Руби Диксън
Огънят в целувката му (30)

Глава 30

Саша

Отне известно време да се съвзема и не бързах той да се махне от мен. Обичах да чувствам топлата му кожа срещу моята, почти лютивия вкус на потта му. Хлъзгавото сливане на телата ни. Обичах това. Можех да остана така завинаги, мислех си. Само ние двамата, сами в света, тежестта му, отпусната между бедрата ми. Рай.

„Ще гладуваш“, каза ми той и захапа отново вдлъбнатината на врата ми, след това ме облиза, за да смекчи остротата. „И ще трябва в някакъв момент да напусна вагината ти, за да те нахраня.“

— Не съм казала, че е практично — казах му с въздишка. — Просто ми харесва мисълта.

Продължих да го докосвам, прокарвайки пръсти по гърба му, мислейки. Имаше толкова много за откриване и разбиране. Части от спомените му бяха започнали да се връщат, мисля. Каза, че не помни много за живота си, преди да мине през Разрива, но във важни моменти се появяваха следи от миналото му. Спомена Драконѝ и воини. Не за пръв път говореше за битки. Отпуснах се в мислите му, опитвайки се да надникна в ума му.

„Всичко, което трябва да направиш, е да попиташ“, каза ми лениво. „Не е нужно да се промъкваш.“

„Предполагам, че не съм много потайна“, отговорих му, докато прокарвах пръсти през гъстата му коса. „Искаш ли да се фокусираш върху миналото си? Да видим какво можем да разберем, ако работим заедно?“

Той се намести, тежестта му се вдигна от тялото ми. Не бяхме вече свързани и усетих чувство на загуба. След миг ме прегърна и ме задържа близо до себе си, загрижен за ранената ми ръка.

„Има ли значение миналото ми?“, попита той. „Сега съм тук с теб. Това е всичко, от което се нуждая.“

„Но може би ако разберем миналото ти, можем и да видим как да те върнем обратно.“

„Нямам желание да се върна.“

„Никакво? Дори това място да изпържи ума ти?“

Той погали бузата ми.

„Не и след като те имам тук.“

Сладки думи, но имах чувството, че е малко прекалено. Исках да знае откъде идва, за да има избор. Ако имаше опция, исках да има възможност да избира. Знаех какво е да си в капан в свят, който се е превърнал в ад, и ако мога да предотвратя това да се случи на друг човек, щеше да е хубаво.

„Кажи ми“, казах в ума му, докато галех гърдите му. „Какво представлява Драконѝ? Всички ли се наричат така или е само един определен човек?“

„Всички мои хора.“ Мислите му бяха сънливи, звучаха удовлетворено след секса. „Драконѝ е това, което сме. Огънят в кръвта ни. Духовете ни са Драконѝ. От там идваме, дори и повече да не сме там.“

Запомних това.

„Защото вече живеете тук?“

„Не, още преди да дойдем в този свят не живеехме в земите на Драконѝ.“ Имаше бледа тъмнина около мислите му и вихрушката от пера ми показа, че притискам прекалено силно. „Живяхме… някъде другаде…“

Погалих брадичката му, проследявайки люспите му по гърдите му.

„Не се тревожи за това, бейби. Друг път.“

„Бейби?“ Чух развеселеността му, ясна като бял ден. „Прилича ли на сладкишчето, с което ме наричаше по-рано?“

„Това е термин за привързаност.“

„Да ме наричаш бебе?“

„Мда. Свиквай.“

„Ще. Мое сладко, сладко пеленаче.“ Устните му погалиха челото ми.

Засмях се на това.

„Ъ, не е точно същото.“

Мислите ни се преплитаха приятно от кратките разговори, докато той ме държеше. Продължих да галя горещата му кожа, докосвайки и успокоявайки го, докато не заспа. В момента, в който го направи, се измъкнах от хватката му и се изнизах към дневника ми.

Ден Първи от Проект Миналото на Дакх, написах. Драконѝ. Не живее в родните си земи. Духовете са Драконѝ. Споменаване на „воини“ в миналото.

Написах бележките си и затворих дневника, след това на пръсти се върнах в леглото при него и отпуснах бузата си на гърдите му. Това бе пъзел, който бях решена да подредя. Ако не може да си спомни миналото си, може би можех да му помогна да подреди парчетата и са разберем кой е и откъде идва.

Щеше да отнеме известно време, но от него имахме много.