяволите, бяхме?

Присвих очи, опитвайки се да видя през дъжда къде сме. Изглеждаше като Стария Далас, имаше няколко разбити коли на подивелите тревни площи, на една даже растеше дърво през шибидаха^[1] й. Мястото беше обрасло с храсти и занемарено, а в далечината видях счупен знак за бързо хранене. Изглежда бяхме на поле… някъде. Но къде и защо?

Беше още по-озадачаващо, когато Дакх ни заведе до някакво тъмно, пенесто езеро. Е, „езеро“ може би е твърде мило наименование. Без да има някой, който да се грижи за водните системи в града, някои канализационни линии и изкуствени езера пресъхнаха и се появиха нови от течове, превръщайки ниските места в блатисти мочурища. Това, изглежда, спадаше към последните.

Кълна се, не знаех как работи ума на този дракон.

Дакх ме остави внимателно долу на ръба на мръсно изглеждащото… нещо. Избърсах вода от очите си и погледнах надолу. Седях върху дълъг квадрат, което някога е било бяло на цвят. Приличаше на… знаме на автокъща? Но защо беше разположено така внимателно на ръба на това зеленикаво блато, нямах идея. Освен това беше напълно подгизнало, благодарение на дъжда. Мистерия беше какво трябва да мисля за това, затова се обърнах към дракона с объркан поглед.

— Дакх?

Той ми посочи, че трябва да изчакам, и изтича нанякъде. След момент се върна, носейки ми… храст. Не просто храст, ами храст с корени, от които навсякъде капеше кал. Подаде ми го с горд поглед.

Трябваше да го приема ли?

— Ъм, благодаря? — Опитах се да го взема със здравата ми ръка, но беше леко тежък, а и листата ме бодяха. След кратка борба се отказах и просто го оставих долу, бършейки вече калната си ръка в роклята ми. — Не знам какво става, Дакх. Наистина. Аз…

Замлъкнах, защото в следващия момент ми предлагаше мъртва птица. Мъртва, изпечена птица, с перата и всичко. Погледнах я ужасено и той ми се намръщи, накланяйки глава, сякаш беше объркан защо съм разстроена. Откъсна главата на птицата — мисля си, че бе гълъб — и ми я предложи.

С писък се отдръпнах назад.

— Гадост! Не!

Той се намръщи към гълъба (и главата му) и ги хвърли настрана, след това се придвижи напред, хвана раменете ми и ме целуна.

Целуна ме.

Толкова бях изненадана, че застанах напълно неподвижна — дори не знаех, че Дакх знае какво е това целувка! Последният път, когато се опита да направи това, просто притисна устата си към моята. Това сега бе различно, устните му бяха нежни срещу моите. След момент се отдръпна и ме погледна.

Сякаш чакаше нещо.

Втренчих се в него объркана. Трябваше да разбера нещо от този ритуал, но какво, нямах представа.

Дакх изглеждаше разочарован. Приближи се до мен, вдигна ме и ме занесе до белия плат отново. Отново вдигна храста и ми го предложи. Определено беше някакъв вид ритуал. Може би в неговия свят хората даваха на жените храсти вместо цветя, както правят тук…

Цветя? Намръщих се на себе си, гледайки надолу към знамето под краката ми. Беше почти като одеяло за пикник.

Сякаш прочете ума ми, Дакх се ухили и повдигна сготвения гълъб и пак ми го предложи.

— Това… пикник ли е? — Носи ме и ми предложи храна. Цвете — някакъв вид. Целувка. Беше почти като в романтичната история…

Простенах. Това бе романтичната история. Дакх ме доведе тук както Дирк занесе Офелия до брега. Предложи ми цвете и храна за пикник, и докато бедният обезобразен гълъб не бе пиле, представата му трябва да е едно и също в главата му. Дори ме целуна, точно както Дирк и Офелия направиха.

Откъде знаеше?

„Защото сме свързани“, каза глас в главата ми, силно и ясно като камбана — и гласът беше напълно мъжки.

О, Боже мой.