Руби Диксън
Огънят в целувката му (46)

Глава 46

Саша

Беше дълга нощ. Опитах се да се настаня удобно на дивана, но ръцете ме боляха от това, че бяха заключени зад гърба ми с белезници. Дакх изпращане непрестанен поток от мисли, всички бързи и загрижени, често получавах картини къде е. Знаех, че е на ръба да загуби ума си — имаше доста гарвани в мислите му, — но се опитваше наистина силно. Принудих се да остана спокойна, защото знаех, че ако се паникьосам, той ще дойде при мен.

А не можеше да стане. Не и докато не разбера какво иска този Азар.

Някъде по средата на нощта някой се показа, събуждайки ме от лекия ми сън.

— Ехо?

— Храна за госта. — Вратата издрънча, но познах гласа на Ема. — Бях изпратена да те проверя. — Затвори вратата след себе си, след това смъкна превръзката ми и ми се усмихна. Носеше шише вода, ключ за белезниците и парче говеждо. Дойде до мен и отключи белезниците. — Казаха ми, че сега мога да ти освободя ръцете. Каквото и да работят, всичко е на мястото си.

— Капан? — прошепнах. Едновременно бях щастлива, че махам белезниците, и разтревожена. Азар трябва да е намислил нещо.

— Така мисля, но никой не иска да ми каже. Но трябва да ти дам това. — Подаде ми парче хартия. Остаряла брошура на хотел. Този, вероятно. Това само затвърждаваше, че трябва да извикам Дакх тук.

Той се напрегна от мислите ми, побутвайки ме ментално. Трябваше да се концентрирам върху Ема. За миг избутах мислите му настрани.

— Казах на Дакх да стои надалеч — казах й. — Не искам да дойде тук, докато не разберем какво става.

— Умно. Кажи му, че му казвам здрасти и че ще те измъкнем от тук.

Дакх отново побутна ума ми.

„Кажи на приятелката си, че се радвам, че е там за теб, след като аз не мога.“

„Ще го направя.“

— Радва се, че си с мен.

— Не се обиждай, но ми се иска да не бях. Подготвя се нещо много лошо и съм уплашена какво ще се случи, когато избухне. — Тя поклати глава. — Другият дракон — хванатият — губи ума си точно сега. Трябва да го видиш. Целият е окървавен и ядосан. — Изглеждаше отчаяна от това.

— Може би ще имаме възможност да спасим и него. Дотогава дръж парфюма си под ръка — предупредих я. — И носи оръжие със себе си винаги.

— Момиче, аз съм единствената млада жена с банда номади. Мислиш, че не съм подготвена ли? — Потупа бедрото си, където имаше подутина, подозрително приличаща на нож. — Мога да се грижа за себе си. Тревожи се за теб. Трябва да планират нещо. Отивам да видя какво мога да открия днес. В същото време не привличай внимание. Кажи на Дакх, че не е добре и ще видя какво мога да открия. — Погледна към вратата, след това към мен. — Трябва да тръгвам, преди да са се зачудили защо стоя толкова дълго. Ще се опитам да се върна по-скоро. — Ема стисна ръката ми. — Бъди силна.

— Ще бъда — прошепнах. — Благодаря.

Тя кимна и се насочи към вратата, затваряйки я след себе си. Пазачът каза нещо и тя се засмя, след което чух звука на заключването.

Станах на крака, разтривайки китките си. Пробвах бравата, но тя не се помръдна. Поне трябваше да опитам. Погледнах през ключалката и видях, че Ема все още стои в коридора, говорейки си с един от двамата пазачи. Изглежда и двамата имаха оръжие. Добре, значи нямаше да се излезе през предната врата. Отстъпих и пих от водата в бутилката, докато отивах до прозореца и погледнах покрай картона. Бях на високо — пет, може би шест етажа. Не беше много, но нямаше да оцелея, ако скоча. Нямаше балкон, нямаше противопожарен изход, нито дори водосточна тръба, по която да сляза.

Бях заклещена.

Част от плана на Азар, бях сигурна. Не искаше да изляза. Искаше да ми е удобно само за да повикам Дакх. Брошурата, махането на белезниците, премахването на превръзката — всичко това бе, за да мога да покажа на Дакх къде съм.

„Ще дойда, ако ме повикаш“, увери ме моят дракон. „Дори ако това означава смъртта ми.“

„Точно затова няма да те викам.“

Настаних се на дивана с парчето говеждо и си отхапах, свивайки крака под мен. След миг на размисъл взех брошурата.

„Не се стараят много да се крият“, казах на Дакх.

„Ако е така, както казваш, нямат интерес към това.“

„Мда. Искам да крещя като ужасено момиче и да те накарам да дойдеш да ме спасиш. Колкото и да искам да стане, няма да го направим.“

„Значи ще чакаме“, одобри той.

„Чакаме“, съгласих се, оглеждайки брошурата отново.

„Разпознаваш картините? Знаеш къде си?“, попита той.

„Донякъде. Разпознавам имената на магистралите и самата хотелска верига, но не знам къде е точно в града.“

„Мога да те намеря от картините в ума ти“, каза ми. „От гледката през прозореца ти и следвайки мислите ти.“

„Но няма да го направиш.“

На практика почувствах въздишката му.

„Няма.“

 

 

След известно време вратата се отключи и аз се изправих на малкия диван, прозявайки се, докато е събуждах от последната си дрямка. Мислите на Дакх бяха любящи, докато се изправях, и бях разсеяна от тях. Очаквах да видя Ема, но вместо това влезе мъж.

Странен мъж.

Покрит бе с дълги дрехи от главата до петите и на пръв поглед не успях да видя и най-малко кожа. Носеше тъмна шапка на главата си и очила, които покриваха очите му. Под шапката носеше шал, покриващ долната половина на лицето му, сякаш за да се защитава от пясък, като каубоите в старите уестърни, когато ще обират влак. Освен това носеше дълго чисто яке, въпреки факта, че все още бе достатъчно топло, за да се чувства като лято. Следваха го двама гангстери, носещи пушки.

Седнах изнервено.

— Ти трябва да си Азар.

Той дръпна надолу шала и ми се ухили, показвайки изтъпени, почти квадратни зъби. Те бяха… странни. Ако са били заострени като на Дакх, значи ги е изпилил. Може би се опитваше да прилича повече на човек.

Сякаш почувствал мислите ми, той се засмя.

— Разкри ме. Наистина съм Азар. — Поклони се в приветствие той. Гласът му бе заглушен и плътен, точно както го помнех. Също бе и блед. Наистина блед и можех да разбера защо другите си мислеха, че е албинос. Въпреки това знаех, че не е. Просто бе наистина, наистина избледняло златно. Предполагах, че косата и очите му ще са същият цвят и че някъде по тялото си има същата люспеста структура като Дакх.

Гарвани наводниха ума ми. Практически можех да чуя ръмженето на дракона ми.

„Успокой се, Дакх. Спокойно.“

Азар наведе глава и усмивката му се разшири.

„Мога да почувствам ума му“, каза ми Дакх. „Търси, опитва се да комуникира с мен.“

Това ме накара да се паникьосам.

„Не му вярвам! Не говори с него. Ами ако е капан?“

„Ще го изключа. Не се тревожи.“ Мислите на Дакх се проясниха. „Ти си единствената, с която ще си позволявам да комуникирам отсега нататък. Няма да вярвам на никого.“

„Добре.“

— Прекъсвам ли нещо? — попита Азар.

— Какво може да прекъснеш? Аз съм твой затворник. — Усмихнах му се с най-сладката си усмивка и скръстих ръце в скута си. Ако щяхме да играем мило, можех също да се включа.

— А, не. Ти си ми гост. И като твой домакин бих искал да те поканя да закусиш с мен. — Протегна ръка към мен. — Ще се присъединиш ли, ако обичаш?

Погледнах го, нащрек.

„Не искам да си сама с него“, изръмжа Дакх.

„Дакх, бейби, нямам избор. Ако кажа не, просто ще ме накарат да отида. Имат оръжия.“

Станах на крака, гледайки многозначително към двамата бодигардове.

— Добре.

Азар сгъна ръката си, чакайки да сложа моята в неговата.

Ъх. Чудех се дали няма начин да се измъкна от това. Почувствах гарваните да пляскат с криле в ума на Дакх, показвайки безпомощната му ярост. Предполагах, че Азар прави това, защото знае, че Дакх ще го намрази.

— Моят дракон не харесва други хора да ме докосват — казах му, правейки изражението си невинно. — Повлиява на контрола му и аз мразя, когато се бори толкова усилено да не го загуби.

Азар го обмисли и прибра ръката си. Ухилването му се разшири.

— Да. Контролът е много важен. Много добре тогава. — Обърна се и кимна на стражите, след което тръгна надолу по коридора, оставяйки ме без друг избор, освен да го последвам. Двамата пазачи продължиха да ме гледат, докато пристъпвах напред, и минаха зад мен. Както очаквах, беше по-малко покана и повече настояване.

Вървях след него надолу по коридора. Нямах обувки, бях отвлечена от леглото си, в края на краищата, но подът бе относително чист и пометен, и се зачудих колко дълго тази банда „номади“ е стояла в този хотел… или са го взели от някой друг. Не ми се искаше да мисля какво се е случило с този някой.

Минахме по няколко стълбища и стигнахме до фоайето долу, чисто и почти без мебели. Имаше стъклени врати и двамата пазачи избързаха напред, за да ги отворят за Азар, който мина като крал покрай тях. Последвах го, леко развеселена от това. Мислеше си, че е голяма работа.

Мислите на Дакх бяха неразгадаема вихрушка.

„Спокойно, бейби. Познаваме играта му. Не може да ни изненада.“

„Не му вярвай.“

„За това няма проблеми. Не вярвам на Азар ни най-малко.“